Училище за лоши момичета

Глава тридесет и девета

Пожарните камиони най-после успяха да си проправят път до училището, но не и преди от сградата да останат само прах и развалини. С майка ми бяхме оставени да чакаме в офиса на Зилинска много преди това и аз гледах през малкото прозорче как момичетата от Златната група бяха излезли на двора, загърнати с палтата си, за да наблюдават сцената, обсъждайки ентусиазирано станалото. Опитах се да намеря Кармен из тълпата, но не успях.

Когато д-р Зилинска влезе в кабинета си, тя седна мълчаливо срещу нас, разтривайки слепоочията си с ръце и клатейки глава. Докато я гледах, ме обхвана подозрението, че тя няма нищо общо с опитите да бъда натопена за палежа. Изглежда, всичко беше изобретение на Виена и на никой друг.

— Трябва да знаете, че не съм го направила — казах аз. За какво ми е да го правя?

— Не мога да отговоря на този въпрос — изморено вдигна поглед Зилинска. — Макар че и двете с майка ти можем да потвърдим, че настроенията ти са твърде променливи и непостоянни. Може да си искала да направиш някакъв вид изявление и да си мислела, че ще бъдеш далеч оттук, преди пожарът да обхване цялата сграда. Може би просто, както многократно съм ти повтаряла в сесиите ни, си мислела само за настоящото си положение, и никога за бъдещето.

— Мамо — опитах отново аз, — те ме натопиха, за да ме принудят да остана. Направих пауза. — Аз дори нямам кибрит или запалка.

Майка ми и Зилинска ме погледнаха, очевидно не вярвайки на нито една моя дума. Впих поглед в очите на Зилинска, но тя не мигна. Стана ми ясно, че тя няма идея какво реално се е случило — всичко беше част от предварителния план на Калиста и Виена. Тяхното отмъщение.

— Повярвай ми, Анжела — меко започна Зилинска, — никой от нас не би искал да те държи повече тук против волята ти. Особено сега, след като предизвика подобен пожар. Просто няма логика да искаме да те задържим, разбираш ли?

— Те се страхуват, че мога да разкажа на всички какво действително се случва тук — продължих да убеждавам майка ми. — Нека ти покажа къде ме държат, мамо. Поговори с някое от другите момичета и ще видиш.

— Анжела — прекъсна ме тихо майка ми, — Анжела, горкото ми дете.

— Не — извиках аз, — не можеш да го направиш. Ако не ме вземеш със себе си, ще избягам.

— Не можеш — каза тя. — Не виждаш ли снега?

— Не искам да чувам повече, Анжела — намеси се Зилинска. — И честно казано, времето ти за протести и обяснение изтече. Първата ми реакция при подобно нещо е да те изключа от „Хидън Оук“, а не да те карам да оставаш. Мисля, че може би ще бъде по-добре за всички, ако си тръгнеш. Не виждам причина да искам да останеш. Личностното разстройство е едно нещо, при него можеш да нараниш само няколко човека — себе си и тези около теб. Но да подпалиш цяла сграда е съвсем друго — това е криминално престъпление, за което съм длъжна да уведомя властите. Знаеш какво означава това, нали? Мисис Карденас, сигурна съм, че не искате да видите Анжела в затвор за малолетни, нали така? Аз също не искам, защото въпреки всичко, виждам в нея потенциала да стане продуктивен член на обществото, стига да продължи да получава правилно лечение. Затова, докато продължаваме да я държим в строго охраняема зона и да се грижим за нея, съм склонна да предложа на Анжела да остане в „Хидън Оук“. Честно казано, задържането й тук е единственият вариант да я спасим от пребиваване в истински затвор. Ще обясня на шефа на пожарната, че тя има много сериозни психически отклонения и че е наша грешка да я допуснем до леснозапалими материали. За съжаление обаче, не бих могла да поема вината вместо нея, ако тя не остане наша ученичка. Така че, това са опциите ви, мисис Карденас.

Тя изрече всичко това с толкова искрено мил тон, че за момент ми се прииска да й благодаря.

— Тоест, казвате, че или трябва да остане тук, или да отиде в затвора — обобщи майка ми.

Бях на ръба да кажа „Отивам в затвора“, но се спрях. Наистина ли исках това? Все пак имах няколко приятели тук, в „Хидън Оук“. Имахме къщичката ни в гората.

— Какво избираш, Анжела? — попита ме майка ми.

— Не съм го направила — повторих аз, виждайки как малката светлинка, която имаше в очите й, когато дойде да ме вземе, безвъзвратно изчезва.

— Мисля, че трябва да остане — тихо прошепна майка ми.

Зилинска въздъхна и кимна.

— Ще трябва да добавя няколко допълнителни такси за лекарства към сметката ви.

Ще й е необходимо и допълнително наблюдение.

— Разбира се. Благодаря ви, че й давате още един шанс.

— Това е последният шанс, който ще мога да й предложа, опасявам се — каза Зилинска.

— Разбирам. Анжела също го разбира, нали?

Обърнах поглед към прозореца и към издигащия се дим. Отново осъзнах колко сама бях всъщност.