Училище за лоши момичета

Глава двадесет и пета

Всяка от нас имаше строго определено време в общата пералня, което се изготвяше всяка седмица със стриктен график и предварително записване. Така че, ако не искаш униформата ти да мирише на вкиснато (голяма част от момичетата това не ги притесняваше, за съжаление), трябваше да се запишеш и да си спазваш реда. Моят беше последният час преди времето за лягане в неделя вечерта. Замъкнах купчината от мръсни дрехи надолу към мазето, където беше пералното помещение. Пералнята и сушилнята представляваха гигантски машини, очевидно немски, защото инструкции на английски нямаше. Просто натискаш копчетата и се надяваш после отвътре да излезе нещо с нормален вид (и цвят). Все едно. Не че щеше да е голяма трагедия, ако чорапите ми се оцветяха в розово.

Взех си един от учебниците, за да поуча, докато нещата се изперат, макар че първоначалната ми амбиция да бъда добра ученичка бавно беше започнала да се изпарява. Вместо да чета, се зазяпах в празното пространство наоколо. Историята на Кармен беше засилила неимоверно много желанието ми да се махна от училището. Само че не исках просто да напусна. Исках цялото място да бъде изтрито от лицето на земята. Жестокостта на мис Виена и д-р Спайсър, зловещата история на училището, отвратителните опити да излекуват момиче като Кармен, което си беше напълно в ред. Ясно ми беше, че я държат тук заради семестриалната такса, която родителите й плащаха. Всичко това правеше „Хидън Оук“ опасно, ужасно, грозно и зло място. Уроците бяха скучни, а часовете за добри маниери — напълно безсмислени. По-голям успех бих имала, ако се уча сама, докато навърша двайсет и една.

Пералнята се разтресе мощно, когато започна да центрофугира. Тъй като явно гълташе много от електричеството тук в мазето, светлината намаля и по стените се появиха дълги сенки. Стаята направо стана зловеща. Дъската за гладене разпращаше дълги отражения към стените и тавана и изглеждаше сякаш някакви същества се движат напред-назад в полумрака.

— Ехо? — прошепнах аз, моментално обхващайки ме срам за развинтеното ми въображение.

Естествено отговор нямаше. Обърнах се обратно към пералнята, очаквайки да спре всеки момент и да прехвърля дрехите си в сушилнята. За мой ужас, тя се намираше още по-дълбоко в мазето, а точно зад нея имаше малка шахта с метални решетки. Решена да се стегна и да си свърша работата, се запътих към сушилнята, но на половината път към нея замръзнах. Не можеше да бъде отново въображението ми! Зад отвора на шахтата видях човешка ръка. Само за секунда тя бързо пъхна малка бележка през решетките и изчезна. Хвърлих дрехите на пода и грабнах бележката.

Спри да се опитваш да ме намериш!

Пилар.

— Пилар? — извиках аз, падайки на колене пред решетката. — Пилар, върни се!

Никой не ми отговори. Светна ми. След като ми беше оставила бележка, вместо да ми каже нещо, може би заради нейната собствена сигурност не трябваше да крещя в решетката. Изтичах и като грабнах една химикалка, написах на гърба на бележката:

Кажи ми как да ти помогна.

Анжела.

След това се замислих малко и откъснах частта с името си, в случай, че някой я откриеше преди Пилар. Пъхнах листчето хартия обратно в черната шахта и зачаках. Никой не ми отговори. Бележката остана вътре. Докато чаках, видях тръбата за парното, движеща се по дължината на стената на мазето и потъваща в шахтата, откъдето беше дошла бележката. Трябваше да е същата тръба, която минаваше над леглото ми. Онази, която чувах да тропа през дългите ми безсънни нощи.

* * *

С Кармен планирахме да помогнем на Ребека да разследва изоставените спални следващия следобед. Докато трите се провирахме през високата трева, им разказах за призрачната ръка на Пилар и бележката, която ми беше оставила.

— Уау! — възкликна Кармен. — Не опита ли да изкъртиш решетката или нещо такова?

— Виждала си какво представляват тези решетки, Кармен, супер здрави са.

— Знаете ли какво? — обади се Ребека. — Тази Пилар може би изобщо не е в Лилавата група. Може да се е забъркала в някакви по-сериозни проблеми и да са я заключили някъде другаде.

— Възможно е — вдигнах рамене аз. — Но при всички случаи трябва да я намерим и да й помогнем.

— Ужасно е — потръпна Кармен. — Затворена е някъде, тропа по тръбите през нощта, надявайки се някой да я чуе и да разбере, че е тя. След това, когато се опитваме да я намерим, тя изпада в паника от страх и ни казва да не я търсим повече.

— Стига де, може просто да е в някаква отделна част на училището и да не й е позволено да говори с нас. Не е нужно да е толкова зле — отвърна Ребека.

Никоя от нас не го вярваше наистина. Чудех се как беше успяла да ме намери Пилар. Дали мис Виена я беше наказала заради въпросите, които задавах, или просто се е изпуснала, че в училището има някаква Анжела Карденас? Или някой от другите ученици й беше казал? Може би Морийн? Бланк? А може би това дори не е била тя, може просто някой да си е направил грозна шега. Само че… усещах вътрешно, че не е така. Това беше Пилар. Не знаех по какъв начин да го обясня на момичетата, но имах твърдото усещане, че тя е в голяма беда.

Опитах се да избутам мислите за нея от главата си, когато започнахме разследването. Оказа се, че няма да бъде толкова лесно да проникнем вътре — вратите бяха здраво заключени, прозорците също. След като се уверихме, че никой не ни наблюдава, Ребека ме повдигна на раменете си и тръгнахме около сградата, като надничах през всеки прозорец, пробвайки дали случайно не е забравен незалостен. Гледката навсякъде беше една и съща. Изтърбушени матраци, нацепени бюра, покрити с миши изпражнения, разкъсани и смачкани постери на музикални групи от 80-те и огромни мокри петна по пода. Когато стигнахме до задната част на сградата, най-после съзрях един прозорец със счупено стъкло, който беше достатъчно ниско, за да успеем да се вмъкнем през него.

— Мисля, че ще мога да го направя, ще мина първа — казах аз.

— Сигурна ли си? — нервно попита Кармен.

— Давай — изкомандва Ребека. — Ще те повдигна, колкото мога.

Тя напрегна всички сили и ме вдигна към назъбеното стъкло. Хванах се здраво за дървената рамка и внимателно прокарах първо единия си крак, после другия в прашната стая. Озовах се в отдавна изоставена класна стая. Избледняла карта на Съединените щати висеше на стената, люлеейки се на няколко едвам държащи се пирона. Чух звуците на разни летящи насекоми от съседната стая. Подадох глава от прозореца и попитах:

— Някой иска ли да се присъедини?

Кармен поклати ужасено глава, но каза:

— Само се пази, чуваш ли?

— Имаме само десет минути до часа по история — напомни ми Ребека, вероятно знаейки, че ако имам възможност ще изследвам всеки празен ъгъл на сградата. — Така че побързай, нали?

Кимнах и бързо излязох от класната стая, озовавайки се в тъмен коридор. Тихо пъшкане се чуваше сякаш иззад стените на сградата всеки път, когато вятърът подухваше през счупените прозорци. Усетих как косъмчетата по тила ми настръхнаха. Сега, когато ги нямаше Ребека и Кармен изведнъж ме обзе несигурност. Като си напомних обаче, че друг шанс едва ли ще имаме скоро, събрах смелост и тръгнах напред. Дървеният под беше изгнил и на места зееха големи дупки. Прескачах ги внимателно, представяйки си какво ще стане, ако кракът ми потъне някъде надолу в нищото и няма кой да ми помогне. Личеше си, че мястото е било изоставено набързо, сякаш някой е искал да го заключи, колкото се може по-скоро и никога повече да не стъпи тук. Купища от мебели бяха оставени да гният на времето — легла, шкафове, ракли и гардероби, сякаш все още чакаха випуск 91 да се завърне.

Стълбите към горния етаж изглеждаха прекалено нестабилни и прогнили, затова заслизах надолу към мазетата. Когато стъпих на последното стъпало, изведнъж чух тежки и глухи стъпки, идващи някъде от далечната част на сградата. След това те спряха. „Може би някакво животно“ — опитах се да се успокоя аз. „Или Кармен и Ребека в крайна сметка бяха решили да ме последват“. Със сигурност нямаше нищо страшно. Тогава защо цялата треперех? Стаята пред мен беше потънала в мрак. Единствената светлина идваше от няколкото малки прозорчета на тавана, повечето от които обаче, бяха покрити с листа отвън. Много добре осъзнавах, че е глупаво да бродя из тъмното мазе на изоставена сграда, но направих няколко колебливи стъпки напред. Сблъсках се с нещо метално и видях неясните очертания на огромен бойлер — може би същия, който беше предизвикал смъртта на двадесетте и едно момчета на горния етаж.

Опитах се да ги почувствам тук. Когато човек умре така, със сигурност оставя нещо след себе си. Не само легла и бюра — част от душата си, от същността си, част от това, което е изгубил. Просто трябва да оставиш нещо повече от единствено тишина.

Точно тогава стъпките се чуха отново. Не бяха по-близо от предния път, но въпреки това сърцето ми подскочи. Предполагам, че изглеждах като животно, ослушващо се за хищници в сърцето на джунглата. Само че стъпките продължаваха — тихи, но приближаващи се.

— Ехо? — провикнах се аз.

Спряха. Минаха няколко секунди в тишина, през които пулсът ми сигурно беше минал над двеста и тогава го чух. Тих шепот, носещ се някъде в тъмнината едновременно отдалеч, но всъщност отблизо.

— Да?

Тръгнах бавно по посока на гласа, докато не стигнах в полумрака до слабо осветено стълбище, водещо още по-надолу в земята.

— Кой си ти? — попитах с треперещ глас.

— Тихо, моля те, само пази тишина — се чу отдалече.

— Кой си ти? — повторих аз шепнешком, надявайки се, който и да ми отговаряше отдолу да успее да ме чуе. Изпънах врат към стълбите и зачаках.

— Анжела… ти ли си?

Вцепених се.

— Да — прошепнах аз. Изведнъж гласът ми се стори познат.

— Райли е. Анжела, Райли е.

Все още не можех да определя откъде идваше гласът. От долния етаж? Някъде иззад стените?

— Райли, къде си?

— Анжела, помогни ни, моля те — направих няколко стъпки по-напред. — Спри! — нареди ми тя. — Ще те видят, ще те хванат. Ох, трябва да тръгвам. Не идвай пак. Но ни помогни, моля те!

— Как? — прошепнах аз.

Нямаше отговор.

— Райли? — не посмях да повиша глас повече от шепот.

Никой не ми отговори. Помислих си какво би могло да се случи с Райли, ако я бяха хванали (За Бога, кои бяха ТЕ!?!). Представих си как някакво получовешко същество я пази в мрака, след което си поех въздух и се затичах с всички сили нагоре през мрачния коридор, обратно през старата класна стая и светкавично се промуших през счупения прозорец, който остави няколко дълги кървави резки на ръката ми. Накрая паднах в ръцете на Кармен и Ребека.

— Държат ги там долу — избълвах аз, докато се изтупвах от прахоляка и се оглеждах паникьосано наоколо.

Ребека ми даде един от червените си чорапи, за да притисна кървящите рани, докато бързо се връщахме към основната сграда.

— Кой? — попита Кармен.

— Райли, поне нея чух. И Пилар сигурно е там. И може би всички останали, които останаха в пансиона и… кой знае колко още.

— Но защо да правят това? — попита Ребека.

— Не знам. Но ми дай и другия си чорап — кръвта беше пропила през първия и капеше на земята. Усетих как ми се завива свят. Ребека бързо свали и другия и въпреки че беше доста отвратително, нямах друг избор, освен да го притисна към ръката си.

Щом влязохме вътре, се разделихме и аз се запътих към общата баня, за да измия кръвта от ръката си. По пътя ме извика заместник-директорката, отворила вратата на офиса си.

— Имаш имейл — съобщи ми тя, държейки принтиран бял лист хартия.

Не исках да го чета в нейно присъствие, затова само благодарих и продължих към банята, където се затворих в една от кабинките, разгънах листа и зачетох.

Здрасти, тревор е. Сори, че не ти писах, но понякога губиш представа за времето, сещаш се. Както и да е, исках да ти кажа, че живота ми продължи напред и мисля, че е по-добре да спреш да ми пишеш, не че искам да съм гадняр или нещо, но след като единия от нас е продължил напред, и другия трябва да го направи, има логика нали, киселке? Липсваш ми и съжалявам.

Не отидох на вечеря и помолих Кармен да ми вземе нещо от масата. Просто седнах на леглото си с листа хартия на коленете. Тя се опита да говори с мен и да ме попита какво има, но аз просто казах „нищо“ и да не ме разпитва повече.

Спалните помещения бяха доста шумни в часовете за хранене, защото голяма част от анорексичните момичета винаги си намираха извинения, за да не присъстват. Морийн например. Бях напълно потънала в мъката си, когато тя влезе в стаята, дрънкайки за дължината на домашните и някакви подобни глупости. Откакто ме беше издала на мис Виена, се държеше повече от сладко с мен, което само ме караше да я мразя още толкова. Сресах се набързо и излязох от стаята, като реших да се кача на най-горния етаж на училището, където може би никой нямаше да ме безпокои.

В началото се опитах да се убедя, че писмото е фалшиво. Че д-р Зилинска или някой от другите просто се опитва да ме накара да забравя Тревор. Но не можех да отрека колко много приличаше на него. Липсата на главни букви (все едно е смс, тъй като най-вероятно го беше пратил от телефона на приятеля си Лорънс) и това, че ме наричаше киселка. Дали го бях споменавала на д-р Зилинска? Прерових всичките ни срещи на ум. Не, не мисля, че й го бях казвала.

Тревор не искаше да бъде с мен повече. Не че никога не ми беше минавало през ума — нещата не бяха розови при нас от много дълго време. Той се държеше супер за около седмица, след което му омръзваше и ставаше студен и дръпнат, след което аз откачах и започвах да го тормозя, след което пък се карахме и не се виждахме за седмица, след това той започваше да звъни и да се държи готино за малко, след което… Предполагам, че вътрешно съм знаела, че е най-добре да се разделим в някакъв момент. Така и не бяхме обсъдили как ще се развият нещата с връзката ни, когато замина, но никога не ми беше минавало през ум, че ще започне да се вижда с други момичета през това време. Наивно, а?

Проблемът беше, че все още мислех за него като за моя спасител, който ще се появи някой ден и ще ме измъкне оттук. Сега такъв вариант не съществуваше, а може би никога не беше съществувал. Нямаше да ми липсва самият той толкова, колкото успокояващата идея да имам спасител. Докато седях, потънала в мислите си, чух нечии стъпки. Харисън се появи на стълбите и седна няколко стъпала по-надолу. По принцип, може би щях да пофлиртувам или пък да си вържа езика от притеснение, зависи от настроението ми. Но днес флиртуването с Харисън ми се стори напълно безсмислено.

— Здрасти — каза той. — Не те видях в трапезарията.

— Да — отвърнах. — Но ти така или иначе не идваш често там.

— Днес отидох. Търсих те — той направи пауза, все едно чакаше да осъзная колко важно нещо беше казал. Кимнах, колкото да не бъде невъзпитано. — Но иначе да, права си, по принцип, се храня в стаята си.

— Как се чувстваш да живееш в училище, пълно с момичета? — попитах, защото очевидно той очакваше да продължа разговора.

Колкото и да ми се искаше да остана сама, имаше нещо в гласа му, което ми действаше успокояващо. Може би просто се дължеше на факта, че беше единственият мъжки глас, който не се опитваше да ме научи на биология или история. Но може би имаше и нещо друго, по-специално, свързано с него. Той проявяваше интерес към мен, това ми беше ясно, и в момент, в който се чувствах толкова нежелана и отритната, явно имах нужда от това.

— Не е толкова зле — усмихна се той. — Освен това имам кола и мога да слизам в града, когато си поискам. Или поне, преди да завали снегът. И така. Ти защо стоиш сама тук, горе?

Той се облегна на стъпалата, сякаш беше на най-удобното легло на света. Бе едно от онези момчета, които се обличаха толкова небрежно и се държаха толкова небрежно, че в един момент осъзнаваш как всъщност полагат неимоверни усилия, за да изглеждат така свободно. Досега не го бях виждала напълно облечен, но знаех, че тялото му е перфектно, и се опитах да не се разсейвам от няколкото инча от голия му корем, там, където тениската се беше измъкнала от дънките. Имаше изумително красиви кафяви очи, които изпъкваха още повече на фона на бялата му, изтощена от лечението на акне кожа. Тук-там се виждаха малки червени точици, най-вероятно появили се вследствие на бръсненето, но беше красив. Не можеше да се отрече.

— Понякога обичам да седя и да си мисля — отговорих аз. Звучеше като готин начин да кажа, че съм тъжна.

— Аз също — кимна той, макар че не ми се вярваше да го прави. — Има ли нещо общо с измъкването ви с приятелката ти в гората в събота вечер?

Поклатих глава.

— Кога ще ми позволите да се присъединя към вас? — усмихна се той и се наклони още повече към мен.

— Хващам се на бас, че дори не ти е разрешено да говориш с нас, затворничките, нали? — смених темата аз.

Той ме погледна изненадано.

— И защо мислиш така?

— Нашата сигурност. Твоята сигурност. Нали сме опасни.

— Да, знам. Но кажи ми, Анжела, ти опасна ли си за мен?

Кимнах.

— Много — не можах да се сдържа, наклоних се към него, оставяйки съвсем малко разстояние между нас. — Ще открадна колата ти — приближих се още малко. — Ще вляза в къщата ти — по-близо. — Ще отвлека децата ти. — Още по-близо. — И ще те взема за заложник.

Не бях се приближавала толкова до мъж след Тревор. На един дъх разстояние. На една целувка.

— Знаеш ли — прошепна той. — Аз също мога да бъда опасен.

Бях го спечелила. И знаех, че ще го спечеля още повече, ако използвах този момент, за да се отдръпна.

— Имам опит с оръжия като твоите — казах аз, дръпвайки се назад, без да отмествам поглед от неговия.

Той се засмя и каза:

— Защо ли ми се струва, че каквото и да кажа, няма да се изненадаш?

— Защото си предвидим, може би? — усмихнах се аз.

Той ме погледна престорено обиден.

— А аз глупакът си мислех, че сме сродни души — измърмори той.

— Продължавай да си го мислиш, Ромео — казах аз, като започнах да събирам нещата си.

Изведнъж той скочи на крака. Край на играта.

— Ей, защо се държиш толкова дръпнато с мен?

Защото виж как ти действа само.

Облегнах се назад както преди и се усмихнах широко.

— Защото си мислиш, че можеш да играеш игрите си с мен. Но не можеш.

— Някой те е наранил, нали? И те е направил такава?

Изведнъж вече не беше забавно. Изправих се.

— Благодаря за опита за психоанализа — срязах го аз. — Такива не ми липсват тук.

Той застана пред мен, запречвайки пътя ми.

— Мръдни се.

Той поклати глава, отново усмихвайки се.

— Ще те пусна, ако ми обещаеш нещо.

— Казвай.

— Окей, две неща. Първо, спри да се държиш като кучка с мен, защото не го заслужавам. Второ, ако се измъкнеш отново тази събота, което знам, че ще направиш, не се спускай пак по чаршафите, за да не си счупиш нещо. Ще измъкна ключа на баща ми и ще ти го дам по време на вечеря, окей?

Кимнах, след което се плъзнах покрай него, нарочно допирайки рамото си в неговото. Не можех да спра да мисля за него, докато вървях към стаята си. Защо беше необходимо всеки контакт, който имах с момче, да се превръща в състезание помежду ни? Той беше играч, това ми е ясно, но не бях ли същата и аз? Грешно ли беше това или просто беше нормалният развой на отношенията между момиче и момче?

Опитах се да си го избия от главата. Но напомнянето дойде тогава, когато най-малко го очаквах. Когато влязох в стая 201, Морийн стоеше пред вратата.

— Здрасти — каза тя. — Забелязах, че си говореше с Харисън.

— Какво искаш да кажеш с това, че си „забелязала“? Бяхме на последното стълбище на най-горния етаж. Ти да не ме шпионираш?

— Просто ви чух, без да искам. И той е прав, знаеш ли? Наистина си кучка.

— Виж какво, нарцис такъв. Не заслужаваш дори да стоя тук и да те слушам в момента. Ако не искаш да направя нещо, с което и двете да се озовем във фризера на мис Виена, махни се от пътя ми.

Изненадах се, когато тя направи точно каквото й казах. Докато се дърпаше от пътя ми, русата й коса се развя около нея и тази гледка моментално събуди един от забравените спомени в главата ми. Изведнъж разбрах точно кого бях видяла в стаята на Харисън преди малко повече от седмица.