Училище за лоши момичета

Глава тридесет и осма

Виена ме поведе мълчаливо през покрития с тънък сняг двор. Очаквах да използва момента, за да каже нещо хапливо за последен път — например, че съм егоистка и слабачка и че зарязвам приятелите си или пък да ме заплаши да не разкривам тайните на „Хидън Оук“, щом веднъж се върна в нормалния свят. Но тя изглеждаше разсеяна и изобщо не ми обръщаше внимание, сякаш имаше поне сто други неща, за които да се тревожи в момента.

Спряхме пред старата сграда с изоставените момчешки спални. Не се бяха сетили да ми дадат палто или поне яке и усещах как снегът пада във врата ми, а маратонките ми бяха тотално подгизнали. Виена отключи вратата и завъртя електрическия ключ. Повечето от лампите в коридора останаха тъмни, но няколко бавно присветнаха и дъното.

— Куфарът ти е в края на коридора, последната стая вляво — каза тя. — Знам точно кой е твоят, така че не се опитвай да вземеш някой чужд. Ето ти ключа за стаята. Ще те чакам тук.

Прехапах езика си, за да не й отговоря. Сега, когато бях почти свободна, нямаше да захапя стръвта й. Тя не знаеше, че вече бях минавала по този коридор, затова се насилих да вървя бавно, сякаш за пръв път стъпвах тук. Старите прогнили дъски скърцаха под краката ми и потреперих силно, когато мисълта за отдавна умрели момчета премина отново през ума ми. В края на коридора имаше няколко стаи, през една, от които се бях вмъкнала онзи път, когато чух Райли долу, в тунелите. Вкарах ключа в последната стая вляво и бутнах прашната врата навътре.

Беше пълна с куфари и сакове, засипани с прах, като някакви остатъци от предишния ни живот. Промъкнах се измежду тях, пробивайки си път към дъното и веднага разпознах моя. Изтупах дебелия слой прахоляк от него и го повлякох обратно към вратата. Когато видях червеникавата пръст по долната му страна, се замислих за деня, в който го бях мъкнала нагоре по стръмната горска пътечка към „Хидън Оук“. Тогава бях почти обнадеждена — ами ако тук успееха наистина да ми помогнат? Ами ако аз бях разочаровала учителите, а не обратното? Мразех „Хидън Оук“ до дъното на душата си, но все пак една малка част от мен се съмняваше?

Хванах здраво дръжката на куфара, наместих колелцата му и се приготвих да се връщам. Изведнъж усетих нещо. Въздухът в стаята вече не беше така неподвижен — не бях сама. Обърнах се светкавично, но не видях никого. Дали Виена не ме беше последвала, използвайки последния си шанс да ме стресне? Или пък беше Харисън, който по някакъв начин е разбрал, че си тръгвам, и е дошъл да се сбогуваме? И точно тогава го чух. Тихо просъскване в мрака и силния мирис на запалена клечка кибрит. Изведнъж нещо просветна зад мен и като се завъртях, видях Калиста да стои в рамката на вратата. В ръката си държеше няколко горящи кибритени клечки.

— Никъде няма да отидеш — изсъска тя и хвърли горящите клечки към мен.

Нямах намерение да хващам нищо, подхвърлено от нея, особено когато беше в пламъци, затова се дръпнах и запалените клечки се приземиха по средата на стаята.

Пламъци. Навсякъде. Кръвта нахлу в главата ми. Бяха ме натопили. Калиста изчезна. За момент се затичах след нея, но после спрях и се обърнах към горящите куфари.

Някои вече бяха станали почти на въглен. Как беше възможно да пламнат така, все едно бяха от слама? И тогава се сетих. Всичко беше планирано. Някой беше намазал куфарите с нещо леснозапалимо, както и всичко наоколо. Черен пушек започна да изпълва стаята и осъзнах, че няма да мога да направя нищо повече. Ако исках да не се задуша и да умра тук, трябваше да изляза.

Затичах по коридора, дърпайки търкалящия се куфар след мен.

— Върни се тук — изкрещях аз, но от Калиста нямаше и следа. Сякаш се беше изпарила.

Когато стигнах до вратата и я задърпах, смътно осъзнах, че е заключена. Заблъсках истерично, крещейки да ми отворят. Усещах как дробовете ми започват да горят от пушека. Главата ми взе да се замайва. Господи! Не само искаха да ме натопят. Искаха да ме убият. И тогава се сетих за счупения прозорец, през който бях влязла първия път в сградата. Зарязах куфара си и се затичах обратно към горящата стая. Пламъците бяха оцветили всичко наоколо в яркочервено и оранжево, горещината беше непоносима, очите ми сълзяха от парещия пушек, не виждах почти нищо пред себе си. Спънах се и паднах в коридора. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че дори не можех да изкрещя за помощ. Щях да умра точно там. Тогава образът на Калиста, държаща запалените клечки, се появи пред очите ми. Не! Нямаше да допусна да се измъкне така. Щях да й покажа, само да избягам оттук. Напрегнах всички сили и се изправих на крака. Направих няколко стъпки напред и отново паднах. Нямаше да успея да стигна до прозореца, всичко в далечния край на коридора вече гореше. И точно тогава чух вратата зад мен да се отключва.

— Анжела — чух гласа на мис Виена. Звучеше отвратително фалшиво. — Какво си направила!?!

Затичах се и паднах на колене в снега отвън, едва поемайки си въздух, след което погледнах нагоре. Зилинска, Виена и майка ми ме гледаха ужасено, треперещи под падащия сняг. Местеха поглед ту към мен, ту към горящата сграда. Успях да се вдигна на крака и погледнах назад. Навсякъде се издигаха пламъци. От всички прозорци излизаше дим, губещ се в синьото небе.

— Какво направи? — повтори мис Виена. — Анжела, какво направи?

Погледнах я с възхищение. Знаех, че тя стои зад всичко това. И беше добре измислено, признавах й го. Тя ме гледаше, изправена до майка ми, която беше притиснала ужасено ръка пред устата си. Зилинска вече тичаше към офиса си, за да извика пожарната, преди да е станало твърде късно и пламъците да обхванат гората.

— Какво е това? — продължи злобно Виена, но аз долавях доволството в гласа й. — Някаква последна шега? Отмъщение?

— Не го направих аз, мамо — извиках, — те ме натопиха.

Усмивката на Калиста, заключената врата… как можех да й обясня. Майка ми ме погледна с празен поглед. Какво можех да й кажа? Как да й обясня, че един от учителите беше уредил запалването на училището? Нима някой щеше да ми повярва?