Училище за лоши момичета

Глава седемнадесета

„Толкова е тъпо“, промърморих аз, сякаш имаше кой да ме чуе.

Надзирателките ме бяха издърпали по металните стълби надолу, през двойно заключваща се метална врата с тройна ключалка и след това по дълъг тъмен тунел. За да занимавам с нещо ума си, броях стъпките им — 122. След това се заизкачвахме по няколко други стъпала и от цвета на стените наоколо предположих, че се намираме в мазето на някоя от околните сгради. Двойка стари ръждясали бойлери преграждаха на две стаята, в която влязохме. Една от жените отвори малка врата зад един от бойлерите и като ме избута вътре, трясна вратата зад гърба ми. Това, че съм сама, не ме притесни толкова в първия момент, по-скоро изгарях от любопитство да разбера къде се намирам. Очевидно ме бяха довели по някакъв подземен път до мазето на една от по-далечните сгради, кой знае на колко метра под земята. Никой не знаеше къде съм, с изключение на надзирателките. Ако забравеха за мен, щях да си умра тук. Представих си изражението на майка ми, ако ме видеше сега. Дали това беше „лечението“, на което се надяваше толкова?

Преди няколко седмици щях да си представям как Тревор се промъква, разбива ключалката и ме спасява. Но след толкова време, вече дори не можех да се насладя на тези си мечти. Бях напълно сама в самотата си. Огледах се бавно. Стените наоколо бяха от стар бетон, а в стаята нямаше нищо, освен един лекьосан матрак на пода, мръсна метална мивка и някаква отвратителна дупка, която подозирах, че трябваше да е тоалетната. Виждах всичко това едвам-едвам — единствената светлина идваше от малък прозорец на вратата. Когато се надигнах на пръсти, за да погледна през него навън, видях само люлееща се електрическа крушка и половин бойлер.

Джун твърдеше, че тези наказания в изолация й давали време да мисли, но аз знаех, че за мен това щеше да е чисто мъчение. Още от съвсем малка, винаги когато оставах сама, гледах да се занимавам с компютърна игра или книга, или каквото и да е друго. Когато пораснах, започнах да викам при мен приятели или гаджета, само и само да не оставам сама за по-дълго. Дори през уикендите, когато всички бяха заети, знаех, че мога да изтрая само двайсет минути сама, без да се побъркам. Когато започнех да мисля безцелно за някакви неща, се изтощавах. А сега бях затворена в стая, без да имам какво да правя, освен да мисля. Без списания, телевизия или други развлечения. Само аз, електрическа крушка и тоалетна.

Приближих се към зейналата дупка и надникнах вътре. Исках да започна да правя каквото и да е, само и само да се разсейвам. Да се опитам да повърна? Да удрям с ръце по стените, докато потече кръв? Но вместо това седнах до дупката и започнах да си играя с косата си, като пусках водата непрекъснато, за да нарушавам обгръщатата ме тишина.

Бяха минали може би няколко часа, без да помръдна от мястото си. Бях започнала да си тананикам някакви безсмислени мелодийки, когато най-после чух вратата да се отваря. Веднага млъкнах. Не желаех да показвам, на който и да е колко съм нещастна. Исках да изглеждам силна като камък, но подозирах, че вместо това имам вид на гладно кученце. Исках навън. Исках компания.

Горната ключалка прещрака, после долната и вратата бавно се отвори. За моя изненада отвън стоеше мъж. Същия онзи мъж, когото бях видяла в нощта с Джун, Райли и Ребека навън. Не младият, който спря дъха ми тогава, а по-възрастният, с прошарената коса и истерично лаещото бяло кученце. Не беше облечен строго като останалите доктори — носеше свободни памучни панталони и развлечена тениска.

— Анжела Карденас? — попита той.

Изправих се и кимнах.

— Ела с мен, ако обичаш.

Той огледа с неодобрение мръсната стая и ми подаде хартиена торба.

— Това е новата ти униформа — каза той. — Хайде, ще те заведа в стаята ти в главната сграда. Както знаеш, политика на училището е да запознаваме първокурсниците постепенно с правилата и живота в „Хидън Оук“. Стъпка по стъпка. Както пускаш риба в аквариум, разбираш ли ме?

Изсумтях и го последвах по тъмния тунел. Когато стигнахме до стълбите, той ми направи знак да тръгна пред него. През цялото време го чувах как диша тежко зад мен, докато се изкачва.

— Риба в аквариум — засмя се хрипливо той, задъхвайки се, — дали не съм най-стереотипният учител по биология, а?

— Тоест не сте лекар? — попитах аз.

— Моля? — недочу той.

Измърморих въпроса си отново.

— А, не, не съм. Взех си магистърската степен, но дотам. Изчакай за секунда.

Спряхме по средата на второто стълбище. Бяхме минали през няколко врати и завои и нямах никаква идея къде се намираме.

— Знаеш ли къде сме? — попита ме учителят.

Поклатих глава.

— О, съжалявам. По принцип не съм аз този, който трябва да запознава новите ученици с програмата, но имам свободен час днес, а секретарката е болна, така че се нагърбих с тази задача. Така, ти мина през едномесечния период на ориентация и с радост те информирам, че вече си в основната група момичета на „Хидън Оук“. Групата с по-малко ограничения и повече свобода. Наричаме я Златната група. Тук имаме Златна и Лилава група. Все едно сме някакъв шивашки цех, а?

Явно чакаше да се засмея, затова се насилих да издам някакъв подобен звук. Прозвуча като хълцане. Той продължи:

— Ще бъдеш в една стая с още една първокурсничка и едно от по-големите момичета, което ще те разведе наоколо и ще отговори на въпросите ти. Разбира се, можеш да се обръщаш и към някой от учителите винаги, когато поискаш. Към мен например. Аз съм мистър Дериан.

Обърнах се и подадох ръка за здрависване. Той ме погледна учудено за момент — явно не очакваше подобен жест — след което я стисна силно.

— Виж — продължи той, — докато се държиш добре, ще видиш, че животът в училището ще бъде много по-лесен, отколкото досега, по време на ориентацията. Избери приятелите си внимателно и ще бъдеш далеч от проблемите. А ако си далеч от проблемите, няма да намериш разлика между това тук и всяко друго нормално училище.

— Какво става с момичетата, които… се забъркват в проблеми? — попитах аз, мислейки за Джун, Райли и останалите, които останаха в старата сграда.

— Боя се, че не мога да ти отговоря. Важно е да запомниш, че по никакъв повод не бива да споменаваш момичетата от Лилавата група. Няма да ги видиш повече по време на престоя си тук, така че това няма значение.

Кимнах, опитвайки се да осмисля това, което ми казваше.

— Виж, Анжела — каза той, като ме погледна в очите, — искам да запомниш името ми. Мистър Дериан. Повечето от учителите тук дойдоха едва след като „Хидън Оук“ беше отворен и са леко… е, ще видиш какви са. Но аз съм от… така да го нарека „старото“ поколение. Преподавах тук, още когато това беше момчешко училище. Има още няколко колеги, с които сме тук оттогава и ще откриеш, че сме доста по-приятелски настроени. Можеш да ме потърсиш винаги, когато имаш проблем, нали?

Кимнах отново.

— Стаята ти е точно зад тези врати, първата вляво. Номер 201. Няма ключ и ще се наложи да вземеш това легло, което е останало свободно. Графикът ти е залепен на вратата. Очакваме те в първия ти час след точно 45 минути. Ако се объркаш, попитай някое от момичетата накъде да тръгнеш. И отново те съветвам да внимаваш с кого се сприятеляваш.

Ново кимване. Той ме потупа по рамото, след което заслиза обратно по стълбите. Изчаках, докато чух зад него да се затваря врата. След това започнах да треперя. Знаех, че това е един вид прогрес — от положение да съм заключена в стаята си до това да съм в стая, която дори няма ключалка. Само че ми идваше в повече. Нямах си идея кого ще намеря, когато отворя врата пред себе си. Нито на кого щях да мога да се доверя.