Училище за лоши момичета

Глава четеридесет и шеста

Сгушихме се в снега като мишки и зачакахме със стиснати очи, молейки се да не ни забележат. Светлините на фенерчетата бяха съвсем близо. Чувах нечии стъпки почти до себе си в тъмнината. Изведнъж в затворените ми очи нахлу червена светлина. Бяха ни намерили!

— Ставайте, девойки — чух познат глас. Харисън!

Очите ми се ококориха.

— Ама как…? — опулих се аз.

Той се огледа наоколо, за да види дали някой го беше забелязал, след което се смъкна на земята до нас.

— Аз съм единственият, който всъщност знаеше накъде сте се запътили. Така че беше логично да ви открия пръв. Просто трябваше да стана доброволец в издирвателната операция.

Той ме прегърна през кръста.

— Да не би да си на тяхна страна? — попитах аз.

— Разбира се, че не, глупаче. Сега ме чуйте. Зилинска е вдигнала цялото училище на крака, за да ви търси. Извикала е и полиция, която ще бъде тук веднага, щом се справи с бурята.

Не исках да му казвам какво бях научила преди малко за мистър Дериан, но думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги задържа.

— Харисън, баща ти…

Той поклати рязко глава.

— Бляк. Мисля, че знам какво ще ми кажеш. Не искам да говоря за това.

— Но наистина… — опитах пак аз.

— Не сега. Трябва да тръгваме — изправи се на крака той.

— Чакай — прошепнах аз и го издърпах обратно долу.

— Да — обади се Кармен. — Къде по-точно отиваме?

— Няма да се върнем обратно в училището — казах аз. — Никога. За нищо на света. Махаме се оттук.

Бях помислила за това. Едва ли имаше чак толкова много полицаи в района. Момичетата от Лилавата група все още имаха числено превъзходство, можеха да удържат фронта поне за известно време. И всички щяха да са прекалено заети с тях, за да тръгнат да търсят няколко избягали.

— Хубаво — каза Харисън. — Има само две неща. Първо — никъде няма да ходите сами. Второ, няма да ходите пеша. С баща ми имаме ски.

— Да вървим да ги вземем — бързо се обади Кармен.

— Момент — спрях ги отново аз. — Някой трябва да отиде до гимнастическия салон и да види какво става там. Ако учителите са влезли, нямаме шанс да се измъкнем. Ако бунтът продължава, трябва да се уверим, че няма да приключи скоро.

— Аз ще отида — предложи Харисън.

— Не — отсече Кармен. — Аз ще отида. Само ти знаеш къде са тези ски. Ще се срещнем отвън пред изгорялата сграда.

Тя се изправи и бързо се запридвижва напред, приведена на две, оглеждайки се предпазливо около себе си. Двамата с Харисън също се насочихме към кампуса. Виждах и чувах учителите около мен съвсем ясно. По едно време д-р Хъндрик се озова едва на няколко стъпки от нас и аз клекнах на земята, колкото мога по-ниско, заривайки се в снега. Харисън застана пред мен и присветна с фенерчето си, оплаквайки се на висок глас, че още никой не е намерил. След това отново се запромъквахме напред. Ските бяха в задната част на апартамента на Дериан, облегнати на една от тръбите за парното. Били са там през цялото време, но така и никога не им бях обърнала внимание като средство за придвижване. Харисън изтича и ги свали от стената.

— Те са само за двама — отбелязах аз.

— Да, ами май ще сте само двете с Кармен.

Опита се да прозвучи ведро, но гласът му беше тъжен.

— Може би има и друг чифт някъде тук?

— Не мисля — поклати глава той.

Харисън трябваше да бъде един от двамата, които да тръгнат. Беше отраснал тук, но имаше приятели долу, в града. Баща му го беше изоставил. Не можех да го оставя тук съвсем сам. Да не говорим, че той вероятно беше единственият достатъчно здрав физически, за да издържи спускането.

— Може би ти и Кармен трябва да тръгнете — задавено казах аз. — Аз ще се грижа за кучето ти тук, докато доведете помощ.

Той пусна ските на земята и ме придърпа към себе си. Ледът от якето му се стопи върху кожата ми. Въпреки студа, усетих как лицето ми пламва и кръвта ми забушува във вените.

— Не мисля — прошепна той в ухото ми. — Кармен би се справила доста по-добре в гледането на едно кученце.

Точно тогава, преди да успея да отговоря, вратата на апартамента се отвори с трясък. На прага стоеше д-р Хъндрик. Очевидно не я бяхме изиграли толкова лесно, колкото си мислехме.

— Разбира се — злобно процеди тя. — Трябваше да се сетя, че ще си паднала в капана на Харисън.

Харисън грабна по една ска във всяка ръка и препречи с тях пътя на Хъндрик.

— Бягай — извика той. — Аз ще я забавя.

Преди да успея да помръдна обаче, останалите учители нахлуха в стаята. Алсанц. Чърчил. Накрая Спайсър и Зилинска. Напрегнах очи. Апартаментът изведнъж де оказа пълен с хора. Накъдето и да погледнех, срещах намръщения поглед на някой от учителите.

Фокусирах се върху Зилинска. Беше сменила халата си с ежедневен строг костюм, поставила очилата на носа си и стегнала кока си от фалшива руса коса. До нея Спайсър приличаше на асистент на злодея в някаква анимация с гладко изпънатата си назад коса и злобни пламъчета в очите. Трудно беше да се каже чие изражение беше по-ужасно: на Спайсър — зловещо и ядосано, или на Зилинска — разочаровано и тъжно.

— Анжела — каза тя, — защо продължаваш да правиш това?

— Кажи на малките ти подчинени долу да се оттеглят — обади се Спайсър. — И да освободят мис Виена.

Въпреки шока от всичко наоколо и макар да виждах как шансовете ми да се махна оттук се изпаряват, не можах да сдържа усмивката си. Или поне се усмихнах вътрешно.

— Значи те все още я държат. Не сте успели да влезете.

— Виж какво, демонично малко чудовище такова, дадохме ти шанс, доверихме ти се и ти предложихме всяка една възможност, за да се поправиш. Когато за пръв път те срещнахме, имахме големи надежди. Малката ти приятелка Кармен има леки отклонения от нормалното, но не и такива, които биха били опасни за околните. И докато се опитвахме всячески да ти помогнем да излезеш от дупката, в която беше попаднала, рушейки своя живот и този на останалите около теб, ти упорито продължи да потъваш надолу, сякаш напук. Можеше да бъдеш за пример. Имаше реален шанс да поемеш в по-добра посока. Вярвахме, че ще успеем да ти помогнем. Но никога не сме били подвеждани толкова жестоко от някого. Едва ли е нужно да изброявам всичко, което си направила последните няколко часа. Дори преди инцидента с мис Виена ти запали училищна собственост и влезе в директорския офис, където открадна ценен и конфиденциален училищен материал. Което ни води към дисковете.

Спайсър посочи към колана на полата ми.

— Направихме разследване и знаем точно кои дискове си взела. Предполагаме, че си ги взела, с цел да унижиш останалите момичета, като пуснеш да се излъчат личните им интервюта с д-р Зилинска, защото именно това се съдържа в тези дискове. За щастие, Анжела, не успя да се измъкнеш, така че ще се наложи да ги вземем обратно. Планът ти се провали напълно.

Тя обърна святкащия си поглед към Харисън.

— Остава въпросът как Анжела изобщо е успяла да влезе в стаята с дисковете. Като се има предвид, че ти си единственият, който има резервен ключ за там, отговорът е доста очевиден, нали? Така че ще добавим това към списъка с провинения на Анжела — използване на сексуални отношения, за да организира кражба. Какъвто бащата, такъв и синът, изглежда.

— Достатъчно — прекъсна я Зилинска с остър тон. — Поддържаме име, че никога не изключваме ученици, които са били приети в основното училище. Никога не сме се отказвали да помогнем на някого. Когато момичето не се подчинява, просто намаляваме привилегиите й. Но тъй като ти постави цялото училище под заплаха, за съжаление, мерките ни трябва да се променят. Не мога да те приема повече да останеш тук при никакви обстоятелства. Очевидно животът в Лилавата група не е достатъчно наказание за теб. Взимайки предвид скорошните събития, не мога да те върна там. Ще те предадем директно на полицията, и оттам при родителите ти, ако властите глупаво решат да те пуснат. Ще се обадя на вашите веднага, за да ги информирам.

Не можех да повярвам. Зилинска сериозно ли си мислеше, че все още ми пука дали ще ме изключи? Наистина ли нямаше никаква идея какво се случваше? Двамата с Харисън я зяпнахме.

— Очаквах да бъдеш доволна — добави накрая тя. — В крайна сметка това беше желанието ти, нали?

— Д-р Зилинска — казах аз. — Представете си едно телевизионно предаване, в което показват група момичета. Те живеят като плъхове в тъмна и студена дупка, учат едва по три часа на ден, а през останалото време са оставени да се нараняват една друга, да умират от липса на медицинска помощ, да стават жертва на отвратителни психически издевателства и всичко това само защото някой, в случая вие, е решил, че съществува теория как лошите момичета трябва да бъдат оставени на произвола на съдбата и дори да бъдат окуражавани да стават още по-лоши! И всичко това се случва само и само ВИЕ да получавате повече пари от родителите им. Така работи системата ви, нали? Ако успеете да ни излекувате всички, няма да има кой да плаща вноските. Е, да, това би било недопустимо, някой трябва да плаща. И ето, че сте измислили прекрасна идея — да създадете група от момичета, които никога, никога да не се излекуват. Колко жалко, че Пилар умря — сигурно наистина ви липсват дебелите чекове на родителите й.

— Разговорът приключи, малка кучка такава — обади се Спайсър. — Не сме и очаквали да се съгласиш с начина, по който функционира училището ни. Но си безсилна да направиш, каквото и да е. Колкото пъти са идвали инспектори, винаги са оставали доволни от видяното.

— Само дето не водите инспекторите долу, в тунелите, нали? Не им показвате Лилавата група?

— Няма да стигнем доникъде, ако продължаваме така — намеси се Зилинска. — Срещата ни приключва.

И беше права. Нямах нищо срещу тях. Единствената ми надежда беше Кармен да успее да се измъкне с дисковете. Трябваше да се опитам да я прикрия, колкото се може по-дълго, да й дам време да стигне до града. Можех само да се надявам, че ще успее някак си да се измъкне оттук и да стигне жива до Денвър.

Явно съм изглеждала доста самодоволна, защото д-р Спайсър се приближи и изненадващо ме зашлеви през лицето. Бузата ми пламна и сложих ръка върху удареното.

— Ще наредиш на приятелчетата си веднага да пуснат мис Виена, разбра ли ме? — наведе се тя към мен, явно за по-драматичен ефект.

Само че едва ли очакваше да получи обратно още по-силен шамар.

— Опитай се да ме накараш — озъбих се аз насреща й.

— Виена трябваше да те остави да изгориш! — във внезапен изблик на ярост изкрещя Спайсър. Хъндрик едвам я задържаше да не се нахвърли върху мен.

— Вероника — бавно изрече Зилинска. — Какво каза току-що?

— Моля те — изпуфтя Спайсър. — Всичко беше за доброто на училището!

— Какво? Кое точно е било за доброто на училището ми? — присви очи Зилинска и видях как изражението й бавно се промени от отегчено към ядосано, осъзнавайки внезапно какво се беше случвало под носа й през цялото време.

Но на Спайсър не й пукаше особено. Беше изпаднала в истерична ярост, впила злобните си очички в мен. Когато като на забавен кадър видях как тя замахна отново към мен, изтръпнах. Харисън се спусна напред, но внезапно спря.

Зилинска беше хванала здраво ръката на Спайсър и я дръпна силно назад, докато тя безпомощно риташе с крака и крещеше нещо неразбираемо.

— Адриан, дръж я здраво, ако обичаш — каза тя.

Хъндрик светкавично хвана двете ръце на Спайсър и ги изви зад гърба й.

— Няма да толерирам нараняването на нито един ученик — бавно каза Зилинска.

— Шегуваш ли се? — почти изпищя Спайсър. — Нараняването е единственият начин да ги държим под контрол.

— Това не е нашата философия и ти много добре го знаеш — ледено отвърна Зилинска.

— Всички от Лилавата група сме наранявани — тихо се обадих аз. — Всички имаме рани и синини непрекъснато. Там е като на война. Оставят ни да правим, каквото пожелаем една на друга.

Разказах набързо всичко, което се случваше във влажния гимнастически салон, откакто бях там. Глад, мръсотия, студ, мизерия и кръв. И този път тя ме слушаше. Може би беше подозирала, че се случва нещо такова. Но си е мислела, че ако никога не стъпва там долу, ще остане чиста от целия кошмар, разиграващ се наоколо. Макар че държеше главата си високо вдигната през цялото време, докато говорех, видях как светлината в очите й като че ли изгасна за пръв път. Чувстваше се победена. Макар че всъщност аз бях тази, която беше победена. Аз бях тази, която вероятно никога нямаше да напусне тунелите.

— Ще взема думите ти предвид — каза накрая тя. — Може да се изненадаш, като научиш, че съм правила опити да променя методологията на „Хидън Оук“ няколко пъти, но все още не съм стигала до край. Начинът на работа с проблемни момичета не е точна наука — всяко училище непрекъснато изменя методите си и процедурите си, опитвайки се да намери баланс между това да уважава учениците си и да поставя достатъчно стриктни граници. Но нищо от това, което каза, не променя факта, че действията ти — разрушаване на училищна собственост, изнудване на администрацията, използване на учител за заложник, са неморални. Относно това не може да има никаква дискусия, нито мога да ти предложа някакво решение или сделка.

— Сигурна ли сте? — дойде глас откъм вратата. Кармен стоеше пред прага, усмихвайки се.

— Кармен — извиках аз. — Бягай! Трябва да запазиш дисковете.

— Всичко е наред, Анжела — каза тя спокойно.

И тогава разбрах. Тя не беше сама. Зад нея се появиха Изабела, Тереза и Шайла, Бланк и Ребека. Може би още поне пет-шест момичета от Лилавата група. А зад тях, хвърляща диви погледи към стаята, Райли. В моя изплашен и почти готов да се предаде мозък, направо ми изглеждаха като цяла армия.

— Сделка ще има — продължи Кармен. — Нашето искане е да пуснете Анжела незабавно. И може би сте забелязали, че ви превъзхождаме по численост. Ако решите да се съпротивлявате, ще ви смажем.

Тя звучеше толкова сладко и невинно, дори когато отправяше подобни заплахи. Лошото беше, че не бях напълно убедена, че бройката е от такава важност в случая. Хъндрик беше доста здрава, а ако Зилинска наредеше да пуснат Спайсър, ме побиваха тръпки на какво беше способна. Всичко се промени за секунди обаче, когато Кармен измъкна нещо от джоба си.

Беше диск. Отразяваше меко светлината в синьо-жълто, докато тя го въртеше в ръката си. Зилинска притисна уста с ръце. Спайсър се протегна светкавично към него, но Кармен го вдигна нависоко.

— Не очаквай, че ще ти позволим да отидеш, където и да било с това нещо — каза Зилинска.

— Не очаквам — мило каза Кармен. — Точно затова скрих още три такива на различни места в училището.

Не можах да се сдържа и се усмихнах широко.

— Имах доста време, докато чаках Анжела да се появи — продължи Кармен, — така че избрах няколко доста интересни места, където да ги пъхна. Ще се наложи да съборите цялото училище, за да ги откриете.

— Ще ни ги предадеш незабавно — изпищя Спайсър.

— Не, не мисля, че ще го направя — отвърна кротко Кармен.

Ако имаше нещо, в което бях сигурна за Зилинска, то беше, че тя действително е изключително добър психолог. Винаги знаеше точно какво си мисля. Но по време на сеансите ни, мисля, че до голяма степен се бях научила да разчитам поведението й също толкова добре. Затова сега можех да интерпретирам с точност погледите, които си размениха тя и Спайсър: Ще ги затворим завинаги — казаха очите на Спайсър, но Зилинска едва забележимо поклати глава: Няма да го позволя.

— Пуснете Вероника — нареди Зилинска и Хъндрик отслаби хватката си от ръцете на Спайсър.

Тя застана изправена, чакайки някакъв знак или заповед от Зилинска, оглеждайки се наоколо заплашително и разтривайки ръце.

— Ти си тук — тихо се обърна Зилинска към Кармен, — което означава, че имаме нещо, което ти искаш.

Кармен погледна към мен. Беше мой ред.

— Не искаме да разпространяваме тези дискове — казах аз. — Но ще го направим, ако се наложи. Това, което искаме, е свобода.

— Ще умрете навън, ако ви пусна да тръгнете — каза Зилинска.

— Чу ли Анжела? — обади се Бланк, пристъпвайки вътре в апартамента. — Не ми прозвуча, като да ни дава някакъв друг избор.

— Точно така — също толкова тихо продължи Зилинска, кимайки едновременно към Спайсър и Хъндрик. — Не мисля, че има какво повече да си кажем тук.

Учителите образуваха преграда в средата на стаята. Аз и Харисън от едната страна, останалите момичета от другата. Разделени.

— Пусни ни да си тръгнем — повторих аз.

— Тези дискове, доколкото разбирам, са все още в кампуса — обади се Спайсър. — Така че малкият ви опит за изнудване някак си не е толкова добър, колкото изглеждаше първоначално. Никой няма да ги намери и да ги види.

— Имаме достатъчно други неща, за които да мислим сега — прекъсна я Зилинска. — И не е добра идея да ги провокираме повече в момента. Трябва да сляза до Лилавата група и да видя какво става там — въздъхна тя. — Мразя да правя това. Наказанията и строгата дисциплина са специалитета на Виена, не моя.

— Мис Виена обаче е малко възпрепятствана — подметна Алсанц.

— А вие как изобщо излязохте оттам? — изведнъж се обърна Зилинска към „лилавите“ момичета. — да не би всичко да е приключило?

Те само я изгледаха с усмивка, поклащайки глава. Райли се изплю на земята.

— Малки кучки — процеди за стотен път Спайсър.

— Отидете в „златните“ си стаи — нареди Зилинска на Бланк и Ребека. Останалите могат да останат в стая 208, тя е празна в момента. Д-р Спайсър, моля да застанете да пазите в коридора.

— Ще сте под непрекъснато наблюдение, докато нещата не се нормализират.

— Разбрахте ли какво ви каза д-р Зилинска? — Спайсър изгледа всяка една от нас поотделно, както при първата ни среща, когато пристигнах в училището.

Този път нито една от нас не отговори „Ясно е“.

— Страхувам се, че д-р Зилинска вече не е начело на това училище — казах аз. — Никой от вас не е. „Хидън Оук“ е наш.

За секунди равновесието в стаята се обърна. Преди миг четиримата възрастни бяха стената между нас. Сега се оказахме две групи от двете им страни. И така щеше да остане.

— Какво избирате? — обърнах се към Зилинска. — Искате ли нещата да се развият по мирния начин или желаете да започнем да се държим с вас така, както вие се отнасяхте с нас?

Зилинска вдигна ръце.

— Няма нужда да се стига до насилие.

Но Спайсър не издържа. Хвърли се към мен с истеричен поглед. Аз се дръпнах назад, а Харисън я спъна с едната ска. В момента, в който тя падна на пода, Райли се хвърли като диво животно върху нея и за отрицателно време издълба с ноктите си две кървящи рани отстрани на лицето й. След това се отдръпна в ъгъла, кикотейки се. Всичко беше станало за секунди. Спайсър изглеждаше ужасена, опитвайки се да прикрие с ръка кървящите драскотини на лицето си. Виждах как мислите преминават през главата й. Погледна към тихо кикотещата се Райли в ъгъла и потръпна. Най-после разбра, че момичетата не се шегуват.

Аз, от друга страна, не знаех какво да направя. Бях се издигнала като лидер на групата ни и макар да таях твърде много неприязън към Спайсър, не исках да има наранени. Райли беше неконтролируема в лудостта си, а и останалите момичета копнееха за отмъщение.

— Д-р Спайсър — намеси се Харисън, излизайки напред. — Предлагам ви да се успокоите.

Предлагаше й изход.

— Вероника — обади се Зилинска. — Свърши се.

Шайла и Тереза хванаха Спайсър, а Райли изглеждаше така, сякаш и тя иска парче от тортата. Останалите момичета се заеха с Алсанц, Хъндрик, Чърчил и Зилинска.

— Чакайте една секунда — спря ги Харисън и изтича към банята, след което се върна с дълго дебело въже.

Единствено Спайсър оказа някаква съпротива, докато връзвахме ръцете й. Останалите се примириха.

— Знаете, че няма да ви се размине, нали? — попита ме Зилинска. — Полицията ще бъде тук всеки момент.

Не трябваше да отваря устата си. Защото в мига, в който чух гласа й, долових онова, което исках да разбера.

Страх.