Вечният градинар

25.

От майсторски дирижираните клюки по коридорите на Уайтхол и Уестминстър, от повтаряните до втръсване заучени реплики и монтирани кадри по телевизията, от безплодните мозъци на журналистите, чиято любознателност и изследователски нюх не стигат по-далеч от срока за предаване на материала или от следващия безплатен обяд, може да се оформи една приблизителна картина на събитията, съставляващи този кратък миг от човешката история.

Официалното повишение на мистър Александър Удроу en poste — противно на установената практика — до длъжността върховен комисар на Британската мисия в Найроби предизвика вълна на тихо удовлетворение сред бялата общност в кенийската столица и бе посрещнато с възторг от африканската преса. „Тихият стълб на разбирателството“ — гласеше подзаглавието на трета страница в „Найроби Стандарт“, а Глория бе описана като „свеж повей, който ще издуха последните паяжини на британския колониализъм“.

За внезапното изчезване на Портър Колъридж в катакомбите на официален Уайтхол се говореше малко, но се намекваше много. Предшественикът на Удроу бил „загубил всякакъв досег със съвременна Кения“, като „антагонизирал и най-усърдните министри в кабинета с постоянните си проповеди против корупцията“. Появи се дори предположение, което — напълно уместно — никой не си даде труд да потвърди или отрече, че самият той бил станал жертва на порока, който толкова яростно бе громил.

Слуховете, че Колъридж бил „изправен пред дисциплинарна комисия в Уайтхол“ и приканен да обясни „някои смущаващи обстоятелства, възникнали по време на неговия мандат“, бяха отхвърлени като спекулация, но не и опровергани от говорителя на Британската мисия — същия, който ги бе пуснал. „Портър беше завършен интелектуалец и човек с принципи. Би било несправедливо да отричаме многобройните му достойнства“ — заяви Милдрен пред група доверени журналисти в неофициалния некролог на своя още жив бивш шеф, а те с готовност прочетоха останалото между редовете.

„Сър Бърнард Пелегрин, повелителят на Африка във Форин Офис — научи още незаинтересованата публика, — е поискал да излезе преждевременно в пенсия, за да поеме новия си пост във висшето ръководство на мултинационалния фармацевтичен гигант «Карел, Вита и Хъдсън» със седалища в Базел, Ванкувър и Сиатъл, а отскоро и в Лондон, където сър Бърнард, благодарение на своите «доказани неведнъж умения за работа с хората», щял да допринесе най-много за по-нататъшното издигане на фирмата. Пищният банкет в чест на изпращането на Пелегрин от Форин Офис бе уважен от цяла плеяда посланици на африкански държави, акредитирани към двора на Сейнт Джеймс, и техните съпруги. В своята остроумна реч посланикът на Южна Африка посочи, че сър Бърнард и лейди Пелегрин може да не са спечелили турнира в Уимбълдън, но със сигурност са спечелили сърцата на много африканци.

Врагове и приятели посрещнаха с удивление зрелищното възкресение на този «съвременен Худини на лондонското Сити», сър Кенет Къртис. Само едно малцинство от Касандри продължи да пророкува, че завръщането на Кени е просто оптическа илюзия и че раздробяването на фирмата «Трите пчели» е жесток удар под пояса, от който той никога няма да се съвземе. Тези кресливи гласове бяха безсилни да предотвратят издигането на великия популист до пожизнено място в Камарата на лордовете, където по негово настояване му бе присъдена титлата лорд на Найроби и Спенимур, по името на неговото скромно родно село. Дори най-яростните критици на лорд Къртис от Флийт Стрийт бяха принудени да признаят, че хермелиновата наметка много отива на стария дявол.

Рубриката «Лондонски дневник» в «Ивнинг Стандарт» описа в забавни подробности отдавна очакваното излизане в пенсия на неподкупния борец с престъпността, помощник-комисаря Франк Гридли от Скотланд Ярд, «известен в лондонския подземен свят с галеното име Франкенщайн». В действителност размерът на пенсията му бе последното нещо, което го вълнуваше. Една от водещите охранителни фирми на Лондон го очакваше да се завърне със съпругата си от заслужен двуседмичен отдих в Майорка, за да го грабне още от летището.

За сметка на това отстраняването на двамата следователи Роб и Лесли от полицейска служба не бе споменато в нито едно печатно издание, макар запознати със случая да отбелязваха, че едно от последните действия на Гридли като служител на Скотланд Ярд било да настоява за подрязване на крилата на тази «нова порода безогледни кариеристи», които петнят доброто име на полицията.

Гита Пиърсън — друга безогледна кариеристка — отново се провали в усилията си да бъде приета на държавна служба в британската дипломация. Макар нейният бал от положените изпити да беше между добър и отличен, някои поверителни сведения от Британската мисия в Найроби даваха основание за безпокойство. С мотивировката, че тя «твърде лесно се поддава на емоции», от отдел «Кадри» я посъветваха да изчака още две години, преди отново да подаде молба за приемен изпит. Подчертано бе, че смесеният й етнически произход в никакъв случай няма отношение към отказа.

От друга страна, около злощастния край на Джъстин Куейл нямаше никакви въпросителни. С помрачено от скръб съзнание той бе посегнал на живота си на същото място, където неговата възлюбена съпруга Теса бе загубила своя само преди няколко седмици. Трагичното помрачение на разсъдъка му бе станало публична тайна между онези, които се чувстваха отговорни за неговото благополучие. Работодателите на Джъстин в Лондон бяха готови на всякакви крайни мерки, освен може би да го поставят под домашен арест, само и само да го спасят от него самия. Новината, че неговият доверен приятел Арнолд Блум се бе оказал действителният убиец на жена му, окончателно го бе довършила. Следите от системни охлузвания и кръвонасядане по корема и хълбоците му бяха зловещо доказателство за подозренията на малка група негови приближени, че в последните дни от живота си в пристъп на пълно умопомрачение Джъстин се бе самобичувал заради своята непредпазливост. Как бе успял да се сдобие с фаталното оръжие — револвер .38 калибър в отлично състояние с пет неизстреляни куршума с кух връх в барабана, — си остана загадка, която едва ли някога щеше да бъде разрешена. Един богат и отчаян мъж, решен на всяка цена да се самоунищожи, винаги ще намери начин да го стори. Той бе намерил последен покой в гробището Лангата в Найроби и там, както отбеляза с одобрение пресата, отново се бе събрал със семейството си.

Правителството на Великобритания е вечно, макар толкова различни политици да гастролират в него като някакви кабаретни танцьорки. Сега това правителство за пореден път бе изпълнило с чест дълга си, освен може би в една дребна, но дразнеща подробност: имаше основания да се вярва, че през последните седмици от живота си Джъстин Куейл бе съставял някаква «черна книга», в която уж се доказвало, че Теса и Блум били убити, понеже знаели твърде много за злодеянията на една от най-престижните фармацевтични компании в света, която засега оставала неназована. Някакъв малко известен адвокат от италиански произход — при това роднина на починалата — бе проявил инициатива и с парите на своите покойни клиенти бе наел услугите на един професионален размирник, прикриващ се зад маската на специалист по връзки с обществеността. Същият нещастен адвокат се бе съюзил с една лондонска кантора, чиито юристи бяха поне толкова известни с безочливата си агресивност, колкото и с астрономическите си хонорари. От името на потърпевшата компания техните правни съветници от почтената адвокатска кантора «Оуки, Оуки и Фармлоу» оспориха правомерността на използването на средства на починало лице за водене на персонални вендети, но без успех. Те трябваше да се задоволят със заплахата да съдят всяко печатно издание, дръзнало да разгласи случая.

Въпреки това някои медии поместиха откъслечна информация, която стана повод за всевъзможни слухове и тълкувания. Помолен за коментар, Скотланд Ярд обяви публикувания материал за «напълно неоснователен и достоен за съжаление», макар да отказа да сезира Кралската прокуратура по случая. Но адвокатите на починалата двойка, които явно нямаха намерение да се откажат, отнесоха въпроса към Парламента. Един депутат от Шотландия, също юрист, взе повод от това да внесе запитване до министъра на външните работи по проблемите на здравеопазването на целия африкански континент. Министърът се опита да отблъсне атаката с привичната му елегантност, но едно допълнително устно питане от същия източник в пленарната зала го притисна към стената.

В последвалия обмен на писмени и устни реплики министърът на външните работи първоначално отрече да има каквато и да било информация по преписката, после възрази, че предвид предстоящи съдебни действия материалите са sub judice, т.е. не могат да се разгласяват без разрешение на съда. След «по-нататъшни задълбочени и скъпо струващи на данъкоплатеца проверки» той накрая призна, че е «открил» въпросните документи, но веднага заяви, че те са получили всичкото необходимо внимание с оглед на «разстроеното психическо състояние на подателя». Донякъде непредпазливо той добави, че документите са засекретени.

На следващия ден във Форин Офис постъпи официална молба за разсекретяване и предоставяне преписката на мисис Куейл на Парламента; молбата бе подкрепена със сезиране на Върховния съд. Едновременно с това в Брюксел бе подета паралелна инициатива от адвокати, представляващи интересите на роднини и близки на покойния д-р Арнолд Блум. По време на предварителните слушания една етнически пъстра тълпа от хулигани със символични бели престилки позираше пред телевизионните камери на тротоара пред Съдебната палата в Брюксел и размахваше транспаранти с надпис «Ние обвиняваме». Досадниците бяха разпръснати от полицията. Бяха подадени цяла поредица петиции от страна на адвокатите на ответника, с което поне се гарантираше, че процесът ще се проточи с години. Вече се бе разчуло обаче, че ответник по делото е компанията «Карел, Вита и Хъдсън».“

— Това насреща е планинската верига Локоморинян — съобщава капитан Маккензи на Джъстин по интеркома. — Злато и петрол. Кения и Судан воюват за тия планини повече от сто години. Според старите карти планините са в Судан, според новите — в Кения. Предполагам, че някой е бутнал нещо на картографа.

Капитан Маккензи е един от онези тактични хора, които знаят точно кога могат да си позволят да говорят неуместни неща. Този път самолетът, в който летят, е двумоторен „Бийч Барън“. Джъстин седи до него на седалката на втория пилот и се заслушва, без да чува всичко, ту в думите на капитан Маккензи, ту в дърдоренето на пилотите на други самолети в района: „Как сме днеска, Мак? Над облаците ли летим или под?“ — „Къде си ти бе, приятел?“ — „Около два километра вдясно от теб и триста метра по-надолу. Кьорав ли си?“ Летят над огромни кафеникави каменни плочи, които към хоризонта потъмняват в синьо. Отгоре облаците се сгъстяват. Там, където слънцето успява да пробие, канарите са обагрени в яркочервено. Подножието на планината пред тях е обрасло в храсталаци. Ниско долу, като тънък кръвоносен съд сред скалните мускули, се вие шосе.

— От Кейптаун за Кайро — казва лаконично капитан Маккензи. — Не се опитвай да го изминеш.

— И през ум не ми минава — обещава послушно Джъстин.

Маккензи завива и снижава, следвайки шосето, което от своя страна следва извивките на вълнистите хълмове.

— Шосето тук вдясно е същото, по което са минали Арнолд и Теса. От Локи за Лодуор. Много е красиво, ако не те е страх от бандити.

Внезапно разбуден, Джъстин се взира в бледата мъглица пред тях и му се струва, че вижда Арнолд и Теса в техния джип, с прашни лица, а между тях на седалката дискетите потракват в кутийката си. Шосето за Кайро сега минава покрай река. Реката се нарича Тагуа, обяснява Маккензи, и извира високо в планините, чието име носи. Планините Тагуа са високи близо четири хиляди метра. Джъстин учтиво кима в знак, че е чул. Слънцето пробива облаците, хълмовете се оцветяват в синьо-черно, настръхнали и заплашителни; Теса и Арнолд изчезват от погледа му. Пейзажът е безбожно пуст, накъдето и да погледне, не се вижда ни човек, ни звяр.

— От планините Могила дотук се спускат воини от суданските племена — казва Маккензи. — В родната си джунгла те ходят напълно голи. Като дойдат тук обаче, изведнъж ги досрамява и си слагат тънки препаски. А как бягат само!

Джъстин се усмихва учтиво; пред тях от сивкавата земя се издигат кафяви безлесни хълмове. Назад се различават синкавите очертания на езеро.

— Това Туркана ли е?

— Да не влизаш вътре. Освен ако не плуваш бързо. Прясна вода. Прекрасни аметисти. И ласкави крокодилчета.

Под тях се появяват стада кози и овце, после село и заграждения за добитък.

— Тия са от племето туркана — казва Маккензи. — Миналата година се изпотрепаха заради кражби на добитък. Стой по-далеч от тях.

— Ще го запомня — обещава Джъстин.

Маккензи се взира право в очите на Джъстин; погледът му е дълъг и питащ.

— Чувам, че има и някои други хора, от които трябва да стоиш по-далеч.

— Така е — съгласява се Джъстин.

— Още два часа, и сме в Найроби.

Джъстин поклаща глава.

— Или може би искаш да продължим и да те оставя отвъд границата в Кампала? Имаме достатъчно гориво.

— Много си любезен.

Пътят се появява отново, пясъчен и пуст. Самолетът се дърпа и мята като заинатен кон, сякаш някакъв вътрешен глас му казва да не продължава нататък.

— Тук са най-гадните ветрове — казва Маккензи. — Този район е прочут с тях.

Под тях е град Лодуор, разположен между ниски черни хълмове с конусовидна форма, не по-високи от стотина метра. Изглежда чист и подреден, с ламаринени покриви, асфалтирана писта за кацане и училище.

— Няма промишленост — казва Маккензи. — Но затова пък има идеален пазар за крави, магарета и камили, ако имаш интерес да купуваш.

— Не, нямам — казва усмихнато Джъстин.

— Една болница, едно училище, много военни. Лодуор е главен военен гарнизон за цялата област. През повечето време войниците са в планините Апой, преследват бандити без особен успех. Бандити от Судан, бандити от Уганда, бандити от Сомалия. Истински сборен пункт за бандити. Кражбата на добитък е предпочитан спорт по тия места — нарежда Маккензи, вживял се в ролята си на екскурзовод. — Племето манданго отмъква стадо добитък и пирува две седмици, докато някое друго племе не им отмъкне стадото.

— Какво е разстоянието от Лодуор до езерото? — пита Джъстин.

— Петдесетина километра. Ще идеш в Калокол. Там има рибарска хижа. Питай за лодкаря Мики. Синът му се казва Ейбрахам. На Ейбрахам може да му се има вяра само когато е с Мики. Сам е като отровна змия.

— Благодаря.

Разговорът приключва. Маккензи прелита над пистата, като разклаща крила, за да покаже, че има намерение да каца. После отново се изкачва нагоре и прави завой. Преди Джъстин да се усети, вече са на земята. Няма какво повече да си кажат освен благодаря.

— Ако имаш нужда от мен, намери някой, който може да ме повика по радиото — казва Маккензи, докато двамата стоят край нажежената писта. — Ако аз не мога да дойда, има един тип на име Мартин, организира курсове по пилотаж в Найроби. От трийсет години е във въздуха. С дипломи за пилотаж от Пърт и Оксфорд. Кажи, че аз те пращам.

— Благодаря — казва отново Джъстин и воден от желание да бъде любезен докрай, си записва данните.

— Не искаш ли да ти дам назаем пилотската си чанта? — пита Маккензи, като размахва черното куфарче в дясната си ръка. — Вътре има пистолет с дълга цев, ако те интересува. На четирийсет метра няма грешка.

— Ами, мен и от десет не ме бива — възкликва Джъстин с оня самоукорителен смях, който помни от времето преди Теса.

— А това е Джъстис — казва той, като сочи с ръка един изникнал сякаш изпод земята посивял философ с дрипава тениска и зелени сандали. — Джъстис е твоят шофьор. Джъстин, запознай се с Джъстис. Джъстис, това е Джъстин. С Джъстис има още един господин на име Езра, с когото се сменят на волана. От още нещо да имаш нужда?

Джъстин измъква дебел плик от джоба на якето си.

— Бих те помолил, ако обичаш, да изпратиш това по пощата, когато стигнеш в Найроби. По обикновена поща е напълно достатъчно. Не ми е приятелка, а е леля на адвоката ми.

— Довечера става ли?

— Довечера би било прекрасно.

— Хайде, пази се — казва Маккензи, докато мушва плика в пилотското си куфарче.

— Ще се пазя — отвръща Джъстин, който този път успява да се въздържи да не каже на Маккензи, че е много любезен.

Езерото блестеше в бяло и сребърно, слънцето светеше право над главите им и под отвесните му лъчи рибарската лодка на Мики изглеждаше на черни и бели петна — черни в сянката на платнището, безмилостно бели там, където слънцето яростно шибаше дървените части; бяла беше и тънката ципа върху повърхността на водата, под която се надигаха големи сладководни риби; бели бяха и планините, които като котки извиваха гърбове в леката мъгла; бели петна имаше и по черните лица на стария Мики и на неговия млад помощник, отровния Ейбрахам — едно заядливо, презрително ухилено хлапе, тук Маккензи беше напълно прав, — който по някаква непонятна причина говореше немски вместо английски, така че разговорът, доколкото го имаше, се провеждаше по три направления: на немски с Ейбрахам, на английски със стария Мики и на някаква особена версия на суахили, когато двамата разговаряха помежду си. Слънцето хвърляше бели отблясъци и върху Теса всеки път, щом Джъстин погледнеше към нея, което се случваше често — приседнала на носа, със спуснати надолу крака въпреки крокодилите, хванала се с една ръка за лодката, както я беше учил баща й, а Арнолд неотлъчно бди до нея в случай, че се подхлъзне. Лодката имаше радио, което предаваше готварски рецепти и в момента глас на английски възхваляваше предимствата на доматите, сушени на слънце.

Отначало на Джъстин му бе трудно да обясни на какъвто и да било език закъде точно е тръгнал. Тези двамата може би никога не бяха чували за залива Алия. Заливът Алия не беше нещо, което ги интересуваше. Старият Мики искаше да откара Джъстин на юг, до „Оазиса“ на Волфганг, където им беше мястото на такива като него, а и отровният Ейбрахам се бе намесил в подкрепа на предложението: ами да, всички уазунгу отсядат в „Оазис“, това е най-добрият хотел в района, знаменити кинозвезди, рокпевци и милионери отсядаха в него, така че Джъстин бездруго отиваше в „Оазис“, независимо дали го съзнаваше, или още не. Едва когато Джъстин измъкна малка снимка на Теса от портфейла си — обикновена паспортна снимка, нищо от онова, до което вестниците се бяха докосвали и омърсили, — целта на неговата мисия им се изясни и те изведнъж притихнаха и се почувстваха неловко. Значи господинът иска да посети мястото, където бяха убити Ноуа и жената мзунгу? — запита Ейбрахам. Да, ако обичате. А дава ли си сметка господинът, че вече много полицаи и журналисти са посетили това място, че всичко, което е имало за намиране там, е вече намерено, а освен това полицията от Лодуор и летящите патрули от Найроби, заедно и поотделно, са обявили мястото на убийството за зона, затворена за туристи, любопитни и търсачи на трофеи, изобщо за всички, които нямат работа там? — настоя Ейбрахам. Джъстин не си даваше сметка за нищо от изброеното, но намеренията му оставаха непроменени, освен това бе готов да заплати щедро на онзи, който съумееше да ги изпълни.

А може би господинът все пак съзнава, че на мястото бродят призраци, и това е добре известно още от времето преди Ноуа и онази мзунгу да бяха убити? Този път въпросът бе зададен със значително по-малко настойчивост, понеже финансовата страна вече беше уредена. В отговор Джъстин се закле, че не се бои от призраци.

Отначало, вероятно от уважение към мрачното естество на задачата си, старецът и неговият помощник възприеха опечалена поза и бе необходима цялата сила на Тесиния дух и настроение, за да ги разведри. Но както можеше да се очаква, с няколко шегички и остроумни забележки от носа на лодката, тя успя. Присъствието и на други рибарски лодки — в далечината към хоризонта — също помогна. Тя се провикваше към рибарите: как е уловът днес? А те й отвръщаха: толкова и толкова червена риба, толкова и толкова синя, толкова и толкова с цветовете на дъгата. Така заразителен беше ентусиазмът й, че Джъстин скоро убеди Мики и Ейбрахам да хвърлят и те по някоя въдица, с което любопитството им бе отклонено към по-продуктивни занимания.

— Добре ли сте, сър? — запита го Мики доста отблизо, като се вглеждаше като стар лекар в очите му.

— Добре съм. Много съм добре.

— Струва ми се, че имате треска, сър. Защо не се отпуснете под платнището, пък аз да ви донеса нещо студено да пийнете?

— Добре. И двамата ще пийнем.

— Благодаря, сър, но аз трябва да карам лодката.

Джъстин сяда на сянка под платнището и с леда от своята чаша охлажда челото и шията си, докато тялото му се полюшва с движението на лодката. Компанията, която водят със себе си, е малко странна, признава той, но когато кани гости, Теса е абсолютно неудържима, така че няма друг избор, освен да прехапе устни и да удвои броя на поканените. Радвам се да видя Портър сред нас, и теб също, Вероника, а вашето момиченце Роузи е истинска прелест — не, никакви възражения. А и Теса сякаш има особен подход към Роузи, с нея детето винаги се отпуска повече, отколкото с други. Но защо пък Бърнард и Сели Пелегрин, скъпа, това е голяма грешка, а и тоя сноб Бърнард пак е взел три ракети — не една, а три — в омразния си сак за тенис! Що се отнася до семейство Удроу, честна дума, крайно време е да преодолееш тая похвална, но напълно наивна вяра, че дори най-покварените измежду нас имат златни сърца и че тъкмо ти си призвана да им го докажеш! И, за бога, престани да ме гледаш така, сякаш всеки момент ще почнем да се любим! А и тоя Санди, ако продължи да ти наднича така в деколтето, напълно ще откачи.

— Какво има? — попита рязко Джъстин. Отначало му се стори, че това е Мустафа. Постепенно осъзна, че Мики го е сграбчил за ризата над дясната плешка и го друса, за да го събуди.

— Стигнахме източния бряг, сър. Близо сме до мястото на трагедията.

— На какво разстояние е оттук?

— Десет минути пеша, сър. Ние ще ви придружим.

— Не е необходимо.

— Напротив, крайно необходимо е.

— Was fehlt dir? Какво ти е? — попита на немски Ейбрахам през рамото на Мики.

— Nichts. Нищо ми няма. Добре съм. Много сте любезни и двамата.

— Пийнете още вода, сър — каза Мики и му подаде нова пълна чаша.

Групата образува доста дълга колона, докато се изкачва по вулканичните скали към люлката на цивилизацията, признава наум Джъстин. „Никога не съм предполагал, че около мен има толкова цивилизовани хора“ — казва той на Теса, правейки се на английски глупак, както му е навикът, но тя се засмива в отговор със своя беззвучен смях, при който само разтяга устни, тресе се и прави всички нужни движения с тялото си, но без да издава звук. Глория повежда колоната — е, нормално. С тая кралска походка и тия яки лакти тя трудно би дала някому да я изпревари. Пелегрин се мръщи и мърмори, което също е нормално. Жена му Сели се оплаква, че не понася жега, но какво от това? Роузи Колъридж язди на гърба на баща си и си пее на воля песнички в чест на Теса — господи, как се събрахме толкова хора в тази малка лодка?

Мики бе спрял и с една ръка леко придържаше Джъстин за лакътя. Ейбрахам стоеше близо до него.

— Ето тук е починала съпругата ви, сър — прошепна Мики.

Не беше нужно да го казва, защото Джъстин безпогрешно разпозна мястото — не разбра само откъде Мики знаеше, че той е мъжът на Теса, може би той сам му го бе казал в съня си. Джъстин бе виждал мястото на полицейските снимки, в своя мрачен затвор на долния етаж и в сънищата си. Ето оттук минаваше коритото на пресъхналия ручей. Малко по-нататък се издигаше тъжната купчинка камъни, струпани от Гита и приятелите й. Наоколо се въргаляше боклукът, който днес е неотменна част от всяко важно събитие — захвърлени касети и кутийки от филми, цигарени кутии, пластмасови бутилки и картонени чинии. Малко по-нагоре — на десетина метра над мястото, по белия скален склон — минаваше пътят, по който бяха дошли убийците на Теса с техния зелен пикап с удължено шаси; там те бяха застигнали нейния джип и бяха простреляли колелото му, от което джипът се бе подхлъзнал надолу по склона, а те се бяха втурнали след него с ножовете, пистолетите и каквото още там носеха със себе си. А ето там — мълчаливо сочеше Мики с кривия си стар показалец — са следите от синята боя на джипа на „Оазис“, където той се бе отъркал о скалата, докато се бе пързалял надолу по склона. Тази полегата скала, за разлика от вулканичните скали наоколо, беше бяла като надгробен камък. А пък кафявите петна по нея може би наистина бяха от кръв, както предполагаше Мики. Но когато Джъстин ги огледа отблизо, заключи, че вероятно са лишеи. Извън това на мястото нямаше много нещо, което да представлява интерес за един наблюдателен градинар, ако не се броеше пожълтялата копиевидна трева и един ред египетски палми, които както винаги имаха вид, сякаш са засадени там от общината. Няколко стръка млечка — нищо неестествено за тия места — с мъка се крепяха в цепнатините между базалтовите скали. И едно призрачно бяло дърво комифора — тия разлистват ли се изобщо някога, запита се той, — разперило гъстите си жилави вейки като крила на нощна пеперуда. Той си избра един базалтов камък и седна на него. Чувстваше се леко замаян, но иначе мозъкът му беше бистър. Мики му подаде бутилка с вода и Джъстин отпи от нея, после завинти капачката и я сложи в краката си.

— Бих желал да остана малко сам, Мики — каза той. — Защо не идете двамата с Ейбрахам да наловите риба, а аз ще ви извикам от брега, когато привърша?

— Предпочитаме да ви изчакаме и да ви придружим до лодката, сър.

— Защо все пак не идете за риба?

— По-добре да останем тук с вас. Вие имате треска.

— Вече ми преминава. Само час-два. — Той погледна часовника си. Беше четири следобед. — В колко се смрачава?

— В седем, сър.

— Добре тогава. Елате да ме вземете на смрачаване. Ако имам нужда от нещо, ще ви извикам. — И малко по-настойчиво: — Искам да остана сам, Мики. За това съм дошъл.

— Да, сър.

Той не ги чу кога се отдалечиха. Известно време не се чуваше никакъв звук освен припляскването на вълните в езерото или бръмченето на някоя и друга рибарска лодка. Той дочу вой на чакал и в отговор оживените крясъци на семейство лешояди, които бяха обсебили едно от палмовите дървета на брега. Дочу и гласа на Теса, който му казваше, че ако трябва да повтори всичко отначало, пак би желала да умре тук, в Африка, на път към поправянето на една голяма несправедливост. Той отпи малко вода, стана, протегна се и отиде до следите от боя на скалата, защото там бе най-сигурен, че е близо до нея. Не му беше трудно да пресметне, че ако сложи ръка върху боята, ще е на около четирийсет и пет сантиметра от нея, ако се приспадне дебелината на вратата. Или може би два пъти по толкова, ако Арнолд е седял от отсамната страна. Дори се пошегува с нея, като й напомни колко трудно му е било винаги да я предума да си слага предпазния колан. По тия изровени африкански пътища, бе възразила тя с характерната си упоритост, по-добре е да не се връзваш за седалката — така поне няма да се друсаш като чувал с картофи всеки път, когато колата скочи в някой кратер. След скалата със следи от боя той се спусна до дъното на дерето и с ръце в джобовете застана до пресъхналото ручейно корито; оттам известно време гледа втренчено към точката, където се бе спрял джипът, и си представяше как бедният Арнолд е бил измъкнат в безсъзнание от него, за да бъде отведен до мястото на своята продължителна и ужасно мъчителна екзекуция.

После, като методичен изследовател, той се върна на скалата, която си бе избрал за стол, и отново седна на нея, съсредоточавайки цялото си внимание в изучаването на едно малко синьо цвете, не много различно от флокса, който бе засадил в градината пред къщата им в Найроби. Бедата бе там, че той не беше съвсем сигурен дали цветето наистина растеше на това място, или в съзнанието си го бе пренесъл там от градината в Найроби, или пък от моравите край оня хотел в долината на Ин. Освен това интересът му към флората беше почти изчезнал. Той не желаеше повече хората да виждат в него добродушния глупак, който не се интересува от нищо друго освен от гардении, флоксове, мушката и фрезии. Той все още разсъждаваше върху тази метаморфоза в съзнанието си, когато откъм езерния бряг се чу звук на мотор — най-напред кратко припукване, когато моторът закашля и запали, после равно бръмчене, докато източникът на шума се отдалечаваше. Значи Мики все пак е решил да си пробва късмета, каза си той; за един истински рибар късният следобед, когато рибата почва да кълве, е неустоимо изкушение. Това му припомни случаите, когато бе увещавал Теса да иде за риба с него, винаги с един и същ резултат — нито една хваната риба, но за сметка на това много разюздано любене в лодката, което, разбира се, беше и главната причина за настойчивостта му. Той още разсъждаваше развеселен за трудностите от чисто техническо естество, които произтичат от правенето на любов на дъното на една малка подскачаща лодка, когато си даде сметка, че всъщност Мики едва ли бе отишъл за риба.

Мики не беше от ония, които лесно си променят намеренията или се поддават на импулси.

Това въобще не беше в стила на Мики.

Още от пръв поглед си личеше, а и Теса го бе потвърдила, че Мики е преданият домашен слуга, на който може да се разчита за всичко. Тъкмо затова, ако трябва да бъдем честни, Джъстин толкова лесно го бе объркал с Мустафа.

Така че Мики не бе отишъл за риба.

Само дето го нямаше. Дали бе взел и отровния Ейбрахам със себе си, това беше спорен въпрос. Но Мики го нямаше, лодката също. Шумът от извънбордния мотор отдавна вече не се носеше откъм езерото.

А къде ли бе отишъл? Кой му бе казал да си върви? Кой му бе платил, за да си отиде? Кой му бе заповядал да си отиде? Кой го бе заплашил, че ако не си отиде, тежко му? Какво ли бе чул Мики по радиото на лодката си или от устата на друг лодкар, или от някого на брега, за да си тръгне противно на принципите си, противно на вдъхващото си доверие лице, по средата на една работа, за която дори не му бе платено? Или може би Маркъс Лорбиър, този неизлечим Юда, се бе застраховал още веднъж пред приятелите си в бизнеса? Джъстин още разсъждаваше по последната възможност, когато чу шум от друг двигател, този път откъм шосето. Вече се стъмваше, така че би било разумно една преминаваща кола да включи поне габаритите си, но тази кола — ако това беше кола — не бе сторила това, което доста го озадачи.

Хрумна му — понеже колата се движеше бавно като охлюв, — че може да е Хам, който както винаги кара с десет километра под разрешената скорост и сега е дошъл да му съобщи, че писмата му са пристигнали благополучно при онази ужасна леля в Милано и че несправедливостта, извършена по отношение на Теса, много скоро ще бъде поправена в съответствие с нейната твърда, нееднократно заявена убеденост, че системата е в състояние сама да се реформира отвътре. После си каза: това въобще не е кола, аз се заблуждавам. Това е малък самолет. Звукът изведнъж утихна, което го убеди, че всичко от самото начало е било илюзия — че му се е счул джипът на Теса например и че всеки миг джипът ще спре и тя ще се появи горе, на ръба на шосето, като този път и двете туристически обувки „Мефисто“ ще бъдат на краката й, и ще изтича по склона да го поздрави, че е взел нейната кауза в свои ръце. Но това не беше джипът на Теса, нито пък беше кола на негов познат. Той различи силуета на превозно средство с удължено шаси — по-скоро пикап, тъмносин или тъмнозелен на цвят, трудно беше да се каже в сгъстяващия се сумрак; пикапът стоеше точно на мястото, където преди миг бе зърнал Теса. И макар да бе очаквал нещо такова още от мига, когато се бе върнал в Найроби — дори го бе желал в известен смисъл, заради което и бе отхвърлил предупрежденията на Донъхю като излишни, — сега при вида на пикапа той изпита странно тържество, едва ли не усещане за изпълнена мисия. Той вече се бе срещнал с всички ония, които я бяха предали — Пелегрин, Удроу, Лорбиър. Бе пренаписал от нейно име отхвърления й меморандум — наистина в непълен вид, но това бе неизбежно. А сега, по всяка вероятност му предстоеше да сподели и последната й тайна.

Зад първия пикап спря втори. Той чу леки стъпки и различи бързо движещи се сенки на яки мъже по анцузи, които подтичваха приведени. Отпред се чу изсвирване; зад гърба му някой изсвири в отговор. Стори му се, а може би беше истина, че до него достига дим от цигара „Спортсман“. Внезапно притъмня напълно, наоколо светнаха фенерчета, най-яркото от които го откри и задържа в лъча си.

И тогава той чу звук от подметки, които се плъзнаха надолу по бялата скала.