Училище за лоши момичета

Глава двадесет и седма

Всички скочихме на крака.

— Джун! — извиках аз. — Какво се е случило с теб?

— Системен тормоз — кратко отвърна тя. — Някой да има кърпа?

Никой не носеше, затова тя се опита да се подсуши с платнената торба. След това седнахме обратно на земята, като запалихме наведнъж цялата тетрадка в отчаян опит да я стоплим.

Направо не можех да повярвам, че я виждам отново. Предполагам си бях втълпила, че това никога няма да се случи — че е била просто кратък епизод от живота ми, който е изчезнал завинаги. Сега, когато я виждах пред себе си, ме обхвана страх, че тя ще се разсърди, че съм продължила напред без нея, че по някакъв начин бях заела мястото й на лидер по време на съботните ни срещи. Но ако тя пожелаеше да си върне главното място отново, на драго сърце щях да й го отстъпя.

Изведнъж видях, че тя ме гледаше съсредоточено, сякаш прочиташе всяка моя мисъл по лицето ми. Прокашлях се и тъй като не познаваше Бланк, използвах момента да ги представя една на друга, само и само да спре да ме гледа по този начин.

— Значи ти си истински представител на „Лилавите“, а? — попита Бланк, подавайки ръка на Джун.

— Засега — отвърна тя и пое ръката й. — Трябва да се махна оттук.

— Ще бягаш? — подскочих аз. — Но как?

— Ще бягаме! — поправи ме тя. — И не ми пука как. Пеша, ако се налага.

— Но около училището има ограда. А дори да успеем да се измъкнем някак си, има цели часове, докато стигнем до цивилизацията.

— Именно затова трябва да изчакаме да дойде моментът.

— Какво са ти сторили? — прекъсна я изведнъж Кармен с ужасен поглед.

Джун я погледна остро.

— Защо не попиташ онова, което наистина искаш да знаеш, Кармен? Бях наясно, че няма да те накажат много строго, затова те бутнах от покрива. Добрите момичета никога не ги наказват прекалено строго. Или може би вече си се прехвърлила на тяхна страна, а?

Преди Кармен да успее да отговори, се появи Райли. Тя пъргаво се промуши през прозореца и се строполи точно до Джун. Изглеждаше още по-слаба и още по-луда от всякога. Приличаше на подплашена улична котка.

— Чакаме ли още някой? — подозрително попита Ребека, взирайки се в тъмнината навън.

Райли имаше дълга червена драскотина по цялата дължина на врата си. На лунната светлина и догарящите страници на тетрадката на Ребека изглеждаше наистина зловещо. Нещо се беше пречупило в нея. От предишната й арогантна враждебност нямаше и следа, сега изглеждаше по-скоро като изморена детска учителка след тежък ден.

— Ние… ние… не можем да тръгнем тази нощ — изръси тя изведнъж.

— Райли е малко пообъркана — прекъсна я Джун. — Тя смята, че трябва да съберем доказателства и да направим така, че училището да бъде затворено. Но тъй като те контролират телефоните и интернета, няма как да го направим и да кажем на някого. Затова трябва да бягаме. Тази нощ.

— Не, не тази нощ — обади се Райли с треперещ глас. Господи, какво бяха направили с това момиче! — Знаеш… знаеш какво ще направят с… другите.

— Ох, добре. Нека да не е днес, лунатичке — въздъхна Джун.

— Къде ви държат? — попита Кармен.

— Искате пълната история ли? — попита Джун.

Всички кимнахме.

— Не сме много — започна тя. — Двадесет. Живеем в стара изоставена сграда в края на кампуса. Но не на горните етажи. Държат ни долу. На тъмно. Знаете ли, че под всяка от сградите на кампуса минават тунели, които ги свързват една с друга? Понякога сме там долу, под вас, друг път зад стените около вас. Може би ни чувате. Но ние със сигурност ви виждаме.

Само идеята за това накара стомахът ми да се свие болезнено. Те са били около нас през цялото време, затворени в тъмнината, докато ние живеем живота си напълно… е, добре де, почти нормално, в сравнение с тях.

— И какво правите по цял ден? — попитах аз. — Защото знам, че нямате уроци, нали?

На практика имаме двама учители, които идват при нас, когато приключат с часовете си в основното училище. Мистър Дериан и мис Алсанц. През останалото време правим горе-долу това, което правихме заедно в пансиона преди, само че много по-хардкор. Понякога д-р Спайс присъства, както и онази кучка, мис Виена. Заключени сме непрекъснато, тъпчат ни насила с някакви червени ханчета, които с Райли крием под езика си и после хвърляме. Карат ни да тичаме, докато не започнем да повръщаме, независимо колко време ще отнеме това. Понякога е часове. Някой ден ни дават обилна вечеря от пет ястия и абсолютно нищичко за хапване следващите два дена. Гаврят се с нас. Един път ни накараха да изкопаем сами гробовете си и да се заровим вътре. Позволиха ни да излезем едва когато обещахме, че „вече сме готови да живеем“.

Тя вдигна подутите си китки.

— От скоро започнаха една „игра“. Държат някоя от нас с белезници през цялото време. Карат ни да гласуваме коя да бъде, което само ни настройва една срещу друга. Мисля, че е, за да не можем да се обединим и да се разбунтуваме. Обикновено с белезниците съм аз. Райли досега не ги е слагала.

Райли се усмихна срамежливо до нея.

— Но пък тя прекара първия си ден на крак, без никаква храна и с издълбан с игла надпис на врата си „Не мога да контролирам себе си“. Представяте ли си! Издълбаха го на врата й, за да „изтриела тази усмивка от лицето си“.

— Но… защо правят всичко това с вас? — тихо попита Кармен.

— Месецът в пансиона служи за ориентация, повече за тях, отколкото за нас. През това време те решават коя може да бъде излекувана и коя не — обади се Бланк. — Тези от Златната група по някакъв начин са показали, че имат желание и воля за промяна, или просто, че са се прегънали пред властта на учителите. Останалите отиват в Лилавата. Това означава, че училището се е отказало от усилията си да им помогне и просто се опитва да ги укроти.

— Да ги укроти? — опули се Джун. — Звучиш точно като тях. И коя, по дяволите, си ти изобщо? Въобще не става въпрос за укротяване. Става въпрос за тотален контрол. Става въпрос да ни побъркат и смажат дотолкова, че никога да не напуснем това място.

— Не мога да разбера защо родителите ви не са дошли да ви вземат? — изръси Кармен.

— А твоите родители защо не са дошли да те измъкнат, слънчице? Да не би да си мислиш, че си на почивка?

Кармен сведе поглед.

— Така си и мислех — кимна Джун.

Всички замлъкнахме, потънали в собствената си мрачна история.

— Как ще покажем на всички истината за училището? — попитах накрая.

— Трябва да се доберем до директорката — каза Райли уверено. — Тя не приема никого, но трябва да намерим начин да я убедим, че…

— Късмет с това — изпуфтя Джун.

— Или може би трябва да я… свалим.

— Да не искаш да кажеш да я убием? — ококори се Кармен.

— Не — твърдо каза Джун, макар че Райли замълча. — Трябва да измъкнем доказателства от кабинета й. Нещо на хартия или видеоматериал, нещо, което да можем да покажем на властите след това. Трябва някъде там да има запис от всички камери. Може би е някъде в основното училище. Ако се докопаме до записа и го занесем в съда, ще бъде достатъчно.

— Само не пипайте бойлерите — обадих се аз и им разказах какво бяхме открили с Кармен в таванската стаичка.

— Хм, ако е сигурно, че ако убием двадесет от нас, ще затворят училището, тогава… — започна Джун.

Аз се засмях, очаквайки и тя да го направи. Все пак се шегуваше, нали? Но тя остана сериозна.

— Каквото и да правим, трябва да бъде, преди да завали снегът — отсече накрая тя. — Което значи, че имаме седмица, максимум две.

— Какво точно трябва да направим? — попитах аз.

— Това е работа на вас, „Златните“ — обърна се към мен тя. — Ние буквално сме в затвора. Вие поне имате някакво подобие на свобода.

— Но защо просто не си тръгнем още сега? — попита Бланк.

Джун едва успя да прикрие раздразнението си от въпроса й. Доколкото можех да преценя, самото присъствие на Бланк я дразнеше.

— Защото, както Райли беше така любезна да ми напомни по своя откачен начин, ако усетят, че ни няма дори за секунда, ще си го изкарат на останалите. Достатъчно ясно ни го показаха досега. Дори да успеем да се измъкнем някак си, пак могат да ни смачкат. Имало едно момиче от „Лилавите“, което успяло да избяга преди няколко години. Те извикали полицията и я пратили в затвора толкова бързо, че дори не й бил даден шанс да се оправдае пред съда. Показаха ни видеото за доказателство. Показаха ни още какво са направили с останалите момичета, за да не може никой да си помисли да бяга отново. Белезниците ми направо приличат на копринени ръкавици в сравнение с онова.

Потръпнах.

— Как изобщо успяхте да се измъкнете тази вечер? — попитах аз.

Джун погледна към Бланк и каза:

— Не мисля, че й имам достатъчно доверие, за да кажа как. Да речем, че беше възможност, която не се появява често и затова трябва да изчезваме обратно, колкото се може по-бързо.

— Тоест всички вие разчитате на нас да рискуваме нашите глави, за да ви освободим — измърмори Бланк. — Това на мен ми звучи като доста голяма доза доверие.

— Защо ли имам лошо предчувствие? — попита Джун, игнорирайки думите на Бланк.

— Ще го направим — уверих я аз.

Но все още нямах никаква идея как.