Вечният градинар

1.

Новината пристигна в Британската мисия в Найроби в понеделник сутринта в девет и половина. За Санди Удроу тя бе като куршум в сърцето — той я посрещна с изпъчени гърди, твърдо стиснати устни и издадена напред челюст. Стоеше прав. Поне доколкото можа да си спомни впоследствие. Стоеше прав, когато вътрешният телефон иззвъня продължително. Тъкмо бе протегнал ръка за нещо друго, но промени кривата на движението си във въздуха, вдигна слушалката от бюрото и изрече: „Удроу“. Или може би: „Тук Удроу.“ Гласът му прозвуча донякъде като лай, във всеки случай като чужд глас, неприличащ на неговия собствен, някак си заядливо и със стегнато гърло: „Тук Удроу“ — едно иначе напълно прилично име, макар и несмекчено от умалителното Санди, но той го произнесе троснато и с омраза, защото сутрешното заседание — утринната молитва, както му викаха, при шефа на мисията, или върховния комисар, точното название на длъжността според архаичната номенклатура на Форин Офис — бе насрочено точно за след трийсет минути, а Удроу, като политически съветник в същата мисия, трябваше да води заседанието пред впечатляваща група примадони, всички със свои собствени цели и претенции, които при това се бореха помежду си за изключителните права върху сърцето и благоволението на върховния комисар.

Накратко, започваше поредният противен понеделник в края на януари — най-горещото време в Найроби, време на прахоляк и безводие, на изсъхнала кафява трева и непрестанно смъдене в очите, на трептящ над паважа нажежен въздух; време, когато джакарандовите дървета, както и хората наоколо чакаха с нетърпение дъждовния сезон.

Защо стоеше прав в момента на позвъняването бе въпрос, на който така и не можа дълго след това да си отговори. По принцип по това време би трябвало да седи сгърбен зад бюрото си, да чука с пръсти по клавиатурата, да преглежда указанията от Лондон и входящата кореспонденция от съседните мисии в Африка. Вместо това Санди Удроу стоеше прав пред бюрото и извършваше някакво неопределено, но жизненоважно действие — може би изправяше снимките на жена си Глория и на двамата си синове, направени по време на миналогодишния отпуск. Мисията се издигаше върху склон, който беше в процес на бавно, но непрестанно слягане — едва забележимо, но напълно достатъчно, за да се разкривят рамките на снимките, ако бъдат оставени една събота и неделя без надзор.

Или пък тъкмо в момента пръскаше със спрей против комари някое противно местно насекомо, срещу което дори дипломатите нямаха имунитет. Само преди няколко месеца бе избухнала поредната епидемия от „найробийска слепота“ — предизвикана от някакви дребни мушички, които, ако ги смачкаш с длан и после разтъркаш очите си, предизвикваха болезнени циреи и мехури и дори пълна слепота. Та той пръскаше със спрея, когато телефонът иззвъня. Остави флакона на бюрото си и грабна слушалката — една напълно правдоподобна възможност, тъй като в останалата в съзнанието му картина фигурираше червеният флакон с инсектицида, изправен върху таблата за изходяща документация на бюрото.

— Тук Удроу — каза той, залепил плътно телефонната слушалка до ухото си.

— Ааа, Санди! Майк Милдрен на телефона. Добро утро. Сам ли си в стаята?

Лъснал от пот, двайсет и четири годишен и преждевременно затлъстял, Милдрен беше личният секретар на върховния комисар. С мекия си есекски акцент, той бе известен сред младшия персонал на мисията с женското име Милдред. Това бе първото му назначение зад граница.

„Да“, съгласи се с очевидното Удроу; той наистина бе сам в стаята. Защо ли питаше оня?

— Боя се, че възникна проблем, Санди. Да сляза ли за малко?

— Не може ли да почака за след съвещанието?

— Струва ми се, че не може да чака. Не, определено не може. — Гласът на Милдрен придоби увереност. — Става въпрос за Теса Куейл, Санди.

Удроу изведнъж се промени, той настръхна, нервите му се изопнаха. Теса.

— Какво е станало? — попита той, опитвайки се да овладее любопитството в гласа си, макар мислите му да се мятаха бясно във всички посоки. Теса! Господи, какво си забъркала пак?!

— От полицията в Найроби съобщават, че е убита — изрече Милдрен, сякаш това бе рутинно обстоятелство, което докладваше на шефа си всеки ден.

— Глупости! — сопна се Удроу, преди да си бе дал време да помисли. — Я не ставай смешен. Къде?

— Край езерото Туркана. На източния бряг. Сега, през уикенда. Не дават много подробности. Намерили я в колата й. Според полицията било нещастен случай — каза той и добави извинително: — Имам чувството, че гледат да ни спестят шока.

— В чия кола? — запита неволно Удроу. Част от съзнанието му вече се бореше, отхвърляше цялата безумна идея — кой, как и къде, докато другите му мисли и чувства просто се свиваха, смаляваха се и изчезваха, мозъкът му бясно изтриваше като от магнетофонна лента всичките му тайни спомени от нея, а тяхното място се заемаше от лунния пейзаж край езерото Туркана, както го бе запомнил от един излет отпреди шест месеца, в безукорната, извън всякакво съмнение служебна компания на военния аташе. — Не мърдай от бюрото си, качвам се веднага. И не говори с никого, чуваш ли!

Движейки се като робот, Удроу остави слушалката на телефона, заобиколи бюрото, взе сакото си от облегалката на стола и бавно го облече — първо единия ръкав, после другия. Обикновено не слагаше сако, когато се качваше горе. За съвещанията в понеделник не се изискваше сако, а още по-малко за разговор с младия шишко Милдрен. Но професионалният инстинкт на Удроу му подсказваше, че го чака дълъг път. Докато се изкачваше по стълбището, той успя с усилие на волята да превключи съзнанието си на кризисен режим на работа, да извика от паметта си добре заучените правила за действие в извънредна ситуация, като за начало се самоубеди — както се бе опитал да убеди и младия Милдрен по телефона, — че всичко това са пълни глупости. В подкрепа на което си припомни сензационния случай с младата англичанка, насечена на парчета в гъсталаците на Африка преди десет години. Всичко това е гаден номер, каза си той, разбира се, че е номер. Нечий болен мозък е решил да възпроизведе събитието оттогава. Някой откачен африкански полицай, надрусан с банги, се опитва да заслужи мизерната си заплата, която и без това не е получавал от шест месеца.

Новопостроената сграда, във вътрешността на която се изкачваше, беше спартанска и добре проектирана. Той харесваше стила й, защото съответстваше на неговия собствен. Целият комплекс беше логичен и функционален, с ясно разграничени зони за работа, столова, магазин, собствена колонка за бензин и чисти, приглушени коридори; всичко създаваше впечатление за делова и спокойна атмосфера. Подобно благоприятно впечатление внушаваше и самият Удроу. Четирийсетгодишен, той имаше щастлив брак с Глория — или ако бракът им не беше чак дотам щастлив, той си въобразяваше, че никой освен него не го подозира. Беше шеф на Политическия отдел към мисията й се надяваше, ако успее да си изиграе разумно картите, при следващото назначение да оглави някоя скромна мисия, после някоя по-малко скромна и така, лека-полека, да дослужи до рицарско звание. Не че държеше чак толкова на това, но Глория щеше да се радва. В него имаше нещо войнишко, което не беше за чудене, тъй като бе син на офицер. През седемнайсетгодишната си кариера в дипломатическа служба на Нейно британско величество бе представлявал короната в половин дузина задгранични мисии. Въпреки това сегашната опасна, прогнила, разграбена, банкрутирала, някога британска Кения го бе разтърсила по-силно, отколкото повечето му длъжности зад граница, макар да не смееше да се запита до каква степен това се дължеше на Теса.

— Казвай сега! — подкани той Милдрен донякъде агресивно, след като най-напред затвори плътно вратата зад себе си и спусна резето.

Милдрен имаше вечно нацупено изражение. Седнал зад бюрото си, той приличаше на непослушно дете, което не иска да си дояде овесената каша.

— Била е отседнала в „Оазис“ — рече той.

— Какъв оазис? Моля те, изразявай се по-точно.

Само че Милдрен не се стряскаше толкова лесно, колкото може би подхождаше на възрастта и ниския му ранг. Той явно си бе водил стенографски бележки, към които сега поглеждаше от време на време. Сигурно вече им преподават тия неща, помисли си Удроу презрително. Как иначе можеше един парвеню от поречието на Темза да отдели време да изучи стенография?

— Това е един хотел на източния бряг на езерото, откъм южната страна — съобщи Милдрен, без да откъсва очи от бележника пред себе си. — Казва се „Оазис“. Теса пренощувала там и на другата сутрин поела с джип, който наела от собственика. Казала, че иска да види люлката на цивилизацията, която е на триста километра по на север. Ямата на Лийки. — Милдрен се поправи: — Разкопките на Ричард Лийки. В националния парк „Сибилой“.

— Сама ли е била?

— Волфганг й осигурил шофьор. Открили са трупа му в джипа заедно с нейния.

— Какъв Волфганг?

— Собственикът на хотела. Презимето се изяснява в момента. Всички му викат Волфганг. Очевидно германец. Голям чешит. Според полицията шофьорът е убит по особено жесток начин.

— Как?

— Обезглавен. Липсва.

— Кой липсва? Нали каза, че е бил в колата до нея?

— Главата липсва.

Можех и сам да се досетя, помисли си ядосано Удроу.

— Как е загинала Теса?

— При злополука. Така поне разправят всички.

— Ограбена ли е?

— Според полицията не е.

Значи няма грабеж, а шофьорът е убит. Удроу усети как мислите бясно запрепускаха в главата му.

— Разкажи ми всичко, което знаеш — нареди той.

Милдрен подпря пухкавите си бузи с длан и отново се вторачи в стенографските си записки.

— В девет и двайсет и девет се звъни по телефона, от хеликоптерния патрул на полицейското управление на Найроби искат да разговарят с върховния комисар — издекламира той. — Аз им обяснявам, че негово превъзходителство е в града на срещи в министерствата и че ще се върне най-късно към десет. Дежурният офицер явно си разбира от работата, името му е записано. Казва, че от Лодуор доложили…

— Лодуор ли? Че това е на километри от Туркана!

— Там е най-близкият полицейски участък — отвърна Милдрен. — Джип, собственост на хотел „Оазис“, е открит изоставен на източния бряг на езерото, по пътя към разкопките на Лийки, малко преди залива Алия. Смъртта е настъпила поне преди трийсет и шест часа, може би повече. Един труп на бяла жена, причини за смъртта неизвестни, и един труп на мъж, чернокож, главата липсва, идентифициран като шофьора Ноуа, женен, с четири деца. Една туристическа обувка „Мефисто“, трийсет и девети номер. Синьо туристическо яке, размер XL, изцапано с кръв, намерено на пода на колата. Жената между двайсет и пет и трийсет, тъмна коса, златен пръстен на безименния пръст на лявата ръка. Златно колие на пода на колата.

„Какво колие имаш само“ — чу се да казва Удроу. Беше се опитал да я подразни, докато танцуваха.

„Баба ми го подарила на майка ми за сватбата — бе отвърнала тя. — Нося го винаги, дори да не се вижда под дрехите.“

„Дори в леглото ли?“

„Зависи!“

— Кой ги е открил? — запита Удроу.

— Волфганг. Обадил се по радиостанцията в полицията и после в офиса си в Найроби. Също по радиостанцията. В „Оазис“ няма телефон.

— Ако шофьорът е без глава, откъде знаят, че е той?

— Ръката му била премазана и зараснала накриво. Затова и станал шофьор. Волфганг изпратил Теса, когато потеглили с Ноуа на път в пет и трийсет в събота сутринта. С нея бил и Арнолд Блум. Тогава за последен път ги видял живи.

Милдрен четеше или поне се преструваше, че чете, от стенографските записки, все така подпрял бузите си с длани; ако се съдеше по упоритата вцепененост на раменете, явно нямаше намерение да променя позата си.

— Я повтори — рязко нареди Удроу; сърцето му прескочи един удар.

— Теса била в компанията на Арнолд Блум. Двамата наели стая в „Оазис“, прекарали там нощта в петък срещу събота и на сутринта в пет и трийсет отпътували с джипа на Ноуа — търпеливо повтори Милдрен. — Тялото на Блум не е открито в джипа. От него няма и следа. Поне засега. Полицията на Лодуор и хеликоптерният патрул са на местопрестъплението; от участъка в Найроби искат да знаят дали смятаме да платим курса на хеликоптера.

— Къде са труповете сега? — Гласът на Удроу вече звучеше делово, по войнишки отчетливо и заповеднически, истински бащичко.

— Не е известно. От полицията поискали „Оазис“ да ги прибере, но Волфганг отказал. Обяснил, че целият му персонал ще напусне. А също и гостите на хотела. — След кратко колебание. — Тя се записала в книгата като Теса Абът.

— Абът?!

— Така е по баща. „Мис Теса Абът, адрес: пощенска кутия в Найроби.“ Нашата пощенска кутия. При нас няма Абът, затова проверих в компютъра и ето какво намерих: Куейл, Теса, по баща Абът. Предполагам, че в хуманитарната си дейност се представя с бащиното си име. — Милдрен оглеждаше замислено последната страница от бележките си. — Опитах се да позвъня на върховния комисар, но той в момента е на обиколка из министерствата, а тъкмо в този час и телефонните линии са най-натоварени — добави младежът. С което искаше да каже: да се обадиш по телефона в модерната столица Найроби на президента Даниел Арап Мой значи да слушаш половин час как някакъв самодоволен женски глас повтаря: „Съжаляваме, всички линии са заети, моля опитайте по-късно.“

Удроу вече беше до вратата.

— Значи не си казал на никого?

— Точно така.

— А полицията?

— Твърдят, че и те не са. Само че едва ли могат да отговарят и за участъка в Лодуор, а доколкото ги познавам, и за собствените си колеги.

— И доколкото знаеш, на Джъстин още не му е съобщено?

— Точно така.

— Къде е той?

— Предполагам, че е в кабинета си.

— Задръж го там.

— Тази сутрин пристигна рано. Така е всеки път, когато Теса е някъде на обиколка. Да отменя ли съвещанието?

— Изчакай.

Не че поначало се бе съмнявал, но Удроу вече беше убеден, че е изправен пред грандиозен скандал, както и пред ужасна трагедия. Той се втурна по задното стълбище, покрай табелката „Вход за външни лица забранен“ и стигна до един мрачен коридор, който извеждаше до вечно затворена стоманена врата с шпионка и звънец. Докато натискаше бутона, отгоре го оглеждаше телевизионна камера. Вратата се отвори и на прага застана слабичка червенокоса жена по джинси и риза на цветя. Шийла, втората по ранг, говори суахили, каза си несъзнателно Удроу.

— Къде е Тим? — попита той.

Шийла натисна някакъв бутон и изрече в съответната кутия:

— Санди е, много бърза.

— Изчакайте малко да разчистя терена — извика властен мъжки глас.

Те изчакаха.

— Теренът е разчистен — чу се същият глас и следващата врата се отвори с трясък.

Шийла се дръпна встрани и Удроу влезе в стаята. Тим Донъхю, двуметровият шеф на службата, се извисяваше пред бюрото си. Явно го е разчиствал, каза си Удроу; по бюрото не се виждаше нито една хартийка. Донъхю изглеждаше по-зле от обикновено. Глория, съпругата на Удроу, твърдеше, че човечецът е на умиране. Хлътнали безкръвни бузи. Торбички от сбръчкана кожа под притворените жълтеникави очи. Редки мустачки, които отчаяно се опитваха да се захванат за ъглите на устата.

— Санди! Здравей, старче. Какво можем да направим за теб? — извика той, като огледа Удроу отвисоко през бифокалните си лещи и се ухили с озъбената усмивка на череп.

„От тоя няма тайни — помисли си Удроу. Той просто прелита над територията ти и прихваща всичките ти сигнали още преди да си ги издал.“

— Има сведения, че Теса Куейл е била убита някъде около езерото Туркана — каза той, внезапно обладан от отмъстителното желание да го шокира. — Там има някакъв хотел на име „Оазис“. Искам да говоря със собственика.

Така значи ги обучават тия типове. Първо правило: никога не издавай чувствата си. Луничавото лице на Шийла бе замръзнало в размисъл, сякаш отказваше да регистрира чутото. Тим Донъхю продължаваше да се подхилва идиотски, но усмивката му едва ли означаваше нещо.

— Намерена как, старче? Я повтори.

— Убита. Неизвестно по какъв начин или поне от полицията отказват да уточнят. Шофьорът на джипа е обезглавен. Това е.

— Убита и ограбена?

— Само убита.

— Край езерото Туркана.

— Да.

— Какво, по дяволите, е търсила там?

— Представа нямам. Смята се, че е отивала на разкопките на Лийки.

— Джъстин знае ли?

— Още не.

— Замесен ли е още някой от нашите?

— Това е едно от нещата, които се опитвам да изясня.

Донъхю го поведе към звукоизолираната кабина, която Удроу не бе виждал досега. Разноцветни телефони с прорези за картите с шифъра. Факс, поставен върху нещо, подобно на варел за нафта. Радиостанция, съставена от няколко зелени метални кутии, осеяни с пунктирани линии, с напечатан на пишеща машина указател на кодовете и честотите. Значи така разговарят помежду си нашите шпиони, каза си той. Що за свят е техният — подземен, надземен? Едва ли някой знаеше. Донъхю седна пред радиостанцията, прегледа указателя, после я включи с дългите си треперещи пръсти и заповтаря като герой от някакъв военен сериал:

— Зет Ен Би осем пет вика Ти Кей Ей шест нула. Ти Кей Ей шест нула, обади се, ако ме чуваш. Край. „Оазис“, обади се, ако ме чуваш. Край.

През бурята от радиосмущения се чу предизвикателен глас с грубоват немски акцент:

— „Оазис“ слуша. Чувам те ясно. Кой си ти, приятелю? Край.

— „Оазис“, тук Британската мисия в Найроби. Моля, говорете със Санди Удроу. Край.

Удроу се облегна с цялата си тежест върху бюрото на Донъхю, за да приближи устата си към микрофона.

— Тук Удроу, шеф на Политическия отдел в Британската мисия в Найроби. С Волфганг ли говоря? Край.

— Мистър Политически, тук е Волфганг. Какво искате да знаете? Край.

— Бих желал да ми опишете със свои думи жената, която е пренощувала в хотела ви под името мис Теса Абът. Така се е записала в книгата. Край.

— Същата. Теса.

— Е, как изглеждаше?

— С тъмна коса, без грим, двайсет и пет, трийсетгодишна, висока. Не ми приличаше на англичанка. По-скоро на германка, австрийка или италианка. Аз съм хотелиер. Работата ми е да оглеждам лицата на хората. Пък съм и мъж. Беше хубава. Имаше нещо животинско в походката й, в движенията. Животинско и секси. А дрехите й — направо да ги разкъсаш със зъби. Прилича ли като да е твоята Абът, или е някоя друга? Край.

Главата на Донъхю бе само на няколко сантиметра от неговата. Шийла стоеше от другата му страна. И тримата се взираха в микрофона.

— Да. По описанието прилича на мис Абът. Бихте ли ми казали, моля, кога и как мис Абът е направила резервация в хотела ви? Ако не се лъжа, вие имате и офис в Найроби. Край.

— Не беше тя.

— Моля?

— Доктор Блум направи резервацията. „Двама души в две отделни бунгала до басейна, за една нощ.“ — „Имаме само едно свободно бунгало“, викам му аз. „Добре — вика той, — ще го наемем.“ Рядък образ. Пристигат двамата значи и всички ги зяпат като побъркани. Гостите, персоналът. Една красива бяла дама, един красив черен доктор. Това му се вика гледка! Край.

— Колко стаи има в едно бунгало? — запита Удроу с отчаяна надежда да предотврати очевидния скандал.

— Една спалня с две единични легла, не много твърди, удобни и пружиниращи. Плюс една дневна. Всички гости се регистрират в хотелската книга. Без измислени имена, казвам им аз. Може да се загубите из пущинаците, искам да ви знам кои сте и къде сте. Значи това е тя, а? Абът? Край.

— Така е по баща. Край. Номерът на пощенска кутия, който е оставила, е на мисията в Найроби.

— Къде е съпругът й?

— Тук, в Найроби.

— Майчице!

— Та кога направи Блум резервациите? Край.

— В четвъртък. Вечерта. Обади се по радиото от Локи. Каза, че тръгват оттам в петък рано сутринта. Локи е съкратено от Локикоджо. На северната граница. Там е центърът на всички агенции за хуманитарна помощ, които покриват Южен Судан. Край.

— Знам къде е Локикоджо. Казаха ли какво са правили там?

— Хуманитарна помощ, храни, лекарства и други подобни. Блум нали с това се занимава? Какво друго може да прави човек в Локи! Той самият разправя, че работел за някаква белгийска медицинска организация. Край.

— Значи са направили резервацията от Локи и са тръгнали оттам в петък рано сутринта? Край.

— Каза да ги очакваме на западния бряг на езерото около обяд. Искаше да им уредя лодка да ги прекара през езерото до „Оазис“. „Виж какво, рекох му, от Локикоджо до Туркана пътуването е ужасно. Най-добре ще е за вас да се присламчите към някой конвой с храни. По хълмовете гъмжи от бандити, племената си отмъкват едни на други добитъка. Нищо странно в това, само дето допреди десет години се трепеха с копия, а сега с автомати.“ А оня се смее. „Ще се оправим“, вика. И се оправиха. До нас поне се добраха без проблем.

— Значи те пристигат в хотела и се регистрират в книгата за гости. После? Край.

— После Блум ми заявява, че искат джип и шофьор да ги откара до разкопките на Лийки още призори на другата сутрин. Не ме питай защо не беше споменал нищо такова още когато правеше резервацията; аз самият не го попитах. Може би едва същия ден го бяха решили. Или пък не са искали да обсъждат плановете си по радиостанцията. „Добре — викам им аз. — Имате късмет, ще ви дам Ноуа.“ Блум доволен, тя доволна, тръгват да се разхождат из парка, плуват заедно, сядат в бара, заедно вечерят, казват „лека нощ“ на всички и си отиват в бунгалото. На сутринта заедно потеглят на път. Аз ги наблюдавах през цялото време. Да ти кажа ли какво закусваха?

— Кой друг ги видя освен теб?

— Всички, които бяха будни по това време. Взеха си храна за обяд, туба с вода, туба с бензин, консерви, лекарства и превързочни материали за всеки случай. И тримата седнаха на предната седалка, Абът в средата — същинско щастливо семейство. Това тук е оазис, нали разбираш? Има двайсетина гости — повечето спят; има и четирийсет души персонал — повечето будни. Около паркинга се въртят още стотина навлеци — никой не ги е канил, идват да продават кожи и бастуни, ловджийски ножове… Всички, които са будни и виждат Блум и Абът, им махат за сбогом. Аз махам, продавачите на кожи махат, Ноуа маха в отговор, Блум и Абът махат. Двамата не се усмихват, лицата им са сериозни. Имат вид, сякаш са тръгнали някъде по важна работа, предстои им да вземат отговорни решения, какво право имам аз да им се бъркам? Какво очакваш да направя, мистър Политически? Да избия свидетелите? Слушай какво ще ти кажа, аз съм един Галилей. Хвърли ме в затвора, изгори ме на клада — ще повтарям, че тя никога не е била в „Оазис“. Така става ли? Край.

За момент Удроу се почувства напълно смазан. Нямаше повече въпроси или може би имаше прекалено много. „Аз самият вече съм в затвора — помисли си той. — С доживотна присъда, в сила отпреди пет минути.“ Той прокара ръка пред очите си и като я свали, видя Донъхю и Шийла, които го гледаха със същите безизразни лица, както когато им каза, че Теса е мъртва.

— Кога за пръв път ти се стори, че нещо не е наред? — запита неуверено той. — Искам да кажа, ти там целогодишно ли живееш? От колко време го имаш тоя хубав хотел? Край.

— В джипа има радиостанция. Когато вози гости на хотела, с Ноуа сме се разбрали да се обажда от време на време, за да докладва, че всичко е наред. Само дето този път не се обади. Е, радиостанциите се повреждат, а и шофьорите забравят, казах си. А и да се свържеш е отегчителна работа. Трябва да спреш колата, да слезеш, да нагласиш антената. Чуваш ли ме? Край.

— Съвсем ясно. Край.

— Освен това Ноуа никога не забравя. Затова и работи за мен. Но не се обади. Нито следобеда, нито вечерта. Добре де, рекох си. Може пък да са спрели някъде, Ноуа да си е посръбнал повечко, човешко е. Същата вечер, преди да изключа радиото, се обадих за последно на охраната около разкопките. Никаква следа. На другата сутрин отидох в участъка в Лодуор да докладвам, че са ми изчезнали хора. Става въпрос за моя джип, нали така? С моя шофьор. Нямам право да уведомя полицията по радиото, трябва да се явя лично. А то е дяволски далеч, ама такъв е законът. А пък полицаите от Лодуор едни такива, услужливи, няма що. „Изчезнал ми джипът значи? Брей, лоша работа. И двама гости с него, че и шофьор? Ами защо не идеш да си ги потърсиш, викат, днес е неделя, кой ще ти работи. Трябва да се ходи на църква. Дай пари, дай кола, може да уредим нещо.“ Аз се връщам в хотела и си вдигам хората да ги търсим ние. Край.

— Кого вдигна? — Удроу усети как постепенно влиза в професионална форма.

— Две групи. Мои доверени хора, два камиона, вода, гориво, лекарства и превързочни материали, малко уиски за в случай, че се наложи да дезинфекцираме нещо. Край. — В разговора им се намеси чужда радиостанция; Волфганг им каза да се разкарат и те съвсем неочаквано го направиха. — Тука сега е адска жега, мистър Политически. Четирийсет и три градуса на сянка и гъмжи от чакали и хиени както при вас от мишки. Край.

Пауза — явно оня очакваше Удроу да заговори.

— Слушам те — каза Удроу.

— Джипът беше преобърнат на една страна. Не ме питай защо. Вратите затворени, един от прозорците отворен около пет сантиметра. Някой затворил всички врати, заключил и взел ключа със себе си. Вонята направо убийствена, не може да се опише, и то само от процепа на прозореца. Наоколо се въртят хиени, колата цяла изподраскана с нокти, на места тенекията хлътнала навътре, където зверовете се опитвали да влязат. Наоколо всичко отъпкано, явно са се въртели с часове, миризмата ги е влудила. Една хиена подушва кръв от десет километра. Ако се бяха докопали до телата, щяха да изсмучат и мозъка от костите им. Ама не са успели. Някой заключил вратата и само открехнал прозореца. И хиените полудели. Ама и ти да беше там, и ти щеше да се побъркаш. Край.

Удроу с мъка подбираше думите си.

— От полицията казват, че Ноуа бил обезглавен. Така ли е? Край.

— Така е. Много свястно момче. Близките му са полудели от мъка. Навсякъде са разпратили хора да търсят главата. Ако не я намерят, не могат да го погребат като хората и духът му ще идва да ги тормози. Край.

— А мис Абът? Край. — Пред очите му изплува страховита картина, от която стомахът му се обърна: Теса без глава.

— Не ти ли казаха?

— Не. Край.

— Гърлото й е прерязано. Край.

Картината се смени: ръката на убиеца откъсва колието и го запокитва на пода, за да не пречи на ножа. Волфганг продължи да разказва:

— Първо, викам на момчетата: „Не пипайте вратите. Вътре никой не е останал жив. Отворите ли вратите, сърдете се на себе си.“ Оставям значи една група да поддържа огъня и да охранява мястото. Останалите ги връщам в „Оазис“. Край.

— Имам въпрос. Край. — Удроу едва се държеше на краката си.

— Какъв ти е въпросът, мистър Политически? Дай да чуем. Край.

— Кой пръв отвори джипа? Край.

— Полицията. Още щом пристигнаха, моите момчета се чупиха. Никой тук не обича да се разправя с полицията. Никой не иска да го разкарват по участъците. Не и по тия места. Най-напред дойдоха полицаи от Лодуор, после пристигна хеликоптерният патрул, накрая няколко биячи от личното гестапо на Мой. Моите момчета само заключиха касата и скриха среброто, дето го нямам. Край.

Още една пауза, през която Удроу отново се опита да намери подходящите думи.

— Когато тръгваха за разкопките, Блум със сафари ли беше облечен? Край.

— Разбира се. Със старо сафари. Или по-скоро елек. Син на цвят. Край.

— Намерен ли е нож на мястото на убийството?

— Не. Ама ножът на тия хубавци си го е бивало — с дълго острие от специална стомана. Главата на Ноуа е отрязана като краставица. С един замах. И нейното гърло също — шат! Жената е съблечена гола. По тялото има доста охлузвания. Това казах ли ти го вече? Край.

„Не, точно това не ми го каза — отвърна Удроу, без да издаде звук. — Нищо не каза за голота. Нито пък спомена за охлузвания.“

— Когато тръгваха от хотела сутринта, в джипа имаше ли нож? Край.

— Никога не съм срещал африканец, който да тръгва на сафари без ножа си, мистър Политически.

— А къде са сега труповете?

— Ноуа или това, което е останало от него, е отнесено при племето му. За мис Абът полицията изпрати моторна лодка да я прибере. Трябваше да разрежат покрива на джипа, за да я измъкнат. Аз им дадох резачка. Завързаха я отгоре за палубата — вътре не се побираше. Край.

— Защо? — запита Удроу и веднага съжали за въпроса.

— Ами опитай се да си представиш сам, мистър Политически. Знаеш ли какво става с един труп в тая жега? Ако искаш да я откараш със самолет до Найроби, ще трябва да я нарежеш на парчета, иначе няма да влезе в багажното отделение.

За момент всичките сетива на Удроу изключиха; когато дойде на себе си, гласът на Волфганг казваше: „… да, срещал съм Блум и преди.“ Сигурно Удроу го бе попитал, въпреки че не помнеше.

— Преди девет месеца. Беше с една делегация големци от разни хуманитарни организации. От Световната здравна, от Световната селскостопанска, пък и разноските им световни, няма що. Плащат за всичко в пачки банкноти, искат разписки за двойно повече. Аз им казах да си заврат разписките отзад. На Блум това май му хареса. Край.

— А този път как ти изглеждаше? Край.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше ли се променил по някакъв начин? По-нервен, странен, нещо такова?

— За какво намекваш, мистър Политически?

— Искам да кажа, имаше ли вид да е надушил нещо, да е по следите на нещо или някого? По върховете, искам да кажа. — Той поспря, после се окопити и продължи: — И аз не знам какво, може би наркотици, кокаин, нещо такова?

— Голям сладур си — каза Волфганг и връзката прекъсна.

Удроу отново си даде сметка за изпитателния поглед на Донъхю. Шийла бе изчезнала. На Удроу му се стори, че са я извикали за нещо спешно. Какво ли можеше да бъде то? Какво в смъртта на Теса изискваше спешната намеса на шпионите? Побиха го тръпки; прииска му се да си облече жилетка, макар по гърба му да се стичаше пот.

— Можем ли да помогнем с още нещо, старче? — запита Донъхю с необичайна загриженост, като го оглеждаше отвисоко с болнавите си подпухнали очи. — Да ти капнем нещичко?

— Благодаря. Засега не.

„Знаели са — каза си той, обхванат от внезапна ярост, докато слизаше надолу към кабинета си. — Узнали са за смъртта й преди мен. Или може би тъкмо това целят — да те накарат да вярваш, че шпионите затова са шпиони, за да знаят всичко преди теб и по-добре от теб.“

— Върховният комисар върна ли се? — запита той, като промуши глава в стаята на Милдрен.

— Всеки момент ще дойде.

— Отмени съвещанието.

От стаята на Джъстин не се чуваше никакъв звук. Той надникна при Гита Пиърсън — най-младата служителка на Политическия отдел, близка приятелка и довереница на Теса. Гита беше русокоса, с тъмни очи и смесена англо-индийска кръв. Носеше на челото си знака на своята каста. Беше от местния персонал, но имаше амбицията да остане в дипломатическата служба. Когато Удроу влезе и затвори вратата зад гърба си, на лицето й се изписа подозрителна гримаса.

— Гита, това, което ще ти кажа, е само за твоя консумация. Разбрахме ли се? — Тя го гледаше очаквателно. — Става дума за Блум. Доктор Арнолд Блум. Ясно?

— Какво за доктор Блум?

— Нали сте приятели? — Никакъв отговор. — Искам да кажа, в добри отношения сте.

— Той е нашата връзка. — Задълженията на Гита изискваха постоянна координация с хуманитарните организации.

— А също и приятел на Теса, разбира се. — Тъмните очи на Гита оставиха забележката без коментар. — Познаваш ли още някой от хората на Блум?

— Понякога се обаждам на Шарлот. Тя работи в неговия офис. Останалите са оперативни служители. Защо? — Изведнъж напевната й англо-индийска интонация му се стори неудържимо съблазнителна. Не, не бива. Никога вече.

— Миналата седмица Блум е бил в Локикоджо. С компания.

Тя кимна за трети път, по-бавно, и сведе очи.

— Искам да знам какво е правил там. От Локи е пътувал с кола до Туркана. Искам да знам дали след това се е върнал в Найроби. Или в Локи. Можеш ли да узнаеш, без да вдигаш много шум?

— Съмнявам се.

— Опитай все пак. — Хрумна му един въпрос. През цялото време, откакто познаваше Теса, не му бе дошло наум да се заинтересува. — Знаеш ли дали Блум е женен?

— Струва ми се, че да. Все някъде има семейство. Те всички по принцип са женени, не е ли така?

Те — имаше предвид африканците? Или те — любовниците? Всички любовници?

— Във всеки случай тук няма жена с него, нали? Искам да кажа тук, в Найроби. Поне ти не си чувала да има. Блум няма жена тук.

— Защо? — запита тя меко, но незабавно. — Да не се е случило нещо с Теса?

— Възможно е. В момента се изяснява.

Когато стигна до вратата на Джъстин, Удроу почука и влезе, без да дочака отговор. Този път не заключи вратата зад себе си, а просто се облегна на нея с широките си рамене, с ръце в джобовете; докато можеше да остане в тази поза, ефектът щеше да е същият.

Джъстин стоеше прав; откъм вратата на кабинета се виждаше само елегантният му гръб. Главата му, с безупречно сресана коса, бе извърната към някаква диаграма, една от многото, закачени по стената и надписани с различни инициали с черен туш, всяка съставена от по няколко разноцветни стълбчета, нарастващи или намаляващи от ляво на дясно. Конкретната диаграма, върху която бе приковано вниманието му в случая, беше озаглавена „СРАВНИТЕЛЕН ИНФРАСТРУКТУРЕН АНАЛИЗ 2005–2010“. Доколкото Удроу можеше да забележи от — мястото, където бе застанал, диаграмата онагледяваше очакваното ниво на просперитет, което африканските държави трябваше да достигнат в неопределеното бъдеще. На перваза на прозореца отляво бяха наредени саксии с растения, които Джъстин отглеждаше сам. Удроу разпозна две от тях — жасмин и балсам, но само защото Джъстин бе подарил същите на Глория.

— Здрасти, Санди — поздрави го Джъстин, леко провлачвайки гласните.

— Здрасти.

— Чувам, че тая сутрин няма да се съвещаваме. Да няма проблеми в Голямата къща?

Прочутият меден гласец, помисли си Удроу, който не пропускаше детайл, сякаш го чуваше за пръв път след дълго прекъсване. Леко поизхабен от времето, но напълно в състояние да омагьоса слушателя, особено ако последният обръща по-голямо внимание на тона, отколкото на съдържанието. Защо ли толкова те презирам тъкмо сега, когато се готвя да ти съобщя нещо, което ще промени живота ти? Отсега нататък, докато си жив, ще разделяш времето на преди сегашния момент и след него и тези два периода ще са за теб различни епохи, както са и за мен. Поне да си беше свалил проклетото сако! Ти сигурно си единственият дипломат в британските служби, който все още си шие летните костюми по поръчка. В този момент Удроу се сети, че самият той е по сако.

— При теб всичко е наред, надявам се? — запита Джъстин със същата леко протяжна, заучена интонация. — Глория как издържа в тази жега? Двете момчета са добре, нали?

— Ние сме добре. — Пауза, нарочно вмъкната. — Теса е на обиколка, както разбирам. — Последен шанс да докаже сам на себе си, че всичко е една ужасна грешка.

Джъстин изведнъж стана словоохотлив, както винаги когато името на Теса се споменаваше в негово присъствие.

— Да, наистина. Затънала е до гуша в тази нейна хуманитарна дейност. — Джъстин притискаше дебелия годишник на Обединените нации към гърдите си. После се наведе и го постави на масичката до бюрото. — С тези темпове, докато стане време да си ходим, ще е спасила от глад и мизерия половин Африка.

— А какво точно прави сега, имаш ли представа? — Като удавник, Удроу се ловеше за всяка сламка. — Аз бях останал с впечатлението, че дейността й е тук, в Найроби. В гетото Кибера, ако не се лъжа.

— Така е — отвърна гордо Джъстин. — Горката, денонощно е все там. Какво ли не прави: ту бърше бебешки дупета, ту обяснява на стажант-юристки гражданските им права. Така чувам. Повечето й клиенти са жени, разбира се, и това й допада. Макар че мъжете им може да са на друго мнение. — Тъжната му усмивка казваше: „Де да беше така.“ — Имотни права, бракоразводни процедури, изнасилване и малтретиране от съпруга, женско обрязване, безопасен секс. И така всеки ден. Нищо чудно, че мъжете им стават толкова докачливи. И аз бих станал, ако изнасилвах жена си.

— Та какво прави при тази обиколка? — настоя Удроу.

— Един господ я знае. Питай Арнолд, доктора — каза той пресилено небрежно. — Той е нейният придружител и духовен водач при пътуванията й.

Аха, значи такава била играта, каза си Удроу. Това им е номерът за пред хората. Доктор Арнолд Блум, моралният наставник, черният рицар, закрилник на беззащитните в хуманитарната джунгла. Всичко друго, само не и търпеливо понасяният любовник.

— Къде е? — запита Удроу.

— В Локи. Локикоджо. — Джъстин стоеше, леко подпрян на ръба на бюрото, може би несъзнателно подражавайки на небрежната поза на Удроу при вратата. — Световната програма за изхранване организира там семинар по полова осъзнатост, представяш ли си? Събират куп неосъзнати жени от селата в Южен Судан, натоварват ги на самолета, дръпват им един бърз курс по Джон Стюарт Мил и ги връщат обратно осъзнати. Арнолд и Теса са там и наблюдават цирка, блазе им!

— Къде е Теса в момента?

На Джъстин въпросът не му се хареса особено. Може би едва сега си даде сметка, че любезностите на Удроу преследват някаква цел. Или пък, помисли си Удроу, не му беше приятно да го поставят на тясно с въпроси за Теса, на които нямаше точен отговор.

— Може да се предположи, че се връща насам. Защо?

— С Арнолд ли?

— Е, да, най-вероятно. Във всеки случай не вярвам да я зареже там и да си тръгне сам.

— Чувал ли си се с нея?

— От Локи? Как да се чуя, там нямат телефони.

— Рекох си, че може да е използвала радиовръзката на някоя от хуманитарните агенции. Всички го правят, не е ли така?

— Теса не е всички — тросна се Джъстин; на челото му се появи бръчка. — Тя е жена с принципи. Например да не се пилеят напразно парите на дарителите. Ама какво има, Санди?

Намръщен, Джъстин се оттласна от бюрото и се изправи в средата на стаята с ръце зад гърба. Докато наблюдаваше старателно заученото мъжествено изражение на лицето му, с посивяла черна коса, която блестеше на слънцето, струящо от прозореца, Удроу си спомни за косата на Теса — абсолютно същия цвят, но без бели нишки, без сдържаността на средната възраст. Спомни си кога и как за пръв път ги бе видял заедно — Теса и Джъстин, новоназначената новобрачна двойка, почетни гости на приема на върховния комисар, организиран в тяхна чест. И как, докато пристъпваше към тях, за да ги поздрави с „добре дошли“ в Найроби, за миг си бе представил, че са не мъж и жена, а баща и дъщеря, а той — Удроу — е кандидат за ръката й.

— И откога значи не сте се чували? — запита той.

— От вторник, когато ги откарах на летището. Но какво има, Санди? Докато Арнолд е с нея, няма страшно. Тя прави каквото той й каже.

— Смяташ ли, че може да са отскочили до езерото Туркана? Имам предвид Теса и Блум… така де, Арнолд.

— Ако са имали удобен транспорт и им се е ходело, защо не? Теса обожава диви места, освен това много уважава Ричард Лийки като археолог и като добър бял африканец. Лийки има клиника по ония места, така че може Арнолд да е имал някаква работа при него и просто да е взел Теса със себе си. Санди, какво има?

Нанасяйки смъртоносния удар, Удроу нямаше друг избор, освен да проследи по лицето на другия ефекта от думите си. Той видя как от него изчезват последните остатъци от отминалата младост, как красивото мъжествено лице, подобно на някакво морско животно, се затваря в себе си и се вкаменява като корал.

— Получихме сведения, че на източния бряг на езерото Туркана са открити бяла жена и шофьор африканец. Мъртви — поде издалеко Удроу, като умишлено се въздържа да каже „убити“. — Колата и шофьорът били наети от хотел „Оазис“. Собственикът на хотела твърди, че е разпознал трупа на жената и това била Теса. Разправя, че тя и Блум прекарали нощта в „Оазис“, преди да потеглят на сутринта за разкопките на Лийки. От Блум няма и следа. Открили са колието й, което носеше винаги.

Това пък откъде го знам? Защо, по дяволите, тъкмо сега трябваше да обявявам, че съм в течение какво носи Теса по всяко време?

Удроу продължаваше да наблюдава Джъстин. Страхливецът и офицерският син в него се бореха — докато страхливецът искаше да отмести поглед встрани, за офицерския син това би било все едно да си осъдил някого на смърт, а да не се явиш на екзекуцията. Той видя как очите на Джъстин се разшириха в болезнено недоверие, като да бе ударен в гръб от близък приятел, и после се свиха, сякаш от удара на приятеля си бе изпаднал в безсъзнание. Красиво изрязаните устни се разтвориха в спазъм на физическа болка, после се свиха в тясна линия, побелели от усилието.

— Благодаря ти, че лично ми го съобщи, Санди. Едва ли е било приятно. Портър знае ли? — Портър беше необичайното за посланик собствено име на върховния комисар.

— Милдрен се опитва да го открие. Намерили са туристическа обувка „Мефисто“, трийсет и девети номер. Говори ли ти нещо?

Джъстин трудно координираше реакциите си. Първо трябваше да изслуша докрай звука на думите, за да схване значението им. После се помъчи да построи бързо отговора си, от което изреченията му звучаха неестествено, сякаш друг говореше на негово място.

— Да, при последната отпуска си купи три чифта. От един магазин до Пикадили. Никога не я бях виждал да харчи с такава стръв. По принцип не е прахосница. Не че някога е била притеснена за пари. Парите не значат нищо за нея. Тъкмо затова пазарува от най-обикновени магазини.

— И синьо сафари.

— Тя го ненавиждаше това сафари! — извика Джъстин, внезапно възвърнал способността си да говори плавно. — Беше ми казала, ако някога я хвана да носи тая противна дреха в защитен цвят с джобове отстрани на бедрата, да я изгоря или да я дам на Мустафа.

Мустафа е домашният прислужник, спомни си Удроу.

— От полицията казват, че било синьо.

— Тя ненавиждаше синия цвят. — Явно Джъстин започваше да си изпуска нервите. — Изобщо не можеше да понася нищо, което й напомняше униформа. — Вече в минало време, помисли си Удроу. — Навремето имаше зелено сафари, това е вярно. Беше си го купила от „Фарбелоу“ на Стенли Стрийт. Аз я заведох, не знам защо. Може тя да ме е накарала. Тя не обичаше да пазарува. Облече го. Беше й по мярка. „Гледай ме — вика. — Аз съм генерал Патън в женски дрехи.“ — „Няма такова нещо, малката — викам й. — Не си никакъв генерал Патън. Ти си едно хубаво момиче с едно грозно, противно зелено сафари.“

Засъбира нещата по бюрото си. Точно така. Готвеше се да си тръгва. Отваряше и затваряше чекмеджета, прибра папките с документи в металната кантонерка. След всяко движение приглаждаше с ръка назад и без това идеално сресаната си коса — нервен тик, който Удроу особено презираше. С треперещи ръце изключи омразния компютър на бюрото си, като гнусливо натискаше копчетата с изпънат показалец, сякаш се страхуваше, че апаратът ще го ухапе. Сред персонала се говореше, че всяка сутрин карал Гита Пиърсън да му го стартира. Удроу го наблюдаваше, докато за последен път огледа стаята с невиждащи очи. Край на мандата. Край на живота. Моля, оставете помещението в изряден вид за следващия обитател. До вратата Джъстин се обърна и погледна към саксиите на перваза; вероятно преценяваше дали да не ги вземе със себе си, или поне да остави указания за отглеждането им. Не направи нито едно от двете.

Докато крачеше с Джъстин по коридора, Удроу посегна да го хване под ръка, но в последния момент се отдръпна с погнуса. В същото време гледаше да е достатъчно близо, за да го подкрепи, ако оня залитне да пада — Джъстин вече приличаше на добре облечен сомнамбул, доброволно изоставил своето чувство за ориентация. Двамата се движеха по коридора бавно и почти безшумно, но Гита все пак ги бе дочула, защото, докато минаваха покрай вратата й, тя я отвори и няколко крачки вървя успоредно с Удроу и му шепна нещо на ухото, като същевременно придържаше златистата си коса с ръце, за да не го докосва по лицето.

— Изчезнал е. Търсят го под дърво и камък.

Само че слухът на Джъстин се оказа по-добър, отколкото предполагаха и двамата. Или по-скоро възприятията му се бяха изострили до краен предел от шока.

— Тревожите се за Арнолд, предполагам — каза той на Гита с отзивчивия тон на непознат, когото сте попитали за посоката.

Върховният комисар беше леко прегърбен, свръхинтелигентен мъж, вечно зает с изучаването на нещо. Имаше син, който работеше в търговска банка, малка дъщеричка на име Роузи със сериозно мозъчно увреждане и жена, която живееше в Англия и работеше като мирови съдия. Той обожаваше еднакво и тримата и прекарваше почивните си дни, носейки Роузи в специална раничка на корема си. Самият Колъридж някак не бе успял да порасне и да се развие в зряла личност. Торбестите му панталони, каквито носят студентите в Оксфорд, се крепяха с тиранти на раменете. Върху специална закачалка на гърба на вратата бе закачено сакото от костюма му; върху закачалката пишеше: „П. Колъридж, Оксфорд.“ Колъридж стоеше разрошен и напрегнат в средата на стаята и слушаше внимателно разказа на Удроу. Лицето му бе гневно, по бузите му се стичаха сълзи.

— Мамицата им! — провикна се яростно той сякаш за да му олекне.

— Знам — отвърна Удроу.

— Горкото момиче. На колко години беше? Направо дете!

— На двайсет и пет. — Откъде, по дяволите, знам това? — Приблизително — добави той, за да не прозвучи прекалено категорично.

— Изглеждаше на осемнайсет. Тоя загубеняк Джъстин с неговите цветя…

— Знам, знам — повтори Удроу.

— Гита знае ли?

— Отчасти.

— Какво ще прави сега? Та той дори няма кариера като хората. В края на мандата му се готвеха да го изритат. Ако Теса не беше загубила бебето си, щяха да са му видели сметката при първото съкращение. — Колъридж, който не можеше да стои на едно място, направи няколко крачки и застана в другия край на стаята. — Роузи хвана еднокилограмова пъстърва в събота — изтърси ядно той, сякаш в това имаше нещо нередно. — Какво ще кажеш?

Той имаше навик да печели време с отвличащи вниманието изказвания.

— Възхитително — измърмори лоялно Удроу.

— Теса щеше да е във възторг. Винаги е твърдяла, че Роузи ще се справи. А Роузи направо я боготвореше.

— Сигурно.

— Отказа да я яде, представи си! Два дни се опитвахме да я държим жива в леген с вода, докато накрая я погребахме в градината. — Изправи рамене, което беше знак, че разговорът отново преминава по същество. — Това не е краят на историята, Санди. Тепърва ни чака голяма бъркотия.

— Знам.

— Оня гадняр Пелегрин цяла сутрин ми хленчи да сме се опитали да ограничим размера на щетите. — Сър Бърнард Пелегрин беше един от така наречените мандарини на Форин Офис, пряко отговарящ за Африка и заклет личен враг на Колъридж. — Как мога да огранича размера на щетите, които дори не знам какви са, по дяволите! Новината му е провалила тениса, това поне е сигурно.

— Била е с Блум четири дни и нощи, преди да умре — каза Удроу, като хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е плътно затворена. — Ако това не са щети, здраве му кажи. Ходили са в Локи, до Туркана. Спали са в едно бунгало, друго не знам. Цяло село хора са ги видели заедно.

— Благодаря. Благодаря ти много. Тъкмо това исках да чуя. — Забил ръце в джобовете на торбестите си панталони, Колъридж бродеше из стаята. — Къде, по дяволите, е тоя Блум?

— Търсят го под дърво и камък, доколкото знам. За последен път е видян в джипа до Теса, когато са потегляли за разкопките на Лийки.

Колъридж се добра до бюрото си, пльосна се на стола и се изпъна назад, сплел пръсти зад тила си.

— Значи Блум го е извършил — обяви той. — Забравя за образованието си, превърта, реже им гърлата, задига главата на оня Ноуа за сувенир, заключва джипа, преобръща го и изчезва. Кой не би сторил същото на негово място? По дяволите!

— Ти го познаваш не по-зле от мен.

— Нищо подобно, стараех се да го избягвам. Не си падам по примадони в хуманитарния бизнес. Къде се е дянал тоя тип? Къде е сега?

В съзнанието на Удроу се преплитаха образи. Доктор Блум от Западна Африка — брадатият Аполон на коктейлния елит в Найроби, красив, остроумен, чаровен. Блум и Теса един до друг, заобиколени от прехласнати гости, докато любимецът на старите моми Джъстин мърка като добре възпитан котарак, раздава ослепителни усмивки и питиета. Доктор Арнолд Блум, ветеран от войната в Алжир, със сериозен тон разяснява от трибуната на Обединените нации здравните приоритети при бедствени ситуации. Блум към края на приема, отпуснат на някое канапе, с празен поглед. Човек, чиито тайни са погребани дълбоко под земята.

— Не можех да ги отзова, Санди — казваше в този момент Колъридж с твърдия глас на човек, който е навестил собствената си съвест и се е върнал морално пречистен. — Никога не съм смятал, че влиза в задълженията ми да провалям кариерата на някого само защото жена му си разтваря краката малко по-лесно, отколкото трябва. Вече сме в новото хилядолетие. Всеки има право да си съсипва живота както намери за добре.

— Разбира се!

— Тя вършеше отлична работа в гетата, каквото и да приказваха за нея в клуба. Вярно, момчетата на Мой не си падаха по нея, защото често ги настъпваше по палците, но я питай останалите африканци — направо мрат за нея!

— Дума да няма! — съгласи се Удроу.

— Вярно, прекалено много се бе отдала на тая полова осъзнатост. Но какво лошо има в женското равноправие? Да дадем Африка на жените, може пък и да се оправи положението.

Милдрен влезе, без да почука.

— Обаждат се от Протокола на Външно, сър. Тялото на Теса току-що било докарано в моргата и молят някой да я идентифицира още сега. А от медиите ще ни разкъсат за изявление.

— Как, по дяволите, са успели да я докарат толкова бързо до Найроби?

— Със самолет — отвърна Удроу; изведнъж си спомни гнусната забележка на Волфганг, че тялото трябва да се нареже на парчета, за да влезе в багажното отделение.

— Никакви изявления, докато не бъде разпознат трупът — сопнато нареди Колъридж.

Удроу и Джъстин тръгнаха заедно, свити върху задната седалка на вана на мисията — фолксваген с тъмни стъкла. Ливингстън беше на волана, а Джаксън, грамаден като него и също от племето кихую, седна на предната седалка, в случай че се наложи да си проправят път с груба сила. Макар климатикът да бе усилен докрай, вътре бе горещо като в пещ. Движението по улиците на столицата в този час на деня бе ужасно. От двете им страни претъпкани микробуси надуваха клаксони, бълваха от ауспусите си гъст дим, примесен със сажди, а гумите вдигаха облаци прахоляк. Ливингстън премина през кръстовището с кръгово движение и спря пред каменния портал, заобиколен от припяващи, полюшващи се в такт мъже и жени. Удроу, който ги помисли за демонстранти, ядно изруга, но после се сети, че са просто опечалени, дошли да приберат телата на близките си. Покрай бордюра чакаха ръждиви камионетки и катафалки, обточени с червени траурни ленти.

— Наистина няма нужда да правиш това, Санди — каза Джъстин.

— Напротив — възрази благородно офицерският син.

На стълбището ги очакваше пъстра група от полицаи и мъже в бели престилки, опръскани с нещо отпред; единствената им цел бе да угодят на двамата служители от Британската мисия. Някой си инспектор Мурамба, ухилен до уши, раболепно се ръкува с високите гости. Мургав азиатец в черен костюм им се представи като доктор Банда Сингх, хирург, на техните услуги. Групата последва висящите от тавана тръби по мрачния бетонен коридор, по протежение на който кофи за боклук се силеха да повърнат съдържанието си на пода. Тия тръби подават студен въздух към хладилните камери, помисли си Удроу, но хладилните камери не работят, понеже токът спира, а моргата няма авариен генератор. Доктор Банда ги водеше, но Удроу би могъл да се ориентира и сам. Завий наляво, вонята отслабва; надясно — вонята се засилва. Отново безчувствената страна у него взе връх. Дългът на офицера е да бъде на бойното поле, а не да чувства. Дългът. Защо тя все се опитваше да ми внушава какво е дълг? Зачуди се какво ли според местните поверия се случва с един неуспял прелъстител, когато погледне мъртвото тяло на жената, която е пожелал. Доктор Банда ги водеше по някакво късо стълбище. Озоваха се в непроветрена чакалня, цялата просмукана с острата миризма на смърт.

Пред тях се изпречи ръждива метална врата; изпънат на токовете на обувките си, Банда задумка по нея с нетърпящ възражение юмрук. Вратата се разтвори донякъде и отвътре се подадоха рошавите глави на трима млади мъже. При вида на лекаря те се дръпнаха навътре, за да му дадат възможност да се шмугне покрай тях. Останал сам с Джъстин в смрадливото преддверие, Удроу се опита да надникне вътре; гледката кошмарно му заприлича на спалното помещение в пансиона, където някога бе учил; само че сега то беше претъпкано с трупове на всякаква възраст, умрели от СПИН. По два измършавели трупа на легло. Още трупове на пода между леглата. Някои облечени, други голи, полегнали настрани или по гръб. Някои лежаха с колене, свити към брадата, в поза на безпомощна самозащита; други с глави, отметнати назад в ням протест. Над всичко това жужаха рояци мухи.

В центъра на помещението, между редиците легла, самотно се белееше дъската за гладене на домакинята на пансиона, само че, кой знае защо, на колела. А върху дъската имаше бял чаршаф, под който стърчаха две абсурдни, нечовешки стъпала; видът им напомни на Удроу за смешните пантофи с форма на патешки крака, които двамата с Глория бяха подарили на сина си Хари за Коледа. Едната ръка, чудовищно подпухнала, бе успяла някак си да се изплъзне от прикритието на чаршафа; пръстите бяха покрити с кора от черна, спечена кръв, най-плътна при ставите. Ноктите бяха тъмносини.

„Опитай се да си представиш сам, мистър Политически. Знаеш ли какво става с един труп в тая жега?“

— Мистър Джъстин Куейл, моля. — Гласът на доктор Банда Сингх прозвуча, сякаш обявяваше почетните гости на кралски прием.

— Идвам с теб — промърмори Удроу; залепен плътно за Джъстин, той пристъпи напред тъкмо навреме, за да види отмятането на чаршафа.

Главата на Теса, деформирана до неузнаваемост; долната челюст привързана към черепа с парче мръсен плат, краят на което се спуска надолу по шията — там, където някога бе висяло златното колие. Като удавник, опитващ се да поеме последна глътка въздух, Удроу хвърли още един безумен поглед към черната коса, зализана по черепа от гребена на погребалния агент. Бузите й бяха издути като на херувимите в старите гравюри. Очите бяха затворени, веждите леко повдигнати нагоре, устата разкривена в невярваща гримаса, вътре пълна с черна съсирена кръв, сякаш всичките й зъби бяха извадени едновременно. Ти? — питаха глупаво устните, свити на кръгче около последния учуден въпрос. Ти? На кого ли го бе задала? В кого ли бяха вперени мъртвите очи през изпънатите белезникави клепачи?

— Познавате ли дамата, господине? — попита деликатно инспектор Мурамба.

— Да. Познавам я, благодаря — отвърна Джъстин, внимателно отмервайки всяка дума. — Това е съпругата ми Теса. Трябва да уредим погребението, Санди. Тя би искала да я погребем тук, в Африка, и то колкото се може по-бързо. Теса е единствено дете, няма родители. Освен мен няма кого другиго да питаме. Гледай да стане колкото се може по-бързо.

— Виж, струва ми се, че това зависи донякъде и от полицията — каза прегракнало Удроу; с последни сили той успя да се добере до пукнатата мивка, където дълго и мъчително повръща, а през това време Джъстин, безукорно възпитан както винаги, стоеше до него с ръка на рамото му и мърмореше утешителни думи в ухото му.

От постлания с килими, недостъпен за външни лица кабинет на върховния комисар Милдрен бавно прочете на невъзмутимия младеж, който го слушаше от другата страна на линията, следния текст:

— Кога ще го пуснеш? — запита Милдрен.

— Току-що го направих — отвърна младокът.