Училище за лоши момичета

Глава пета

Щом с Кармен се върнахме в стаята, вратата зад нас се заключи автоматично с някакъв вид магнит, който, както ни обясниха, щял да се отвори само при пожар или друг спешен случай. Прехвърлях през ума си целия изминал ден, опитвайки се да се убедя, че тук не е по-различно, от което и да е нормално училище. Но звукът на ключалката и гледката на малката стаичка, в която ни бяха натъпкали, тотално провалиха всичките ми опити.

След като прекарах поне час на вечерята, гледайки около себе си само намръщени лица, единственото, което исках в момента, беше да остана за малко сама. Станах и мълчаливо се затворих в банята. Вратата не се заключваше, затова седнах на тоалетната чиния и я затиснах с крака. Класическа поза на пушач. В ума ми веднага изникна картината, в която седях в подобна поза на железопътните релси във Вирджиния и пушех. Умирах за една цигара. Всъщност за каквото и да е, което можеше да се пуши.

Стените на банята бяха покрити с противен балатум, който ги правеше да изглеждат като под. По мивката имаше дълги ръждиви черти на местата, където кранчетата очевидно бяха текли с години. Душът беше разнебитен и боядисан в черно, сякаш не беше достатъчно потискащо и без това. Усетих се, че дишам толкова бързо, че краката ми се бяха разтреперани. Въздъхнах и скрих лице в ръцете си, опитвайки се да запазя самообладание.

— Мога ли да вляза за малко? — извика Кармен отвън.

— Само минутка — изчуруликах бодро аз, макар устните ми да трепереха от желание да избухна в сълзи.

Това беше един от най-неприятните навици, които бях придобила от майка ми. Да ставам извънредно мила, когато ми е най-тъжно. Опитах се да избутам мисълта за майка ми от главата си. Тя не заслужаваше да мисля за нея в момента. Трябваше да се отърва от образа й така, както тя се беше отървала от мен. Изведнъж осъзнах, че единственото време, в което щях да остана сама със себе си, щеше да бъде времето, когато спя. А сега трябваше да си измия лицето, да си взема душ и да се пъхна в леглото. Застанах пред огледалото, хващайки мивката за опора. Всичко, което трябва да направя, е да си измия лицето и да си взема душ. Само че, естествено, тоалетните ми принадлежности бяха в багажа, заключени незнайно къде. Единствените козметични продукти в банята бяха тънко парче сапун в хартиена опаковка, както в хотелите, и две шишенца до душа — в едното имаше червена течност, в другото — синя.

И това ме довърши. Идеята да си измия косата с воднистата червена пяна ме прекърши. Свих се обратно на тоалетната, притиснах лице към коленете си и се разхлипах. След няколко минути осъзнах, че наоколо беше станало необичайно тихо, направо чувах как си поемам дъх. Толкова тихо, че чувах как някой друг пред вратата също си поемаше дъх. Отворих светкавично и се озовах лице в лице с Кармен, подсмърчаща и с подуто червено лице.

— Какво правиш, за Бога? — извиках аз.

Последното нещо, което ми трябваше, беше съквартирантка, която да слухти на вратата на тоалетната. Тя ме погледна и видях как вадичките сълзи се сливат със сополите от носа й.

— Съжалявам — каза през сълзи тя. — Чух те да плачеш и аз също се разплаках.

Откъснах малко тоалетна хартия и я подадох, за да се избърше.

— Всичко е наред — сухо казах аз.

Тя си издуха шумно носа. Носеше широка тениска с лика на Джон Ленън, която на всичко отгоре й беше с няколко номера по-голяма. Може би смяташе, че е дебела и затова си я беше взела такава.

— Трябва да си махна контактните лещи — каза тя, — но нямам в какво да ги сложа, да ти се намира нещо като кутийка или… знам ли…

— Хм, не — отвърнах, — може би трябва да кажем на някого. Това звучи като нещо, което биха ти позволили да направиш.

Тя поклати глава.

— Не. Не ни е позволено да носим лещи. Д-р Спайсър каза, че те само подхранвали суетата ни.

Тя застана пред мивката, изми ръцете си и извади лещите от очите си. Те потрепериха на пръстите й.

— Нося ги, откакто станах шести клас — тихо каза тя и продължи да се взира в тях.

Макар да знаех, че става въпрос само за едни глупави лещи, се присъединих към нея и загледах трептящата гладка материя, отразяваща светлината наоколо. Накрая тя се обърна и ги пусна в тоалетната:

— Сбогом, лещи — глуповато изрече тя.

— Сбогом, сбогом — обадих се и аз, напълно съзнавайки малоумната ситуация.

Щом и двете лещи заминаха в канала, Кармен ми съобщи, че в момента била почти сляпа, затова й помогнах да стигне до леглото си и й подадох очилата. С червения си нос и огромните очила приличаше на някаква ултраинтелигентна мишка от анимационно филмче. Тя легна в леглото си и зазяпа тавана.

— Защо плачеше? — попита накрая.

— Трябва ли да посоча някаква конкретна причина?

Тя се засмя.

— Не. Имаме ги в излишък, май.

— Окей, главната причина беше, че нямам идея как ще си измия косата без шампоана и балсама ми.

— Сериозно ли?

— Да. Не знам как ще се справя с това. Всичко друго мисля, че мога да понеса, но нещата ми…

Чух как се обърна на една страна в леглото си, за да ме погледне.

— Наистина имаш страхотна коса — каза след малко.

Разстлах косата си върху възглавницата и я загледах.

Беше наситено кафява с тънки светлокестеняви, почти руси кичури и две яркочервени малки плитки от двете страни на главата ми — от онзи тип, който имат русалките във филмите. Сплитах ги прилежно всяка сутрин. Знаех, че ще предизвикам много упреци заради тях — ако решаха да се заяждат, момичетата щяха да се хванат първо за тях.

— Забелязала ли си как хората обикновено правят комплименти за косата на момичетата, когато те са грозни?

— Не мисля, че има такова нещо — намръщи се Кармен.

— Не твърдя, че си го казала затова, но просто е странно. Все едно хубавата коса контрастира повече, когато момичето не е особено красиво. Или може би грозните момичета нарочно полагат повече грижи за косата си, отколкото другите, за да имат поне нещо хубаво.

Кармен не отговори.

— Говоря глупости, не ми обръщай внимание.

— Сериозно, мисля, че си много хубава — отвърна тя.

Имаше хиляди начини, по които това изречение можеше да прозвучи съвсем нормално. Ако например досега бяхме ресали една на друга косите си, или след като сме разглеждали стари снимки от детството ни. Но в гласа на Кармен имаше нещо повече — ласкателство, да, но не само — също така завист, неувереност и… така ли ми се стори или… привличане?

— Благодаря ти — казах аз, но не успях да скрия сдържаността в гласа си.

Надвисна тишина. Макар да бяхме заформили някакъв минимален контакт, все още бяхме непознати. Непознати, делящи малка стаичка и несигурно бъдеще. Никой не проговори повече. Кармен захърка леко след няколко минути. Звукът не беше неприятен, звучеше като болно дете. Всъщност дори ми помогна да се унеса. Няколко часа по-късно — не можех да кажа дали насън, или наистина — чух писък.