Училище за лоши момичета

Глава четеридесета

Вратата на салона изскърца, когато Виена я отвори пред мен. За един отчаян миг си представих, че може би няма да успее да я отвори и няма да ми се налага да се връщам вътре. Но със стържещ протяжен звук ръждясалите панти се плъзнаха встрани и Виена ме избута напред. Пръснати из салона, момичетата ме изгледаха с червени кървясали очи.

— Анжела — беше казал Харисън в краткия миг, когато успяхме да се видим, докато очите му сякаш прочитаха в моите през какво ми се е наложило да премина, — изглеждаш ужасно.

Виена плясна с ръце силно и всички замлъкнаха в същата секунда.

— Връщам ви скъпоценната Анжела, дами.

Чуха се само някакви промърморвания, докато момичетата ни гледаха безизразно. Изобщо не им пукаше особено дали ме връщат, или не. Виена явно усети, че не е произвела желания ефект, защото продължи злостно:

— Сигурна съм, че ще ви бъде интересно да научите какво направи тя преди малко.

Той спринтираше през поляната, докато Виена ме водеше обратно от офиса на Зилинска към гимнастическия салон. Видях го как прескочи близката ограда и се спусна към мен. Мис Виена му извика да стои настрана, но той не й обърна внимание и ме хвана за ръката. Когато най-после се насилих да вдигна очи към него и да го погледна, видях, че лицето му е покрито с прах и сажди, а от дрехите му се носеше мирис на дим. Очите му ме гледаха трескаво. Беше странно да го видя толкова разтревожен за мен. Не беше ли разбрал все още, че не струвам нищо? Не беше ли схванал, че съм обречена?

Умът ми препускаше, но не можех да откъсна поглед от очите му.

— Анжела — каза той.

Виена заплаши да уволни баща му, ако не се дръпне от мен в същата тази секунда и той нямаше друг избор, освен да ме пусне. Не се обърнах да го погледна повече, докато не потънахме в тъмнината на подземните тунели.

Мис Виена ме блъсна силно и паднах на колене. Не се възпротивих, нямах сили, нито пък стимул да го правя. Просто останах на пода, чудейки се дали ако се концентрирам страшно силно, бих могла някак си да потъна в земята и да не се появя никога повече.

— Анжела — обяви Виена, — запали изоставената сграда с момчешките спални. Всичко стана на пепел.

Чуха се множество бурни ръкопляскания и одобрителни възгласи.

— Същата тази сграда, в която държахме куфарите с личните ви вещи — продължи тя с усмивка. — Всички те са изгорени.

Видях как момичетата зяпнаха Виена, невярвайки на ушите си.

— Няма да се опиташ да го отречеш, нали Анжела? — попита тя, след което се обърна отново към тях. — Тя е готова да приеме вашите благодарности, по какъвто и начин да решите да ги изразите.

След това се обърна и си тръгна. Аз просто останах там на колене, хванала главата си в ръце. Осъзнавах, че съм на територията на Калиста, а дори нямах сили да се помръдна или да погледна какво става. За щастие Джун успя да се докопа до мен преди всички останали и ме издърпа в безопасната страна на салона, след това до изоставената съблекалня отзад. Седнахме на една пейка и се барикадирахме с няколко стари тръби и кашони. Докато оглеждаха дали някой не се приближава и подреждаха кашоните, нито Джун, нито Райли казаха нещо.

— Е, идва ли някой? — попитах накрая аз, най-сетне отваряйки очи и свивайки се между пейката и стената.

— Не — лаконично отвърна Джун. — Разбира се, ядосани са, но не са тръгнали да си отмъщават. Поне не за момента.

— Нямаш представа колко се радвам, че си тук — прошепнах аз.

— Ще се случи тази нощ — каза тя, повече на себе си, отколкото на нас. — Махаме се оттук, независимо какво ни коства.

Видях как свитите й в юмруци ръце трепереха. В началото реших, че е от студ, но виждайки изражението на лицето й разбрах, че беше яд. Толкова силен и невротичен, че се изплаших. Никога не я бях виждала такава и мисълта, че дори Джун започваше да губи контрол тук долу, накара ледените тръпки отново да полазят гърба ми. Тя разкопча плетената си жилетка и видях на врата й два сини подпухнали отпечатъка от ръце.

— Какво се е случило с теб? — попитах.

— Калиста и орките й — отвърна тя. — Направо полудя като видя, че Виена те отвежда. Решила е, че си новата й любимка, може би. Изкара си го на мен и Райли. Бяха взели няколко от металните тръби и тръгнаха след нас в тунелите. Издебнаха ни от засада и Шайла ме хвана за гърлото. Точно преди Калиста да замахне с тръбата, се появи Виена и я извика някъде със себе си.

— Да, и знам точно къде я е завела — мрачно поклатих глава и им разказах как двете ме бяха натопили за пожара. Докато говорех, видях как Райли се сви в отсрещния ъгъл и притисна тялото си с ръце. Бавно, но сигурно, всички полудявахме.

— Райли, Калиста направи ли ти нещо? — попитах аз тихо.

Тя не отговори, дори не ме погледна. Сякаш се беше загубила в собственото си тяло.

— Райли не е обелила и дума, откакто ти изчезна — каза Джун.

— Но добре ли е?

— Нямам идея. Издра няколко от момичетата на Калиста до кръв. Предполагам е достатъчно „добре“, за да направи поне това.

— Има нужда от помощ.

— От кого? — поклати глава Джун. — Ако Калиста не ни убие скоро, Виена ще го направи. А сега, може би дори всяко едно от момичетата би й помогнало с радост. Стана любимка на всички, госпожице Пироманке.

— Не аз запалих пожара — повторих.

— Мислиш ли, че на някой му пука дали си ти, или не? Просто имат нужда от изкупителна жертва. И в двата случая ще бъдеш ти. Трябва да се махнем, колкото се може по-бързо.

— Все още ли искаме да направим всичко възможно да затворим училището?

— О да, особено сега — отвърна тя и седна до мен на земята, чешейки разранените си пръсти, докато от тях не покапа кръв. — Само че ще започнем с Калиста.