Училище за лоши момичета

Глава осемнадесета

Коридорът беше празен. Чух далечен шум от тракането на чинии и прибори, явно трапезарията беше наблизо. Отворих бавно вратата на стая 201. Пред мен се откри страхотна стая — несравнимо по-хубава от тази, в която спях досега! Стената отсреща беше заета от огромен прозорец, откриващ гледка към зелената поляна и гората. Под прозореца имаше голямо двойно легло без чаршафи. Срещу него имаше две единични с различно на цвят спално бельо. Стори ми се, че разпознах тъмносините чаршафи на Кармен и сърцето ми подскочи.

Приближих се до свободното легло под прозореца и го загледах подозрително. Беше широко и със страхотна гледка — защо ли беше свободно? Седнах на него и се загледах в полянката навън. Прошарено врабче се търкаляше в размекнатата пръст. Можех да изживея живота си на това легло, ако ми беше позволено да гледам навън. Може би ми бяха оставили най-хубавото легло, защото са знаели, че ще се чувствам притеснена и не на място и са искали да ме накарат да се чувствам по-добре. Отворих торбата, за да разгледам новата си униформа — карирана пола и чисто бяла риза. Униформа, която хората обикновено асоциират със скъпоплатените частни училища. Все едно искаха да ми кажат — Добре дошла в Златната група — ти вече си почти нормална. Открих чисти жълти чаршафи в долната част на леглото и старателно ги изпънах върху мекия матрак. Стомахът ми къркореше, но май нямаше да ми остане време за закуска. Часовникът над вратата ясно показваше, че имам само петнадесет минути до първият ми час. Както мистър Дериан ми беше казал, графикът ме чакаше залепен на вратата.

Анжела Карденас — първа година.

Класификация: Златна група

Степен на сигурност: 4А

Съветник на факултета: Харолд Дериан

Психиатричен съветник: Роберта Зилинска

Група по размножаване: М

Седмична програма:

1. Испански — АЛСАНЦ,Елизабет

2. Геометрия — ШЕПЪРТ, Джон

3. Свободен — явете се в общата стая

4. Английски — БИНГАМТЪН, Марта

5. Биология — ДЕРИАН, Харолд

6. Световна история — ЧЪРЧИЛ, Матю

7. Изкуства — различни

8. Спорт — ХЪНДРИК, Адриане.

Група размножаване? Какво, за Бога, значеше това!?! Объркана избледняла схема с плетеница от номера на класни стаи беше залепена до графика ми и след като я изучавах няколко минути, разбрах, че 1. Имахме часове седем дни в седмицата и 2. Първият ми час щеше да бъде с Мистър Дериан. Преди да изляза, огледах стаята, търсейки баня, но такава нямаше (намерих обаче малка скрита камера под тоалетката). Излязох бързо в коридора, за да се огледам в огледалото отвън. Лицето ми изглеждаше мазно, но поне косата ми беше леко рошава и дива, колкото да буди интерес. Облякох си бързо новата униформа и се запътих към долния етаж.

Коридорите бяха прави и светли и гъмжаха от момичета. Чувствах се така, все едно всички ме гледаха и се чудеха коя съм, макар че не срещнах нито един вперен право в мен поглед. Оглеждах се за познати лица, но такива засега нямаше, не познавах никого тук. Сградата на основното училище беше на два етажа и с голям двор отпред — лесно щях да се ориентирам в обстановката. Най-после успях да стигна до стаята по биология и зачаках пред вратата да пристигне мистър Дериан. Момичетата започнаха да влизат в стаята едно по едно или на големи шумни групи. Усмихвах се на първите няколко, но след като не получих никаква обратна реакция, спрях. След известно време пристигнаха две момичета, които познавах — бяха Кони и също толкова огромната й приятелка Мелиса. Кимнах им и Кони помръдна глава в отговор: „Боже, падна ни се Карденас. Бях сигурна, че ще отиде в Лилавата група“. Влязох заедно с тях в стаята и се изненадах, когато Кони остави Мелиса и отиде да седне сама на една от гладките лабораторни маси. Последвах я.

— Мога ли да седна при теб? — попитах.

— Не бих казала — отвърна тя. — Мистър Дериан ни е определил партньори, с които трябва да седим.

— Точно така — чух зад себе си глас — и това е моето място.

Дръпнах се от пътя на партньорката на Кони — грубо на вид момиче с още по-мъжко държание. Имаше татуирани гривни с шипове на ръцете си, а на носа й зееше гигантска дупка, там, където преди е стоял грамаден пиърсинг. Звънецът удари и все още нямаше и следа от мистър Дериан. Момичетата започнаха да си шепнат нещо и усетих все повече и повече изпълнени с любопитство очи върху мен.

— Как се казваш? — провикна се едно от момичетата.

— Това е Анжела — обади се Кони, преди да успея да си отворя устата.

— Здравейте — поздравих сухо аз.

— Ти си истинска красавица — обади се страховитата на вид партньорка на Кони.

Усмивката й показа един ужасен сребърен зъб. Не се усмихнах. Беше го казала по такъв начин, че ми стана ясно, че не ме смята за красива, но смята, че аз смятам, че съм.

— А ти направо си очарователна — отвърнах й аз.

Каквото и да искаше да отговори, не успя, тъй като точно в този момент се появи мистър Дериан. Той ме подмина и нареди високо всеки да извади по лист от тетрадката си. Сетих се, че нямам тетрадка, нито каквото и да било свързано с училищните занятия, докато другите момичета вадеха листове и моливи.

— Стадии на митозата, с описание на всяка една от тях — нареди той, — имате петнадесет минути.

Половината от момичетата се хванаха да пишат моментално, докато останалите гледаха с празен поглед в белите листове пред себе си, зяпаха в тавана или търсеха вдъхновение в дъските на пода. Аз вдигнах ръка и изчаках мистър Дериан да ме забележи.

— А, да, Анжела, разбира се. Радвам се да те видя отново, ела отпред, моля те.

Приближих се към бюрото му. Той не стана, само ме погледна сериозно и каза:

— Започнахме преди една седмица, но ти изглеждаш умна, така че мисля, че ще успееш да ни догониш без проблеми. Ето ти учебник. Защо не почетеш малко за митозата, докато другите пишат. Глава две и четири мисля. Ще намериш всички необходими пособия под чина си. Полагат ти се по една тетрадка и един молив по всеки предмет.

— Къде да седна? — попитах.

— Трябва да има едно свободно място. Ей там, до Кармен Поуп.

— О — казах само аз и се огледах трескаво.

На една от най-задните маси седеше Кармен, опитвайки се да остане скрита, колкото се може повече.

— Ей, как си? — прошепнах аз, като седнах до нея.

— Здрасти — каза тя, без да вдига очи.

— Радвам се да те видя и че не са те изключили — опитах аз.

— Правя контролно — сряза ме тя.

Отворих учебника си и се загледах в текста с безразличие. Дори когато приключи с теста, Кармен не ми проговори. Просто отвори учебника си и се зачете, докато мистър Дериан не започна да преподава новия урок. Когато звънецът удари, тя стана и се изниза светкавично през вратата преди всички останали. Не се опитах да я спра, разбирах я чудесно. Беше повече от логично да ми бъде ядосана, макар че искрено се надявах да успеем да станем пак близки, както преди. Прибрах бавно нещата си и излязох последна от стаята. Обърнах се на вратата, само за да видя как мистър Дериан ми се усмихва окуражително и ми намига.

След биологията следваше час по световна история, после английски. Знаех, че това е само първият ми ден тук и едва ли щях да остана със същата нагласа още дълго, но в момента усещах, че може би този път ще успея да се концентрирам върху уроците си, дори ще ми стане интересно. В часа по английски четохме роман и на излизане от стаята гордо стисках в ръце малка тънка книжка с кафяви страници. Щях да прочета тази книга от корица до корица, обещах си аз. Завъртях се из кафето, само колкото да си взема един сандвич и прекарах обедната почивка в една от кабинките на общата баня, дъвчейки и четейки първата глава. Беше много интересно — за една жена, която осъзнава, че не обича съпруга си и обърква целия си живот. Помислих си, че колкото и зле да станат нещата в училище, винаги можех да седна на спокойствие и да почета за хора, чиито живот е още по-скапан и от моя.

След обяда дойде часът по испански за чужденци, където очевидно бях записана по погрешка. Само че аз реших да го играя все едно не го говорех като майчин език, само колкото да получа шестица на есето. Учителката, мис Алсанц, беше родом от западните щати. Съмнявах се, че би могла да различи по говора дори някой чист мексиканец. След като часовете най-после приключиха, предположих, че е време да се връщаме по стаите си и точно се бях запътила натам, когато видях всички момичета да слизат към приземния етаж на сградата. Последвах ги бавно. Излязохме в дълъг коридор, по цялата дължина, на който имаше стаи. По вратите нямаше нито надписи, нито номера, но момичетата явно чудесно знаеха къде отиват, защото бавно се разделяха и всяка влизаше в една от стаите. Продължих бавно по коридора, безцелно влачейки крака. След като удари вторият звънец, останах съвсем сама по средата на коридора. Не ми се щеше просто да избера някоя случайна врата и да попитам какво става тук и къде отидоха всички, затова седнах на пода и облегнах гръб на стената. Позяпах наоколо още известно време, мигайки срещу малката камера над главата ми и тъкмо се канех да отворя романа си, когато чух силен глас от края на коридора:

— Извинете ме, госпожице, какво си мислите, че правите?

Изумително ниска, пълна жена с бяло руса коса и кожено вталено яке ме гледаше с ледено изражение и скръстени пред гърдите ръце. Предполагам, че беше някоя от тукашните надзирателки или пък някоя учителка, само че изглеждаше странно някой от преподавателите да си позволи да обуе дванадесет сантиметрови яркорозови обувки на ток.

— Днес е първият ми ден — казах аз, — и никой не ми каза какво трябва да правя.

— Едва ли — отвърна тя, продължавайки да ме гледа изпитателно.

Зяпнах я в отговор, чудейки се както ли точно очаква да чуе.

— Кажи истината — изкомандва тя.

— Това е истината. Преди няколко часа ме преместиха от старата сграда.

— Казаха ми, че няма да изпращат никой повече тук. Златната група вече е затворена.

— Не знам какво да ви отговоря, освен че със сигурност трябва да бъда тук. Ето, гледайте — извадих смачканият си график от джоба си и й го подадох. С лека неприязън, предполагам. Не обичах да ми държат подобен тон.

Тя впи очи в листа хартия с нещо подобно на подозрително вълнение.

— Ще се наложи да си поговоря с д-р Спайсър — каза тя. — Ти не трябва да си тук. Не искам да влияеш зле на останалите ми момичета.

— Моля?

Тя поклати остро глава и като ме игнорира, тръгна надолу по коридора. Щом стигна до края му, се обърна и ме погледна.

— Идвай — изграчи тя като щракна с пръсти, все едно й бях домашен любимец.

Последвах я, стискайки нещата си силно в ръце. Скрит някъде из страниците на учебника ми по история, средният ми пръст сочеше към гърба й. Тя ме заведе до административните офиси, които помнех от първия си ден тук, и ме заключи в една от стаите. Все едно преживях всичко наново. Седнах на пода и прегърнах коленете си, взирайки се в малкото квадратно прозорче на вратата. Видях д-р Спайсър да се появява и макар да не чувах добре през вратата, ми стана ясно, че води сериозен спор с жената с розовите обувки. Накрая и двете изчезнаха от погледа ми. Поседях така известно време, но нищо не се случваше. Започнах да се притеснявам, че са ме забравили. Доближих се до вратата и почуках силно. Нищо не се случи. Повъртях се още известно време в стаята, мислейки си колко ми е омръзнало да бъда заключвана къде ли не. Все пак, тук беше къде-къде по-добре от мръсното мазе в подземието. Накрая вратата се отвори и пред мен застана ужасната жена с кисела физиономия на лицето си.

— Казвам се мис Виена — обяви механично тя. — Аз съм деканът на това училище. Ще се обръщаш към мен за всички въпроси, свързани с часовете си. По някакъв начин си успяла да се промъкнеш до Златната група и не е мое право да ти отказвам образование. Но при първия проблем, който ми създадеш, ще изхвърчиш при нещастниците от Лилавата група на секундата. А повярвай ми, не искаш това.

— Какво точно представлява тази Лилава група? — попитах аз.

— Това е първият и единствен път, в който ще толерирам подобен въпрос — отговори тя. — Ти няма да видиш повече момичетата от Лилавата група и няма защо да занимаваш мозъка си с тях. Забранявам ти да задаваш подобни въпроси отсега нататък. Така, предполагам, че достатъчно си се ориентирала през първия си ден тук, затова има само още няколко неща, които трябва да ти обясня. Пропуснала си часа си по размножаване днес, заради всичките тия дяволии, но от утре си длъжна да присъстваш там от три до седем всеки ден. Намерих ти място във втора стая.

Група по размножаване. Значи вярно си бях прочела графика. Никога не бях чувала за подобни часове досега. Изкушавах се да попитам какво точно представлява тази група, но имах усещането, че жената няма да отговори на нито един въпрос, който и зададях.

— Едва ли е нужно да ти казвам, че не обичам да ми бъдат налагани чужди решения — продължи тя. — И независимо, че може би се опитваш да се покажеш в добра светлина, или просто си излъгала някого, за да се озовеш при мен, скоро ще ти стане ясно, че мястото ти не е тук. Дай ми само най-малката причина да те изритам и ще го направя. Ясно ли е?

Кимнах, като захапах езика си до болка, за да се спра да й отговоря по начина, по който исках.

— Тръгвай сега. Д-р Зилинска се съгласи да те приеме по-рано. В момента не е в работното си време, така че се постарай да й благодариш.

* * *

Днес почти се зарадвах да чуя познатия звук от очилата на д-р Зилинска. Беше хубаво, че поне едно нещо не се беше променило от вчера до днес.

— Какво става — попитах аз, щом влязох, — какво е всичко това? Другите момичета още ли са в старата сграда? И каква е цялата тази работа със Златната група?

Д-р Зилинска вдигна учуден поглед към мен. КЛИК.

— Сигурна съм, че си била предупредена да не задаваш такива въпроси, Анжела.

— Ама не можете да постъпвате така. Аз имах приятели там, а сега ме откъсвате от тях, без да ми кажете нищо, без причина. Как очаквате да започна да се оправям, когато постоянно ми издърпвате килимчето под краката? И каква, по дяволите, е тая група за развъждане? Да не би да искате да ни чифтосвате с шпаньоли?

— Утре ще разбереш — кратко отвърна тя.

— Ако е някаква извратена оргия, ще откача.

Изведнъж, за моя изненада, тя избухна в смях.

— Не е извратена оргия, обещавам ти — каза тя през смях. — Сега, нека поговорим за преместването ти в основното училище. Какво мислиш за първия си ден тук?

Реших, че е по-добре да й дам да се хване за нещо.

— Мисля, че може би този път уроците ще са ми интересни.

Тя кимна.

— Това е често срещана реакция. Изумително е как първият месец в старата сграда ви подготвя действително да искате да научите нещо.

И? Какво очакваше? Потупване по гърба?

— Радвам се да видя, че не всички учители са жени — казах аз.

Тя ме погледна остро. КЛИК. КЛИК.

— Защо?

— Спокойно, докторе. Просто беше зловещо, това е всичко. Като някакъв кошмарен женски затвор. По-нормално е да има и мъже наоколо.

— Говориш за Мистър Харисън, предполагам?

— Не, кой е мистър Харисън? — попитах аз.

Тя си записа нещо в тетрадката.

— И кого точно си срещнала, ако мога да попитам.

— Някои от учителите. Мистър Дериан, Чърчил и Шепърт.

— И как ти се сториха?

— Като учители.

— Нищо повече?

— Не съм сигурна какво точно искате да ви кажа.

— Няма значение какво искам да ми кажеш.

— Вярно — извъртях очи аз.

— Надявам се да помниш, Анжела, че сме говорили за това колко много си разчитала на мъжете около теб за самочувствието си в миналото. Имаме си причини да не допускаме мъже учители през първия ви месец. Сега, когато си в основната сграда и имаш контакт с мъже, е важно да не се върнеш към старите си навици.

Кимнах разсеяно. Харесваше ми, когато Зилинска използваше думата в миналото, като говореше за живота ми. Караше ме да се чувствам така, все едно историята ми е годна да бъде записана в някоя книга.

— Не смятам, че е добре да ми позволявате изобщо да комуникирам с мъже тогава.

— Ако това е шега, то е неуместна.

— Господи! Хубаво де, млъквам.

Но все пак не бях много далеч от истината. Сетих се за красивия млад мъж, който бях видяла на прозореца. Харисън, може би?

— Ако не си готова да говориш за това сега, ще оставим тази тема за по-късно. Имаш ли някакви въпроси относно графика, часовете?

— Не, но например за момичетата, с които ще съм в стая. Кои са?

Д-р Зилинска примигна объркано.

— Не знаеш ли? Ще живееш с Кармен. Настаняваме ви нарочно с хора, които вече познавате, за по-удобно. Кармен и Морийн. Помниш Морийн, нали? Тя ще бъде и твоят водач и надзорник отсега нататък. Тя е истински модел за подражание.

— Тя е от момичетата, които си броят калориите дори на колата — изсумтях аз.

Тя ме погледна още по-объркано.

— Искам да кажа, че не е искрено мила. Изкуствена е.

— Е — нетърпеливо заключи Зилинска. — Тя е всичко, с което разполагаш.

Заключението ми беше ясно: нуждаех се от колкото се може повече приятели тук.