Училище за лоши момичета

Глава двадесет и първа

Всеки път, щом попитах някое от по-големите момичета за Пилар Феликс получавах или някакъв бегъл спомен, че са чували името, или абсолютно нищо. Един ден Кармен реши да пропусне обяда, понеже беше закъсала с някои от уроците и искаше да навакса. Седнах до Морийн, която както никога досега обядваше сама. Говорихме си за часовете и преподавателите, за някои от най-новите филми, които бяха излезли, преди да дойда тук, след което най-накрая прескочих всички оставащи скучни теми и я попитах дали знае нещо за Пилар. Тя доби изключително странна физиономия, като чу въпроса ми, и дръпнато ми отговори, че няма идея за кого става въпрос. Отдадох внезапната промяна в нейното държание на характера й — всички супер мили на пръв поглед момичета понякога показваха истинското си лице на кучка — имах богат опит с такива. Изведнъж тя се изправи и се приближи към масата на учителите. Гледах с отворена от изумление уста как тя се наведе и прошепна нещо в ухото на мис Виена, която светкавично се приближи до мен, като токчетата й издаваха оглушителен звук по плочките.

— Анжела? — каза тя.

Кимнах.

— Ела с мен, ако обичаш.

Колективно, „оооо“ се разнесе от насядалите около мен. Тя ме заведе не в офиса си, както предполагах, а към едно празно място, зад машината за кока-кола в коридора пред трапезарията.

— Чуй ме внимателно, малка кучка такава — изсъска тя. — Няма да позволя да дразниш останалите с подобни незначителни и ненужни въпроси. Много добре знаеш, че не ти е позволено да…

— Не са незначителни — прекъснах я аз. — Много добре знам, че Пилар е тук, но сте я скрили някъде, както наркоманът си крие белезите по ръцете. Това не е маловажно. Искам да знам къде са останалите, къде са Джун и Райли и…

— Това беше! — изписка мис Виена. Хвана ме силно за ръката като с клещи и ме задърпа към кухнята. Щракна с пръсти на готвача, който беше зает да бърше и подрежда чистите чинии. — Тази ученичка престъпи правилата — съобщи му тя.

Готвачът кимна мрачно и мис Виена ме повлече напред след себе си. Подхлъзнах се на мокрите плочки и паднах. Докато лежах на пода, примигвайки шокирана, всички възможности за мъчение, които една кухня предлагаше, ми минаха през главата за секунди — ножове, котлони и режещи машини. Отегченият готвач ме вдигна за раменете и ме завлачи напред, докато ритах бясно с крака по мръсния под. Накрая ме бутна с всичка сила в една малка стаичка в дъното на кухнята. Чух как ключалката се превъртя и изведнъж останах заключена в ледено тъмно пространство.

Във фризера имаше място едва колкото да стоя права. Когато очите ми привикнаха с тъмнината, видях, че цялото място наоколо е заето от десетки картонени кашони и цилиндри. Опитах се да седна на една гигантска кутия за сладолед, но студът мигом се просмука в дрехите ми и ме побиха тръпки. Изправих се отново, пристъпвайки от крак на крак върху ледения под. С напредването на времето започнах да осъзнавам, че все повече и повече части на тялото ми не ми се подчиняват. Когато облизах устните си, бяха като уста на мъртвец. Давах си сметка, че ако ме забравеха тук или решаха да продължат наказанието още дълго, с мен щеше да е свършено. Започнах да чукам на вратата, но тя беше толкова добре изолирана, че аз самата едва чувах ударите си. Изкрещях и започнах да ритам по нея истерично, но вкочаненото ми тяло едва не загуби равновесие.

Може би след часове или минути — отдавна бях изгубила ориентация за времето, вратата се отвори и нахлу лъч флуоресцентна светлина. С безизразно лице готвачът ме измъкна навън. Когато се опитах да си стъпя на краката, усетих, че мускулите ми са толкова замръзнали, че не мога дори да помръдна. Паднах отново на земята. Повърнах. Готвачът незаинтересовано ме попита дали съм добре. В главата ми се завъртяха толкова много злобни отговори, които исках да изрека, но езикът ми не успя да се справи с тази задача — беше подпухнал и неподвижен в устата ми. Накрая той просто сви рамене и ме остави да лежа до локвата от повръщано.

Когато най-после успях да се изправя и да дам елементарни команди на тялото си, се запътих решително към трапезарията. Кожата ми гореше от рязката смяна в температурата. Когато влязох, всички момичета бяха приключили и излезли, само някои от учителите допиваха кафето си. Приближих се до мис Виена.

— Заключихте ме във фризера! — с треперещ от яд глас казах аз. — Нямате право да вършите това!

Сянка на досада премина по лицето й, карайки противните вени на сбръчкания й врат да изпъкнат още повече. След това обаче тя се усмихна.

— Колко полезна информация — каза тя. — За съжаление се боя, че не използваме мненията на учениците, когато решаваме какви да бъдат наказанията им. Но, разбира се, сега, когато ти ни отвори очите за това недоразумение, ще започнем да наказваме само и единствено с вашето предварително съгласие и позволение.

Мазният й насмешлив тон ме изкара извън нерви. Обърнах се към д-р Спайсър — единствената позната физиономия на масата.

— Тя ме заключи във фризера! — повторих аз.

Знаех, че звуча глупаво може би, но нищо по-добро не ми дойде на ум в момента. Д-р Спайсър си пое дълбоко дъх и очаквах, че ще последва дълга и отегчителна лекция по добро възпитание. Но вместо това тя каза само:

— Да, зная — и пъхна парче чийзкейк в устата си.

Раздразнението ми изведнъж се изпари. Стоях пред масата на учителите и ме обземаше чувство на срам и страх.

— Искам да си тръгна — тихо казах аз.

Д-р Спайсър въздъхна.

— Ела в офиса ми, след като приключа тук — каза тя.

— Не — отговорих аз. — Тръгвам си още сега.

— Не, не си тръгваш — прекъсна ме мис Виена. — Вратите и оградите са заключени. Не можеш да напуснеш училището, ако ние не ти разрешим.

— Искам да се обадя на родителите си — казах аз.

— Категорично не. Ще ги информираме за непослушанието ти и съм сигурна, че те ще подкрепят тезата ни, че ти се нуждаеш от по-демонстративни и крайни наказателни мерки, за да си вземеш поука.

— Ама… не можете да правите това — тихо казах аз и погледнах встрани.

Не можех да гледам тази група от възрастни срещу мен, с техните обвинителни и едновременно с това съжалителни погледни. Имаше и нещо друго — удоволствие. Някакво извратено удоволствие, което изпитваха от ситуацията, че имат в ръцете си власт да правят с нас, каквото пожелаят. Побиха ме тръпки.

— Съветвам те веднага да отиваш в час, освен ако не искаш да получиш още едно наказание. И без това вече си закъсняла достатъчно. И дори не се опитвай да се оправдаеш с наказанието си.

Докато се обръщах бавно към вратата, видях как мис Виена хвърли поглед към д-р Спайсър. Нещо като Нали ти казах. Чудех се какво ли точно й беше казала.

* * *

До края на деня така и не успях да се съсредоточа в уроците. Не можех да си събера мислите на едно място — мозъкът ми прескачаше на далеч по-важни неща от това, с което се занимавахме. Досега можех да се подигравам на техниките на „Хидън Оук“ — като групата по размножаване. Учеха ме как да си кръстосвам краката като дама и как да направя добро впечатление на интервю за работа. Окей. Само че си мислех, че както с всяко училище, когато нещата станеха наистина напечени, се намираше някакъв изход от ситуацията, някакво спасение. Но едва днес осъзнах, че наистина съм затворена тук, без шанс да изляза, ако не ме пуснат. Учителите, или може би трябваше да ги наричам докторите, не знам, бяха решили да ме измъчват, докато не получат пълно послушание. Бяха успели да направят така, че някои момичета, като Пилар, напълно да изчезнат и очевидно не бяха напълно искрени, като казваха, че единствено се опитват да ни помогнат.

Въпреки смелия ми опит за противопоставяне на правилата в трапезарията, виждайки колко нечестни и опорочени бяха намеренията на всички, осъзнах, че изпитвам искрено желание да се държа добре. В миналото ми училище отговарях нагло и смело на всеки от учителите, знаейки, че най-лошото, което може да се случи, беше да ме изключат. Което реално не беше кой знае какво наказание в моите очи. Но тук беше различно. Тук контролираха общуването ми, контактите ми, дори не можех да се обадя на родителите си или на полицията. Можеха да ме затворят обратно във фризера за по-дълго и просто да съобщят смъртта ми като инцидент.

Лудите управляваха лудницата.

В момента, в който звънецът отбеляза края на часа, затворих с трясък книгата си и се измъкнах преди всички от залата, право към стаята ми. Сгуших се на леглото с гръб към прозореца, гледайки невиждащо в пода. Точно тогава влезе Морийн. Една част от мен искаше да изкрещи в лицето й „ТИ, ГАДНА ДОЛНА КУЧКО“, да я ударя с всичка сила през перфектно красивото й лице и да оскубя русата й коса. Но се спрях. Всичко, което всъщност исках, бе нищо от това да не се беше случвало. Затова не казах нищо.

— Съжалявам — каза тя като се закова на вратата, свела поглед надолу.

— Не се съмнявам.

— Не, наистина — продължи тя и остави книгите на леглото си. — Просто са ми дали тази… „авторитетна“ роля тук и… мис Виена ме накара да й се закълна, че ще й кажа, ако продължиш да разпитваш за момичетата от Лилавата група. Щях да имам много сериозни проблеми, ако не й бях казала.

— Значи това е цялата работа. Пилар е в Лилавата група, така ли?

Тя не каза нищо.

— Кажи ми Морийн — продължих аз, — защо си толкова горда, че си префект?

— Това е чест.

— Искаш да кажеш, че се смяташ за по-добра от нас, така ли?

Тя направи малка пауза.

— По-отговорна, може би.

— Напълно си захапала въдичката, знаеш ли? Накарали са те да повярваш, че са добри, а? Играят всичките си перверзни и извратени игри с нас, а ти се оказваш на тяхна страна. Замисли се.

— Виж, Анжела, няма да говоря повече за това.

— Защо? Защото ни снимат ли?

— Камерите в стаята се пускат, само когато някой създава проблеми. Ти си от Златната група вече — имаш далеч повече свобода, запомни го. Дръж се добре и ще я запазиш.

— Съжалявам, но не мога да се държа лицемерно като теб — ти си нарцистична, егоистична и едва не ме убиха заради теб. Късметлийка си, че единственото нещо, което искам в момента, е да съм колкото се може по-далеч от теб — просто се прави, че не ме познаваш — както тук, така и навън.