Училище за лоши момичета

Глава шеста

Трябваше да сме будни и строени за закуска в седем сутринта, което предната вечер ми се стори абсолютно невъзможно. Но за свое най-голямо учудване отворих очи още в пет. След секундна дезориентация се изправих в леглото и се загледах в тъмната стая. „Не съм сама в това“ — помислих си. Вероятно наоколо имаше поне петнадесет будни момичета, загледани в стените. До мен Кармен не беше сменила огромната си тениска на Джон Ленън. Мисля, че даже не си беше свалила сутиена и изглеждаше така сякаш някой я беше нокаутирал на леглото — устата й зееше отворена, а ръцете й почти докосваха пода. Над нея, малкото прозорче с решетки откриваше гледка към обелената мазилка на стената отсреща, където зееше дупка. Явно преди години и там е имало прозорец. През дупката видях върховете на най-близките дървета от заобикалящата ни отвсякъде гора. Наистина тук бяхме напълно изолирани от света. Което може би не би било толкова зле, ако училището беше приятно място. Представих си всички онези момчета, които са учили тук навремето, тичайки наоколо с белите си ризи и развяващи се вратовръзки, смеейки се силно на някоя вулгарна шега…

Върнах погледа и мислите си обратно в стаята. Винаги когато бях нервна, се опитвах да намеря нещо, с което да занимавам мозъка си. Започнах да броя. На пода имаше четиридесет и една дървени дъски. Ако бяха петдесет и една щяха да могат да се разделят по равно на три групи от седемнадесет. Имаше три лампи. Юрганът на Кармен имаше дванадесет квадратчета на дължина и единадесет на ширина. Това правеше тридесет и три групи по четири квадратчета или шест групи от по двадесет и две. Почувствах странно облекчение, че дори и тук, поне числата си бяха все същите. Реших, че е крайно време да се съвзема и да направя план оттук нататък.

1. Да си намеря приятели, които да не ме прецакат.

2. Да намеря начин да се свържа с Тревор. Най-добрият вариант: той открадва кола. Намира ме. Избягваме заедно.

3. Да открия Пилар.

Пилар Феликс беше причината родителите ми да се решат да ме пратят в „Хидън Оук“. Тя ми беше далечна братовчедка, може би дори нямахме никаква кръвна връзка. В семейството ми винаги е било така — никой никога не знаеше с кого точно има роднинска връзка и по каква линия. Семейството на Пилар винаги сядаше до родителите ми на семейните сбирки и майките ни клюкарстваха по цели нощи. Пилар никога не присъстваше, тъй като имала десетки пиърсинги и родителите й се срамували да я водят с тях, където и да било. Леля Лусия просто беше вдигнала ръце от нея. С бягствата на Пилар (тя бягаше от дома си непрекъснато) и моите собствени проблеми, майка ми и леля Лусия имаха много общи теми на разговор. Аз поне присъствах на сбирките, макар че прекарвах по-голямата част от времето на паркинга, закачайки се с келнерите.

Преди две години майка ми ми каза, че леля Лусия била решила да изпрати Пилар в някакво училище, наречено „Хидън Оук“, девическо училище за проблемни момичета, и ако не внимавам, същото щяло да се случи и с мен. Така и не чух нищо повече за това, главно защото избрах точно този момент, за да си сложа слушалките. Следващия път, когато името на училището се появи, беше след инцидента с дядо, когато родителите ми изведнъж решиха, че вече не ме искат при тях у дома.

По груби сметки Пилар трябваше да е тук вече повече от година, така че просто щях да изчакам странният първи месец да премине, за да се опитам да я намеря. Но първо трябваше да намеря начин да си измия лицето с парчето твърд жълт сапун, без да откача.

* * *

Знаех, че първата закуска щеше да е важна. Тогава най-после щяха да ни разрешат да разговаряме една с друга, да разберем кой е леко луд и кой е луд по готиния начин. Социалното ми бъдеще зависеше от това, да си изиграя картите правилно тази сутрин. Така и така бях вече будна, нямаше да е лоша идея да сляза по-рано за закуска. Най-неприятният вариант би бил да се появя в трапезарията, след като всички приятелски кръгове вече са заформени и масата с готините хора е заета. Освен това, ако се измъкнех по-рано от стаята, нямаше да ми се налага да комуникирам с хълцащата Кармен още отсега.

Изкъпах се, сипвайки малко от синята течност върху косата си, изсуших я със закачения на стената сешоар (духаше много силно — истинско чудо!), облякох си същите дрехи като вчера (надявам се скоро да си получа униформата) и се запътих надолу. Трапезарията изглеждаше по абсолютно същия начин като снощи, само че столовете вече не бяха наредени с гръб един към друг и пред всяко място имаше пластмасова купа с мляко и корнфлейкс. Наместих се на едно от празните места и зачаках. Нямаше кафе. Когато попитах жената, която чистеше масите, дали бих могла отнякъде да получа една чаша, тя ме изгледа сякаш съм лунатичка и поклати ядосано глава. Дълго време в залата не влезе никой друг. Не исках да съм приключила с яденето, когато всички пристигнат, затова побутвах едно по едно царевичните люспи, докато не се разпаднаха напълно в рядкото мляко. Стана седем, седем и десет и чак тогава останалите започнаха да прииждат бавно по двойки. Явно, която и да беше дошла първа, не е искала да влиза сама в залата, затова е изчакала да се съберат повече хора. Вече се бяха запознали и заговорили отпред и целият ми план беше на път да пропадне. Напълно ме игнорираха. Не го приех лично, разбира се. За какво им беше да се запознават с някаква луда, която вероятно висеше тук от един час. Но все пак, това означаваше, че ще остана сама, а те ще си стоят на групички около мен. Подвоумих се дали да не отида и просто да се настаня при тях, когато отнякъде изникна Кармен с купичка в ръце.

— Имаш ли нещо против да се присъединя?

— Сядай — кратко казах аз, правейки място за стола й.

Не си проговорихме повече по време на закуската.

Просто гълтахме машинално кашата в купичките и чакахме да се случи нещо интересно. Масата, пълна с момичета зад нас, изведнъж също замлъкна за момент. После някой прошепна нещо тихо и другите избухнаха в смях. Усетих погледите им приковани в гърба ми.

— Говорят си за нас — прошепна Кармен.

— Знам. Не им обръщай внимание.

Някое от момичетата отзад започна да издава звуци, сякаш се целува с някой. Боже, колко детинско само! Обърнах се назад.

— Някоя от вас има проблем ли? — попитах остро.

Те замлъкнаха за момент, явно не очакваха подобна реакция. Само че аз далеч не бях от тези, които си държат устата затворена. Колкото по-скоро го научеха, толкова по-добре.

— Сериозно. Я пораснете!

Налудничаво изглеждащо момиче в края на масата, което очевидно се опитваше да се направи на интересно пред останалите, ме погледна и ми изпрати дълга въздушна целувка. Имаше западнал, износен вид, сякаш някой беше извадил нормалното момиче от нея и беше останала само черупката. От личен опит знаех, че най-добрата защита е нападението. Погледнах я право в очите и попитах.

— Ти ли го направи, миличка?

Тя се усмихна нагло и не отговори нищо. Останалите затаиха дъх, наслаждавайки се на предстоящата драма.

— Какъв точно ти е проблемът, а? — не отстъпих аз и се изправих от мястото си.

— Ей, ей, момичета! — чух глас и се обърнах. Беше онази с момчешката прическа от снощи. Тъкмо влизаше през стъклените врати. Косата й беше доста по-разбъркана от вчера, а очите й бяха подпухнали и с огромни сини кръгове под тях. — Оставете го за друг път, когато имаме камера под ръка, а?

Тя се приближи към нас, сякаш бяхме приятелки от цяла вечност.

— Здрасти, Джу-Ан — обади се едно от момичетата. — Как мина нощта в усамотение?

Джу-Ан!?! Сериозно ли?

— Мина добре, госпожици, щом стоя тук пред вас.

Тя се настани на нашата маса, като седна по индийски върху плота срещу Кармен. Чистачката, която бях помолила за кафе, я изгледа с отвращение и… така ли ми се стори, или имаше и доза страх? За момент се замислих защо ли не бяха избрали някой друг да ни наглежда по време на закуската. Сякаш искаха нарочно да ни оставят да се изпокараме още отначало.

— Как успя да се измъкнеш от решетките? — попита момичето, което се беше заяло с мен, очевидно опитвайки се да удължи разговора си с Джу-Ан, колкото се може повече.

— Е, знаеш, с малко добре заучени писъци. А, да, и спах с един от пазачите. Такаа… Сега, за какво се караме тук?

— Е, няма значение — измърморих аз.

Тя погледна към другата маса и попита:

— Някой ще ми обясни ли?

— Лов на кучки — обади се пак западналото момиче.

— Разбирам. И коя според теб отговаря на това определение?

Никой не реагира, затова накрая аз вдигнах ръка. Просто ей така, за да им натрия носовете. Джу-Ан ме погледна и като се ухили широко, каза:

— Супер. Сядам при теб.

И тя се смъкна от масата на стола пред себе си, все едно слизаше от водна пързалка.

— Наистина ли се казваш Джу-Ан? Попита Кармен ококорено.

— Да. ДЖУ. Майка ми е французойка. На френски това значи юни. Джу-Ан Карпентър. Казвайте ми само Джун, за по-лесно.

— О, ясно. Значи си американка?

— Току-що ти казах, че името ми е френско, тиквичке.

— Знам де, ама нали говориш на английски и така нататък.

— Майка ми е от Франция. Татко е американец. Израснала съм в Париж, затова имам такъв акцент. А вие сте?

— Кармен Поуп.

— Анжела Карденас.

— Карденас и Карпентър. Ще ни слагат да седим заедно през цялото време.

Неприкрита ревност се изписа на лицето на Кармен.

— Била ли си тук друг път? — попита тя. — Изглеждаш така, все едно си наясно какво се случва.

Джу-Ан отговори, гледайки единствено мен. Горката Кармен.

— Да, за втори път съм тук. Месецът за ориентация не проработи добре миналата година.

— Защо? Какво стана? — прошепна Кармен изумено.

Джун се усмихна.

— Спах с един от пазачите. Не съжалявам. Беше супер.

Извъртях очи. Наоколо нямаше мъже пазачи. На кого ги разправяше тия врели-некипели. Тя видя погледа ми и продължи сериозно.

— Д-р Спайсър тайно е мъж, не знаете ли?

— Ама сериозно ли? — опули се Кармен, наивна до побъркване.

— Разбира се, че не, Кармен — намесих се аз, за да предотвратя евентуалната й бъдеща излагация, ако го споменеше на някой.

— Ти да не би да си проверила лично, Карденас? — засмя се Джун.

В първия момент не й отговорих, защото се загледах в мрежата от белези под мишниците на Джун. Някои от тях бяха бледи и заздравели, но други бяха съвсем пресни.

— Харесваш белезите ми ли? Украшенийцата ми. Това съм си аз, Джун Пирата — опита се да се засмее тя, но изведнъж лицето й помръкна. — Помнете съвета ми, момичета — намерете си нож, колкото се може по-скоро.

* * *

След закуска най-после се наредихме на опашка за униформите си, които се оказаха скромен памучен панталон и някаква идиотски изглеждаща смесица между риза и поло. Всяка трябваше да избере различен цвят, най-вероятно за да не ги объркваме и да предотвратят евентуалните неразбирателства. Тъй като името ми започва с „А“, имах късмета да съм една от първите, които да избират. Взех си яркожълто, разбира се, любимият ми цвят, откакто се помня. Харесвам го, защото е най-флуоресцентният цвят, който можеш да избереш, без реално да бъде флуоресцентен. Предполагам, че изглеждах като пълен кретен или като зле нарисуван анимационен герой, но в крайна сметка всички изглеждаха по подобен начин. Поне не бях като Мариана Уест, за която остана само гнойно зелено. След това се запътихме към вътрешния двор, където според графика ни щеше да се проведе „тест за издръжливост“. Подредихме се до задната стена на сградата, на една ръка разстояние една от друга. Застанахме притихнали и зачакахме. Изведнъж отвътре изхвърча облечена в спортен екип жена, която с гръмлив глас уведоми едно от по-дебелите момичетата, че нямало да преживее сутринта. След това ни каза името си — доктор Хъндрик.

Шегувате ли се?!? Даже учителката по физическо е доктор!?!

Тя накара дебелото момиче, което мисля, че се казваше Кони, но може би така бях решила, просто защото името подхождаше на дебел човек, да изтича през двора до края на гората и обратно до нас, преди да е изминала една минута. Естествено, Кони не успя, връщайки се за двойно повече време. Д-р Хъндрик я накара да го направи наново, казвайки й, че ще премине теста, ако успее да подобри времето си дори с една секунда. Кони се провали отново, защото вече беше изтощена. Тогава жената я накара да изтича разстоянието за трети път, с надеждата да подобри второто си време. Най-накрая Кони успя и в момента, в който стъпи обратно в редицата с момичета, тя се преви на две и повърна закуската си. Д-р Хъндрик дори не я погледна и махна към следващото момиче да пристъпи напред. Една по една, тя накара всички да извършат пробега до гората и обратно. Очевидно започваше с най-пълните и неатлетични момичета и изпитах истинска гордост, че бях от последните извикани. Едва ли д-р Хъндрик знаеше, че изглеждам така, само защото просто не ядях особено много.

Разбира се, някои от момичетата се опитаха да откажат да тичат. Една от тях се казваше Арден и имаше перманентен грим, татуиран върху лицето си. Когато докторката я извика, тя отказа да изпълни нареждането. Д-р Хъндрик спокойно я отпрати в администрацията, след което с лека усмивка ни уведоми, че вероятно няма да срещнем Арден в следващите седмица или две. Видях как всички се подсмихнаха подигравателно или извъртяха очи с недоверие. Но тя се оказа права. Всъщност никога повече не видяхме Арден.

Следваща беше Джун. Тя изглеждаше най-стегнатата от всички ни — имаше жилаво слабо тяло с релефно очертани мускули. За наша изненада, не успя да се справи със задачата за по-малко от минута и се наложи да тича втори път. Затова пък не й представляваше никаква трудност да подобри първото си време, дори не положи усилие да тича по-бързо. Когато се върна обратно в строя, тя ми намигна и се излегна на тревата под слънцето. Очаквах д-р Хъндрик да й направи забележка, че не се е постарала достатъчно, но тя просто записа нещо в тефтера си срещу името на Джун.

Когато дойде моят ред, изтичах разстоянието перфектно, точно за една минута, и д-р Хъндрик се усмихна одобрително. Бях една от малкото, които не се опитаха да се правят на интересни пред нея. Което далеч не означаваше, че няма да започна да го правя в някой момент, естествено. Просто знаех, че е по-добре първо да се ориентирам в ситуацията. След тренировката си взехме душ, после дойде време за обяд и отново общо събрание с д-р Спайсър, на което на всяка беше съобщен часа и мястото на индивидуалните й психиатрични консултации. Последва глупава игра за „сплотяване“, която в крайна сметка постигна първоначалната си цел, тъй като прекарахме по-голямата част от времето да я осмиваме. След това: семинар относно злоупотребите с наркотични вещества, отново гимнастика и накрая групова среща, на която буквално ни накараха да повтаряме на глас колко благодарни сме за живота, който имаме, и куп подобни глупости. Чак след като вечерята приключи, имахме двадесет свободни минути преди проверките по леглата. Явно това щеше да бъде единственото време, в което да се радваме на някаква свобода. Макар че свобода беше доста силна дума, като се има предвид, че не можехме да ходим, където си искаме. Имаше строго определени места, където ни беше позволено да бъдем. Всъщност забелязах, че през целия ден ни водеха само по едни и същи коридори. Параноичната част на мозъка ми веднага започна да се чуди какво ли криеха всъщност толкова старателно. Свободолюбивата част пък просто искаше повече пространство. Това е едно от нещата, които никога не забелязваме, когато го имаме — способността просто да се разходиш, където искаш, без някой да те следи. Да тичаш, да викаш, да се обадиш, на когото пожелаеш. Представих си Тревор, седящ сам в любимия ни ресторант и усетих обсебващо желание да бъда при него — нищо скъпо, нищо изискано — просто аз и той в Тако Бел. Липсваше ми и му завиждах. Завиждах му за свободата, която ми бяха откраднали.

Половината от момичетата използваха така нареченото „свободно време“ направо, за да се пъхнат в леглата, а другите слязоха долу в общата стая. Усамотих се в банята за няколко минути, просто за да си подредя мислите, след което слязох долу при тях. Веднага забелязах, че Джун вече е в центъра на вниманието. Когато отворих вратата, тя тъкмо им разказваше на висок глас, че според нея цялото това училище било пълна комедия. Беше избрала яркорозова униформа и приличаше на някакво диво цвете, изпъкващо на поляна със сини, кафяви и зелени цветя.

— Вземете например встъпителната реч на д-р Спайсър — каза тя. — Били сме опасни за самите себе си? Мразели сме се?

Произнасяше „Р“-то по типично френски начин. Беше сладко всъщност.

— Пълни глупости — продължи тя. — Е, не се съмнявам, че някои от вас, откачалки, мразите тялото си, защото сте прекарали твърде много време близо до хладилника, а мама и татко никога не са ви обръщали внимание. Само че това ни прави интересни всъщност.

— А тези белези, Джун? — попита едно от момичетата, което беше извърнало поглед при споменаването на думите мама и татко.

— Обичам белезите си — отвърна Джун сериозно. — Карат ме да се чувствам жива.

— Някой да е виждал Арден? — прекъсна я Кармен изведнъж.

— Не се притеснявай за Арден, тиквичке — отвърна Джун невъзмутимо, — тя вече няма проблеми. Ние сме тези, на които им предстоят проблеми. И то големи. Скоро нещата съвсем ще се оплескат.

— Защо? — попитах тихо. — Какво е станало миналия път?

— Не си мислете, че някой тук иска да ви помогне — също толкова тихо каза тя и всички напрегнахме слух. — Това е само заблуда. Защо смятате ни оставиха сами на закуска? Не мислете, че никой не ни е наблюдавал. Напротив, гледаха ни. Оценяваха ни.

Знаех си. Помислила си го бях още сутринта.

— Искат да ни разчистят. Да ни сортират, така да се каже. Ще ни предизвикват все повече и повече, докато по-слабите не успеят да издържат и не останат само тези, които те искат.

Побиха ме тръпки. Почувствах се като животно, което е угоявано, докато стане време да му прережат врата.

— За какво им е да го правят? — попитах.

Тя сви рамене.

— Не зная. Миналата година не издържах достатъчно, за да разбера. Изхвърлиха ме, казах ви защо.

— Нямам търпение истинските училищни занятия да започнат — обади се налудничаво изглеждащото момиче, с което се бяхме сдърпали на закуска. Тя се казваше Райли и беше седнала сама в най-тъмния ъгъл на стаята, като единствено очите й проблясваха на светлината. — Умирам да се махна от тази противна стая.

— Може би искат да разберат кои от нас са напълно психо, за да не въздействат зле на останалите? — обади се Кармен отново.

— Зная само, че не ни чака нищо добро в тази дупка. Бъдете нащрек, девойки.

Лицата на момичетата, които се правеха на готини по време на закуската, помръкнаха. Само за един ден Джун се беше превърнала в импровизирана кралица на групата и виждах как раздразнението се настанява в очите им. Знаех и какво се въртеше в главите им: „Коя, по дяволите, си мисли, че е тая?“ Със сигурност щеше да се стигне до сблъсък и рано или късно Джун щеше да бъде свалена от трона, който им измъкна под носа на закуска. Тя явно също усети нарастващото напрежение, защото плесна с ръце и каза:

— Както и да е. Или приемете съвета ми, или го забравете. Всеки да се оправя сам.

Всеки да се оправя сам — не звучеше толкова трудно. Откакто се помня, бях добра в това.