Училище за лоши момичета

Глава тринадесета

Като птичка, строяща гнездото си, Джун беше откраднала всевъзможни предмети от училището, за да направи къщичката си по-уютна. Тя развърза малка торбичка, която беше направила от една от яркорозовите си поли на униформата и извади оттам вилици и ножове, три чорапа (един от тях със скъсана пета), изсъхнало хлебче, няколко фаса от цигари, ключодържател без ключове, стар автобусен билет и две химикалки. След това върна всичко обратно в торбичката, разтърси я и като се обърна към мен, каза:

— Извади първото, което хванеш.

Бръкнах вътре и първото нещо, което докоснаха пръстите ми беше хлебчето. Бих могла да излъжа и да хвана нещо по-готино, но имах усещането, че тя ще разбере. Това беше по някакъв странен начин, тест. Извадих хлебчето и казах:

— Поне е пълно с протеини.

Джун се засмя. Кармен изглеждаше така, сякаш все още е готова да побегне всеки момент, а Райли беше сложила обичайната си намръщена физиономия, все едно беше искала тъпото хлебче за себе си.

— А сега — усмихна се Джун, — разкажи ни защо си тук.

Поех си дъх, приготвяйки се да говоря. Видях как Кармен спря да дъвче дъвката си и отвори уста да ме спре.

— Не започвай — спрях я аз, — не ми дреме. Навътре в гората сме, тук няма камери.

— Всичко ще бъде наред — подкрепи ме Джун, отново извъртайки отегчено очи. Стига си се тревожила.

Погледнах към Райли, която ме гледаше съсредоточено, очаквайки да започна да говоря. Знаех, че трябва да им разкажа за десети юни. Но не можех веднага да им кажа това и започнах с по-лесните неща.

— Бягах от повечето часове в училище. Нямах много приятели в Хюстън, само няколко момчета. На моята възраст. Срещахме се сутрин пред входа на училището и без да влезем, отпрашвахме нанякъде. Училището се намираше в едно от предградията на града, така че нямаше кой знае колко много хора през деня — всеки или беше на работа, или домакинстваше вкъщи. Прекарвах повечето време в книжарницата, прослушвайки разни стари дискове и такива работи. Един ден бях в секцията с книги на испански (либрос де еспаньол) и там беше той. Тревор.

— Опиши ни го — притвори очи Джун.

— Ммм, кафява коса, кафяви очи. Скейтърски тип, но всъщност не караше скейт, само така се обличаше. Каза ми, че иска да стане актьор.

— На колко години беше?

— Може би на двадесет и три.

— Готин?

— Страхотен. Страшно секси.

— И ти хлътна?

— Не на секундата, но да.

— Какво мислеше дядо ти за него?

Знаех накъде биеше Джун.

— В началото не знаеше, докато един ден не се прибра по-рано вкъщи и ни завари с Тревор да гледаме телевизия в хола. Тогава нямаше проблем, затова аз се поуспокоих и Тревор започна да идва у нас по-редовно. Естествено, дядо ми беше казал на родителите ми за него и вероятно те бяха откачили, защото изведнъж отношението му към Тревор коренно се промени. Стана заядлив и гаден, обвини ме, че съм го лъгала за това, какво точно сме правели двамата. Той си беше доста раздразнителен, по принцип, така че не схващаше, че родителите ми не биха одобрили нито едно момче, с което се виждах. Особено когато беше по-голямо от мен, със скъсани смъкнати дънки, боядисана коса и без работа. Действително, родителите ми са страшно старомодни. Искат от мен само да изглеждам хубава и да се държа смирено, за да не „ги излагам пред хората“. Това е типичен комплекс на американските мексиканци, натрупали състояние в близките години. Ако по някаква случайност в Роанок организираха бални танци, бъдете сигурни, че щях да съм записана.

Спрях за секунда. Кармен ме слушаше с блеснали от любопитство очи, докато Райли правеше всичко възможно да изглежда, колкото се може по-отегчена. Джун кимна и ме подкани да продължа.

— Е, нищо от това не ме спря да се виждам с Тревор. Той продължи да идва вкъщи, когато дядо ми го нямаше. Беше забавно всъщност, имаше тръпка.

— Звучи яко — ухили се Джун. — И после?

— После какво?

— Я стига, никой не го пращат в „Хидън Оук“, защото се е промъквал у тях с гаджето си тайно.

Вярвах ли й достатъчно, за да кажа цялата истина? И имах ли изобщо избор? Сега, когато най-после бях толкова близко да разкрия какво наистина се случи на някого, нямаше смисъл да спирам.

— Как да започна? Всъщност Тревор, освен че нямаше истинска работа, нямаше и истински дом. Спеше в къщата на баща си понякога, но мразеше мястото. Други вечери се промъкваше в спалнята ми или спеше в храстите зад паркинга на мола. Беше беден, много беден, а дядо ми имаше купища пари. Затова му дадох една част от тях.

— Къде намери парите? — попита Кармен.

— Чековата книжка на дядо.

— ТИ си му писала чекове от името на дядо ти? — опули се Райли. — Не се ли сети, че в някакъв момент ще те хванат.

— Сетих се, разбира се.

— И това не те спря?

— Явно не.

Тъкмо щях да започна спор с Райли, когато Джун вдигна ръка, за да ни спре.

— Не е било само чековете, нали? Какво друго стана?

Поех си дълбоко въздух.

— С Тревор не бяхме в много приказни отношения от един момент нататък.

Карахме се. Предполагам, защото аз започнах да ставам все по-емоционална, звънях му често, исках да се виждаме непрекъснато. Той се притесняваше от самото начало, че съм прекалено малка за него, така че когато се разчувствах твърде много, той се отдръпваше от мен. Съответно това ме караше да се нуждая още повече от него, нали разбирате? Непрекъснато го питах дали ме обича и така нататък, въпреки че знаех, че по този начин го отблъсквам от себе си. Една вечер, след като се бяхме разбрали, че няма да се виждаме, той ми се обади пиян към един през нощта. Каза, че бил в квартала и искал да се отбие за малко. Знаех, че е най-добре да му откажа, защото така ще го накарам да ме поиска повече, но не можах. Прекалено много исках да го видя. Затова седнах на прозореца си и зачаках да чуя стъпките му в градината. Прозорецът беше много нисък, така че нямаше да има проблем да се качи при мен, беше го правил десетки пъти. Когато най-после дойде, веднага познах, че е друсан — кожата му беше бледа, а устните по-червени от обикновено. Дрогата му придаваше вид на болен човек, но едновременно с това готин, живеещ на ръба. Не можах да устоя и го целунах. Целувахме се така известно време, беше някъде около два и нещо през нощта. И двамата бяхме много изморени затова се насочихме към леглото…

— Повече подробности — нареди Джун. — Искам да си го представя. Какво беше леглото ти?

— Не много голямо. Ставаше за двама души, но не напълно. Във формата на шейна сещаш ли се?

— Чаршафите?

— Бели на малки червени цветя. Тревор много им се подиграваше.

— Добре ли се целуваше? — попита Кармен, подпряла брадичка в шепи като дете, слушащо любимата си приказка.

— Страшно. Нищо не ми доставяше такова удоволствие, както целувките му. Е, иска ми се да не пушеше толкова много, защото дъхът му често миришеше на пепелник, но иначе да, целуваше се страхотно.

— Продължавай — подкани ме Джун.

— И така, заспахме и следващото нещо, което видях, когато отворих очи, беше гневната физиономия на дядо ми, който беше нахълтал в стаята. Откакто баба ми почина, той не спеше много добре и предполагам, че е решил да провери онлайн сметките си. Беше разбрал за чековете.

— Колко пари му беше дала? — попита Райли.

— Общо ли? Пет хиляди.

— Мамка му — изръси Джун.

— Много ли бяха за дядо ти? — попита Кармен.

— Да — отвърнах аз и за първи път усетих срам. — Половината от спестяванията му. Тревор се беше записал в университета. Парите му трябваха, за да си плати таксата за семестъра.

— Без оправдания, само фактите — спря ме Джун. — Това сега го измисли, нали?

Тя кимна.

— Давай!

— И така, дядо ми влезе в стаята бесен. Когато видя Тревор на леглото, се ядоса още повече, толкова много, че дори не ни крещя. Разтърси силно Тревор, за да го събуди. Помня, че изтръпнах от ужас. Никога не знаех в какво настроение щеше да бъде Тревор, ако го събудят, камо ли когато беше друсан. В началото той не помръдна, само отвори очи и се втренчи в дядо ми. Стояха така замръзнали, зяпнали се един друг няколко секунди, сякаш си пренасяха някаква невидима енергия помежду си. Още тогава разбрах, че това няма да свърши добре. Дядо ми попита къде са парите му и Тревор отвърна, че не знаел. Дядо не му повярва, разбира се. Тревор стана от леглото и двамата започнаха да повишават тон все повече и повече, докато накрая Тревор не започна да избутва дядо ми от стаята. Трябваше да му кажа да спре, но не го направих. Просто си седях там. Колко тъпо, а?

Кармен ме погледна. В очите й нямаше нито обвинение, нито съжаление, просто поглед, който те караше да искаш да й разкажеш всичко. Концентрирах се върху нея.

— Станах от леглото и отидох в хола. Цареше тишина.

— С какво беше облечена? — прекъсна ме Джун.

— Какво!? А, с къси панталонки и стара тениска на някаква група на Дисни. Видях дядо ми да лежи на пода, наполовина под стъклената маса за вечеря. Очите му бяха отворени, опитваше се да се изправи, облегнат на лактите си. И тогава по лицето му премина онзи облак, който сякаш стопи всякаква връзка между мозъка и очите му. Той остана на един лакът, гледайки ни сякаш ни вижда за пръв път.

— Инфаркт? — попита Джун.

— Да. Получи удар. Умря няколко часа по-късно.

— Дойде ли полиция? — попита Кармен меко.

— Не. Той беше прекарал поредица от подобни удари през годините. Просто този го довърши.

— Значи вероятно е щял да умре скоро така или иначе — отбеляза Кармен, като взе ръката ми в скута си.

Кимнах. Не бях убедена в това. Вярно, че беше много стар, но пък изглеждаше доста здрав за годините си.

— Не — обади се Джун. — Бил си е буквално убит. Но вината не е била твоя. Знам, че това си мислиш.

— Според родителите ми няма никакво съмнение, че вината е моя. Когато разбраха за чековете, едва не ме издадоха в полицията. Единственото, което ги спря, беше обещанието ми никога повече да не се виждам с Тревор.

— И какво се случи с него? — попита Кармен.

Свих рамене, чудейки се защо ли вече не ми се плачеше. Изведнъж усетих, че мисълта за него даже не ме натъжава толкова. Джун кимна и всички се излегнахме на хладния дъсчен под. Прекарахме така следващите няколко часа, дремейки върху глезените една на друга и говорейки, за каквото ни падне. Предположих, че ще стигнем до темата какво точно против мен има Райли и защо Джун беше изляла горещата вода върху нея, но това не се случи. Райли просто се беше държала като кучка и явно всички се бяхме примирили с това като отговор. Говорихме си за музика и за момчета и се чудехме кой ли е построил дървената къщичка и как е изглеждала, преди да падне на земята. Когато навън започна да се зазорява, станахме и за всеобща изненада на всички Кармен се обади:

— Хайде да го правим всяка събота.

Така и стана. Поне докато имахме тази възможност.