Училище за лоши момичета

Глава тридесет и втора

Чаках пред вратата, навивайки блузата между пръстите си. Една част от мен искаше да последва мис Виена обратно надолу по стълбите, където беше затворена Кармен, и да я защити, от каквото и наказание да й беше замислила вещицата. Само че тя ме бе предупредила, че ще чака в края на стълбището, докато директорката не ме приеме, а освен да я нокаутирам и да й взема ключовете, друга идея не ми идваше на ум за спасителен план. А пък ако трябва да съм честна, сигурна съм, че ако се стигнеше до истинска битка, мис Виена щеше да излезе победител.

Потънала в мисли, едва чух тихия глас от вътрешността на стаята, канещ ме да вляза. За секунда гласът ми се стори познат. Натиснах бравата и с изненада установих, че не беше заключено. Озовах се в малка кръгла стаичка, обзаведена в старовремски стил, с удобни и уютни мебели. Зад голямо масивно бюро имаше огромен кожен стол, на който с гръб към мен седеше директорката. Стилни френски прозорци разкриваха уникално красива гледка към побелялата гора наоколо.

— Моля те, седни — каза същият глас, който бях почти на ръба да разпозная.

Когато се настаних на стола пред бюрото, тя се обърна. Чух познатия до болка звук, още преди да съм видяна лицето й.

КЛИК.

— Д-р Зилинска! — опулих се аз.

— Тук можеш да ме наричаш Синтия, Анжела.

Продължих да я зяпам с недоумение. Тя въздъхна изморено.

— Предполагам са необходими някои обяснения. Както знаеш, тук нямаме много преподаватели и ми се налага да нося така да се каже… няколко маски. Работата ми като директор далеч не е на пълно работно време. Когато основах „Хидън Оук“ реших, че ще е по-добре, ако директорката остане невидима за учениците. Логично е група от толкова много проблемни момичета да се опита да се обедини срещу идеята за някакъв голям общ враг и не исках да им предоставям подобна възможност в лицето на директорката. Освен това, по професия, както знаеш, аз съм психолог и не желаех да се отказвам от практиката си. Знаех, че е малко вероятно едно момиче да постигне чист психологически прогрес с някого, за когото се знае, че държи властта в цялото училище. Просто не беше необходимо да ви съобщавам този факт. Както и да е, кажи ми, знаеш ли защо те повиках тук днес?

Кимнах. Тя изглеждаше изненадана.

— Наистина ли? — КЛИК. — Ще те помоля да напишеш причините.

Тя отвори едно от чекмеджетата под бюрото си и зарови вътре.

— Извинявай — продължи тя, — но не използвам много често този офис и не съм съвсем наясно кое къде се намира. Дори обзавеждането не е мое дело, останало е така от последния директор на бившето училище „Хийт“. А, ето ги — тя измъкна един голям лист хартия и молив. — Причините, ако обичаш.

Загледах се в листа пред себе си. Знаех, че е по-добре да играя играта й отначало, докато не дойде моментът да й кажа защо наистина съм тук, да се опитам за последно да изградя някакво доверие, преди да сравня всичко със земята. Изобщо не ми беше минавало през ума, че директорката може да е някой, който вече познавам и все още не можех да преценя дали този факт беше в моя полза, или не — всичко зависеше от това, какво в действителност д-р Зилинска мислеше за мен. Никога не ми беше споменавала, че е на моя страна, но и никога не беше подкрепяла действията на някой от останалите учители. Беше напълно неутрална. Господи, нямах представа как да изиграя това. Погледнах отново към листа пред себе си. Тя беше казала „причини“, което значеше, че очаква повече от днешното ми провинение. Но дали наистина очакваше да напиша всички възможни нарушения, които бях направила, откакто съм тук? Бутнах листа обратно към нея.

— Съжалявам — казах, — но не разбирам какво искате да направя.

— Мисля, че се познаваме достатъчно добре за подобни глупости, Анжела — отвърна тя и ме погледна разочаровано.

— Да, бе, да.

— Може би аз ще успея да опресня паметта ти тогава? Опита се да счупиш една от училищните камери. Окуражаваш някои от останалите момичета да разказват историите си, въпреки тяхното нежелание. Няколко пъти наруши правилото да не разпитваш за момичетата от Лилавата група. Изпушила си цигара на територията на училището, въпреки че това е забранено. Промъкнала си се на тавана, където не ти е позволено да ходиш. Промъквала си се в помещения в мазето, където не ти е позволено да бъдеш. Промъквала си се в сградата с изоставените спални, където…

— … не ми е позволено да бъда.

— Нарушаваш нормалната учебна среда с крясъци без причина. А мис Виена преди малко ме уведоми, че си я ударила.

Тя изреди всичко това с напълно безизразно и спокойно лице, сякаш четеше на глас готварска рецепта. Тонът й не се промени, дори когато спомена удрянето на мис Виена. Чудех се дали е видяла колко подута изглежда.

— Да, май започнах да се сещам — казах аз.

— Не мисля. Изредих само нещата, които ти знаеш, че аз знам. Но нека продължа.

Въпреки предупреждението ми си флиртувала с Харисън Дериан. Разбираш, естествено, че не си единственото момиче в кампуса, което го прави или го е правило?

Кимнах отново, чудейки се какво точно има впредвид с „флиртувала си“. В крайна сметка откъде можеше да знае точно какво си бяхме казвали?

— Позволяваме на сина на мистър Дериан да остане тук, само защото е нещо като изпитание за вас, момичетата. Чрез него можем да разберем коя има прогрес, особено тези от вас, които в миналото са имали история на сексуална обърканост.

— Откъде знаете какво точно съм правила? — попитах аз.

— Важното е, че знам. И знам още много, Анжела. Знам, че ти и няколко други момичета се измъквате в събота вечер и отивате в гората. Знам как го правите и кои имена включва групата ви. Осъзнаваш ли колко много хора застрашавате с подобно поведение? Всеки учител, който, да речем, е хванат да ви помага, ще бъде незабавно уволнен.

— Никой друг няма вина — извиках аз, щом успях да намеря думи. Не можех да повярвам, че тя знаеше за сбирките ни. Единственото нещо, за което бях сигурна, че е тайна и че е извън контрола на учителите, се оказа измама.

— Важното е — повиши тон тя изненадващо, прекъсвайки монотонното си нареждане, — че не осъзнаваш колко изключително опасно е за вас, момичетата, да ходите в гората посред нощ. Кой знае какви опасности има навън — това е дива пустош. Знаеш ли, че преди години четири момчета са загинали в една дървена къщичка недалеч от училището? Малко преди „Хийт“ да бъде затворено? Същото би могло да се случи и с вас, особено сега, когато заваля снегът. Видимостта е по-малка от нула навън.

Видях как Зилинска регистрира изненадата на лицето ми. Направих няколко бързи калкулации на ум. Тя вероятно си мисли, че съм шокирана от новината за смъртта на момчетата. Истинското ми учудване обаче идваше от факта, че тя представи къщичката като нещо, за което се предполага, че не бях чувала. Съответно — макар да знаеше, че се измъкваме нощем, не знаеше къде точно отиваме. Идеята, че онези момчета са умрели там, където се събирахме, беше стряскаща, разбира се, студен и зловещ шок, но все пак ме заля вълна на облекчение, че не всичко е загубено. Щом като не знаеше къде точно се събираме, значи никой от групичката ни не се беше разприказвал. Но тогава… откъде знаеше за всичко останало?

Освен това силно се надявах да не е наясно, че с Кармен сме прекарали нощта в апартамента на мистър Дериан, което автоматично означаваше, че тя си говори наизуст, очаквайки да се издам с реакциите си, ако докоснеше някоя вярна тема.

— Ако наистина сте знаели, че се измъкваме навън, което, разбира се, не сме правили, защо не ни спряхте? — попитах аз.

Зилинска свали очилата си, разтривайки бавно слепоочията си с пръсти. Затвори очи, докато го правеше, и аз можех спокойно да се зазяпам в старомодния й пуловер, ужасният й кок от изкуствена коса и преждевременно сбръчканото й лице. Да затвори очите си в мое присъствие беше толкова… доверчиво. Някаква смесица от жал, страх и съчувствие накараха долната ми устна да затрепери за момент.

— Бих спряла всеки друг, Анжела — каза накрая тя, — но не и теб.

Усмихнах се. Мразех се, задето усмивката ми се появяваше всеки път, когато по една или друга причина се почувствах специална. Когато тя най-после отвори очи, отново бях възвърнала намръщената си физиономия. Ужасена бях, че ще продължи мисълта си, защото не знаех дали искам да я чуя, но в същото време ме плашеше идеята й да не каже нищо повече.

— Защо? — попитах аз, не можейки да чакам повече.

— Анжела, без съмнение си забелязала, че има определени критерии, според които решаваме кои от вас трябва да бъдат в Златната група и кои да останат в Лилавата. Сещаш ли се какви са тези критерии точно?

Това беше лесен въпрос, нали?

— Изглежда, че по-лошите момичета отиват в Лилавата, а по-покорните — в Златната — отвърнах аз.

— Близо си. Но не напълно. Например Наталия Грант Родригес, момичето, което наричате Бланк, има криминално минало, по-сериозно от това на 30% от престъпниците в женските затвори в страната. Докато Райли Проктър, която е в Лилавата група, изобщо няма криминални прояви. Ти например имаш подозрение за убийство в досието си, което е много по-сериозно от провиненията на повечето момичета в Лилавата група.

— Не съм убила дядо си — погледнах я аз.

— Да оставим този въпрос настрана — спря ме тя ледено. — Просто го дадох за пример към конкретната ситуация. Затова нека да поправя хипотезата ти. Не ви разделяме на принципа на лоши и добри. Разделяме ви според това коя от вас има шанс да бъде поправена и коя не.

— Поправена?

— Рехабилитирана.

— Да, знам какво означава. Не съм тъпа. Но защо изобщо държите „лилавите“ момичета тук тогава? Нали мисията на училището е да ни „поправи“. И двете с д-р Спайсър изговорихте много приказки за това още в началото. А сега какво, вдигате ръце и решавате, че за някои не си струва усилията ли?

Д-р Зилинска въздъхна отново.

— Забравяш онзи аспект на „Хидън Оук“, който го отличава от всички останали поправителни институти и училища. Да, права си — повечето, ако не успеят да се справят със състоянието на учениците, просто ги изключват или отказват да приемат кандидатурите им. Но трябва да разбереш, че „Хидън Оук“ е последната спирка за вас, преди да ударите дъното. Алтернативите са още по-жестоки: сиропиталища, затвор или живот на улицата.

— Докторе, извинявайте, обаче дълбоко се съмнявам някога да сте казвали на нечии родители, че детето им няма шанс да бъде поправено. Прибирате годишните такси, лъжете хората и държите нежеланите заключени.

— Въпреки скорошните ти изключително детски прояви смятам, че си момиче, което демонстрира забележителна зрялост. Не ме карай да се съмнявам в адекватността на тези ми наблюдения.

— Изобщо не смятам, че се държа детински, докторе. Така де, директоре.

— Работила съм в стандартни терапевтични училища през целия си живот, преди да създам „Хидън Оук“ и навсякъде картинката беше една и съща. Половината от момичетата се справят, докато другата половина потъва все по-навътре в неврозата и проблемите си, независимо колко терапии или медикаменти се използват върху тях.

Тя дръпна назад стола си и ме погледна сериозно, преди да продължи:

— Индийската философия казва следното „Човек е Бог, човек е дявол“. И двете са верни — ние сме дуалистични същества, в които се води непрестанна борба между морал и съвест, от една страна, и безотговорност и егоизъм, от друга. Тази идея е известна от хиляди години. Освен това е доказано, че сме предразположени по естествен начин да бъдем или добри или лоши, съответно да успеем да се държим добре е по-лесно за едни, отколкото за други. Някои се учат чрез проповядване на добродетели, други чрез наказания. Повечето от вас спадат към втората група, но въпреки това, ние търсим начин да ви повлияем чрез добро.

Едвам се сдържах да не избухна в смях. Дали наистина вярваше, че набутването във фризер е „добро проповядване“? Или че няколко часа в изучаване на обноски ще са достатъчни, за да ни преобърнат светогледа и да станем послушни малки ангелчета?

— И какво по-точно сте направили, за да ни помогнете? — предизвиках я аз. — Не е като да сте ни научили на много добродетели със сигурност.

— Насаждането на определени морални ценности не е като да научиш урока си по история или физика. Трябва да се върви бавно по този път. Самият факт, че се намирате в такава строга среда, ограничени от заобикалящия ви свят за четири години и респективно ограничени да вършите глупости през това време, е достатъчен, за да вкара някои от вас в правия път. Няма нужда да ви преподаваме морал в отделни часове.

— Слава Богу.

— Някои момичета, Анжела, просто нямат достатъчно сили да се справят в борбата с вродените им склонности към лошото. Те нямат пълна вина за това: може би твърде много лоши неща са им се случили в твърде ранна възраст или просто са прекалено слаби да се изправят срещу биохимичната реалност на умовете си. В някакъв момент трябва да спрем да ги обвиняваме за това и да приемем, че просто няма да могат да се оправят. Да живееш живот, в който постоянно си хулен и осъждан, може единствено да изостри и без това достатъчно неприятната ситуация. Йога учението твърди също, че психозата и последващата я умопобърканост са най-често следствие именно на прекалено дългата и прекалено яростна борба на един индивид с неговите едновременно добри и зли импулси. Момичетата от Лилавата група са онези, за които се страхуваме, че по-скоро ще подтикнем към хронична психоза, ако продължим да се опитваме да им помогнем.

— Тоест, оставяте ги да си бъдат лоши? Чувате ли се изобщо какво говорите?

— Оставяме ги на собствените им характери.

— Аха — изсумтях аз. — Това направо звучи хубаво.

— Не, не казвам, че е хубаво. Но това са измъчвани момичета, агонизиращи под изтезанията на собствените си умове.

— С малка помощ от „Хидън Оук“.

— Моля?

— Видях как изглеждат Джун и Райли. Видях белезите, раните и болката.

— Не можеш да твърдиш, че това, което си видяла, им е причинено от училището. Лилавата група се развива… по-различно, както ще разбереш скоро.

— Какво?

— Нали това искаше през цялото време? — остро попита Зилинска. — Да бъдеш с „Лилавите“ момичета, непоправимите. Анжела, поведението ти е прекалено очевидно: да крещиш без причина, да удариш мис Виена. Това не са неща, които ти идват отвътре, признай го. Аз го знам прекрасно. Това, което правиш, е очевиден личен саботаж.

— Звучите сякаш вече сте го решили, независимо дали това е така, или не — отбелязах аз.

— Мисля, че ти не си наясно какво искаш.

Напротив. Само че си нямате идея, че това, което искам, е да затворя веднъж завинаги това училище. Нямате си идея с кого си имате работа, докторе. Да успявам да прикривам главните си цели, доктор Зилинска, е едно от най-големите ми преимущества.

— Ти наистина си труден случай, Анжела. Още от самото начало знаех, че мястото ти е в Златната група. Две от най-важните качества, които търсим в момичетата, идващи тук, са ясна представа за себе си и възможност за подобрение. Ти показа и двете. Д-р Спайсър дълго спори с мен относно очевидната ти склонност да ме лъжеш по време на сеансите ни, например за истинската ти роля в смъртта на дядо ти, както и досадният ти навик да се опитваш да нарушаваш правилата, да не говорим за навика ти да намираш изкупителна жертва в Кармен след това. Всички тези прояви ясно показват, че си на ръба на личностно разстройство. Ако когато си срещнала за първи път мис Виена, тя е изглеждала изненадана, че те вижда тук, то е защото д-р Спайсър вече я беше убедила във факта, че не си достатъчно добра за Златната група. Аз промених вече взетото й решение. Правя го изключително рядко, Анжела. Колкото до това защо не спряхме неподчинението ти още в неговия зародиш, причината е, че всички те смятахме за потенциално допълнение към Лилавата група, ако не видим подобрение у теб. Единственият начин, по който можех да определя дали у теб действително има желание и воля за по-добър живот беше, когато те оставя да вършиш това, което усещаш отвътре, без да бъдеш спирана. Оставих на вътрешните ти инстинкти да те водят. Моето мнение все още е, че ти си добро момиче с ужасни приоритети. Поведението и действията ти, откакто си тук обаче, сочат отново и отново, че си лошо момиче.

Имаше нещо в начина, по който каза отново и отново, от което ме побиха тръпки. Бях я провалила и разочаровала. И виждах как съчувствието й към мен изчезваше.

— Рядко се срещат ученици с такова самообладание като твоето, което само по себе си говори за потенциала ти да стигнеш далеч, с каквото и да се захванеш. Бях до теб от самото начало на живота ти тук, Анжела. Но след като ти толкова упорито желаеш да се присъединиш към Лилавата група, мис Виена ще те изпроводи оттук до тяхното местообитание. Ще накараме някой да ти донесе униформите. За съжаление няма да имаш възможност да се сбогуваш с никой от познатите и приятелите ти в Златната група — тя се усмихна тъжно. — И все пак, остава ти успокоението от тайните ви съботни срещи, ако, разбира се, успееш да стигнеш до тях.

— Няма да мога дори да видя Кармен? — попитах аз. Тя не е направила нищо лошо, не я наказвайте.

— Кармен ще бъде наказана, колкото заслужава — прекъсна ме Зилинска. — Правилата трябва да се спазват без изключения. Но така или иначе, нейното състояние вече не е твоя грижа. Имаш далеч по-големи проблеми, за които да се притесняваш.

— Какво ще кажете на родителите ми?

— Честно казано, Анжела, просто ще добавя новите ти нарушения към и без това дебелото ти досие и ще им го изпратя. Ще им обясня, че си била заведена в по-стриктна и по-добре охраняема част от училището. Никога не съм имала случай, в който родителите да протестират срещу това.

— Ще ми дадете ли секунда, за да обмисля всичко това?

— Ти вече направи избора си. Няма да имаш повече терапевтични срещи с мен, смятам, че не са необходими. Мога само да те посъветвам да запомниш едно: Когато се озовеш в Лилавата група, училището далеч няма да бъде най-големият ти враг.

— А това ще го кажете ли на родителите ми?

Но д-р Зилинска вече не ме слушаше.

— Сега мис Виена ще те отведе — каза тя. — Съжалявам, Анжела. И ако в момента не разбираш за какво съжалявам, то твърде скоро ще разбереш.