Училище за лоши момичета

Глава десета

След като бях прекарала часове във въображаеми разговори с Тревор и му бях съчинила поне дузина писма в главата си, един следобед най-после ни разрешиха да напишем имейли, до когото искаме и да ги изпратим. Естествено, щяха да прочетат всяка дума, в това нямах ни най-малко съмнение. Дори беше възможно всичко да е лъжа и писмата ни никога да не напуснат кабинета на д-р Зилинска, но все пак опитах. След като безуспешно пробвах да се свържа с интернет (предполагам нарочно го бяха спрели, докато не прочетат писмата), просто седнах и написах всичко, което толкова отдавна се въртеше в главата ми.

Трев,

Не знам в какъв вид ще пристигне това писмо до теб, защото лекарите тук казаха, че ще го изпратят, само ако съдържанието му е подходящо. Предполагам, за да не получавам никакви лоши влияния от външния свят. Не че ти би могъл да ми влияеш зле, естествено.

Ако ми отговориш, монахините (момичетата тук са започнали да наричат докторките така, отива им) ще го прочетат, след което ще го принтират и ще ми го дадат. Досега не съм получила нито едно писмо и според тях никой не ми е писал, откакто съм дошла. Така че пиши ми, задник такъв!

Изненадана съм, че дори майка ми и баща ми не са ми писали. Вярно, че не са ми от най-големите фенове в момента, но поне би трябвало да знаят, че ще изглеждат като по-добри родители, ако пишат на дъщеря си. Представяш ли си? Точно когато си мислех, че не биха могли да направят нещо, с което да ме наранят още повече, те го направиха.

Какво става с теб иначе? Предполагам, че ще четеш това на супер готиният нов телефон на Лорънс, докато се шляете из мола, нали? Вероятно той даже стои до теб, питайки какво става с лудата чика. Кажи му, че момичетата тук спят заедно в едно легло или нещо подобно. Сега сериозно: къде спиш тези дни? Мисля си много за теб.

Последно: Сещаш ли се как ти каза, че може би заминаването ми в „Хидън Оук“ е хубаво нещо, защото сме щели да имаме време за собствените си проблеми? Тогава казах да, но не го мислех.

Липсваш ми.

Анджи

По принцип, ако с Тревор нямахме пари и ни беше скучно, отивахме да се мотаем в мола до къщата на дядо. Но след десети юни всичко се промени, защото дядо беше мъртъв, а родителите ми долетяха с първия полет от Тексас. Оттогава, ако ме нямаше в къщата прекалено дълго, майка ми идваше да ме търси в мола, тъй като явно изведнъж беше решила, че се интересува къде съм и какво правя. Стана ми навик да моля приятелката ми Габи да ме прикрива и с Тревор се скитахме по улиците по цял ден или, ако имахме някакви пари, висяхме в разни забутани кафета.

Една вечер двамата се мотаехме около щандовете с храна в мола. Беше станало време да затварят, преди да се усетим и няколко човека от охраната се приближиха до нас с една от онези автоматични колички и казаха, че ще ни закарат до изхода. В момента, в който Тревор скочи от количката и тръгна към вратата, те подкараха, преди да успея да сляза. Обиколиха паркинга, като се смееха и ме закачаха. Бях си глътнала езика от ужас, представяйки се, че най-вероятно ще ме изнасилят и убият и няма да има кой да ми помогне. Те обаче се пошегуваха с ужасената ми физиономия още известно време и после просто ме върнаха обратно на изхода при Тревор. За моя изненада, той също се смееше и веднага щом охранителите изчезнаха, го ударих с всичката си сила в гърдите. Чувствах се толкова ужасно използвана и отвратена, а той дори ми се разсърди, че съм реагирала прекалено остро. Докато седяхме на паркинга и чакахме приятелят му да дойде да ни вземе, той ми каза, че не трябвало да бъда от онези, които се паникьосват лесно и не могат да се защитават сами.

Това, разбира се не беше онова, което исках да чуя. Исках да ми каже, че съжалява и че винаги ще бъде до мен, за да ме защити. Исках просто да ме успокои, да ми прошепне нещо мило. Вместо това, той каза, че всеки един човек на света рано или късно щял да ме разочарова. И с него нямало да бъде различно. В началото, когато започнахме да се виждаме, той непрекъснато повтаряше как никога не би ме изоставил и как винаги ще бъдем заедно. Едва тогава осъзнах, че не бях чувала думата никога или винаги от много, много дълго време.

— Какво ще стане с нас? — попитах аз, облягайки се на рамото му, очаквайки да усетя познатото успокояващо обгръщане на ръката му около мен.

— Добър въпрос — отвърна той, взирайки се съсредоточено в малкото камъче, което въртеше между пръстите си. Звучеше сякаш знае отговора, но просто не иска да го изрече на глас.

— Какво означава това? — попитах нервно.

— Виж, дядо ти е мъртъв. Вярно е, че и двамата знаем какво наистина се случи, но никой няма да ни повярва. И ако решат да търсят на кого да стоварят вината, аз ще съм най-подходящият човек за това.

— Няма да им позволя да го направят.

— И как, по дяволите, мога да съм сигурен в това, когато почти не те виждам? Прекарах дни наред, мотаейки се сам наоколо, чудейки се дали не ме отбягваш. Промъкваме се в скапания мол като някакви крадци и през цялото време се оглеждам през рамо да не би отнякъде да се появи полиция или по-зле — баща ти с пистолет в ръка. Всичко това никак не е забавно, нали разбираш?

Не знаех какво да му отговоря, нито пък, че целта на връзката ни е да ни бъде единствено и само забавно. Затова просто преглътнах това, което наистина исках да кажа, и се опитах да бъда забавна. Смъкнах качулката на суичъра над лицето му и побягнах, преди да е успял да ме хване. Гонихме се известно време из паркинга като малки деца, избягвайки истинския проблем, който стоеше между нас. Когато най-накрая ме хвана, изгубихме равновесие и паднахме в близките храсти. Притиснах се силно в него, макар да не бях в настроение за това точно тогава. Исках да му кажа други, по-сериозни неща. Но добре, че не го направих. Това беше последният път, в който го видях.

Когато се върнах вкъщи по-късно вечерта, минах покрай родителите ми, без да ги погледна, заключих се в стаята си и заплаках. Малко по-малко плачът ми премина в истински истеричен пристъп, в който започнах да крещя и да хвърлям разни неща наоколо, докато майка ми не успя да отключи вратата и не започна на свой ред да ми крещи. Разбира се, обичайните неща, които бях чувала може би милион пъти. Само че с добавката, че съм била по-безчувствена и невъзпитана от всякога, щом се държа така, когато погребението на дядо ми щяло да бъде същия уикенд. Речите й винаги бяха едни и същи и следваха един и същ график.

1. Обсъждане на последното ми провинение.

2. Избиране на някои от любимите й минали мои провинения:

— Когато ухапах братовчед си достатъчно силно, за да му оставя белег (бях на 4);

— Когато се разкрещях на учителката ми в началното училище;

— Когато се напих до припадък на 11 години (беше бас!);

— Торбичката с трева в чекмеджето ми, когато бях седми клас;

— Когато й съобщих, че вече съм сексуално активна, преди да ме заведе за първи път на гинеколог и да чуя речта за полово преносимите болести;

— Когато ходихме при друг доктор, защото губех килограми твърде бързо;

— Когато останах на поправителни по психология и испански (испански!);

— Лятото на пиърсингите (три открити и премахнати, два все още скрити);

— Когато разбих семейната кола (юни);

— Когато разбих семейната кола отново (август);

— Изключиха ме от основното училище в Роанок;

— Изключиха ме от неделното училище (Червеният кръст).

3. Следва дълго разсъждение относно това, колко съм разглезена и егоистична и как не оценявам усилията, които двамата с баща ми са положили, за да ме отгледат.

4. Аз ще отговоря, че ако съм разглезена, това е защото очевидно двамата с татко са ме разглезили, което ще доведе до 5. Изреждане на куп примери, които според нея доказват, че тя е „добър родител“:

— Специалното парти изненада за единадесетия ми рожден ден (Уау!! Направо изумителен жест);

— Как ме е карала ежедневно на уроци по танци и часове по етика (Специални благодарности за изгубеното ми време в часовете по етика, мамо);

— Как ми купували толкова много подаръци за Коледа, колкото никой от братовчедите ми не получавал (игнорирайки факта, че родителите на братовчедите ми бяха супер бедни).

6. Аз ще отвърна, че само и единствено когато се чувства достатъчно виновна, че е била скапана майка, прави някакъв толкова драматичен жест към мен. След това ще кажа, че всичко, което някога съм искала, е било майка, която да ме изслушва, когато имам да й кажа нещо, която да не ме оставя да бъда отгледана от бавачка и да не мисли единствено за това, как изглежда в хорските очи заради мен. След това ще изкрещя да се маха от стаята ми и тя ще каже, че е положила всички усилия да ни направи нормално щастливо семейство, но аз съм спъвала всеки неин опит.

Трясък на врата и разговорът приключва за момента. Само че този път беше по-зле, защото към всичко това прибавих и ужасните думи на Тревор. Вече нямах към кого да се обърна.

И тогава се предадох.

Спрях да говоря.

Спрях да се храня.

Започнах да се боря.

И се озовах тук.