Училище за лоши момичета

Глава деветнадесета

Д-р Зилинска прецени, че групата по развъждане, каквото и да значеше това, може да започне от утре, затова отидох в трапезарията. Беше празна и използвах момента да грабна едно парче шунка, малка купичка със солен бульон и няколко листа покафеняла зелена салата айсберг. Изядох ги набързо, докато четях книгата си, и се измъкнах, тъкмо когато момичетата започнаха да пристигат за вечеря.

Стая 201 беше тиха и празна. Седнах на леглото си и продължих да чета, като от време на време поглеждах през прозореца към храстите в градината и подскачащите върху тях врабчета. След известно време вратата се отвори и влезе висока блондинка.

— О, здрасти — каза тя, — аз съм Морийн.

— Знам — изправих се аз, — ти ме разведе наоколо първия ден.

— Точно така. Не бях сигурна дали ме помниш.

— Кристално.

— Е, виждам, че си се настанила. Надявам се, че няма проблем с леглото.

— Не, даже е чудесно всъщност.

— Това е спокойна стая, мен ме няма почти през цялото време, защото го прекарвам долу с приятелите си. Ще ти бъде спокойно да учиш или да четеш, или просто да си стоиш сама, ако искаш. Сега слизам долу, но ако има нещо, винаги можеш да ме потърсиш, нали?

Кимнах и тя се обърна да излиза.

— О — спря се и се обърна, — мразя да го казвам, но официално се водя нещо като префект тук, така че можем да сме приятелки и така нататък, но освен това съм от упълномощените с власт тук. Просто исках да го знаеш.

— Ясно — вдигнах палец аз и се насилих да възпроизведа изкуствена усмивка, от която направо мен ме побиха тръпки.

Докато Морийн излизаше, на вратата се появи Кармен, натоварена с огромна купчина учебници, като придържаше клатушкащите се книги с брадичка.

— А — каза тя, като стовари книгите на леглото си. — Здрасти.

— Здрасти, Кармен — отвърнах аз.

Двете се гледахме мълчаливо за момент. Накрая тя въздъхна силно.

— Реших, че няма да ти се сърдя — започна тя. — Все пак не ти ме бутна от покрива онази сутрин. И нямаше логика да останеш с мен и да бъдеш наказана, просто заради жеста. Би било глупаво.

— Мерси — казах аз. Прозвуча тъпо и кухо, но какво друго можех да кажа. Тя така или иначе вече се беше извинила от мое име. — Какво се случи с теб? — попитах накрая.

— Нищо кой знае какво всъщност — отговори тя. — Излъгах ги. Казах им, че съм се промъкнала на покрива, само за да погледам малко небето. В крайна сметка решиха, че просто съм се държала глупаво и детински, а не че съм нарушила правилата. Изтърпях няколко часа наказание всяка вечер за около седмица, но не беше толкова зле. Не мисля, че бих искала да видя повече Джун, обаче.

— И как е тук? Нещо интересно случва ли се?

— Часовете са ужасни. Е, ти беше по биология, където не е чак толкова страшно, обаче френският е пълен кошмар. Учителката се опитва да ни впечатли, като изнася материала на френски, а дори не знае къде и как да използва миналото време. Представяш ли си?

— Нямах предвид точно тези уроци.

— А какво?

— Какви са тия разплодителни групи или каквото и да е там.

— А — засмя се тя, — искаш да кажеш групата по „размножаване“ ли?

Кимнах.

— Няма нищо общо с това. Кой да знае, че тая дума имала всъщност друго значение — означава нещо като култура¹. И аз се бях паникьосала като прочетох графика си за пръв път. Учат ни на етика и добри обноски — как да държим чашата си, как да се храним правилно, как да казваме благодаря. Такива работи.

— Вярно ли? Като в онези, средновековните романи?

Тя се усмихна и кимна. Седнах на леглото си отегчено и казах:

— Вече съм ходила на подобни курсове. Ужасна скука е.

— Казват ни, че по този начин се учим на самодисциплина, за да можем да сме пълноправни членове на обществото някой ден — издекламира, все едно беше робот. — Не е толкова зле — продължи тя, като седна до мен. — Не може дори да се сравни с ужасните уроци в старата сграда.

— Ясно ми е. Това им е целта. Първо да ни набутат там и да ни подложат на онзи ужас, за да сме благодарни за новите лайна, в които ще ни заврат сега. А Морийн? Каква е тя?

— Сладка е. Всички я харесват.

Намръщих се.

— Какво?

— Нищо. Имала съм доста лоши преживявания с момичета като нея.

— Не знам, всъщност е доста мила с мен. Не мисля, че ще направи нещо лошо.

— Ще видим.

Кармен ме погледна с онзи неин поглед „прекалено песимистично си настроена предварително“. След това стана и започна да подрежда книгите си в отделни чекмеджета под леглото.

— Радвам се, че си тук, Анжела — каза накрая тя, все още с гръб към мен.

— Аз също.

По-късно вечерта двете с Кармен слязохме в общата стая заедно с голяма част от останалите момичета, преди да се върнем отново в стаята. Оказа се, че повечето от тях бяха готини и бързо намерихме за какво да си говорим (уроците, предимно). Когато стана време за лягане и се прибрахме в стаята, открих, че действително имахме далеч повече свобода, отколкото предния месец. Нямаше проверки, нито гасене на лампите. Можех да чета цяла нощ, ако поисках. Седнах на леглото си и се загледах навън, докато Морийн бясно пишеше някакво писмо на голям лист хартия, а Кармен четеше напред в учебника по биология (по необяснима за мен причина).

Навън нямаше кой знае какво за гледане и малко по малко очите ми започнаха да се затварят. По едно време видях мистър Дериан и учителката по английски мис Алсанц да прекосяват тъмния двор и да се насочват към порутените сгради в далечната част на двора. За момент се зачудих каква ли работа имаха там толкова късно вечерта, но така ми се спеше, че скоро забравих за това. Едва когато загасихме лампите, разбрах защо бяха оставили това легло свободно. Точно над прозореца беше монтиран огромен оранжев прожектор, който блестеше право върху главата ми. Дори като си затворех очите, пак виждах розово-оранжеви светлини. Нямаше нито щори, нито перде, което да ме спаси. След поредица безуспешни опити да заспя, станах и избутах леглото няколко инча по-далеч от прозореца, но ефект отново нямаше. Светлината беше толкова силна, че имах чувството, че ми прониква в мозъка. Накрая единственото, което успях да измисля, беше да притисна дебелата възглавница върху лицето си. Не особено удобна поза за сън, но имах ли избор?

Всеки път щом помръднех обаче, възглавницата се изплъзваше от очите ми и се будех. И ето как се озовах будна и зяпаща през прозореца в един часа през нощта. Тръбата за парното, която минаваше до леглото ми издаваше натрапчив глух шум, все едно се опитваше да ми каже нещо. Навън оранжевият прожектор беше оцветил поляната в яркожълто, а клоните на най-близките дървета се полюшваха ритмично на есенния вятър. Не се виждаха никакви други светлини в далечината — единствено мрака на гората наоколо. Светлината на прожектора беше толкова силна, че дори не можех да видя звездите.

Отсреща на първия етаж лампите в една от стаите все още светеха. Виждах много малка част от вътрешността на стаята, като от време на време до прозореца се появяваше ръката на този, който беше вътре. Беше мъжка. Приближих се малко към прозореца, облегнах брадичка на възглавницата и тъй като така и така не можех да спя, зачаках да видя на кого принадлежи ръката. Само че вместо да се появи отново, на прозореца се появи гол мъжки гръб. Дали защото ме бяха затворили в училище, пълно само с момичета, или защото от повече от половин час зяпах само в празния прозорец, сега гърбът на мъжа ми се стори най-красивото нещо, което бях виждала през живота си. Раменете му бяха притиснати толкова плътно до стъклото, че се оцветяваха в оранжевата светлина от двора, а косата му — къдрава и рошава беше влажна от пот около врата му.

Тогава, както се беше появил, изведнъж той изчезна. Няколко секунди по-късно беше заменен от по-слаба фигура, гола до рамото ръка и малка част от крак — определено женски. Ръката се пресегна напред и мъжът се появи отново, този път с лице към мен, прегръщайки момичето, шептейки нещо в ухото му. Видях как тя отметна глава, очевидно изпитвайки удоволствие от чутото. След това той вдигна поглед нагоре и очите му срещнаха моите.

Исках да се дръпна назад, да се барикадирам с възглавницата си и да се направя, че никога не съм поглеждала през прозореца. Вместо това обаче замръзнах, не можейки да отместя поглед от очите му. Беше младият мъж, който видях онази нощ с Джун и останалите, който стоеше сам в тъмната стая. Той замръзна за момент, след което, без да помества поглед, отново наведе устни към врата на момичето.

Усетих как вените на врата ми се подуха от напрежение и започнаха да пулсират. Огледах трескаво стаята ни и видях Кармен да спи дълбоко. Когато отново погледнах към прозореца, се надявах да се е махнал оттам, но не беше. Гледаше ме изпитателно, сякаш е чакал да се обърна отново. Само че сега момичето го нямаше и той стоеше гол до кръста на прозореца си. След това прокара бавно ръка през влажната си коса и ми се усмихна. Беше влудяваща усмивка — властна и привлекателна.

В ума ми просветна името, което д-р Зилинска неволно ми беше издала — Харисън. След това в главата ми прозвуча речта й как съм разчитала твърде много на мъжете за самочувствието си. Никога досега не бях мислила, че е възможно някой лекар да се окаже прав в диагнозата си за мен, но ето че се случи — беше истина. В момента бях напълно безсилна пред властта на непознатия мъж пред мен и просто седях и очаквах той да направи нещо, с което да ме накара да се почувствам по-добре. Само че как, по дяволите, трябваше да реагирам в подобна ситуация, когато вниманието на този привлекателен мъж беше единственото хубаво нещо за целия ми ден? Усмихнах му се леко и кимнах, оставяйки едната презрамка на нощницата ми да се смъкне бавно при движението.

Той повдигна вежда и измърмори нещо, което не успях да разбера по устните му. Изглеждаше така, сякаш се готви да ми кимне обратно, когато завеса от руса коса се спусна между нас и ръцете на момичето отново го придърпаха към себе си. Обръщайки се рязко, той изчезна от прозореца към вътрешността на стаята. Дълго гледах празния прозорец, но той не се появи повече. Не успях да заспя, докато светлината в стаята му не изгасна напълно.