Училище за лоши момичета

Глава двадесет и трета

Макар че нямаше ключалка на вратата на стаята ни, да се измъкнеш посред нощ от сградата далеч не беше толкова лесно, колкото си мислехме в началото. Първо, сега имахме съквартирантка, с която да се съобразяваме. Второ, след като коридорите на етажите се заключваха през нощта, вместо да заключват индивидуално всяка стая, нямаше да можем да се измъкнем така лесно, както преди. Трето, бяхме на предпоследния етаж на четириетажна сграда. Четвърто, учителското крило беше точно до нашето, така че ако вдигнехме шум, със сигурност щяха да ни хванат.

Решихме, че най-добрият вариант е да се измъкнем през прозореца, тъй като нямаше как да знаем в кой момент някой ще реши да отиде до тоалетната в коридора и ще прецака целия ни план с лъжиците, поставени под вратите, за да не се заключват. Кармен щеше да следи дали Морийн е заспала, тъй като от моето легло не можех да я видя. Щеше да ми даде знак, когато е сигурна. Първата част мина по план и след няколко часа двете с Кармен седяхме на леглото ми, притиснали нос в стъклото като кученца за продан. Отворих тихо едното крило на прозореца, което бавно проскърца, но не достатъчно силно, за да събуди Морийн. Завихме възглавниците под одеялата си, все едно отдолу има човек, надявайки се, че дори тя да се събуди, няма да направи разлика в тъмнината.

— Окей — каза Кармен, подавайки глава през прозореца и оглеждайки земята долу. — Сега какво?

— Хммм.

— Не си ли помислила за тази част все още?

— Какво правеха в старите филми, завързваха чаршафите един за друг и…

— Анжела!

— Имаш ли по-добра идея?

Тя поклати глава и ядосано започна да смъква долния чаршаф на леглото ми. След това извърши същата процедура с нейния. Завързахме здраво двата чаршафа един за друг, след което единия край за рамката на леглото ми. Когато бяхме готови, тя отсече.

— Ти първа.

— Мерси, много си мила.

— Идеята си е твоя. Няма пак аз да падам.

Хвърлих връзката синьо-жълт плат надолу. Тя прелетя покрай стаята на долния етаж, после покрай кабинета по биология и накрая се спря на няколко инча от земята. Трябваше да внимавам само да не ме види някой от долната спалня, но като изключим това, нямаше да е много по-трудно от нещата, които правехме в часовете по физическо. Хвърлих поглед към стаята на момчето отсреща, за да се уверя, че не ме вижда. Или може би, че ме гледа. Беше тъмна.

След първите няколко треперещи стъпки надолу, започна да ми харесва. Погледнах нагоре и видях окуражаващата усмивка на Кармен и ясното синьо небе. Бях сама в студената нощ и не можех да направя нищо, за да се скрия, ако някой погледнеше насам в този момент. Това ме ентусиазира неимоверно. Съвсем бавно стъпих на перваза на спалнята под моята. Вътре беше тъмно. После се спуснах до стаята по биология. Дали щях да видя отпечатъците от пръстите си по стъклото в понеделник? При тази мисъл се закисках тихичко, докато се спусках последните метри. И тогава усетих как възелът между двата чаршафа се разхлабва и се вкопчих в горния, който беше завързан за леглото ми. Под мен другият бавно полетя като призрак и се свлече на земята, а аз останах да вися там. Не беше чак толкова високо, че да не мога да скоча, но имаше поне пет метра — колкото да си счупя глезена. Погледнах към Кармен, която беше притиснала устата си с ръце, почти изпаднала в истерия.

Усетих как платът започна да се изплъзва от ръцете ми и се приготвих да падна. Чух някакъв шум наблизо. Опитах се да се огледам наоколо, но движенията ми бяха силно ограничени. Трябваше да се пусна и да побягна. Щяха да ме хванат, в крайна сметка, но поне щяха да се носят истории как съм бягала, вместо как да ме открили да вися на стената като идиот. И се пуснах. Докато падах, затворих очи и се приготвих да се ударя с всичка сила в земята всеки момент. Вместо това обаче паднах върху нещо меко и топло, което сякаш се сгромоляса на земята с мен.

Беше човешко тяло. Някой ме беше хванал. Изтъркалях се вкопчена в тъмната фигура под мен. Усетих силна хватка да притиска краката ми и топлината на нечий дъх. Преди да видя кой е, го ударих с всичка сила в носа и се втурнах да бягам. След няколко метра осъзнах, че никой не ме гони и се обърнах. В тъмнината се чуваше единствено пъшкане и охкане. Приближих се бавно и — уау. Беше той. Момчето от отсрещния прозорец. Държеше носа си с окървавени ръце и пъшкаше. Окей, значи поне не беше призрак.

— О, Боже, ти си бил — казах аз. — Добре ли си?

— Оххх — изсумтя само той, като ме погледна с недоверие.

— Ти… искаше да ми помогнеш — казах аз, повече на себе си, отколкото на него.

— Лоша идея, а? Трябваше да паднеш в ръцете ми, нали се сещаш, а не да ме нокаутираш след това.

— Не видях, че си ти. Изплаших се — оправдах се. — Аз съм Анжела — подадох ръка.

Той не я пое, тъй като продължаваше да държи носа си, от който капеха капки кръв.

— Знам коя си — кратко отвърна той.

— А ти си? — попитах аз, като му подадох падналия чаршаф. — За носа ти — обясних му.

Той го пое и го задържа върху лицето си, докато кръвта не намаля. Накрая каза:

— Нали знаеш, че ако те хванат…

— Ще ме изключат?

— По-зле. Ще станеш от любимките на мис Виена. Което не би трябвало да ми влиза в работата, все пак не съм ученик тук. И въпреки това, какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

— С няколко приятелки ходим в гората понякога.

— Звучи готино.

Не звучеше, като да ми се подиграва, напротив. Явно му беше доста скучно с всички тези Златни покорни момичета. В тона му имаше нещо палаво.

— Момчета не са поканени — о, по дяволите и в моя тон имаше нещо палаво.

Не исках да флиртувам с него, особено по това време на нощта, след като бях паднала от висящ от прозореца ми чаршаф. Но това не променяше факта, че беше страшно готин. Арогантен, да, но готин. Като погледнах по-отблизо наистина имаше една-две пъпки, но далеч не беше чудовището, което Кармен се бе опитала да ми опише онзи ден в банята. Направо си беше сладък. А като се вземе предвид и тялото му, ставаше си супер готин. Щях да го харесам дори да не беше единственото момче тук, убедена съм.

— Е, Харисън — казах аз, напълно съзнавайки, че той не ми беше казвал името си. — Мисля, че си ме хващал няколко пъти на прозореца да те гледам.

— Аз те гледах повече. Направо ми пречиш да спя.

— И ти на мен.

— Но не бих спрял. Все си казвам, че ще погледна встрани следващия път, но не успявам. Толкова си красива.

— Окей, достатъчно — срязах го аз, веднага хващайки го, че ме баламосва.

Минаха няколко секунди в мълчание.

— Ъм — каза накрая той, — какво ще правим с приятелката ти?

Кармен! Погледнах нагоре и я видях да ни зяпа, пребледняла от страх. Направих й жест да слезе, но тя поклати глава. Подканих я отново и този път тя заслиза бавно по чаршафа. Беше й много трудно, знаех, и спираше на всяко преместване на ръцете, за да си поеме въздух. Когато стигна до края на висящия плат тя се пусна светкавично, явно за да не размисли и да не се върне обратно. Като истински джентълмен Харисън се опита да я хване и този път успя да запази равновесие, залитайки от крак на крак под тежестта на Кармен. Привличането ми към него се смеси с нещо като нежност. Колко мило от негова страна само. Кармен все още имаше ужасено изражение на лицето си, дори след като той галантно я постави на земята. Щом се окопити, тя се огледа наоколо и изръкопляска тихо.

— Няма никой повече да слиза, надявам се? — попита закачливо Харисън. — Мисля, че няма да оцелея след още един.

Пресегнах се и го потупах по рамото за благодарност. В мига, в който докоснах гладката му кожа, сърцето ми слезе в петите, а времето се издължи сякаш с часове. Кармен обаче ме дръпна назад и като го погледна гневно, попита с възможно най-строгия си глас:

— Ти риза нямаш ли си?

— Сега си ми длъжница и искам нещо в замяна — игнорира я той и се обърна към мен.

— Да?

— Идвам с вас, без значение къде отивате. Смилете се над едно бедно и отегчено момче.

— Ох, добре — съгласих се аз веднага.

— Луда ли си? — изписка Кармен истерично. — В никакъв случай. Абсолютно не.

— Хайде, Кармен, може да ни е от полза.

— Категорично не. Няма да му разкриваме тайното си място.

Харисън избухна в смях и аз се присъединих. Кармен премести поглед от него към мен и обратно и повтори:

— Напълно съм сериозна.

— Знам, че си — прегърнах я аз.

Харисън погледна умолително към нея:

— Ама аз наистина много искам да дойда.

— Не.

Той затисна отново носа си с чаршафа.

— Хубаво — избоботи изпод плата той. — Но как възнамерявате да се приберете, ако не е тайна?

— Ще се покатерим обратно — бавно предложих аз.

— Смятате да се покатерите нагоре цели три етажа? И вероятно да оставите тези чаршафи да си се веят тук през това време.

Кимнах.

— Окей. Сега ми ставате още по-големи длъжници, защото планът ви е тъп и аз ще ви помогна. Ще се кача в стаята ви и ще прибера чаршафите. Когато се връщате, почукайте на прозореца ми и ще ви вкарам с ключовете на татко.

— Мерси — усмихнах му се аз.

— Предполагам, знаеш коя е моята стая — дяволито се усмихна той.

— Мерси — натъртих аз. — Само гледай да не събудиш съквартирантката ни.

— Ще се държа прилично — обеща той.

Двете с Кармен бързо изчезнахме сред близките дървета и веднага намерихме малката пътечка, водеща към къщичката. Когато стигнахме там, с радост открихме, че не сме сами. Ребека беше там и беше взела Бланк със себе си. Бяха се облегнали на стената на къщичката, Бланк беше скръстила ръце пред гърдите си.

— Какво е това място? — попита тя.

— Някога е била в клоните на дървото, но с времето е паднала — обясних аз. — Сега прилича по-скоро на пещера.

— Страхотно е — обади се Ребека.

Кармен се въртеше неспокойно зад мен. Не я бях подготвила, че групата ни има нови попълнения и че бях показала на Ребека тайната ни, докато тя беше преместена в основното училище.

— Дали ще дойде някой друг? — попита тя.

Поклатих глава. Това беше последното доказателство, че Джун и Райли са изчезнали. Можех да прочета какво си мислеше в момента. Беше грешно да се срещаме без тях, но го искахме прекалено силно. Отворих дупката на пода, където Джун държеше нещата си и измъкнах одеялото и няколко малки възглавнички. Наредихме ги в четирите ъгъла на малката къщичка и се настанихме една срещу друга. Изведнъж Бланк извади… цигара и я запали.

— Откъде имаш това? — почти изпищя Ребека, гледайки жадно димящия тютюн.

Бланк се усмихна и й подаде цигарата, за да си дръпне.

— Берта прави някакви бартери и ги намира, не знам и аз откъде. Казва, че можела да намери всичко, но аз искам единствено по една цигара от време на време. Предлагаше ми някакви хамбургери и чипсове, но не ям подобна храна, нито пък бих могла да си измия косата с подобията на шампоани, които се опитва да ми пробута.

— Не ядеш чипс? — опули се Кармен. — И хамбургери? Какво ядеш тогава?

— Соя. Много соя.

— Ахам — измъкна Кармен. — Мисля, че този път ти трябва да ни разкажеш историята си.

— Не — спрях я аз. — Твой ред е, Кармен. Отдавна е твой ред. Тя е от първите откриватели на къщичката — обясних на Ребека и Бланк.

— Кой друг идва, по принцип? — попита Бланк.

— С Анжела я открихме една нощ, заедно с Джун, която май не я познаваш — гордо обясни Кармен.

— Гледаме да не раздуваме много, за да си остане тайна, само няколко човека знаем за нея — усмихнато обясних аз и Бланк също се подсмихна доволно.

— А какво се случи с тази Джун? — попита тя.

— Бяхме заедно с нея по време на ориентацията миналия месец — обясни Ребека. — Но не я видяхме повече.

— Значи е от „Лилавите“.

— Да, явно, но какво точно значи това? — попита Кармен.

— Тя е от тези, които наричат лоши момичета — обясни Бланк простичко. — Не смятат, че има шанс да се поправи и не искат да пречи на нас, останалите.

Бланк изглеждаше така, сякаш знае повече, отколкото каза, затова продължих с въпросите:

— А къде е тя? Къде са всички от Лилавата група?

— Те не са много на брой, а и ги държат добре скрити. Не знам нищо повече. Дори и това нямаше откъде да знам, каза ми го Харисън.

— О — възкликнах аз, опитвайки се да звуча незаинтересовано. — Познаваш Харисън, така ли?

— Познавах го. Много от нас са познавали Харисън. Той има нещо като радар за новите момичета, докато не му доскучаят и не дойдат още по-нови.

— Аха — казах само аз.

Тя ме погледна разбиращо и каза:

— Ей, не увесвай нос. Той е всичко, с което разполагаме. Наслаждавай му се, докато се върти около теб, просто имай предвид, че ще се премести при някоя друга в даден момент. Не „Нека си останем приятели“ преместване, а „омръзна ми, дотук съм“ преместване. Схващаш ли?

Кимнах. Е, имах известни подозрения, че е такъв, но една част от мен продължаваше да мисли, че с мен няма да стане така. За да смени темата, Кармен заговори за статията от Таймс, която намерихме. Бях забравила да я донеса, но им разказахме, доколкото успяхме, какво пишеше.

— Да, училището буквално е като фабрика за динамит — съгласи се Ребека. — Но какво можем да направим, да се обадим на пожарната? Нямаме даже достъп до телефон.

— В интерес на истината, тук наистина става страшно, когато завали снегът — обади се тихо Бланк. — И сякаш всичко се променя, щом започне. Всичко се разваля и няма оправяне чак до пролетта. Миналата година например, доставката на сок закъсня с цяла седмица и се беше развалил, така че нямахме нищо за пиене, освен вода до средата на март, когато успяха да се доберат до нас. Не че е нещо жизненоважно да пиеш портокалов сок, но ще се изненадате какви неща придобиват значение, когато си като зазидан с едни и същи хора цяла зима.

— Заключиха ме във фризера — казах аз. — Когато им казах, че искам да си тръгна, мис Виена и д-р Спайсър ми се присмяха. Увериха ме, че никога няма да успея да се измъкна сама оттук.

Бланк кимна.

— Така е. Аз съм тук трета година, виждам го отново и отново всеки път. Колкото повече се опитваш да си тръгнеш, толкова повече причини си намират да убедят родителите ти, че трябва да останеш.

— Сигурно е така — кимнах аз, — но разликата е, че някои родители биха послушали децата си, ако им кажат истината за това, което се случва тук. Но не можем да се свържем с тях. Нито по телефон, нито по интернет. Засега имаме възможност да избягаме, но скоро дори това няма да е възможно. А през това време те убеждават родителите ни, че все още имаме нужда от лечение. Дори ако успеем по някакъв начин да кажем истината, никой няма да ни повярва.

— Бързо схващаш — сухо каза Бланк.

— Могат да си правят каквото пожелаят с нас и няма кой да ни защити.

— Виж — прекъсна ме тя. — Затворили са те във фризера. Повярвай ми, това не е от най-лошите наказания, които използват тук.

— Не е въпросът само в това, че ме пъхнаха вътре, а какво видях в очите им след това. Нямаше разкаяние, разбираш ли? Или угризение. Приличаха на група серийни убийци, подредени на огромна маса. Мис Виена се наслаждава на това, повярвайте ми.

— Тя е истинско зло — съгласи се Ребека.

— Намери си приятели от учителите — посъветва ме Бланк. — Тези по-старите. Мистър Дериан е добър. Също и мис Бингамтън — тези, които са били тук по времето на училището „Хийт“. От докторите — Зилинска би те изслушала. Няма да направи нищо, за да ти помогне, но би те изслушала. Всички ли сте при нея?

Ребека и аз потвърдихме.

— Аз съм при Хамънд — обади се Кармен.

— О… успех.

Засмяхме се. Дъхът на Хамънд винаги миришеше на застояла мазнина.

— Знаете ли какво — започнах аз. Всички погледи се обърнаха към мен в очакване и се почувствах доста готино, като на някакъв важен политически съвет. — Трябва да открием Джун — казах накрая. — Ако „Лилавите“ наистина са някъде тук, в кампуса, трябва да ги намерим и да им помогнем. Освен това, тя винаги знае какво да направи.

— Добре — бавно каза Бланк. — Само че не трябва да забравяте, че ще си изпатим, ако ни хванат. Освен това си нямаме и идея къде биха могли да държат „Лилавите“. Мястото е огромно, знаете.

— Дали не са все още в старата сграда? — предположи Кармен.

— Ако са там, скрити са много добре. Минавам оттам често и не съм чувала нито звук от сградата.

— Анжела смята, че чува как някой блъска по тръбата за парното нощем — обади се Кармен. — Може би е някоя от тях.

Бланк погледна скептично.

— Или са в изоставената сграда зад високата трева — предположи Ребека.

— Е, поне знаем какво трябва да правим тази седмица — заключих аз. — С Кармен ще претърсим основната сграда. Ребека, ти може да провериш изоставените спални, ако не те е страх, и Бланк — може би да прегледаш внимателно пансиона?

Всички се съгласиха, но Ребека се обади сериозно.

— Само че някоя от вас трябва да дойде с мен. Не стъпвам там сама.

— Окей, може да се опитаме трите да се измъкнем в понеделник следобед. С Кармен ще имаме свободен. Но това настрана. Сега е време тя да ни разкаже за какво е тук.

Кармен ме погледна изненадано. Подадох й торбата с ненужните вещи, както беше правилникът на сборището.

— Давай, избери си нещо — подканих я аз.

Виждах, че се чувства неудобно. Знаех, че й се искаше Ребека или Бланк да бяха започнали първи. Но колебанието й само засили любопитството ми. Най-после щях да разбера какво е изпратило мило момиче като нея на това място.