Училище за лоши момичета

Глава двадесета

Когато се събудих на следващата сутрин, Морийн вече беше излязла. Кармен беше облечена в униформата си и се суетеше около вратата.

Чакай — сънено извиках аз, — изчакай ме.

— Луда ли си? Ще изпусна закуската. Ти дори не си станала от леглото.

— Хайде де, само една минутка.

Тя ме изгледа нетърпеливо, докато се измъквах от леглото, грабнах една кърпа и веднага я изпуснах на пода.

— Господи, ти изобщо спала ли си?

— Ела с мен до банята и ще ти разкажа всичко.

— Ама аз наистина не искам да изпускам закуската!

— Няма да я изпуснеш, де! Боже!

В банята нямаше никой, освен нас. Кармен чакаше до вратата, докато вляза под душа и щом дръпнах завесите, се приближи и попита:

— Е? Какво толкова е станало, та не си мигнала снощи?

— Първо, благодаря, че сте ми запазили легло точно под прожектора. Много мило.

Тя замълча за секунда.

— Ти дойде последна. Освен това, изобщо нямах представа, че ще бъдеш ти.

Кармен, която помнех от първия си ден, щеше веднага да предложи да си разменим леглата. Учеше се да оцелява бързо. Браво на нея.

— Не това ме държа будна — продължих аз. — Искам да кажа, не само това ме държа будна.

— Звучи интересно.

— Направо ще паднеш — казах аз й и разказах всичко за мъжа на прозореца.

— По описанието мога да ти кажа кой е — тук има само едно момче на нашите години — синът на мистър Дериан — Харисън. Той е на осемнадесет и тъкмо е завършил училището в близкия град. Върши разни странни работи из училището. Забранено ни е да говорим с него, камо ли подобни среднощни разгонвания на прозорците.

— Той е страхотен, Кармен.

— Виждала ли си му лицето. Ух!

— Видях го, не изглеждаше толкова зле.

— Ама видя ли му кожата?

— Не ми пука. Страхотен е!

— Задръж си го.

Обърках се. Дали наистина бях видяла Харисън?

— Анджи, сериозно. В нормалния свят момичетата не биха го погледнали даже, но тук се движи като някаква секс бомба. Знае, че е единственото момче наоколо и се възползва от това, разбираш ли. Подъл е.

— Чудя се с кого ли беше снощи в стаята си — промърморих аз.

— Какво те интересува?

— Беше руса. И слаба.

— Сякаш са малко такива тук.

Всъщност, като се има предвид факта, че боите за коса бяха забранени, нямаше много естествени блондинки в „Хидън Оук“. Може би щях да я разпозная в някакъв момент.

— Слушай, Анджи — продължи Кармен, — трябва да тръгваме.

Повдигнах вежда и се обърнах да се изплакна под душа. Вече бях Анджи? Мразех да ме наричат така, макар че беше сладко да се обръща към мене с умалително име. Видях как ми подаде кърпата под завесата и я взех. Дръпнах завесата на душа, преди да завържа кърпата около тялото си. Ако Кармен щеше да ми бъде най-добрата приятелка отново, то нямаше какво да крия от нея. Освен това, обичах да ме гледат.

Чудех се дали ще видя мистериозното момче по време на закуска, дали ще забележа някоя от рошавите му къдрици да се показва зад диспенсера с мляко. Макар да нямаше и следа от него наоколо, бях в по-добро настроение, отколкото съм била със седмици. Дори се хванах да си подсвирквам някаква мелодийка на нашумяло поп тийн хитче, докато разбърквах омлета си и обсъждах с Кармен колко ли нови песни ще са излезли на пазара, когато ни пуснат на свобода. Изобщо нямаше да сме в крак с модата.

Седнахме до Ребека.

— Анжела! — възкликна тя. — И ти си от „златните“ момичета, значи, а?

— Хвана ме — засмях се аз.

До Ребека седеше момиче, което не познавах. Понеже бях в супер мега приятелско настроение, реших да бъда любезна.

— Здрасти, аз съм Анжела.

Момичето кимна. Имаше страхотна афроприческа на малки плитки и най-уникалният нюанс кафява коса.

— Сега ли пристигаш? — попита тя.

— Я? Кажи го пак!

— Моля? Попитах дали сега пристигаш? — повтори учудено тя.

— Акцентът ти. Тексас!

— Да, У ако.

— И аз съм от извън Хюстън.

— Не казвай „извън Хюстън“ на съсед от Тексас. Откъде си точно?

Говорихме си по време на цялата закуска. Когато станахме, момичето се отдалечи в обратната посока. Попитах Ребека как се казва, но тя само поклати глава.

— Не си казва името на никого. В началото помислихме, че е известна, но се оказа, че страда от някакви параноични пристъпи, които не можела да предвиди, нито да контролира. Затова не иска да споделя лична информация с никого. Наричаме я Бланк.

— Бланк² — повторих аз и поклатих глава. — Окей, все едно.

Изведнъж ми хрумна нещо и се затичах да настигна Бланк, преди да е влязла в стаята за часа си по английски.

— Спомена, че си тук вече трета година, нали? — попитах аз. — Познаваш ли момиче на име Пилар Феликс?

Тя се замисли за момент и каза:

— Не. Името ми звучи познато всъщност, но не се сещам да има някаква Пилар наоколо.

— Окей. Мерси все пак.

Дали беше възможно Пилар също да е скрила името си от останалите? Зачудих се дали изобщо някой в „Хидън Оук“ беше този, за когото се представяше.

В общата стая имаше два компютъра, които ни беше разрешено да използваме. Условията за имейлите бяха същите: всяко писмо се проверяваше и нямахме директен достъп до интернет. Дотук със свободата в Златната лига предполагам. Започнах да пиша на Тревор.

Т:

Все още не съм получила писмо от теб и макар да не е краят на света, все пак е странно. Знам, че си имаш собствен живот и достатъчно неща, които да те занимават, а може би имаш проблеми или нещо подобно. Няма как да зная, като не ми пишеш. Виж, не смятам да се държа като идиот и да продължа да си удрям главата в стената. Би било чудесно, ако намериш време да ми пишеш. Ако не, майната ти.

Анжела.

След като бях набрала сила, продължих с ново писмо, този път до родителите ми.

Мамо:

С татко все още не сте ми писали. Не че съм страшно изненадана и всъщност има доста момичета, чиито родители не се интересуват достатъчно от тях, за да им пишат. Дори се шегуваме с това понякога: „Твоите писаха ли вече? Не? Моите също.“

Само че това не е нещо, което мога напълно да игнорирам. Знам, че доста време ви създавах проблеми и не съм пример за перфектна дъщеря, но се надявам ако нещо е влязло в главите ви по време на многобройните ни скандали, то да е, че и вие също не бяхте блестящ пример на родители. Винаги съм подозирала, че може би просто не ви пука за мен и предполагам, че това е доказателството. Явно просто трябва да го приема. Но дори сега, докато пиша това, знам, че не мога да го приема. Вие сте ми РОДИТЕЛИ. Няма значение какво съм направила, макар да знам, че ме обвинявате за смъртта на дядо. Другите деца се справят с трудностите и проблемите, знаейки, че имат до себе си поне един човек, на когото могат винаги да разчитат. Но вие не ме потърсихте дори веднъж. Това е тъпо. Съжалявам, че ви го казвам, но е наистина тъпо от ваша страна.

Аз съм тук и оцелявам. И макар това да е най-строгото училище, което мога да си представя, може би ще се зарадвате да научите, че в крайна сметка съм разпределена в групата с добрите момичета.

Анжела.