Вечният градинар

19.

Двамата слизат заедно по стълбите към входната врата в дома на Ейми, Лара малко напред, а Джъстин зад нея; с едната си ръка тя носи пазарската си торба, а с другата се държи за парапета, като поглежда през рамо назад към него. Във вестибюла тя откача палтото му от закачалката и му помага да го облече. После навлича своето и си слага пухкава кожена шапка като на Ана Каренина; посяга да вземе пътната му чанта, но итънското благородство не допуска това, така че тя се отдръпва встрани, като не го изпуска от поглед; нейните кафяви немигащи очи напомнят очите на Теса, но без тяхната закачлива дяволитост; сега тези очи го следят неотлъчно, докато той прехвърля ремъка на чантата през рамото си и със стиснати устни, като истински англичанин, отказва да покаже колко много всъщност го боли. Сър Джъстин галантно отваря вратата и пропуска дамата да мине първа, той тихо възкликва от изненада, когато леденият вятър го прерязва като с нож, без да се впечатлява от ватираното му палто и кожените ботуши. На тротоара доктор Лара го прихваща през раменете, за да го подкрепи, като този път дори изтънченият итънски възпитаник не може да потисне вика на болка, когато хорът от оголени нерви на гърба му избухва в гръмка песен. Тя не казва нищо, но очите им неволно се срещат, когато той инстинктивно извръща глава от посоката на болката. Погледът под шапката на Ана Каренина застрашително му напомня едни други очи. Ръката й вече не е отзад на гърба му, тя се е присъединила към другата, която го държи за левия лакът. Лара забавя крачки, за да може той да не изостава. Хълбок до хълбок, двамата тържествено крачат по заледения тротоар, когато тя изведнъж замръзва на мястото си и без да пуска ръката му, се взира към отсрещната страна на улицата.

— Какво има?

— Нищо. Можеше да се предвиди.

Те са вече на площада. Малката сива кола с неопределена марка стои под оранжевата улична лампа. Макар наоколо всичко да е в лед, колата е покрита с кал. Вместо антена има телена закачалка за ризи. Във вида й има нещо зловещо и заплашително. Сякаш в нея има адска машина, която всеки момент ще избухне.

— Това ли е колата ти? — пита Джъстин.

— Да. Но нещо не е наред.

Великият шпионин едва сега забелязва нещото, което Лара е видяла от пръв поглед. Предната гума откъм тях е спаднала.

— Не се безпокой. Ще я сменим — бодро подхвърля Джъстин, за един абсурден миг забравил жестокия студ, разкъсването си от болка тяло, късния нощен час и всякакви съображения за оперативна безопасност.

— Няма да стане — отвръща тя с подобаващо гробовен глас.

— Разбира се, че ще стане. Ще запалим двигателя. Ти ще влезеш вътре на топло. Имаш резервна гума и крик, нали?

Но те вече са стигнали отсрещния тротоар и той вижда това, което тя е очаквала през цялото време — че и другата предна гума е спаднала. Изгарящ от желание да прави нещо, Джъстин се опитва да се освободи от ръцете й, но тя се е вкопчила в него и той усеща, че тялото й трепери, но не от студа.

— Това често ли се случва? — пита той.

— Да.

— Защо не се обадиш на сервиза?

— През нощта никой няма да дойде. Ще си потърся такси. На сутринта, като се върна, ще имам глоба за неправилно паркиране, а вероятно и още една, заради лошото техническо състояние на колата. Понякога я вдигат и трябва да ходя да я освобождавам, а мястото е много далеч. Понякога не мога да си намеря и такси, но тази вечер имаме късмет.

Той проследява погледа й и за своя изненада вижда едно такси, паркирано на отсрещния ъгъл на площада; купето е осветено отвътре, двигателят работи, а зад волана се вижда сгърбената фигура на шофьора. Без да пуска ръката му, тя го тегли напред. Той я следва няколко крачки, но изведнъж заковава на място; в главата му дрънчат алармени звънци.

— Нормално ли е по това време из града да се мотаят свободни таксита?

— Не е важно.

— Напротив, важно е. При това много.

Известно време двамата се гледат в упор; когато най-после отделя поглед от очите й, Джъстин вижда, че междувременно зад таксито е спряло второ. Лара също го е забелязала.

— Ставаш смешен. Погледни, вече има две таксита. Можем да вземем всеки по едно. Или по-скоро само едно. В такъв случай аз първо ще те откарам в хотела. Ще видим. Не е важно. — Забравила за състоянието му или по-скоро загубила търпение, тя отново го дърпа за ръката, но този път той се отскубва, изтичва пред нея и й препречва пътя с тялото си.

— Не!

Това „Не!“ означава отказвам. Означава още и: виж колко е нелогична ситуацията. Ако веднъж постъпих необмислено, втори път няма да го направя. Нито пък ти. Твърде много съвпадения се събраха. Ние стоим насред градския площад на едно забравено от бога градче по средата на тундрата в мразовита мартенска нощ, когато дори единственият кон в градчето спи непробуден сън. Колата ти е повредена, явно нарочно. Отсреща те чака такси, тъкмо навреме, а ето че се появи и второ. Кого чакат тези две таксита, ако не нас двамата? Защо да не предположим, че същите хора, които са повредили колата ти, искат да се повозим малко в тяхната?

Но Лара не се поддава на този научен аргумент. Тя маха с ръка на шофьора на по-близкото такси и бърза напред да го пресрещне. Джъстин я хваща за свободната ръка и я дърпа назад. Постъпката му я вбесява също толкова, колкото на него му причинява болка. Тя трепери от гняв, писнало й е да я командват.

— Остави ме на мира! Махай се! Дай ми това!

Той стиска в ръце руската й торба. Първото такси се отделя от бордюра. Второто го следва. С надежда да хване клиент? От шофьорска солидарност? В една цивилизована страна никога не се знае.

— Върни се при колата! — заповядва й той.

— Каква кола? Колата няма гуми! Ти си полудял!

Тя отчаяно дърпа торбата от ръцете му, но той вече рови в нея, изблъсква встрани документите, разните носни кърпички и всякакви дребни джунджурии, които му пречат да стигне до целта.

— Лара, дай ми ключовете от колата, моля те!

Намира портмонето й в торбата и го отваря. Ключовете са в ръката му — огромна връзка, достатъчна, за да отключи всички сейфове на Форт Нокс. Откъде-накъде една самотна жена, изпаднала в немилост, ползва толкова много ключове? Той пристъпва странишком към колата й, докато с едната си ръка търси ключа на връзката, крещейки „Кой е? Кой е?“, а с другата я влачи след себе си към светлината на уличната лампа, където тя разпознава ключа от колата, вдига го злобно, предизвикателно и подигравателно нагоре и го люлее пред лицето му.

— Сега имаш ключ от кола със спукани гуми. Доволен ли си? Гот ли ти е? По-силен ли се чувстваш?

Дали така е разговаряла и с Лорбиър?

Такситата пълзят през площада към тях, плътно едно след друго. В поведението им засега не се долавя заплаха, по-скоро стаено любопитство. Има обаче и нещо друго — те се прокрадват, сякаш ги дебнат. Не са им добри намеренията, убеден е Джъстин — в начина, по който се движат, има преднамереност и заплаха.

— Има ли централно заключване? — крещи той. — Вратите едновременно ли се отварят?

Тя или не знае, или е твърде разярена, за да отговори. Той коленичи до вратата откъм тротоара, стиснал под мишница пазарската й чанта, и се опитва да вкара ключа в ключалката. Докато стърже леда с нокти, върховете на пръстите му залепват за метала, а мускулите му вият от болка и заглушават гласовете в главата му. Тя дърпа пазарската си чанта и му крещи, изпаднала в истерия. Вратата се отваря и той я сграбчва за китката.

— Лара. За бога. Бъди така добра млъкни и се качвай в колата, веднага, незабавно!

Натъртената любезност върши работа. Лара го гледа няколко мига с невярващи очи. Чантата й е в ръката му; той я мята в колата. Тя се хвърля след нея като куче, което гони топка, тръшва се на седалката и хлопва вратата под носа му. Джъстин заобикаля откъм страната на шофьора. В този момент второто такси задминава първото, дава газ и се насочва право към него. Той отскача към бордюра и колата профучава на няколко сантиметра; предният й калник прави неуспешен опит да забърше пешовете на палтото му. Отвътре Лара отваря вратата откъм мястото на шофьора. Двете таксита застават неподвижно по средата на шосето на около четирийсет метра зад тях. Джъстин завърта ключа на стартера. Чистачките са сковани от скреж, но задното стъкло е относително чисто. Двигателят кашля като охтичав. Сега ли се сети? — сякаш пита той. В тоя студ? Тъкмо мен? Джъстин отново завърта ключа.

— Има ли бензин в тая бричка?

В страничното огледало различава силуетите на две двойки мъже, които слизат от всяко такси. Сигурно втората двойка са се крили на задната седалка под линията на стъклата. Единият от мъжете носи бейзболна бухалка, другият — някакъв предмет, който Джъстин оприличава последователно на бутилка, ръчна граната или бокс. Четиримата крачат бавно и целенасочено към колата. С божията помощ двигателят запалва. Джъстин дава газ и освобождава ръчната спирачка. Но колата е с автоматични скорости, а той за нищо на света не може да си спомни как се кара кола с автоматични скорости. Той задържа колата със спирачния педал, докато най-после се сеща какво да направи и вдига крака си. Колата залита напред, като се люлее и гръмогласно протестира. Воланът в ръцете му едва помръдва, сякаш е заклещен. В огледалото мъжете нервно подтичват. Джъстин внимателно подава газ, предните гуми пищят и тропат по асфалта, но колата някак си се движи въпреки всичко, дори набира скорост за ужас на преследвачите си, които вече не подтичват, а бягат колкото ги държат краката. Облечени са подходящо за целта, казва си Джъстин — с широки анцузи и спортни ботинки. Единият има на главата си моряшка барета с пискюл; това е онзи с бейзболната бухалка. Останалите са с кожени шапки. Джъстин поглежда към Лара; тя е захапала със зъби пръстите на едната си ръка, а с другата стиска таблото пред себе си. Очите й са затворени, устните й се движат. Сигурно се моли, казва си Джъстин, и това му се струва странно — досега той я е смятал за безбожница за разлика от нейния любовник Лорбиър. Колата излиза от малкия площад и с подскачане и припляскване на гумите се насочва по слабо осветената уличка с два реда прилепени една до друга къщи, които са виждали и по-добри времена.

— Къде е най-осветеното място в града? С най-много хора? — пита я той. Лара поклаща глава. — Къде е гарата тогава?

— Твърде далеч. А аз нямам пари.

Тя явно си мисли, че двамата ще бягат заедно. Изпод капака на мотора излиза пара или дим, а миризмата на изгоряла гума внезапно му напомня за студентските бунтове в Найроби, но той продължава да дава газ, докато наблюдава в огледалото тичащите след тях мъже и си мисли какви глупаци са, колко са несръчни, сигурно зле ги обучават. И че един по-добре трениран екип за нищо на света не би изоставил колите. И че най-хубаво за тях би било, ако имат капка мозък в главите, да се върнат още сега, или поне двама от тях да се върнат и да приберат колите, но те не показват никакви признаци, че смятат да постъпят така — може би защото дистанцията между тях се скъсява и сега всичко зависи от това кой ще се откаже пръв, колата или мъжете. Табела на френски и английски предупреждава, че наближава кръстовище. Като любител филолог той се улавя, че сравнява надписите на двата езика.

— Къде е болницата? — пита той Лара.

Тя изважда пръстите от устата си.

— На доктор Лара Емрих е забранено да влиза в болничния комплекс — напевно декламира тя.

Той се засмива, решен да й вдъхне кураж.

— Е, щом е забранено, значи не можем да влизаме, дума да няма. Я стига! Казвай къде е?

— Оттук вляво.

— Далеч ли е?

— При нормални обстоятелства бихме стигнали много бързо.

— Колко бързо?

— За пет минути. Ако няма движение, за по-малко.

Движение няма, но изпод капака излиза пара или може би дим, неравният паваж е заледен, стрелката на спидометъра едва достига двайсет и пет километра в час, и то по изключение; мъжете в огледалото не проявяват признаци на умора, а ушите му долавят единствено насечения вой на въртящите се джанти, сякаш ноктите на хиляда ученици стържат по черната дъска. За негово изумление пътят пред тях внезапно се разширява в заледен плац. Далеч напред той вижда назъбения портал с ярко осветения герб на Доуз, а встрани — обраслия в бръшлян павилион и кулите от бетон и стъкло, които се извисяват като айсберги от трите му страни. Той завърта волана вляво и натиска докрай газта без резултат. Спидометърът показва нула километра в час, но това е абсурд, защото те все още се движат, макар и едва-едва.

— Кого познаваш тук? — изкрещява той.

Тя сигурно си е задавала същия въпрос.

— Фил.

— Кой е Фил?

— Един руснак. Шофьор на линейка. Вече е твърде стар.

Тя се пресяга към задната седалка, бърка в чантата си, запалва цигара — не „Спортсман“ — и му я подава. Той не я забелязва.

— Мъжете изчезнаха — казва тя, като задържа цигарата за себе си.

Като верен кон, със сетни сили пробягал последното си състезание, колата спира. Предният мост рухва, изпод капака излизат кълбета лютив дим; някакъв ужасен стържещ звук им известява, че возилото е намерило смъртта си по средата на университетския плац. Под замъглените от дрога погледи на двама индианци с ватирани парки Джъстин и Лара изпълзяват от вратите.

Офисът на Фил представлява бяла дървена будка с размерите на телефонна кабина до паркинга за линейките. Мебелировката му се състои от една печка, телефон, въртяща се червена лампа, окапан с кафе електрически калорифер и календар, постоянно отворен на месец декември, на картинката на който оскъдно облечен женски Дядо Коледа поднася голия си задник в дар на група благодарни мъжки коледари. Фил седи на табуретката и говори по телефона; на главата си има кожена ушанка. Лицето му също е кожено като ушанката, набраздено от бръчки и излъскано като стар портфейл, с набола сива брадица. Когато чува гласа на Лара да го заговаря на руски, той като всеки бивш затворник не се помръдва и продължава да гледа вдървено пред себе си, докато не се убеди, че говорят тъкмо на него. Едва тогава се извръща да я погледне и когато я вижда, като всеки руснак на неговата възраст, внезапно озовал се в присъствието на красива, по-млада жена, изведнъж става някак загадъчен, някак свенлив, някак рязък. Фил и Лара разговарят в продължение на цяла вечност, или поне така се струва на Джъстин, който крачи нервно напред-назад край будката като изоставен любовник, докато Лара стои облегната на рамката на вратата, а Фил си седи на табуретката, скръстил възлестите си, отрудени ръце в скута.

Те се разпитваха — или поне така се стори на Джъстин — надълго и нашироко за здравето на близките си, какво правят вуйчо еди-кой си или братовчедката еди-коя си, докато накрая Лара се отдръпна от вратата, за да мине старецът, при което той доста фриволно я обгърна с ръка през кръста, уж да я поотмести, и заприпка по рампата към подземния гараж.

— Знае ли, че ти е забранено да идваш тук? — попита Джъстин.

— Не е важно.

— Къде отиде?

Отговор не последва, но не бе и нужен. По рампата към тях се изкачваше лъскава нова линейка, а на волана изпъчен седеше Фил с ушанката си.

Къщата й беше нова и богата, част от луксозния крайезерен комплекс, специално построен за любимите синове и дъщери на компанията „Карел, Вита и Хъдсън“ със седалище в Базел, Ванкувър и Сиатъл. Тя му наля уиски, а за себе си водка; показа му джакузито, демонстрира му стереоуредбата и многофункционалната усъвършенствана микровълнова печка, вградена в кухненския шкаф на нивото на очите; после със същата лукава небрежност посочи с пръст през прозореца къде точно „Органите“ паркират колата си до оградата й, когато идват да я следят, което става през повечето дни от седмицата, а при хубаво време обикновено от осем сутринта, докато се мръкне, освен ако по телевизията няма хокеен мач — тогава си отиват по-рано. Показа му и абсурдното нощно небе в спалнята си — белия гипсов купол, в който бяха вградени миниатюрни лампички, имитиращи звезди, и копчето за намаляване и усилване на звездната светлина, монтирано така, че да се командва от обитателите на голямото кръгло легло под купола. В продължение на няколко мига двамата стояха нерешително пред леглото, сякаш мълчаливо се чудеха дали за известно време да не станат те негови обитатели — двама изменници на системата, които си предлагат взаимна утеха, какво по-естествено от това? Ала сянката на Теса застана между тях и мигът отлетя, без нито един от двамата да каже нещо. Вместо това Джъстин се загледа в иконите. По стените имаше половин дузина икони: Св. Петър и Св. Павел, Св. Симеон, Дева Мария, всички с ореоли от златен варак И с вдигнати нагоре измършавели ръце — за молитва, за благослов или показващи знака на светата Троица.

— Предполагам, че Маркъс ти ги е подарил — каза той, объркан от тази повторна проява на неправдоподобна за нея набожност.

Лицето й придоби най-печалното си намръщено изражение.

— Моето отношение е строго научно. Ако бог съществува, ще му стане приятно. Ако ли пък не, какво значение има? — Тя се засмя, при което се изчерви; той също се засмя.

Втората спалня беше в сутерена. Със зарешетения си прозорец, гледащ към градината, му напомни долния етаж у Глория. Той спа до пет сутринта, около час писа до лелята на Хам и после на пръсти се изкачи по стълбата с намерение да остави бележка на Лара и да си пробва късмета на автостоп до градчето. Завари я седнала до прозореца със запалена цигара в ръка, със същите дрехи, с които беше облечена предишната вечер. Пепелникът до нея беше пълен.

— Можеш да вземеш автобуса до гарата. Спирката е на ъгъла — каза тя. — Тръгва след един час.

Тя му направи кафе и той го изпи на кухненската маса. И двамата сякаш не бяха в настроение да обсъждат събитията от изминалата нощ.

— Може да са били обикновени крадци — подметна веднъж той, но тя не отговори, погълната от мислите си. После той я попита за плановете й. — Още колко време ще можеш да задържиш квартирата?

— Няколко дни — отвърна разсеяно тя. — Може би седмица.

— И какво ще правиш после?

— Зависи — отвърна тя. — Не е важно. Няма да умра от глад. А сега си тръгвай — каза внезапно тя. — По-добре да чакаш на автобусната спирка.

Когато той си тръгна, тя стоеше с гръб към него, наклонила глава встрани, сякаш се ослушваше за някакви подозрителни звуци.

— Ти ще бъдеш снизходителен към Лорбиър — заяви тя.

Дали това беше предположение или заповед, Джъстин така и не разбра.