Училище за лоши момичета

Глава седма

Следващата сутрин отново се събудих по-рано и станах да си взема душ, внимавайки завесите в банята да не събудят Кармен. След това се увих с голямата жълта кърпа и седнах на края на леглото, играейки си с връхчетата на мократа си коса. Явно бях седяла така доста време, защото изведнъж чух съненият глас на Кармен:

— Добре ли си?

— Да, окей съм — отвърнах и се завъртях на другата страна, за да не вижда лицето ми.

Чух я как търси очилата си наоколо.

— Не ми звучиш добре — каза тя.

— Не се притеснявай — отвърнах с глас, който просто крещеше, че искам да ме попитат отново.

— Не можах да спя изобщо — промърмори тя с въздишка. — Мисля, че ми липсва домът.

— Защо? За какво те пратиха тук?

— Не мога да ти кажа, помниш ли?

— Кармен, сами сме. Можеш да ми кажеш, каквото искаш.

— Шшшт! Не! Не мога.

— Ти сериозно ли? — в този момент видях накъде сочеше пръстът й. Над рамката на вратата имаше малко триъгълно екранче, на което светеше червена светлинка. Снимаха ни!

— Не е възможно! — скочих аз.

— О, възможно е. Нали не мислиш, че биха ни заключили и оставили да правим, каквото си искаме, без никой да наблюдава?

— Но… това е прекалено!

— Говори ми…

— Ама може да има някой перверзник от другата страна на камерата, който да ни наблюдава как спим! Това е… как беше думата… противоконституционно!

— И какво ще направиш? Ще се обърнеш към Върховния съд може би? — иронично подметна тя.

— Можем да се измъкнем оттук — прошепнах аз. — Дойдох дотук сама, значи ще успея и да си тръгна сама.

— Анжела, млъкни! Слушат ни!

Загледах се в кожата на краката си. Беше суха. Не си бях слагала овлажняващ лосион от дни!

— Не ми дреме. Да слушат, колкото си искат.

— Виж какво — започна тя. — Сигурна съм, че тук не правят нищо, на което родителите ни не са се съгласили предварително. Тези гадняри!

— Можеш спокойно да кажеш „задници“.

Настъпи тишина.

— Радвам се, че сме приятелки — изръси накрая тя.

— Аз също — отвърнах и й се усмихнах. Наистина се радвах. Вярно, че не беше от най-готините, но беше добър слушател. Не би ме прецакала.

— Иска ми се да знаех какво те е довело тук — каза тя.

— На мен също — отвърнах.

Изведнъж наистина изпитах силно любопитство. Какво толкова можеше да е направила Кармен? И тогава ме осени страхотна идея. Или поне за момента ми се стори такава. Станах и издърпах леглото си до вратата.

— Не могат да ни направят нищо, ако не видят, че говорим, нали?

— Боже Господи! — разкикоти се Кармен, но не направи нищо, за да ме спре.

Стъпих с босите си крака на леглото и се надигнах на пръсти, но едва стигах до миниатюрната камера. Надигнах се колкото мога, за да завъртя екранчето с гръб към нас, но само успях да го побутна леко и то се върна в първоначалната си позиция.

— Коя от нас е по-висока? — попитах аз.

— Мисля, че аз. Със съвсем малко — отвърна тя и дойде до леглото.

Сменихме местата си. Тя се изправи на пръсти върху леглото и се протегна с всичка сила към камерата. Все още беше твърде високо. Пръстите й почти успяха да обърнат екранчето наобратно, когато изведнъж леглото се плъзна назад и тя тупна с всичка сила по дупе на земята. Седеше замаяна, стиснала в ръката си малката камерка. Успяхме! Точно тогава на вратата се почука. Направих знак към Кармен да не мърда от мястото си и като се приближих към вратата, чух как автоматичната ключалка прещрака. Отворих и видях пред себе си намръщена жена, облечена в учителска униформа.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

— Ти ли се казваш Карденас?

— Да, госпожо.

— Трябваше да бъдеш в кабинета на д-р Зилинска преди пет минути.

— Упс, вярно. Обличам се ей сегичка.

— Побързай!

Затворих вратата, нахлузих отвратителната бабешка униформа и направих жест на облекчение към Кармен, която все още седеше на земята в шок. На път към административната сграда попитах жената за името й, опитвайки се да се направя на добро и любезно момиче.

— Ако не знаеш името ми, аз няма да се чувствам задължена да знам твоето, а това е добре и за двете ни — сряза ме тя.

Странна реплика от устата на учител. Да не говорим за огромната доза негативизъм, който струеше от цялото й същество. Не лично към мен, но към света като цяло. Имах дарба да усещам негативните нотки в гласа на хората.

— А мога ли да попитам от колко време работите тук? — опитах аз отново.

— Достатъчно.

— Няколко години?

Тя въздъхна.

— Спести си въпросите за докторите. Научила съм се да не разговарям с ученичките.

— Да не би момичетата да са се държали зле с вас в миналото?

— Не съм на твоите години, дете. Не ме интересува коя от вас ме харесва и коя не.

— Иска ми се и мен да не ме интересуваше — отвърнах аз, изненадвайки дори себе си с това откровение.

Повървяхме в мълчание известно време, за да не си помисли, че я препирам.

— Някакъв съвет? — попитах накрая аз.

— Ще стане още по-трудно — отговори тя. — Внимавай и не се сприятелявай с лошите момичета, колкото и готини да ти изглеждат. Това е най-бързият начин да те изпратят при директорката, а ти не искаш това. Най-лошото за едно момиче в „Хидън Оук“ е да бие на очи.

— Коя е директорката? — бързо попитах аз. — Защо никой не говори за нея?

Тя поклати глава, посочи към вратата с надпис „Психиатрично отделение“ и изчака да почукам на вратата. Колко близо бях да разбера тайната им! Но този път ми се изплъзна.