Училище за лоши момичета

Глава двадесет и втора

— Д-р Зилинска, не бяхте честна с мен — казах аз, щом седнах пред нея на следващия ден.

— Те се опитват да ни помогнат — повтори тя задавено, като няколко сълзи от обида и възмущение проблеснаха в очите й.

Изумително! Тя наистина вярваше в училището. Чувала бях истории за затворници, които започвали да идеализират надзирателите си. Е, сега го виждах нагледно. И тогава осъзнах, че моментното чувство, което усетих — да се държа добре и да не създавам проблеми, беше грешно. Щях да се боря, докато мога. Трябваше да остана лоша.

— Не съм ли? Защо мислиш така?

— Това училище е зло. Мис Виена ме заключи във фризера без причина.

— Напротив. Имаше причина. Наказанията ни са по-строги от нормалните, тъй като „Хидън Оук“, както знаеш, е последният ви шанс. Не можеш да очакваш добротата, от която си свикнала да се възползваш досега.

— Знам, че едва ли ще ми повярвате, и така нататък, но… трябваше да видите очите на мис Виена. Изобщо не съжаляваше, че трябва да ме накаже, напротив. Достави й удоволствие.

— Права си — не ти вярвам. Един ден, когато си излекувана напълно и отново намериш мястото си в нормалния свят, чак тогава ще можеш да оцениш практиките на училището и да осъзнаеш собствените си реакции. Докато си тук обаче, просто трябва да приемеш, че ние се грижим само и единствено за оздравяването ти и нямаме никакви други мотиви. Недей да търсиш злонамереност там, където има само методология.

— Разбирам какво искате да кажете, предполагам. Само че как може да наричате „методология“ това, да ме пъхнете някъде, където мога да умра, ако някой забрави да ме пусне? И защо никой не иска да ми каже какво се е случило с момичетата от Лилавата група?

— Беше предупредена да не разпитваш за тях. Срещата ни приключи.

Д-р Зилинска не ме поглеждаше.

Морийн не ме поглеждаше.

Кармен едвам-едвам ме поглеждаше.

Джун, която веднага би застанала на моя страна, беше изчезнала.

С всичко това можех да се примиря.

Но не и с него толкова близо. Не и с момчето.

Чаках, докато Морийн и Кармен заспят дълбоко. След това се приближавах до прозореца и го гледах. Рядко се случваше и той да ме погледне. По принцип, аз бях тази, която го зяпаше, докато си оправяше леглото за сън или говореше по телефона, или слушаше музика. Но когато ме погледнеше. Ох. Когато погледите ни се срещнеха, заставаше толкова близо до прозореца, че го виждах ясно от върха на главата чак до ръба на боксерките на кръста. Понякога се смееше или мърдаше устни, все едно ми казва нещо, което не можех да разбера, един път даже потанцува малко. Няколко пъти изимитира сериозното ми изражение, докато и аз не се засмях тихо, от страх да не събудя спящите Кармен и Морийн. Една вечер, без да откъсва очи от мен, свали ризата си, като откопчаваше бавно всяко копче и се усмихваше. Това не беше момчето, за което Кармен говореше. Той беше страхотен. Направо имах чувството, че не е реален. Сякаш беше призрак, останал от времето, когато това училище е било пълно с подобни момчета. Така и не го видях никъде другаде, освен на прозореца му. Един ден дори се опитах да стигна до стаята му, но коридорът водещ натам беше заключен. „Пазят го от нас“, помислих си. Нямаше как да вляза вътре. Освен, разбира се, ако той не ме поканеше.

Между него, ослепяващата оранжева лампа и тръбата на парното, издаваща странни звуци, имах съвсем малко време за спокоен сън. Шумът на тръбата направо ме изкарваше от нерви. Помня, че бях чувала или чела за тръбите в старите сгради. Те минавали в стените около всички стаи и били пълни с вряща вода, която ги карала да пукат, съскат и тропат. Естествено, тя минаваше точно до главата ми и ме стряскаше в редките мигове, когато бях заспала, със силни пукания или съскания. Странното беше, че някои вечери издаваше само тихо бръмчене, други — леко потропване, а трети — силни настойчиви пукания, като че ли някой тропаше вътре в нея с огромен камък.

Като резултат, първата събота в основното училище едва успях да се вдигна от леглото, макар че днес имахме само половин ден учене. След биологията отидохме за няколко часа в общата стая, където всеки трябваше да си подготви домашните за другата седмица под строгия надзор на няколко застаряващи лелки, след това групова терапия и свободно време.

Както многократно всички подчертаваха, като ученичка от Златната група вече ми беше позволено да се разхождам из двора на кампуса. А той сякаш беше направен само за да се загубиш в него — ниските стени на старите полуразрушени сгради бяха идеални да се изпънеш на тях и да пишеш домашните си или просто да четеш някоя интересна книга. Можехме да се разхождаме колко искаме надалеч, единствено трябваше да внимаваме да не се загубим. Старото разнебитено каменно стълбище и празният обрасъл с треви басейн ми служеха за ориентир и засега успявах да се върна до основната сграда без проблеми. В самия край на огромния някогашен кампус имаше голяма постройка, още по-разрушена и мръсна от останалите. Беше обградена от купчини пясък и високи треви и никой не се опитваше да стигне до нея, да не говорим, че дори отвън се виждаха разрушените някогашни спални, изглеждащи като обитавани от духове. Преди време аз, Ребека и Бланк успяхме някак си да се приближим и да надникнем през един от прозорците. Открихме някакви стари реликви от осемдесетте — кутия стари батерии, тийнейджърско списание и няколко касетки за касетофон, всички потънали в прахоляк и изпочупени стъкла.

Една малка част от мен се надяваше, че по време на тези разходки ще зърна Райли или Джун и другите, дори да е за секунда, поне, за да знам къде ги държат. Но дори и в тази сграда никой не беше влизал от години. Даже започнах да вярвам, че приятелките ми вече не са в училището, може би да бъдеш в Лилавата група означаваше да те изпратят вкъщи. Все едно никога не си съществувал.

Прекарвах много време сама навън в мислене, но винаги се радвах, когато Кармен се появяваше, за да ме намери. Една октомврийска вечер двете седяхме на една от старите стени срещу основната сграда и гледахме как слънцето се скрива зад хоризонта на гората. Само след няколко седмици беше Хелоуин³, както отбеляза Кармен. Все едно не беше достатъчно зловещ живота ни и без това.

— Ей, искаш ли да си сменим леглата? — изведнъж попита тя.

— Защо питаш? — наежих се аз бързо, чудейки се дали не е забелязала среднощните ми игри с момчето на отсрещния прозорец.

— Не изглеждаш като да си много отпочинала напоследък — кротко каза тя. — Мислех си, че може би е от прожектора.

— О, благодаря — успокоих се аз и стиснах ръката й. — Но не е нужно, всъщност лампата вече не ми пречи. По-скоро тръбата за парното ми къса нервите с това постоянно блъскане, но какво да се прави.

— Тръбата за парното?

— Да, онази дето минава през стаята, сещаш ли се? Издава такива шумове нощем, странно, че не си чула. Така са всички стари отоплителни системи, няма начин.

— Знам. Аз съм от Кънектикът, мис Тексас. Само че… Анжела…

— Какво?

— Отоплението не е пуснато все още.

— Тръбите не издават ли шум, когато парното не е пуснато?

Тя поклати глава стреснато.

— Но нещо блъска по тръбата нощем. Казвам ти.

— Знаеш ли какво има под и над стаята ни?

Спогледахме се бързо и скочихме. Имахме още половин час до вечерята затова се втурнахме в сградата. По-скоро и двете бяхме отегчени, отколкото се надявахме да открием кой знае какво. Стаята под нашата беше залата за часовете по биология, в която бяхме влизали много пъти и нямаше нищо интересно. Качихме се бързо на горния етаж. Точно на мястото над нашата стая имаше голяма врата с надпис ПОРТИЕР. Притиснах ухо към нея, но не се чуваше нищичко. Сканирах с поглед коридора. Беше празен.

— Влизаме ли? — прошепна задъхана Кармен.

Натиснах бравата. Тя бавно изскърца и се отвори.

Пристъпих предпазливо в мрака пред мен. Опитах се да намеря ключ за осветлението, но такъв нямаше, затова отворихме широко вратата, колкото да осветим поне малка част от стаята. Беше мъничка и мръсна, с няколко стари парцала за под, наредени до вратата и няколко рафта с почистващи препарати. Тръбата за парното минаваше по продължението на стената, заобиколена от десетки метли и легени. Дръжките на метлите сочеха към тавана и аз неволно вдигнах поглед натам.

— Там има дръжка — присви очи Кармен.

— Дали може да се влезе?

Избутах една метална стълба, подпряна на стената, и я закрепих на пода. Кармен я държеше, докато се качвах внимателно по стъпалата. Над главата ми имаше малка шахта с дръжка. Дръпнах силно дръжката, като не очаквах да стане нещо, но за мое учудване върху главата ми се изсипа тон от прах и пясък и към тавана зейна черна дупка.

— Внимавай — прошепна Кармен отдолу, когато изкачих последните стъпала и пъхнах глава в дупката. — Какво има там? — попита нетърпеливо тя.

— Нищо.

— Нищо? В смисъл?

— Ами… кутия. От онези големите, където хората си пренасят офис принадлежностите в тях. Изглежда стара.

— Кутиите не тропат по тръбите — мъдро отбеляза Кармен.

— Не, не тропат — още по-умно отбелязах аз, като се изкатерих чак до горе и стъпих на пода на тавана. Беше изключително мръсно и тясно. Притиснах нос в малкото прозорче на едната стена, което пропускаше някаква светлина, но почти нищо не се виждаше през него. — Хайде, идвай — извиках към Кармен.

Тя се изкатери по стълбата и се изправи предпазливо до мен на прашния под. Въпреки мръсотията беше някакси уютно. Можех да си представя как прекарвам тук дълги следобедни дни, докато навън вали. Седнахме пред кутията и я отворихме заедно, все едно беше отдавна търсено съкровище.

Нямаше кой знае какво вътре. Няколко стари учебника без картинки, празни бележници и дебела подвързана папка, пълна с изрезки от вестници. Извадих я и я отворихме на коленете си. Най-отгоре имаше малка бележка:

X: Предварителното разследване, което поиска, за Момчешката традиция: История на училището „Хийт“. Започни с биографията на създателя. Ще се видим на пикника. Ива.

След това имаше изрезка от статия, информираща за откриването на момчешкото училище през 1894 г., последвана от статии как мястото е било използвано за военни тренировки през Първата световна война и намаляващия брой записани ученици през 1930-те години. Имаше няколко информативни изрезки за смяната на директорите през 40-те и после през 50-те, след което три статии как училището преминало от момчешко в смесено през 1974 г. и след това отново станало момчешко през 1975 г., след отправена заплаха, че ще бъде спряно финансирането му.

Статиите проследяваха скучната история на училището и ние се забавлявахме, като разглеждахме снимки на момчетата, дипломирали се през годините и си заплювахме симпатичните. Забавно беше как във всеки випуск външният им вид се променяше — от рошави и с дълги коси, към силно гелосани бретони, през дълги хипарски прически до къси, почти бръснати глави през 1990-те. След тази година нямаше повече дипломирани, но следваше статия от Ню Йорк Таймс от 28 януари, 1991 г. Докато предните бяха внимателно изрязвани от вестниците, тази тук беше грубо откъсната, сгъната на две и прибрана. Започваше с половин страница, заета от снимка на училището. Виждаха се старата училищна сграда, основното училище и в далечината призрачна необитаема постройка. Останалите не можех да разпозная. Дворът беше поддържан и зелен, а не изсъхнал и жълт като сега и имаше много повече сгради — допълнителни спални, плувни басейни и гимнастически салон. На прозорците висяха чисти на вид пердета, тухлите си бяха по местата, яркочервени. Беше някогашното живо тяло на „Хидън Оук“, от което сега беше останал само трупът.

Училището „Хийт“ ще бъде затворено заради скандал.

Александра Калахан

За шок на цялата академична общност, престижното момчешко училище „Хийт“ затвори врати този петък, вследствие на зловеща трагедия. Единадесет дни по-рано, двадесет и един ученика бяха намерени мъртви в леглата си, четирима все още са в неизвестност. Директорът Бронсън О’Райли каза пред пресата вчера: „В живота се случват инциденти, случват се и трагедии — с първите училището ни е в абсолютна възможност да се справи, но над вторите нямаме власт. Когато една двайста от учениците ни вече не е тук, а виновните за това са някъде наоколо, все още на свобода, не можем да се надяваме да продължим да предлагаме здравословна психическа атмосфера за останалите, нито достатъчно добро обучение. Затова, единодушно със съвета на директорите, взех трудното за мен решение да затворя вратите на училището за неопределено време.“

Не всички са на това мнение обаче. Член на учителския състав, който се е съгласил да говори пред медиите, единствено ако остане анонимен, твърди, че по време на полицейското разследване е станало ясно, че училището е имало многобройни нарушения — невъзможни за отваряне ключалки на спалните, азбестови тавани, леснозапалими предмети и вещества и липса на аварийни изходи. „Бих оправдал затварянето на училището за година, ако действително случилото се може да бъде класифицирано като трагичен инцидент — казва той. — Но защо според вас искат да затворят тази институция напълно? Истината е, че този инцидент показа, че целият кампус е опасно място. Винаги е бил. Но е далеч по-лесно за всички да затворят случая и да прекратят по-нататъшните разследвания, отдавайки станалото на единичен, неизбежен, драматичен инцидент.“

„Инцидентът“ представлява смъртта на цял етаж със спящи момчета на 16 януари. Все още продължава разследването на полицията, но тезата е, че трагедията се е случила вследствие на чиста момчешка лудория, придобила зловещи размери. Четирима от учениците натъпкали един от бойлерите на етажа с кърпи рано сутринта на 16 януари. Надявали се да го накарат да гръмне, но вместо това предизвикали насищане на въздуха с карбонов моноксид — силно отровен газ. Четиримата предполагаеми виновници са в неизвестност от десет дена. „Хийт“ се намира много дълбоко в гората, което прави достъпа до него изключително труден през зимните месеци и невъзможен за придвижване пеша или с кола. Когато кошмарът е бил открит от учителите, жертвите са били силно отровени, но все още живи. Последвалата им смърт се дължи на лошата вентилация в стаите и невъзможността да бъдат закарани бързо до болница или медицински пункт, което кара родителите на загиналите да обявят училището за несигурно и да поискат затварянето му.

— Липсата на лекар или болнично крило е недопустима — твърди един от родителите на останалите момчета. — Не и в този век и това време.

Лошите зимни условия оказали ефект и върху разследването след трагедията. Усилията им да открият четиримата ученици, предизвикали отравянето, остават без успех, макар че повечето хора ги смятат за загинали, тъй като не биха оцелели на подобни кошмарни условия в гората. (Продължава на страница 4).

Обърнах трескаво страницата, но отзад имаше само реклама на магазин за бельо.

— Няма ли го продължението? — попита Кармен.

— Не, не е тук — задъхано отговорих.

— Уау.

— Аха.

— Може би са още тук — след кратка пауза прошепна тя.

— Кармен, това е било преди повече от двайсет години.

— Добре де — нацупи се тя.

— Не мога да повярвам — казах аз, сгъвайки статията и пъхайки я в джоба си.

— Какво? — попита тя.

— Как какво? Кампусът е твърде опасен за момчета с военно обучение, но е подходящ за лоши момичета.

— Сигурна съм, че са поправили всичко, което е било опасно.

— Нима? Все още ни заключват нощем. Не в стаите ни, както предния месец, но в коридорите. Погледни този мръсен таван. Мислиш ли, че от пожарната са стъпвали тук последните десет години? Точно както пише в статията. Това място е като динамит.

— Не знаех, че когато завали сняг, никой не може да стигне до нас.

— Нито пък аз. Трябва да се махнем оттук преди това.

— Да, окей. Как точно?

— Не знам. Трябва да намерим някой с кола.

Тя извъртя очи. Извадих статията от джоба си и я погледнах.

— Анонимният учител… не мислиш ли… не ти ли звучи като мистър Дериан?

— Не знам, може да е всеки. Защо?

— „Отдавайки станалото на единичен, неизбежен, драматичен инцидент“ — толкова звучи като него. Имам чувството, че съм го чувала да използва тази фраза преди. Нещо като „трябва да отдадем еволюционната адаптация на неизбежните драматични промени.“

Тя кимна.

— Сега като го каза…

— Ако е той, може би ще ни помогне.

— Глупости. Едно нещо е да се промъкнеш на тавана. Съвсем друго е да започнеш да се бунтуваш. И е съвсем, съвсем друго нещо да кажем на някой учител, че се бунтуваме.

— Да, вярно, че звучи тъпо.

— Дай да го обмислим малко. Ще закъснеем за вечеря — тя се поколеба за момент, след което попита. — Събота е, нали?

Кимнах.

— Мислиш ли, че ще има… сборище?

Казах й истината. Че не зная дали Джун и Райли са все още в „Хидън Оук“. Освен това се изненадах, че изявява желание да ги види отново след последната им среща и каквото се беше случило тогава.

— Това, което разбрахме току-що е сериозно. Имаме нужда от сигурно място да поговорим — отбеляза тя. — Ако Джун и Райли са все още тук, ще се опитат да се измъкнат и да отидат до къщичката. Или ще са там, или не, но и в двата случая ще имаме шанс да разберем какво се е случило с тях.

Погледнах я с изумление. Това беше една съвсем нова, смела Кармен, която не бях виждала досега.

— Кога стана толкова непокорна? — закачих я аз.

— Това е изключително важно — повтори тя още по-сериозно.

И така, съдбата ни беше решена.