Училище за лоши момичета

Глава двадесет и четвърта

Кармен бръкна в торбичката и извади отдавна неработещата химикалка. Ръката й трепереше толкова силно, че изглеждаше все едно се опитва да се подпише във въздуха. Ако нямаше толкова сериозен и уязвим вид, може би щях да се разсмея. Ако Джун беше тук, бас държа, че щеше да го направи… но като се замисля, ако Джун беше тук, не смятам, че Кармен щеше да се престраши да започне разказа си така или иначе.

— Ингрид беше най-добрата ми приятелка от момента, в който се преместих в Кънектикът — започна тя. — Баща ми е роден там, затова решихме да заживеем в голямата семейна къща, когато той получи работа в Ню Йорк. Бях на дванайсет. Градът, където се озовах, беше много богат и луксозен, пълен с богаташи. Още от самото начало разбрах, че няма да се впиша. Майка ми предложи да ме заведе на пазар за нови, по-модерни дрехи, тъй като сега татко печелел повече пари. Не проявих никакъв интерес. Исках просто да си седя в градината и да си чета или да си разхождам кучето. То беше женско и се казваше Жозефина. Реално беше на дядо и баба, но след като те починаха, стана моя. Майка ми започна да ми прави забележки за килограмите…

— Шегуваш ли се? — прекъснах я аз. — Ти не си дебела.

— Бях по-едра тогава. Или не съм била. Не знам, няма значение — чувствах се зле.

Не можех да тичам, защото ме боляха гърдите. Затова тя ме накара да ходя на плуване в кварталния басейн всеки следобед. Купих си от онези цели бански, които надолу са с пола, сещате се нали? Веднага щом тя се отдалечеше, аз се настанявах на някой стол в съблекалнята и започвах да си чета. Потапях се за една минута във водата, преди да си тръгна, за да изглеждам мокра, и готово. Тъй като бях там всеки ден, бързо запомних физиономиите на хората. Не бяха много. Имаше една стара жена със силен изкуствен тен, която се разхождаше по ръба на басейна в изрязан бански, от който висяха месата й и се опитваше да флиртува с по-младите мъже. Имаше един едър мъж с белег от операция на сърцето, който правеше дължини в продължение на часове. И Ингрид. Седеше винаги на едно и също място в отсрещния край на басейна — наполовина във водата, подпряна на лакти на ръба на басейна. Косата й беше завита в неизменен официален кок (смешно е, понеже беше на моята възраст) и четеше книга. Долните страници на книгата винаги бяха подгизнали от водата, но тя не обръщаше внимание. Раменете й бяха винаги изгорели, но тя никога не ги покриваше. Беше погълната от книгата. Колкото пъти минавах покрай нея, поглеждах скришом какво чете. Понякога четеше книги, които ми бяха познати, но по-често бяха някакви странни дебели романи за възрастни с дребен шрифт и дебели, колкото главата ми. Аз пък четях, сещате се, Нарния. Един ден взех от библиотеката на родителите ми случайна, набиваща се на очи, сериозна книга и седнах близо до Ингрид с нея. Оказа се, че съм взела историята на Австрия и едвам успях да се накарам да прочета първата страница. И така събрах смелост да я заговоря, само и само да се занимавам с нещо, докато стане време да си ходя. Оказа се, че живее на нашата улица, само през няколко къщи. Майка й работеше в градската библиотека и въпреки че беше на моята възраст бе в по-горните класове, защото беше твърде умна. Говорехме си целия ден, ядохме сладоледени сандвичи. Когато майка ми ме взе от басейна, имах страхотни проблеми заради книгата на баща ми. Бях я забравила на ръба на басейна и цялата бе подгизнала.

Умът ми се опита да начертае няколкото възможни варианта, в които историята на Кармен можеше да се насочи. Подсмихнах се, като си представих как двете с Ингрид подпалват библиотеката на майка й. През това време Бланк се прозя демонстративно и Кармен още повече се притесни. Погледна я несигурно, след което започна да разказва два пъти по-бързо.

— Започнахме да прекарваме всеки ден заедно. Лятото мина, започна есента. Когато бяхме заедно, си говорехме за сериозни неща, като рецесиите например или се шегувахме, или гледахме един и същи филм десетки пъти, докато не наизустим всяка реплика и не започнем да я повтаряме гладко като актьорите. Смятахме, че сме далеч по-интелигентни от съучениците си, че сме много по-интересни и си го повтаряхме една на друга постоянно, макар и не точно с тези думи. Но истината беше, че едновременно с това бяхме доста зад съучениците си. Никога не си говорехме за гримове или за срещи и момчета. Вместо това обсъждахме гоблени и цветя. Останахме на детското ниво, което другите момичета отдавна бяха изживели. Игри като криеница и такива неща.

Кармен не поглеждаше към никоя от нас, но вече не беше притеснена. По-скоро напълно беше потънала в историята си и спомените с Ингрид. Замечтаният й поглед я беше отвел обратно вкъщи, където е била щастлива в приказния си свят. Никога не я бях виждала да се усмихва така глуповато. Усетих вълна на завист заради щастието, което беше изживяла и което изживяваше наново и почти ми се прииска да спре да говори.

— С Ингрид никога не ни беше минавало през ум, че сме по-назад от момичетата на нашата възраст — един ден просто майка ми се появи и ми представи нещата така. Баща ми щеше да ме обича и да ме приеме, каквото и да направех, но тя винаги ме обвиняваше, съдеше и се притесняваше за мен, поради всевъзможни причини. Беше приятелка с всички богати жени в квартала и може би се чудеше защо не излизам с техните популярни наконтени дъщери. Правеше всичко възможно да ме канят на купоните си, но, естествено, Ингрид никога не получаваше покана и аз прекарвах времето си, седнала в някой ъгъл, тъпчейки се със сандвичи и чакайки да стане време да си ходя, за да мога да звънна на Ингрид и да й разкажа колко тъпо и смешно е било всичко. Един ден, докато с Ингрид бяхме у тях, майка ми се обади на майката на Ингрид и й каза колко се притеснява, че двете с дъщеря й сме били прекалено близки. Майка й изслуша любезно моята, след което просто затвори телефона и ни разказа всичко, което й беше наговорила. И трите избухнахме в смях, когато чухме как майка ми казала вместо „обяд“ „обед“ — както го произнасяли хората от висшето общество. Майката на Ингрид разбираше приятелството ни и осъзнаваше колко голяма рядкост е това в днешно време, за да не си позволява да се меси в него. Предпочитах да стоя у тях много повече, отколкото вкъщи и често, след като бях прекарала цял уикенд у дома им, се връщах вкъщи с усмивка. Но щом влизах в огромната си празна стая, избухвах в сълзи. И така, един ден, преди няколко месеца всъщност, майка ми ме накара да седна на масата до нея и ми каза, че ми забранява да се виждам с Ингрид извън училище. Заяви ми, че ако продължавам да съм толкова близка с нея, другите момичета няма да искат да бъдем приятелки и ще ме отбягват, а момчетата няма да ме канят на срещи. „Не може да отидеш на парти, носейки си десерт от вкъщи — каза ми тя. — Трябва да отидеш и да дегустираш от храната, докато не си харесаш нещо ново.“ Честно казано, опитах се да разбера какво ми казва, но не успях. Щом се чувствах добре с Ингрид, защо не трябваше да прекарвам времето си с нея? Освен това, забранявайки ни да се виждаме, тя само направи приятелството ни още по-ценно и здраво. Толкова много ми липсваше, че когато успеехме да си откраднем някой момент заедно, не можех да пусна ръката й. Целувах я всеки път, когато кажеше нещо по нейния си начин.

— Уау, уау, ама ти лесбийка ли си? — попита Ребека.

— Стига де, не я питай така — сопнах се аз, макар на ум да си мислех колко близки по същност звучаха чувствата на Кармен към Ингрид с моите към Тревор.

— Не, няма проблем — усмихна се Кармен. — Не мисля, че съм лесбийка. Макар, че не съм срещала момче, което да ме запали досега, така че може и да съм. Но с Ингрид… никога не съм имала някакви интимни помисли или нещо от сорта. Обичах я. Толкова е просто. Исках да съм част от живота й. Не бях привлечена от нея по някакъв романтичен начин, но предполагам, че ако тя поискаше да бъдем заедно така, щях да се съглася, просто защото тя го искаше. Така че, не знам как да ви отговоря. Исках да прекарам живота си с Ингрид. Може би това е достатъчно, за да бъда лесбийка. Не знам. Но не мисля така.

Открих, че не съм изненадана да науча, че Кармен си падаше по момичета — минавало ми беше през ума и преди. Но усетих онази вълна от завист отново. Не просто заради Ингрид, а заради двете. Никога не бях срещала някого, когото да искам толкова много. Чудех се дали грешката беше в мен или просто не бях срещнала подходящия човек все още.

— За съжаление, майка ми реши, че това е прекалено. Ставаше все по-строга и по-строга относно виждането ми с Ингрид, докато една вечер не влезе в стаята ми и не ми изнесе лекция как отношенията ми с нея били странни и извратени и как трябвало да престанат незабавно. Чувайки майка ми да нарича най-хубавото нещо в живота ми „извратено“, беше достатъчно, за да ме вкара в жестока депресия. Плачех, докато не заспя или не припадна от задух. Не ядях. Не излизах. В началото тя се опита да ме успокои, но когато истеричните ми изблици не само че не намаляха, ами ставаха все по-силни и продължителни, тя се отказа. Просто стоеше до вратата и ме слушаше как пищя и плача, смучейки ожесточено цигара, с очи червени, почти колкото моите. Предполагам, че едва тогава осъзна колко дълбоки всъщност са били чувствата ми. Това продължи две, може би три седмици. Една сутрин двамата с татко влязоха в стаята и ми казаха да си събера багажа, защото ме изпращали в някакъв пансион, в който щели да ме „поправят“. И това е. Ето ме тук.

— Но ти изглеждаше доста спокойна, когато те видях за първи път — тихо казах аз.

— Спрях да плача, когато минахме Индиана, не можех повече — простичко обясни тя.

Знаех, че родителите ми имаха наистина доста силни аргументи, за да ме изпратят тук. Но по дяволите! Мястото на Кармен далеч не беше в „Хидън Оук“. Тя изобщо не беше направила нищо лошо. Всъщност я бяха наказали, задето е обичала по-дълбоко, отколкото някои хора успяват да обичат през целия си живот. Хванах я за ръката.

— И какво обсъждате по време на срещите с д-р Хамънд? — поинтересува се Бланк.

Кармен сви рамене и сълзите, които беше сдържала от началото на историята си, най-после потекоха и тя захълца силно.

— Той… се опитва да ме… поправи.

Прегърнах я силно, за да я успокоя. Рамото на униформата ми светкавично се намокри.

— Шшш — прошепнах аз. — Ти нямаш нужда да бъдеш поправяна, знаеш го, нали?

Штт.

— Аз просто… толкова много ми липсва Ингрид.

— Иска ми се да ми беше казала по-рано.

— Не ни беше позволено, помниш ли — хлипаше тя. — То и сега не е…

— Трябва да се махнем оттук — с нова решителност в гласа казах аз.

Ребека и Бланк кимнаха сериозно. Отегченото изражение на лицето на Бланк се беше сменило с искрено съчувствие, гледайки хълцащата Кармен, макар никоя от тях да не бе направила опит да я утеши.

— Помнете разпределението ни — добави Бланк. — Кармен и Анжела — основното училище. Аз ще наглеждам пансиона. Ребека изоставените спални.

Когато няколко часа по-късно същата нощ двете с Кармен почукахме на прозореца на Харисън, вероятно го бяхме вдигнали от дълбок сън. Той ни изгледа сънено, докато загрее кои сме и какво искаме от него и после изведнъж се опомни. Отвори прозореца и се промъкнахме тихо вътре. Попита ни къде сме били, но аз само се усмихнах загадъчно и прегърнах Кармен през кръста, докато се промъквахме на пръсти към стаята ни.