Тайната на остров Пайн

22.

— Добре дошли в „Кристалния дворец“, господин майор. Аз съм директорът Луис Ларета.

Хорхе Еспиноза слезе от задната товарна рампа на големия „Ц-130 Херкулес“ и стисна протегнатата ръка. Ларета беше толкова навлечен, че беше невъзможно да различи чертите му.

Еспиноза беше направил грешката да не си сложи очилата, преди да излезе на студа, и сега имаше чувството, че очите му ще замръзнат. Болката беше като при възможно най-тежката мигрена и той бързо си сложи очилата. Зад него хората му стояха мирно, екипирани за бойни действия в зимни условия.

Полетът от Аржентина беше минал монотонно, както повечето военни полети. Като се изключи фактът, че кацнаха със ски на колесниците и на писта от лед, той малко се отличаваше от стотиците други, в които генералът беше участвал.

Бяха пристигнали, за да осигурят безопасността на базата, след като излезе съобщението за анексията. Ако Съединените щати или друга сила решаха да прогонят аржентинците от Антарктида, това щеше да се случи скоро и най-вероятно с командоси, спуснати с парашут. Тъй като една китайска подводница от клас „Кило“, наскоро закупена от руснаците, патрулираше теснината между крайната точка на Южна Америка и полуострова, единствената възможност на американците беше да нападнат по въздуха.

Еспиноза и сто войници от Девета бригада бяха изпратени на юг с два транспортни самолета, за да ги спрат.

Причината беше проста. Когато през 1982 г. Аржентина нахлу на Малвинските острови, които британците наричат Фолкландски, англичаните бяха показали намерението си да ги завладеят наново с едномесечна подготовка на кораби в родните им пристанища. Сега върховното аржентинско командване смяташе, че няма да има предупреждение. Атаката на командосите щеше да е светкавична. Ако бъдеха посрещнати от елитни войници, вероятно нямаше да опитат отново.

— Как да не обичаш армията! — каза лейтенант Хименес, който крачеше до него. — Преди няколко седмици се давехме в пот из джунглите, а днес сме на път да се превърнем в замразено човешко.

— Бях всичко, което можех да бъда — отговори Еспиноза с лозунг, който беше тяхна шега и водеше началото си от един стар американски плакат за набиране на доброволци.

Хименес нареди на един сержант да се погрижи за войниците, докато той и майор Еспиноза, под водачеството на Ларета, огледат съоръженията.

Бяха избрали така момента на кацане, че слабите слънчеви лъчи да осветяват местността. Разбира се, пак цареше сумрак, но все пак беше по-добре от пълен мрак. Сенките, които хвърляха на леда, бяха неясни и приличаха повече на размазани очертания.

— Колко души има тук? — попита Еспиноза.

Ларета беше оставил затопления снегомобил да ги чака в края на пистата. Войниците щяха да изминат пеша този километър и половина до базата, а багажът ми щеше да бъде превозен с шейни.

— В момента само четиристотин. Обаче, когато производството на петрол се разрасне, тук и на платформите ще има повече от хиляда души.

— Удивително. И никой не знаеше нищичко за това!

— Две години строителство при възможно най-тежките условия в пълна тайна. — В гласа на Ларета се долавяше гордост. Той отговаряше за строежа от самото му начало. — Освен това загубихме само двама души по време на строителството, и то при произшествия, каквито се случват на всяка голяма строителна площадка. Нямаха нищо общо със студа.

Щом се настаниха в снегомобила с широки вериги, Ларета свали очилата и качулката на канадката. Сребристата му коса беше буйна и разчорлена, а бялата му брада стигаше до гърдите. Заради дългите месеци без слънце лицето му беше бледо, а дълбоките бръчки около очите му придаваха суров вид.

— Разбира се, за да се строи тук, трябва да разполагаш с гориво, а ние от самото начало помпахме от газовото находище в морето, така че снабдяването ни беше осигурено. Съвсем в началото Антарктическата комисия ни попита за кораба, който използвахме, но ние обяснихме, че вадим дълбоководни проби, и оттогава не са се занимавали с нас. — Той се изкиска. — Не се сетиха да питат защо не е помръдвал повече от две години.

Отне им само няколко минути, за да стигнат до базата, и още толкова, докато Еспиноза и Хименес осъзнаят какво са постигнали техните сънародници. Сградите бяха толкова изкусно прикрити, че дори най-опитното око нямаше да ги забележи. Единственото нещо не на място беше сивият аржентински военен кораб, хвърлил котва в средата на залива. Единствено от мостика се процеждаше слаба светлина.

— Под онези три хълма на брега — посочи Ларета — са петролните резервоари, които са толкова големи, че могат да захранват всички автомобили в Аржентина в продължение на цяла седмица.

— Заливът свободен ли е от лед толкова рано през лятото? — поинтересува се Еспиноза.

— О, драги ми майоре, той е моята гордост. Всъщност някои части от него никога не замръзват. По дъното са прокарани няколко тръбопровода. Между другото, е доста плитък. Ние вкарваме свръх нагрят въздух в тръбите и той излиза през хиляди малки отвори. Мехурчетата не само затоплят водата, но когато стигнат на повърхността, разбиват и тънката ледена коричка, която непрекъснато се образува. Тъй като е твърде тъмно, не можете да го видите, но входът на залива е толкова тесен, че можем да поддържаме непрекъсната завеса от горещ въздух, който не позволява на водата да се смесва с тази в Белингхаузеново море.

— Невероятно — промълви Еспиноза.

— Както вече казах, ако разполагаш с неограничени количества гориво, тук всичко е възможно. Виждате къде са разположени сградите. Прилича на лед, нали? Но не е. Цялата база е построена върху слой полимерни сплави, които имат същия спектър на рефракция като леда, затова от сателитите брегът изглежда замръзнал. Това е петрохимически продукт, който произвеждаме тук. Когато построихме газопреработвателния комплекс и го пуснахме в експлоатация, това беше първата ни работа. Всички сгради са построени от този материал, с изключение на голямата тъкана тента, под която се крият транспортните ни средства. Тя е от кевлар, защото трябва да издържа на ветровете.

— Сякаш сме попаднали в космическа станция — обади се Хименес.

Ларета кимна.

— С право може да се нарече и така. Ние създадохме работна среда в една от най-негостоприемните местности на планетата.

— Разкажете ни за отбраната — нареди Еспиноза.

— Разполагам с осем души охрана. Всъщност седем. Единият загина при падане с моторна шейна. Всички са бивши полицаи. Патрулират района на базата, разтървават работниците, когато се сбият, и подобни неща. Освен това в залива е закотвен крайцерът „Адмирал Гилермо Браун“. Той разполага с противокорабни и противосамолетни ракети, както и с две двайсетмилиметрови оръдия. На брега имаме още четири противосамолетни батареи. А сега разполагаме и с вас. Капитанът на крайцера командва своя кораб и нашите брегови батареи. Не съм сигурен…

— Ние получаваме заповеди пряко от Буенос Айрес. Капитанът знае това.

— Извинете — наведе глава Ларета, — не разбирам много от военно командване. Когато бях дете и другите момчета си играеха на войници, аз си седях в стаята и четях за постиженията на римските инженери.

Еспиноза не го слушаше, защото си мислеше каква голяма и лесна цел представлява крайцерът в средата на залива. Ако той беше на мястото на противниковия командир, щом командосите започнеха нападението, щеше да удари бойния кораб с ракета вода-земя, изстреляна от подводница, а батареите на брега — с противорадарни ракети от самолет. Не от самолетоносач, защото изпращането му ще разкрие намерението. Не, той би изпратил самолета, който ще зарежда във въздуха, от остров Рос, където бе разположена американската изследователска станция „Макмърдо“.

След това, ако се наложи, командосите щяха да бъдат подпомогнати от войници, докарани с големите транспортни самолети Ц-130, както бяха пристигнали и те самите.

Трябваше да обсъди тези мисли с баща си и да ги съобщи на капитана на „Браун“. Щом започнеше битката, крайцерът трябваше да се махне от залива, а радарите на бреговите батареи да се включват на неравномерни интервали.

Разбира се, при условие че западните сили отговореха с военен удар на анексията, което не беше сигурно. Точно в това беше гениалността на техния ход — с подкрепата на Китай страната му щеше да се сдобие с едни от най-големите запаси на петрол в света, и то толкова лесно, колкото да вземеш близалката на дете. Двойната заплаха — от китайската подводница и екологичната катастрофа, ако базата бъдеше нападната с бомби и ракети — беше достатъчно силно възпиращо средство и гаранция, че ще ги оставят на спокойствие.

Еспиноза беше раздвоен. От една страна му се искаше американците да дойдат. Искаше да подложи на проверка и себе си, и хората си в сблъсък с най-добрите в света. От друга, щеше му се да стане свидетел как смелата стратегия на Аржентина сплашва Запада така, че да не смее да си отмъсти. Докато директорът Ларета продължаваше да разказва за базата, Еспиноза осъзна, че няма право да се колебае. Той беше воин и като такъв желаеше американците да изпратят своите най-добри бойци. Не искаше само да ги отблъсне. Искаше да ги унижи и да оцвети леда с кръвта им.

— Кажи ми, Луис — прекъсна той директора, — нашите чуждестранни гости пристигнаха ли?

— Имаш предвид чуждестранните учени от другите изследователски станции? Вече са тук и са затворени под охрана в един хангар.

— Не, питам за нашите приятели от Китай.

— А, китайците. Да, пристигнаха вчера с оборудването си и аз им предоставих транспортно корабче. В момента го подготвят. Наистина ли някога тук е потънал китайски кораб?

— Ако е така — отговори Еспиноза, — можем да забравим всички грижи, че ще бъдем нападнати. Нашите претенции за полуострова ще бъдат узаконени от историята. Бих искал да се видя с тях.

— Разбира се.

Ларета насочи снегомобила към възвишенията над базата и след това пое по коловоз, издълбан в снега. Когато влязоха в самата база, Еспиноза се изненада от усилената работа, която кипеше. Мъже в арктическо облекло работеха по сгради със странни форми, безброй служебни моторни шейни и снегомобили се стрелкаха насам-натам, теглейки шейни с оборудване. Там, където снегът се беше стопил, се виждаха подложките от полимерната сплав, наподобяваща лед. Те с лекота понасяха тежестта на тяхното превозно средство.

Към кея, който лесно можеше да приеме и крайцера, закотвен в средата на залива, бяха привързани няколко транспортни корабчета. Всички бяха дълги около дванайсет метра, с метални корпуси, големи отвори на кърмата и квадратни кормчийски рубки, щръкнали като гърбици над носовете им. Бяха боядисани в бяло, макар че боята на товарните палуби беше олющена и отдолу се виждаше дървото. Обслужващи корабчета като тези бяха обичайна гледка край всички сондажи в морето.

Ларета спря до едно от тях. Неколцина мъже работеха по уред с формата на торпедо, който лежеше на стойка под кърмовия кран на корабчето. Един от тях вдигна очи, когато посетителите се качиха на борда, и дойде при тях.

— Господин Ларета, на какво дължим удоволствието? — Беше китаец, а гласът му звучеше приглушено от шаловете. Говореше английски със силен акцент.

— Фонг, това е майор Еспиноза. Той е командир на нашата нараснала охрана. Майоре, това е господин Ли Фонг. Той ръководи инженерите, изпратени да открият „Спокойно море“.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, което никак не беше лесно заради дебелите ръкавици.

— Това сонар ли е? — попита майор Еспиноза.

— Сонар със страничен обзор — отговори Фонг. — Ще го вържем зад корабчето и ще ни показва профила на дъното на отрязъци от сто метра.

— Имате известна представа къде да търсите кораба, нали?

— Доколкото разбрах, трябва на вас да благодарим за това.

Хорхе не беше очарован, че китайците знаят за неговите подвизи, но после осъзна, че баща му вероятно се е хвалил с него, и гордост замени безпокойството.

— Извадихме късмет — обясни той.

— Да се надяваме, че късметът няма да ни напусне. Останките са нещо странно. Разполагал съм с джипиес координати, координати по ЛОРАН13 и очевидци и пак не съм откривал нищо. Друг път успявам още при първия преход, без да имам подробна информация.

— Студът няма ли да окаже въздействие на оборудването ви?

— Това е другият проблем. Никога не съм работил във води като тези. Няма да знаем как ще работи сонара, докато не го изпитаме тук в залива. Надявахме се да го направим още днес, но вече се мръква и вероятно ще го отложим за утре.

— От онова, което чувам, разполагаме с нужното време. Американците са още замаяни от нашето съобщение и са прекалено уплашени от възможен ответен удар от ваша страна, за да се опитат да ни нападнат.

— Съдбата обича смелите — кимна Фонг.

— Това се приписва на Вергилий — обади се Луис Ларета. — Латинска мъдрост. Audentes fortuna juvat. Има и друга крилата фраза, приписвана на Юлий Цезар: Jacta alea est. Казал го е по време на своя поход към Рим, когато е пресякъл река Рубикон.

За обща изненада Раул Хименес обяви испанския превод:

— Заровете са хвърлени.