Вечният градинар

9.

— Е, това ако не е гадория! — Оплешивяващата мъжка фигура с размъкнат кафяв шлифер сграбчи Джъстин, изтръгна натоварената количка за багаж от ръцете му и го задуши в мечешката си прегръдка. — Абсолютна, тотална гадост, скапан живот! Най-напред Гарт, сега пък Тес…

— Благодаря, Хам — каза Джъстин, като се опита да го прегърне на свой ред, което не бе никак лесно с ръце, пристегнати като в усмирителна риза от желязната хватка на другия. — Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш. Аз ще нося чантата, благодаря. Ти вземи куфара.

— Щях да дойда на погребението, ако ми беше разрешил. Божичко, Джъстин!

— По-добре, че остана тук да държиш фронта — отвърна меко Джъстин.

— Тоя костюм топли ли? Вън е голям клинчарник, особено след слънчева Африка.

Артър Луиджи Хамънд беше единствен старши съдружник в адвокатската къща „Хамънд и Манзини“ с офиси в Лондон и Торино. Бащите на Хам и Теса бяха следвали по едно и също време в Юридическия факултет в Оксфорд, а по-късно и в Милано. Двамата се бяха оженили на обща церемония в Торино за две сестри — италиански аристократки, и двете знаменити красавици. Докато едната сестра раждала Теса, другата била бременна с Хам. Двете деца израснали заедно като брат и сестра, прекарвали ваканциите си на остров Елба, ходели на ски в Кортина Д’Ампецо, завършили едновременно университета — Хам като тройкаджия и герой на отбора по ръгби, Теса с пълно отличие. След смъртта на родителите на Теса Хам се беше вживял в ролята на мъдрия вуйчо — ревностно управляваше нейните имоти, инвестираше парите й по най-благоразумния начин, като не й отпускаше почти нищо за харчене, изобщо използваше авторитета на преждевременната си плешивина, за да обуздава пристъпите на прахосничество на братовчедка си, като същевременно все пропускаше да й представи сметка за адвокатския си хонорар. Хам беше едър, розов и лъскав, с блестящи малки очички и пихтиести бузи, които се тресяха като желе от всяка усмивка, гримаса или друг порив на вътрешна енергия. Когато Хам играе покер, обичаше да казва Теса, съперниците му знаят всяка ръка, преди още той да я е осъзнал, само като следят лицето му, докато вдига картите си една по една.

— Защо не я набуташ тая пущина в багажника? — прогърмя гласът на Хам, докато двамата се опитваха да се сврат в миниатюрната му кола. — Е, добре, може и на пода. Какво толкова носиш в нея, хероин ли?

— Кокаин — влезе му в тон Джъстин, докато очите му дискретно пробягаха по редиците коли, покрити със скреж. На паспортния контрол две служителки с демонстративно безразличие му бяха кимнали да преминава, без да го проверят. В залата за получаване на багажа двама костюмирани мъже с безизразни лица и отличителни табелки на реверите оглеждаха всички пристигащи, с изключение на него. През две коли от тази на Хам беше паркиран бежов форд, а на предната седалка мъж и жена съсредоточено разучаваха картата на града. В една цивилизована държава никога не се знае, господа, както обичаше да казва опитният инструктор, който им водеше курса по лична безопасност. Най-удобно е да приемеш, че те следят през цялото време.

— Готови ли сме? — попита притеснено Хам, докато си закопчаваше колана.

Англия беше красива. Ниските лъчи на утринното слънце позлатяваха замръзналите поля на графство Съсекс. Хам караше както винаги — с деветдесет и пет километра в час при ограничение на скоростта до сто и десет, залепен на пет метра зад бълващия черен дим ауспух на първия застигнат камион.

— Много поздрави от Мег — обяви прегракнало той; Мег беше жена му, понастоящем в напреднала бременност. — Цяла седмица не е спирала да реве. Аз също. И сега бих се разревал, ако не се стараех толкова да се владея.

— Съжалявам, Хам — каза простичко Джъстин; и през ум не му минаваше да вини Хам, че е от онези досадни оплаквачи, които търсят утеха от опечаления.

— Само се моля да го хванат най-после тоя никаквец — избухна Хам няколко минути по-късно. — И когато най-после го обесят, да набутат ония копелдаци от Флийт Стрийт в Темза за по-сигурно.

Известно време пътуваха в мълчание; докато Хам ядно се блещеше и ругаеше наум камиона пред тях, Джъстин объркано разглеждаше през прозореца непознатата, чужда страна, на която бе служил през половината от живота си. Бежовият форд ги бе задминал, заменен от тантурест мотоциклетист с черно кожено яке.

— Ти си доста богат, между другото — изтърси Хам, когато полята край пътя отстъпиха място на предградия. — Не че и преди си бил беден, но сега си направо фрашкан с пари. Парите на майка й, на баща й, нейните собствени, всичко накуп. Освен това си единствен попечител на благотворителната й фондация. Теса казваше, че ти знаеш най-добре как да стопанисваш парите й.

— Кога ти е казвала това?

— Месец преди да изгуби бебето. Искаше да е сигурна, че ако се спомине, всичко ще е наред. Какво, по дяволите, можех да направя, човече божи? — попита той, когато мълчанието на Джъстин му се стори като укор. — Тя официално ми беше клиентка, Джъстин. Аз бях неин адвокат. И какво сега, да взема да я разубеждавам? Да ти се обадя и да я издам?

С поглед, прикован в страничното огледало, Джъстин произведе някакви звуци, предназначени да послужат за успокоение.

— Другият изпълнител на завещанието й е Блум — добави яростно Хам. — Изпълнител, вятър! Изпълнител на смъртни присъди, бих казал аз.

Достолепната кантора „Хамънд и Манзини, адвокати“, се намираше в една преградена с железни порти сляпа уличка на име Илай Плейс. Тя заемаше двата последни етажа на стара къща, обитавана предимно от дървояди; по стените висяха маслените образи на знатни предци. Само след два часа двуезични чиновници щяха дискретно да мърморят в оплютите, мазни телефонни слушалки, а млади нимфи да се борят с модерната компютърна техника. Но в седем сутринта Илай Плейс пустееше, ако не се брояха дузината коли, паркирани по протежение на бордюра, и премигващата жълта светлина в криптата на близкия параклис. Превити под тежестта на багажа на Джъстин, двамата мъже се закатериха по скърцащите стълби към офиса на Хам на четвъртия етаж, а оттам до малкия отшелнически апартамент на тавана, току под покрива на сградата. На стената в тясната дневна-кухня-трапезария висеше снимка на един значително по-слаб Хам, триумфално вкарващ гол под възторжените викове на тълпа състуденти. В миниатюрната спалня, където Джъстин влезе да се преоблече, Хам и Мег разрязваха триетажната си сватбена торта, а зад тях италиански пажове с прилепнали клинове надуваха излъскани фанфари. И накрая, в микроскопичната баня, където си взе душ, висеше нескопосано нарисувана маслена картина, изобразяваща семейния дом на Хам в студена Нортумбрия — гледка, която най-добре обясняваше безпаричието на домакина му.

— Тоя гаден вятър отнесе покрива от северното крило, неговата мамица! — гордо изрева Хам от кухнята, докато чупеше яйца и гръмко хлопаше с тиганите. — Комини, керемиди, ветропоказател, часовник, всичко отиде. Добре, че Мег я нямаше вкъщи. Ако се бе случила долу, в градината, шпилът на ветропоказателя щеше да й се забие между лопатките като едното нищо.

Джъстин пусна крана на горещата вода и си ощави китката.

— Представям си колко се е изплашила — съчувствено отвърна той, докато трескаво въртеше студения кран.

— Тя ми изпрати една книжка за Коледа, направо страхотия. — Гръмовният глас на Хам долетя до него през цвърченето на бекона. — Не Мег. Тес ми я изпрати за Коледа. На теб показвала ли я е? А?

— Не помня, Хам. Всъщност май не. — Джъстин си търкаше главата със сапун, тъй като в банята нямаше шампоан.

— Някакъв индийски мистик. Рахми някой си. Звучи ли ти познато? Сега ще погледна как точно му викат.

— Боя се, че не.

— Един вид как да се обичаме, без да се обвързваме прекалено. Доста объркано ми се видя.

С подлютени от сапуна очи Джъстин изръмжа разбиращо.

— „Свобода, любов и действие“. Това й е заглавието. Какво да правя с една гола свобода, любов и тъй нататък? Ами че аз съм женен бе, неговата мамица! Жена ми ще ражда скоро. Освен това съм и католик. Тес също беше католичка, преди да се откаже от религията. Голяма тарикатка се извъди!

— Предполагам, че е искала да ти се отблагодари за всичкото тичане, дето му хвърли заради нея. — Джъстин се надяваше, че моментът е подходящ и гласът му звучи достатъчно равнодушно. Зад стената настъпи тишина, нарушавана само от цвъртенето на мазнината в тиганите. До Джъстин достигна миризма на загоряло, придружена от диви нецензурни крясъци.

— За какво тичане говориш? — запита накрая Хам; в гласа му се прокрадваше подозрение. — Аз пък си мислех, че ти нищо не знаеш, поне такава беше идеята. Това си беше лична тайна на Теса. „Да не се намесва никакъв Джъстин“ — такива й бяха инструкциите. Във всяко нейно писмо имаше по нещо в тоя дух. Като задължителните надписи по опаковките за цигари.

Джъстин напипа слепешком пешкира, но от триенето очите го засмъдяха още по-силно.

— Не че знаех нещо конкретно, Хам. Просто се досещах — обясни той през стената със същото престорено равнодушие. — Какво те караше да правиш? Да ходиш да взривяваш парламента? Да сипваш отрова в язовирите? — Никакъв отговор. Хам беше изцяло погълнат от приготвянето на закуската. Джъстин опипом ровеше в багажа си за чиста риза. — Само не ми казвай, че те е молила да разпространяваш подривни листовки за опрощаване дълговете на Третия свят — добави той.

— Някакви скапани фирмени архиви — достигна до него отговорът на Хам, заглушен от поредното тряскане на тигани. — За теб едно яйце ли да сложа или две? От нашите кокошки са.

— Едно стига, благодаря. Та за какви архиви става въпрос?

— Само с това ме занимаваше. Тъкмо си кажа, че нямам какво да правя и може да се отпусна и да надебелея, и — бум! — пристига съобщение за някакви си фирмени архиви. — Поредният трясък на тигани отклони вниманието на Хам в друга посока. — Разказвал ли съм ти как тя ме мамеше на тенис? Още навремето, в Торино. Истината ти казвам! С тази фръцла играехме на вързано и тя при всеки удар вика: „Аут.“ Може да е на цял метър навътре, а тя: „Аут!“ „Аз съм италианка — вика. — Позволено ми е.“ — „Каква италианка си ти? — викам й аз. — Та ти си чиста англичанка, същата като мен.“ Един господ знае какво щях да правя, ако бях спечелил мач. Сигурно щях доброволно да се откажа. Глупости, не! Тя нямаше да ме остави да спечеля, по-скоро щеше да ми отреже главата. Ах, божичко, Джъстин, извинявай!

Когато Джъстин пристъпи в дневната-трапезария, на масата пред него се извисяваше мазна купчина бекон, яйца, печени наденички, препържен хляб и домати. Хам стоеше като вкаменен, закрил устата си с ръка, ужасен и съкрушен от нескопосаната си метафора.

— Та за какви фирми все пак ставаше дума, Хам? И недей да ми се пулиш такъв. Отяжда ми се, като те гледам.

— Ставаше дума за правата на собственост — промълви Хам през дебелите пръсти на ръката си, докато тялото му бавно се отпусна върху стола от другата страна на миниатюрната кухненска маса. — Цялата работа беше в това чии са правата на собственост върху две пикливи фирми, регистрирани на остров Ман. Знаеш ли някой друг да й е викал Тес? — запита той, все още смутен от гафа. — Освен мен де.

— Не съм чувал. Във всеки случай не вярвам и тя да е чувала, нямаше да го допусне. Името Тес си беше твоя запазена територия.

— Толкова я обичах, душата си давах за нея!

— И тя много те обичаше. Та за какви фирми става въпрос?

— За интелектуална собственост. Не си мисли, че съм искал да я чукам или нещо такова. Прекалено близки бяхме.

— И с Блум беше така, ако случайно си се чудил.

— Това ли е официалната версия?

— Нито пък е вярно, че той е убиецът. Той е толкова убиец, колкото и аз.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Хам се поразведри.

— Мойта Мег не беше никак сигурна. Ама тя не познаваше Тес колкото мен, нали разбираш? Нашата връзка беше специална. Не може да се повтори. „Теса има приятелчета — виках й. — Просто приятелчета. Сексът няма нищо общо.“ Ще й предам това, което ми каза. Много ще се зарадва. Всичката тая помия в пресата направо ни побърка и двамата.

— Та къде бяха регистрирани тези фирми? Как се казваха? Не им ли помниш имената?

— Помня ги, разбира се. Как няма да ги помня, че нали нашата Тес ми ги набиваше в главата през ден.

Хам наливаше чая с две ръце — с едната стискаше дръжката на чайника, а с другата подпираше капака да не падне. Когато приключи с тази деликатна операция, той с недоволно ръмжене се облегна назад на стола си, като продължаваше да стиска чайника, после изведнъж се наведе напред като бик, който се готви да нападне.

— Добре де — започна настървено той. — В кой бранш според теб трябва да се търси най-потайната, най-лицемерна, лъжлива, измамническа шайка корпоративни тарикати, които имам съмнителното удоволствие да познавам?

— Във военната промишленост — предположи Джъстин без особена оригиналност.

— Не позна. Сред фармацевтичните компании. Те военната промишленост ще я купят и продадат като нищо. Само че аз ги спипах. Знаех, че рано или късно ще ги спипам. „Лорфарма“ и „Фармабиър“.

— Какво?

— Пишеше го черно на бяло в някакъв медицински парцал. От „Лорфарма“ разработили формулата, а от „Фармабиър“ притежавали технологията за производство. Знаех си, че ще ги спипам тия негодници. Отде ги измислят тия шантави имена само!

— Технология за производство на какво?

— На препарата по изобретената формула, тъпако! Какво друго си мислиш, че ще седнат да произвеждат?!

— Каква формула?

— Един господ ги знае. Тя тая работа е като правото, само че още по-объркана. Никога не съм срещал такива думи преди, надявам се да не ги срещам и за в бъдеще. Акционерите им ще се побъркат, ако ги прочетат. Така им се пада, да си знаят мястото.

След закуска двамата слязоха в офиса, за да заключат чантата „Гладстон“ в хранилището, което се намираше до кабинета на Хам. С комично стиснати устни и набожно вдигнати нагоре очи Хам набра комбинацията и задържа тежката стоманена врата, докато Джъстин влезе вътре сам и внимателно положи чантата на пода до купчина поизтрити от времето кожени кутии с емблемата на торинския клон на фирмата, щампована върху капака.

— Не забравяй, че това е само началото — мрачно предупреди Хам, преструвайки се на възмутен. — Нещо като пробна обиколка на пистата преди същинското състезание. После се изреждаха имената на директорите на всички компании, собственост на „Карел, Вита и Хъдсън“ във Ванкувър, Сиатъл и Базел, плюс още хиляда градове и градчета, от Ошкош до Ист Пинър. Плюс въпроси като: „Какво е положението с упорито разпространяващите се напоследък слухове за предстоящ срив на достолепната и благородна фирма «Бълбукане, Бирмингам и Бъзикня» или нещо подобно, известна като «Трите пчели», с пожизнен президент и повелител на вселената някой си Кенет Къртис, рицар на Британската империя?“ Нещо друго не искаш ли да знаеш? — виках си аз. Искаше, и още как. Казвах й да си го свали от интернет, а тя отвръщаше, че всичко е класифицирано или засекретено, или както там му викат, когато не искат всеки негодник да може да наднича в чужди файлове. Виках й: „Тес, момичето ми, имай милост, за бога, та това може да отнеме седмици! Къде ти, направо месеци!“ Да не мислиш, че се трогваше? Нашата Тес да се трогне? Как не! Тя знаеше, че за нея съм готов да скоча от въздушен балон без парашут, само да ми свирне, и го правя като едното нищо.

— Е, и какво излезе накрая?

Хам сияеше от невинна гордост.

— Излезе, че фирмата КВХ със седалища във Ванкувър и Базел притежава петдесет и един процента от ония скапани фармацевтични компании на остров Ман „Лорфарма“ и „Фармабиър“. „Трите пчели“ със седалище в Найроби пък притежават всички права за внос и дистрибуция на въпросната формула, плюс всякакви дериватни препарати, произведени на нейна основа, за цялата територия на африканския континент.

— Хам, ти си невероятен!

— „Лорфарма“ и „Фармабиър“ имат един и същ собственик, Бандата на тримата. Или поне имаха, докато тримата не продадоха своите петдесет и един процента. Въпросната тройка са един мъж и две жени. Мъжът се казва Лорбиър. Лор плюс Биър плюс Фарма равно на „Лорфарма“ и „Фармабиър“. И двете жени са лекарки. Адресът им за кореспонденция е пощенска кутия в Лихтенщайн.

— Как се казват?

— Някоя си Лара. Тук някъде съм си я записал. А, ето! Лара Емрих.

— А другата?

— Забравих й името. Всъщност не, помня го. Ковач. Няма собствено име. Аз се влюбих в Лара обаче. Любимата ми песен. Поне навремето. От „Доктор Живаго“. И Тес много си падаше по нея. Пак по същото време. Ох, тяхната мамица! — Кратка пауза, през която Хам гръмогласно си духаше носа, а Джъстин търпеливо го изчакваше.

— И какво направи с всичката тази безценна информация, след като се сдоби с нея? — подкани го той търпеливо, почти нежно.

— Обадих й се по телефона в Найроби и й прочетох всичко. Тя направо се побърка. Нарече ме герой… — Той прекъсна излиянията си, стреснат от изражението на Джъстин. — Не сме говорили по твоя телефон, глупако! Тя ми позвъни от някаква колежка в провинцията. „Иди до най-близката телефонна кабина, Хам, и ми се обади на този номер. Имаш ли молив?“ Много обичаше да ме командва. Много се страхуваше от телефони обаче. Ако питаш мен, беше развила лека параноя. Ама някои параноици имат истински врагове, не е ли така?

— Във всеки случай Теса имаше — съгласи се Джъстин, а Хам го изгледа някак особено; колкото повече го гледаше, толкова по-особен ставаше погледът му.

— Мислиш, че има връзка ли? — запита той с приглушен глас.

— Какво искаш да кажеш?

— Нашата Тес се е забъркала в някаква каша с фармацевтичните компании, така ли смяташ?

— Не е изключено.

— Божичко, Джъстин! Наистина ли смяташ, че те са й запушили устата? Знам, че не са цвете за мирисане, ама все пак…

— Убеден съм, че всички са убедени филантропи и алтруисти, Хам. До последния милионер.

Настъпи продължителна пауза, прекъсната накрая от Хам.

— Майчице мила. Божичко. Е, няма що. Трябвало е да внимава значи.

— Точно така.

— Аз я накиснах в тая помия. Като й се обадих по телефона.

— Не, Хам. Ти беше готов на всичко заради нея и тя ти беше много благодарна за това.

— Е, няма що. Господи! Мога ли да помогна с нещо?

— Можеш. Намери ми една кутия. Здрава картонена кутия ще свърши работа. Имаш ли нещо такова?

Доволен, че му се възлага задача, Хам изчезна и след доста пъшкане и ругатни се върна с голямо пластмасово чекмедже от размразител на хладилник. Клекнал пред чантата „Гладстон“, Джъстин отключи катинарчетата, откопча кожените каиши и като се стараеше да закрива чекмеджето с тялото си, прехвърли в него съдържанието на чантата.

— А сега бих желал, ако нямаш нищо против, да ми услужиш с няколко от най-скучните папки за наследството на рода Манзини. Със стари дати. Неща, които пазиш, но никога не поглеждаш. Колкото да напълним тази чанта.

Хам му намери и папки — охлузени и оръфани по краищата, точно както ги искаше Джъстин. И му помогна да ги наблъска в празната чанта. И го изчака, докато я закопча и заключи с катинарчетата. После го проследи от прозореца на кабинета си, докато излезе от сляпата уличка с чантата в ръка и си спря такси. И когато Джъстин най-после се скри от погледа му, промълви „Света Богородице!“ и молитвата му към божията майка бе напълно искрена.

— Добро утро, мистър Куейл. Може ли да ви взема чантата? Трябва да я прекарам през рентгена, ако не възразявате. Такива са разпорежданията. По ваше време не е било така, нали? Нито пък по времето на баща ви. Благодаря, сър. Ето ви номерчето, всичко е точно, чисто и редовно, както се казва. — И вече с по-тих глас: — Моите съболезнования, сър. Всички сме покрусени.

— Добро утро, сър! Радвам се да ви видя отново между нас. — И този глас се снишава: — Най-искрени съболезнования, сър. От мен и от съпругата.

— Приемете нашето най-дълбоко съчувствие, мистър Куейл. — Следващият глас, който чува право в ухото си, лъхти на бира. — Мисис Ландсбъри помоли да се качите направо при нея. Добре дошъл у дома.

Само че Форин Офис не е вече дом за Джъстин. Абсурдното претенциозно фоайе, замислено да всява ужас у махараджите от колониите, му въздейства като признание за безсилие. Портретите на надменно усмихнати корсари с перуки по стените вече не се усмихват на него.

— Джъстин? Аз съм Алисън. Ние с вас не се познаваме лично. Какъв ужасен повод да се запознаем! Как сте? — Алисън Ландсбъри се появи с преднамерена сдържаност в четириметровата рамка на вратата, водеща към кабинета й, и със заучено движение стисна дясната му ръка с двете свои. — Всички ние сме потресени, Джъстин. Ние сме просто в шок. А вие сте истински герой. Всичко стана толкова неотдавна, а вие вече сте на линия в министерството. Наистина ли сте в състояние да разговаряте смислено? На ваше място аз не бих могла.

— Чудех се дали не сте научили нещо за Арнолд.

— Арнолд? Ах, да, загадъчният мистър Блум. Боя се, че нищичко не знам. Страхуваме се от най-лошото — каза тя, без да уточнява кое според нея би било най-лошото. — И все пак, той не е британски поданик, доколкото знам? — И добави, видимо облекчена: — Така че нека оставим доблестните белгийци да се погрижат за своя човек.

Кабинетът й беше с височина на два обикновени етажа, с позлатени фризове и черни радиатори от времето на войната, и балконче, което гледаше към една уединена градинка. Имаше и две кресла, а върху облегалката на едното бе поставена жилетката на Алисън Ландсбъри, за да не сбърка някой и да седне на него. Имаше и предварително приготвено кафе в термос, за да не се нарушава интимността на срещата им. Във въздуха висеше неуловимият дъх на други лица, които току-що са си отишли. Четири години като пълномощен министър в Брюксел, три като съветник по отбраната във Вашингтон, преговори си наум Джъстин, цитирайки от официалната сводка. Още три в Лондон, прикрепена към Обединената разузнавателна комисия. Назначена преди шест месеца като главен кадровик на министерството. Единствените послания, разменени помежду ни: едно писмо (оставено без последствия), с което ме приканва да посвия юздите на жена си. Един факс (получен твърде късно), с който ми забранява да посещавам собствения си дом. Джъстин се замисли как ли всъщност изглежда домът на Алисън Ландсбъри и си представи апартамент в една от тузарските сгради от червени тухли в квартала зад „Хародс“, в удобна близост до бриджклуба. Беше жилеста, петдесет и шест годишна, облечена в черно — явно в памет на Теса. На средния пръст на лявата си ръка носеше мъжки пръстен с печат. Джъстин предположи, че е на баща й. На стената в рамка висеше нейна снимка, на която караше двуколка. И още една — не много уместна предвид на обстоятелствата, каза си Джъстин, — на която се ръкуваше с Хелмут Кол. Скоро ще станеш патрон на девически колеж и към теб ще се обръщат с „лейди Алисън“, помисли си той.

— Цяла сутрин премислях всички неща, които за нищо на света не бих ти казала, Джъстин — започна тя, като извиси глас сякаш за да я чуят и от задните редици. — И всички неща, по които е още рано да търсим споразумение помежду си. Например за нищо на света не бих те запитала как виждаш бъдещето си. Нито пък бих ти казала как ние го виждаме. Всички ние все още сме твърде потиснати за подобни разговори — заключи тя, доволна от красноречието си. — Между другото, аз съм като аквариум. Прозрачна отвсякъде. При мен няма нищо скрито. — На масата пред нея имаше лаптоп, който като нищо можеше да е и на Теса. Докато говореше, тя от време на време мушкаше плоския екран със сребриста показалчица, закривена на върха като игла за плетене на една кука. — Има обаче някои неща, които съм длъжна да ти кажа и смятам да го сторя още сега. — Муш с куката. — Така. Първото нещо, което ще ти кажа, се нарича безсрочен отпуск по болест. Безсрочен, защото зависи, разбира се, от мнението на лекарите. По болест, защото ти си болен. Независимо дали го съзнаваш, или не, ти си силно травмиран. — Така значи, казаха ли ти го! Муш още веднъж. — Ние също даваме психологически консултации и оказваме помощ на нуждаещи се. Боя се, че сме натрупали доста богат опит, защото нуждаещи се не липсват. — Печална усмивка и поредно мушване с куката. — Доктор Шанд. Отвън Емили ще ти даде координатите на доктор Шанд. Записали сме ти предварително час за утре в единайсет, но можеш да го смениш, ако не ти е удобен. На Харли Стрийт, къде другаде? Доктор Шанд е жена, надявам се, че нямаш нищо против.

— Никак даже — отвърна сговорчиво Джъстин.

— Къде си отседнал?

— В нашата къща. Тоест в моята. В Челси. Днес се нанасям.

Тя се намръщи.

— Но това не е семейното ви жилище, нали?

— Това е жилището на Теса.

— Аха, разбирам. Но баща ти нямаше ли къща на Лорд Норт Стрийт? Доста красива сграда, ако правилно съм запомнила.

— Продаде я, преди да почине.

— Значи смяташ да живееш в Челси.

— Засега.

— В такъв случай Емили ще трябва да вземе координатите и на тази къща, ако обичаш.

Вниманието й отново се пренесе към компютърния екран. Дали четеше нещо от него, или се опитваше да се скрие вътре?

— Доктор Шанд не дава еднократни консултации, тя провежда цял курс на лечение. Индивидуална или групова терапия, според случая. Насърчава общуване между пациенти със сходни оплаквания. В пълно съответствие със съображенията за национална сигурност, разбира се. — Муш. — А ако пък ти трябва свещеник, ние разполагаме със свещеници от всички религии, така че само ни кажи. Всички те са проверени хора и пред тях може да се говори свободно на всякакви теми. Трябва да се използват всички възможности, стига да не вредят на националната сигурност, така поне смятаме ние. Ако доктор Шанд не ти подхожда, ще ти намерим друг специалист, ти само кажи.

Като нищо ще ми назначиш и акупунктура, помисли си Джъстин. Ала в друго, отдалечено кътче на съзнанието си той се питаше защо ли й трябва да му урежда проверени изповедници, ако той няма никакви тайни за изповядване.

— Ах, да не забравя. Трябва ли ти убежище? — Муш с куката.

— Моля?

— Закътана къща. — Тя акцентира прилагателното закътана. — Някое тихо местенце, далеч от света, където да се скриеш, докато отмине истерията. Където можеш да останеш в пълна анонимност, да си възстановиш душевното равновесие, да се разхождаш на воля из природата, да прескачаш до Лондон, когато ни дотрябваш или ние на теб, и да се връщаш вечер обратно. Тъкмо такова се предлага в момента. Не съвсем безплатно, но много изгодно, субсидирано от правителството на Нейно величество. Може би ще искаш да се посъветваш с доктор Шанд, преди да решиш?

— Ами, ако кажете…

— Вече казах. — Муш. — В последно време ти си претърпял серия от жестоки публични унижения. Как по твоя преценка ти се отразява това?

— Страхувам се, че не съм се появявал много на публични места. Ако си спомняте, лично вие наредихте да се крия.

— Но въпреки това си преживял много. Никой не обича да бъде смятан за измамен съпруг, никой не обича вестниците да се ровят в сексуалния му живот. И все пак ти не ни мразиш. Не се чувстваш гневен, озлобен или унизен. Нямаш намерение да си отмъщаваш. Смяташ да надживееш всичко и да гледаш напред. Разбира се, че така смяташ. Ти си стар служител на министерството.

Несигурен дали последното беше въпрос, укор или просто констатация за издръжливостта му, Джъстин не отговори, като вместо това предпочете да съсредоточи вниманието си върху обречената бегония, която се задъхваше в една саксия, поставена прекалено близо до радиатора.

— Тук някъде имах една докладна от отдел „Кадри“. Искаш ли да чуеш какво пише, или ще ти дойде твърде много за днес? — Тя все пак му подаде докладната. — Разбира се, продължаваш да получаваш заплатата си в пълен размер. Боя се обаче, че семейните надбавки са прекратени, считано от деня, в който си престанал да бъдеш семеен. Това са неща, които просто трябва да приемем, Джъстин, и според моя немалък опит колкото по-рано, толкова по-добре. Получаваш и обичайната сума за аклиматизация при завръщане в родината до изясняване на евентуалното ти преназначение, но само в единичен размер. Е, Джъстин, мисля, че това на първо време ти стига.

— Като пари?

— Като информация, която човек в твоето положение може да смели за един ден.

— Защо? Още нещо ли има?

Тя остави показалката и го погледна право в очите. Преди години Джъстин бе имал дързостта да направи рекламация в един универсален магазин на Пикадили и бе изпитал върху себе си подобен поглед от страна на управителя.

— На този етап, не, Джъстин. Поне ние не знаем да има. Само че знае ли се? Блум се води безследно изчезнал, а пресата ще продължава да рови, докато този ужасен случай не се изясни по един или друг начин. А ти днес имаш обяд с Пелегрин.

— Да.

— Е, ужасно мило от негова страна. Ти се държа доблестно, Джъстин, не се огъна под натиска на събитията и това не остана незабелязано, където трябва. Убедена съм, че си бил подложен на ужасно напрежение. Не само след смъртта на Теса, но и преди това. Трябваше да бъдем по-твърди и да ви върнем своевременно в родината. Проявихме голяма толерантност, защото така ни беше по-лесно, ако трябва да бъда откровена с теб. — Показалката отново мушва екрана; Алисън Ландсбъри се взира в него с нарастващо неодобрение. — Не си давал никакви интервюта, нали? Не си разговарял с никого, официално или неофициално?

— Само с полицията.

Тя пропуска последната реплика покрай ушите си.

— Няма и да разговаряш. Дори „не коментирам“ няма да казваш. В твоето състояние си напълно извинен, ако просто им затвориш телефона.

— Сигурен съм, че няма да ми е никак трудно да го направя.

Муш с показалката. Пауза. Тя поглежда екрана, после Джъстин. После пак екрана.

— У теб няма ли случайно някакви материали или книжа, които ни принадлежат? Които са, как да се изразя, наша интелектуална собственост? Вече са те питали, но аз съм длъжна да те попитам още веднъж в случай, че си попаднал на нещо или попаднеш на нещо в бъдеще. Е, попадал ли си на нещо?

— Нещо, което е било на Теса ли?

— Имам предвид нейните извънбрачни занимания. — Тя не побърза да уточни какви биха могли да бъдат те. А когато накрая го стори, Джъстин изведнъж си даде сметка, може би с голямо закъснение, че през цялото това време Теса сама по себе си бе представлявала чудовищно оскърбление за Алисън Ландсбъри, позор за нейната школа, класа, пол, родина; позор за дипломатическата служба, която бе опетнила; и че по тази логика самият той, Джъстин, бе послужил за троянския кон, чрез който тя се бе вмъкнала в цитаделата. — Имам предвид данни, с които тя би могла да се сдобие, законно или не, в хода на своите разследвания или както там ги наричаше — добави Ландсбъри с нескрито отвращение.

— Не разбирам дори какво се очаква от мен да търся — оплака се Джъстин.

— И ние не знаем със сигурност. И наистина ни е трудно да разберем как изобщо е успяла да се замеси във всичко това. — Внезапно яростта, която от дълго време клокочеше в нея, започна да прелива навън. Джъстин беше сигурен, че тя не го прави нарочно, във всеки случай бе положила големи усилия, за да се сдържи. Но явно не можеше повече да се владее. — Предвид на всичко, което знаем по случая, е наистина невероятно, че жена като Теса е успяла да попадне на такова място. Портър сам по себе си е отличен като шеф на мисия, но в случая не мога да не си мисля, че и той носи част от вината за сегашната ситуация.

— За какво по-точно?

Тя се спря толкова внезапно, че той чак се стресна. Като влак, който внезапно се ударя в ограничителните буфери в края на коловоза. Очите й останаха приковани в екрана на компютъра. Показалката беше още в ръката й, но тя не посегна повече с нея. Накрая леко я положи върху бюрото, като гвардеец от почетен караул, който полага оръжието си, след като е изстрелял погребален салют.

— Горкият, Портър — каза тя.

— Какво Портър? — запита Джъстин.

— Те двамата бяха невероятно мили, пожертваха всичко за бедното дете.

— И аз мисля така. Но какво точно са пожертвали?

Тя сякаш споделяше смайването му. Нуждаеше се от него като съюзник, с когото заедно да хулят Портър Колъридж.

— На такъв пост е ужасно, ужасно трудно, Джъстин, да прецениш кога трябва да удариш с юмрук по масата. Човек иска да се отнася с хората си като с личности, да бъде в състояние да взема предвид личното положение на всеки един от тях. — Ако Джъстин си бе помислил за миг, че тя ще смекчи атаката срещу Колъридж, жестоко се бе излъгал. Тя просто презареждаше оръжието. — Само че нека си го кажем в очите. Портър беше там, на място, докато ние не бяхме. Ние не можем нищо да предприемем, понеже не знаехме цялата истина. Няма никакъв смисъл да очакват от нас да оправяме кашата ex post facto, ако не сме били уведомени a priori. Така ли е?

— Предполагам, че е така.

— А ако Портър е бил прекалено зает със собствените си семейни проблеми — не че се опитвам да ги отричам, никой не ги отрича, Джъстин, — за да види това, което става под носа му — имам предвид историята с Блум и така нататък, извини ме, — той поне имаше абсолютно надежден заместник в лицето на Санди, много способен служител, винаги подръка, по всяко време, който да му отваря очите при нужда. Което Санди вършеше с най-голямо усърдие. До втръсване. Само че без какъвто и да било резултат. Искам да кажа, за всички е ясно, че тяхното дете — Роузи, или както там й викат, горкото момиченце — заема цялото им внимание. А не това е функцията на един върховен комисар, поне не за това е бил назначен от нас, или ти не мислиш така?

Джъстин придаде смирено изражение на лицето си в знак на съчувствие към нейната дилема.

— Не че ти се бъркам, Джъстин. Просто те питам. Как е възможно, как беше възможно — нека оставим Портър за момент, — та питам, как беше възможно жена ти да се забърка в цял куп дейности, от които ти да нямаш никаква представа? Добре, да кажем, че тя се е смятала за модерна жена. Браво на нея. Живяла си е свой живот, поддържала си е връзките… — Многозначителна пауза. — Не казвам, че е трябвало да я контролираш, това би било прекалено остаряло и еснафско. Просто те питам как стана така, че на практика ти дори не си подозирал за нейните занимания… и разследвания, за това, че тя… как да се изразя? С твое позволение, затова, че тя си е навирала носа там, където…

— Бяхме се споразумели — каза Джъстин.

— Разбира се. Равноправие и всеки си живее живота. Но все пак, Джъстин, под един и същ покрив! Да не би да искаш да ми кажеш, че тя нищо не ти е казвала, нищичко не ти е показвала, нищо не е споделяла с теб? Просто не е за вярване.

— И аз мисля така — съгласи се Джъстин. — Боя се, че така става, когато човек доброволно си завре главата в пясъка.

Ново мушване с показалката.

— Така. Ти ползваше ли компютъра й?

— Какво?

— Зададох ти напълно ясен въпрос. Ползваше ли или по-точно имаше ли достъп до лаптопа на Теса? Може би не знаеш това, но тя е изпратила до Форин Офис документи с доста остър тон. В които се повдигат много сериозни обвинения към определени личности. Обвинения в ужасни неща. От които могат евентуално да произтекат извънредно сериозни последици.

— Извънредно сериозни за кого, Алисън? — запита Джъстин, предпазливо опитвайки се да изкопчи от нея някое безценно зрънце информация.

— Не е важно за кого, Джъстин! — сопна се яростно тя. — Въпросът ми е, у теб ли е лаптопът на Теса и ако не е у теб, то къде се намира в този момент и какво съдържа?

— Отговорът на първия ви въпрос е: никога не сме го ползвали съвместно. Той си беше неин и само неин. Аз дори не знаех как да го стартирам.

— Остави стартирането. У теб ли се намира сега, това те питам. И от Скотланд Ярд са те питали, но ти — напълно мъдро и правилно впрочем — си преценил, че е по-добре той да попадне в наши ръце, във Форин Офис. Ние, разбира се, сме ти много благодарни за това. Отбелязано е където трябва.

Да, това беше едновременно констатация и въпрос, на който се отговаря или с „да“, или с „не“. Ако компютърът е у вас, сложете кръстче в квадрат А, ако ли пък не — в квадрат Б. Беше също така и заповед, и предизвикателство. А доколкото можеше да се съди по втренчения й небесносин поглед, и заплаха.

— А също и всички дискети, ако обичаш — добави тя, когато той не отговори веднага. — Тя си вършеше добре работата, беше компетентен юрист, което усложнява ситуацията още повече. Така или иначе, със сигурност си е архивирала копия от всички файлове, които са представлявали интерес за нея. При създалите се обстоятелства тези дискети също представляват заплаха за националната сигурност и ние бихме желали да ги получим.

— Няма никакви дискети. По-точно нямаше.

— Разбира се, че е имало. Как може да е ползвала компютър, без да архивира файловете на дискети?

— Търсих къде ли не. Просто не намерих нищо.

— Много странно, наистина.

— Нали? И аз мисля така.

— При това положение, виж какво ще те помоля да направиш, Джъстин. Просто ни донеси всичко, с което разполагаш, веднага след като се нанесеш и си разопаковаш нещата. А пък ние ще се оправяме оттам нататък. Така ще ти спестим неприятностите и отговорността. Става ли? Значи се разбрахме. Всичко, което няма отношение към нашите опасения, си е твое и само твое. Ние ще ти направим разпечатки на всеки документ и ще ти ги предадем на ръка. Никой няма да ти ги чете, анализира или запаметява наизуст. Да изпратя ли някого с теб още сега? Това ще ти помогне ли? Да или не?

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен, че ти трябва втори човек? Би трябвало да си. Някой колега от твоя ранг, който добре те разбира и ти съчувства? Някой, на когото изцяло можеш да се довериш? Сега вече сигурен ли си?

— Компютърът беше на Теса, нали разбирате? Тя си го беше купила, тя го използваше.

— Е, и?

— Ами просто не съм сигурен дали имате право да ме молите за подобно нещо. Да ви предоставя нейни лични вещи, с които да разполагате както си искате, просто защото тя е мъртва и не може да откаже. — Спеше му се. Той притвори очи за момент, после разтърси глава, за да се разсъни. — Във всеки случай този въпрос засега не стои.

— Защо да не стои, ако мога да попитам?

— Защото компютърът не е у мен. — Той се изправи толкова внезапно, че сам се изненада, но имаше нужда да се протегне и да вдъхне глътка чист въздух. — Най-вероятно кенийската полиция го е откраднала. Те крадат каквото им попадне. Благодаря ви, Алисън. Бяхте много любезна.

На гардероба му отне малко по-дълго време от обичайното, за да си получи обратно чантата.

— Извинете ме, че си тръгвам преждевременно — подметна той, докато чакаше.

— Няма такова нещо, сър — припряно отвърна гардеробиерът и се изчерви.

— Джъстин, скъпи ми приятелю! — Джъстин тъкмо бе отворил уста, за да каже името си на портиера на клуба, когато Пелегрин го изпревари; с тежки стъпки той му се притече на помощ по парадното стълбище, усмихнат с неотразимата си усмивка на професионален добряк, и отдалеч се провикна: — Той е с мен, Джими, вземи му чантата и ми го дай тук. — После енергично разтърси ръката на Джъстин, докато с другата ръка го обгърна през раменете с мощен, недотам английски жест на приятелство и съчувствие. — Във форма ли си? — запита го той по-тихо, като най-напред се огледа, за да се убеди, че в близост до тях няма никой. — Можем да се разходим из парка, ако предпочиташ. Или някой друг път? Ти само кажи.

— Няма нужда, Бърнард. Наистина.

— След оная вещица Ландсбъри сигурно се чувстваш като парцал?

— Ни най-малко.

— Запазил съм маса за двама в трапезарията. Има и бюфет, но там се яде на коляно и са само пенсионери, дето още хленчат по Суец. Ще ходиш ли до тоалетната?

Трапезарията приличаше на гигантска натруфена катафалка с изографисани херувими, прехвръкващи по таван от яркосиньо небе. Мястото, което Пелегрин бе избрал за свещенодействието на обяда, се намираше в един ъгъл, отчасти скрит от полирана гранитна колона и меланхолична драконова палма в сандък. На масите около тях съсредоточено обядваше неизменното братство на Уайтхол с костюми в метално сиво и колежански подстрижки. Това е моят свят, бе й обяснил Джъстин навремето. Когато се ожених за теб, аз все още бях един от тях.

— Я най-напред да отхвърлим важните задачи — тържествено предложи Пелегрин, след като смуглият карибски келнер с мораво сако церемониално им бе поднесъл менютата, оформени като хилки за пинг-понг. Тактичен както винаги, Пелегрин искаше да даде на двамата възможност да посвикнат един с друг, като същевременно се занимават с менюто, така че да не им се налага да си срещат прекалено често погледите. — Полетът поносим ли беше?

— Напълно, благодаря. Преместиха ме в първа класа.

— Прекрасно, прекрасно. Прекрасно момиче, Джъстин — промърмори Пелегрин, вдигнал менюто хилка пред лицето си като параван. — Повече нищо няма да кажа.

— Благодаря ти, Бърнард.

— Висок дух, силен кураж. Майната му на останалото. Месо или риба? Днес е понеделник. Какво ядеше там?

Джъстин познаваше Бърнард Пелегрин, макар и с големи прекъсвания, от началото на дипломатическата си кариера. Беше служил с него в Отава, бяха се засекли за кратко време в Бейрут. В Лондон бяха посещавали заедно курс по оцеляване на заложници и си бяха разменяли безценни съвети, като например как да познаеш, че те следи група въоръжени бандити, които не се боят от смъртта; как да запазиш достойнството си, когато си с вързани очи, ръце и крака и си натикан в багажника на движещ се мерцедес; кой е най-добрият начин да скочиш от висок прозорец, ако стълбището е блокирано, но поне краката ти са свободни.

— Всички журналисти са помияри — обяви авторитетно Пелегрин, все още заровил глава в менюто. — Знаеш ли какво съм намислил да направя някой ден? Ще организирам денонощно наблюдение над тия нахални копелета. Същото, което те направиха с теб, ще им го върна тъпкано. Ще наема няколко биячи да дебнат пред входните врати на ония тежкари от „Гардиън“ или „Нюз ъф дъ Уърлд“, докато си чукат вътре курвите. Да снимат децата им, когато отиват на училище. Да питат жените им как е техният старец в леглото. Ще им покажа аз на тия тъпанари как се чувства човек, когато му досаждат. Не ти ли идваше на моменти да вземеш една картечница и да ги подпукаш от прозореца?

— Всъщност, не.

— И аз не бих го направил. Това са едни неграмотни лъжци и лицемери. Филето от херинга си го бива. От пушената змиорка получавам газове. Панираната писия също е вкусна, ако изобщо обичаш писия. Кажи им да ти я запекат на скарата. — Той драскаше нещо в бележник с неговото име, сър Бърнард П., напечатано с главни букви на всяка страница, като вляво бяха записани названията на ястията, а отдясно имаше колонка от квадратчета, където да се отбележи поръчката. Най-отдолу беше предвидено място за подписа му като член на клуба.

— Бих взел писия. — Пелегрин никога не изслушва събеседника си, спомни си Джъстин. Тъкмо затова си е създал реноме на ловък и безкомпромисен преговарящ.

— На скара?

— Панирана.

— Ландсбъри беше ли във форма?

— В олимпийска.

— Каза ли ти, че е като аквариум?

— Боя се, че да.

— Много държи да наблюдава твоя случай. Говорихте ли за бъдещето?

— Аз съм травмиран и в безсрочен отпуск по болест.

— Скариди?

— Предпочитам авокадо, благодаря — каза Джъстин и видя как Пелегрин отбеляза два пъти коктейл от скариди.

— Сигурно ще ти е приятно да чуеш, че напоследък Форин Офис официално не одобрява консумацията на алкохол от служителите си по време на обяд — каза Пелегрин, като изненадващо озари Джъстин с една от жизнерадостните си усмивки. После и с втора за в случай, че първата е останала незабелязана. Джъстин си спомни, че усмивките на Пелегрин бяха винаги едни и същи — еднакви по интензивност, продължителност и степен на заучена спонтанност. — Само че ти си травмиран, както сам каза, и за теб ще направим изключение. А дългът повелява и аз да ти правя компания. Тук предлагат едно бяло бургундско, съвсем прилично, ако питаш мен. Ти готов ли си да поемеш твоята половина от бутилката? — Сребърното моливче отбеляза бутилка бяло бургундско. — Ти си оправдан, между другото. Отърва се. Измъкна се. Браво. — Той откъсна листа и го затисна със солницата, за да не хвръкне.

— Оправдан от какво?

— От подозрение в убийство, какво друго? Не си убил Теса и шофьора й, не си наел платени убийци да ги пречукат вместо теб, не си обесил Блум за топките от гредата на тавана. Напускаш съдебната зала, петното в биографията ти е изтрито веднъж завинаги. — Листът с поръчката магически бе изчезнал изпод солницата. Сигурно келнерът го бе отнесъл в движение, но Джъстин беше твърде замаян, за да забележи маневрата. — Между другото, чух, че там си се занимавал с градинарство, и обещах на Сели да те попитам какво точно си отглеждал. — Сели беше съкратено от Селин, всяващата ужас благоверна съпруга на Пелегрин. — Екзотични растения? Сукуленти? Боя се, че не ме бива в тази област.

— Ами, кажи-речи, всичко — чу се да казва Джъстин. — Климатът в Кения е извънредно благоприятен. Не знаех, че името ми е било опетнено, Бърнард. Знам, че те си бяха съставили теория по въпроса. Но всичко беше само една мъглява хипотеза.

— Бяха си съставили всякакви теории, бедничките. Доста над правомощията си, ако трябва да бъдем честни. Трябва да ни дойдеш на гости в Дорчестър някой ден. Ще говоря със Сели. За почивните дни. Играеш ли тенис?

— Боя се, че не.

Бяха си съставили всякакви теории, повтори си той наум. Бедничките. Пелегрин говореше за Роб и Лесли така, както Ландсбъри бе говорила за Портър Колъридж. Онова лайно Том еди-кой си се докопа до поста в Белград, тъкмо казваше Пелегрин, и то главно защото министърът не може да го понася в Лондон, а и кой ли може? Дик как-му-беше името ще си получи най-после рицарското звание на предстоящата годишна церемония в двореца, а после, ако всички имаме късмет, ще го изритат нагоре в Министерството на финансите — бог да пази икономиката (шегувам се, разбира се!) — ама как иначе, та нали Дик целува задника на Новата лейбъристка партия цели пет години! Иначе всичко си е постарому. Форин Офис продължава да се пълни с отличниците на провинциалните университети, с разни селяндури от Кройдън с неопределен акцент и с пуловери под саката, като ония, новите, дето вече постъпваха, когато Джъстин се готвеше за Африка. Помни ми думата, след десет години тук няма да остане и един от нас. Келнерът донесе двата коктейла от скариди. Джъстин регистрира пристигането им в забавен кадър.

— Ама те все пак бяха млади, нали? — запита снизходително Пелегрин, възобновявайки реквиема.

— Новопостъпилите? Разбира се.

— Ония, полицайчетата в Найроби. Млади и гладни, да са живи и здрави. Всички сме били някога като тях.

— Сториха ми се доста отракани.

Няколко секунди Пелегрин дъвка намръщено.

— Дейвид Куейл да не ти е случайно роднина?

— Племенник.

— Миналата седмица го назначихме. Само на двайсет и една е, но ние си рекохме: я да го вземем, преди от Ситито да са ни го измъкнали под носа. Моят кръщелник започна преди седмица в Барклис Банк с начална заплата четирийсет и пет хиляди годишно, плюс всички екстри. А е тъп като галош и още има жълто около устата.

— Браво на Дейвид. Не знаех.

— Много е странно, да ти кажа право, че Гридли е решил да изпрати жена в Африка с подобна задача. А е работил с дипломати, познава условията. Жена полицай, моля ти се. Че кой ще я вземе на сериозно там?! Във всеки случай не и момчетата на Мой, това поне е сигурно.

— Гридли? — повтори Джъстин, когато мъглата в мозъка му се поразпръсна. — Това да не е Франк Артър Гридли? Онзи, който отговаряше за охраната на дипломатическия корпус?

— Същият, и господ да ни е на помощ.

— Ами че той е пълен мухльо! Работил съм с него когато бях в Протокола. — Джъстин чу собствения си глас да се извисява над допустимите за този клуб децибели и бързо го понижи.

— Дървена глава — съгласи се весело Пелегрин.

— Откъде-накъде той ще разследва убийството на Теса?

— Прикрепен е към Отдела за тежки углавни престъпления. Специалист по задгранични разследвания. Ти поне познаваш полицаите — каза Пелегрин и натъпка в устата си поредната дажба скариди и хляб с масло.

— Във всеки случай познавам Гридли.

Докато преживяше скаридите си, Пелегрин превключи на телеграфния език на висшата консервативна върхушка.

— Двама млади полицейски служители, единият от които жена. Другият се изживява като Робин Худ. Случаят е сензационен, целият свят тях гледа. Очакват да видят имената си със светещи букви. — Той понамести ленената салфетка на шията си. — И почват да съчиняват разни теории. С какво друго да впечатлят невежите си началници, ако не с една пикантна теорийка. — Той отпи, после потупа устни с крайчеца на салфетката. — Наемни убийци, корумпирани африкански правителства, многонационални корпорации — страхотен материал! Нищо чудно, ако имат късмет, да получат и роля във филма…

— Коя многонационална корпорация са имали предвид? — запита Джъстин, който се престори, че не обръща внимание на отвратителната идея за създаване на филм за смъртта на Теса.

Пелегрин улови погледа му, помисли за момент и се усмихна.

— Фигуративно казано — обясни небрежно той. — Не го взимай буквално. Тия ченгета от самото начало бяха тръгнали по грешна следа — подхвана отново той, после за миг се разсея, докато келнерът доливаше чашите им. — Абе, гнусна работа. Направо гадост. Не ти, Матю. — Последното беше адресирано към келнера в пристъп на снизходителна доброжелателност към етническите малцинства. — Не става дума за теб. Нито пък за някой от членовете на клуба. — Келнерът офейка. — За кратко време са се опитали да го припишат на Санди, можеш ли да си представиш?! Уж бил влюбен в нея и от ревност поръчал да ги очистят и двамата. После, като видели, че от тая работа нищо няма да излезе, превключили на международна конспирация. Най-лесното нещо на света. Подбираш разни взаимно несвързани факти, съшиваш ги криво-ляво, изслушваш неколцина вечно недоволни, дето ги е яд на целия свят, подхвърляш едно-две известни имена, и ето ти цял криминален роман. Нещо подобно правеше и Теса, ако ми позволиш да ти го кажа. Е, ти поне го знаеш.

Джъстин поклати глава с невиждащи очи. Не, това не може да бъде, каза си той. Счуло ми се е. Аз съм още в самолета и чувам гласове.

— Боя се, че не — отвърна той.

Пелегрин имаше малки очички. Джъстин не го бе забелязал преди. Или може би не беше така, но той просто бе свикнал да ги присвива под огъня на врага — а за враг, доколкото Джъстин можеше да прецени, би бил обявен всеки, дръзнал да оспори нещо, казано от него, или — не дай, боже! — да насочи разговора в нежелана и непредвидена посока.

— Писията добра ли е? Трябваше да си вземеш панирана. Не е толкова суха.

Писията е великолепна, увери го Джъстин, като не посмя да добави, че тъкмо панирана се бе опитал да си поръча. А и бялото бургундско си го биваше. Направо беше чудесно. Чудесно, като онова чудесно момиче.

— Значи не ти го е показвала. Големия си труд. Техния голям труд, ако ми позволиш. Това е, което имаш да кажеш по въпроса, и не се отказваш от думите си. Правилно ли съм разбрал?

— Какъв труд? И от полицията ме питаха за някакъв труд. А също и Алисън Ландсбъри, макар и със заобикалки. Какъв труд? — Джъстин се правеше на наивен и започваше сам да си вярва. Отново се опитваше да изкопчи информация, но много предпазливо.

— Значи дори и на теб не ти го е показвала, а само на Санди — каза Пелегрин, като прокара тази информация с глътка вино. — Това ли очакваш да повярвам?

— Какво? — Джъстин се надигна рязко на стола си.

— Ами да. Тайни разговори, срещи, всичко. Както си му е редът. Съжалявам, мислех, че знаеш.

Но сега си доволен, че не съм знаел, помисли си Джъстин, без да откъсва озадачения си поглед от Пелегрин.

— И какво е направил Санди с материала?

— Показал го на Портър. Портър се разтреперил. Той взима решения веднъж в годината, прокарвайки ги с много вода. Та Санди ми го препрати. Съвместен труд с гриф „Поверително“. Грифът е бил поставен не от Санди, а от Теса и Блум. Повръща ми се от хуманитарни светци. Между другото, ако искаш да се поразтушиш, ела на пикника за международни бюрократи. Извинявай, отклоних се.

— И ти какво направи с него? За бога, Бърнард! — Аз съм заблуденият вдовец на края на нервите си. Оскърбеният наивник, нищо, че не съм чак толкова наивен, колкото изглеждам. Възмутеният съпруг, изоставен от своята развратна жена и унизен от нейния любовник. — Ще ми каже ли най-после някой за какво всъщност става дума? — продължи той със същия гневен тон. — Цяла вечност бях нещо като арестант у Санди, а той не обели и дума за някакви тайни срещи с Теса, с Арнолд или с някой друг. За какъв труд става въпрос? На каква тема е този труд? — Той продължаваше да опипва за информация.

Пелегрин се усмихна още веднъж. Още два пъти. Три.

— Значи нищо не знаеш. Много добре.

— Точно така. Нищо не знам. Всичко ми е като мъгла.

— Да живееш с такова момиче, наполовина на годините ти, умно, освободено, отракано, и нито веднъж да не ти хрумне да я запиташ с какво се занимава?

Пелегрин е ядосан, каза си Джъстин. Също като Ландсбъри. И като мен. Всички сме ядосани и не се опитваме да го крием.

— Не, не я питах. Само че тя не беше наполовина на годините ми.

— И нито веднъж не надникна в дневника й, нито веднъж не вдигна уж случайно слушалката на втория телефон? Нито веднъж не прочете кореспонденцията й, не отвори в компютъра й? Нищо?

— Нищо. Отговорът на всички въпроси е: не.

Пелегрин говореше сякаш на себе си, без да откъсва поглед от Джъстин.

— Значи до теб нищичко не достигаше. Ни чул, ни видял, а? Изумително! — Той почти не си даваше труд да скрие сарказма си.

— Тя беше юрист, Бърнард. Не беше дете. Беше извънредно квалифицирана и много интелигентна юристка. Или си забравил?

— Така ли? Не мисля, че съм забравил. — Пелегрин си сложи очилата за четене, за да обезкости рибата пред себе си. С ножа и вилицата той отдели гръбнака, вдигна го нагоре и едва тогава се заоглежда безпомощно като инвалид с надеждата, че келнерът ще го забележи и ще му донесе допълнителна чинийка за костите. — Да се надяваме, че освен Санди не е занимавала никой друг с изложенията си. Тя се бе захванала направо с главния играч, знаем това със сигурност.

— С какъв главен играч? Имаш предвид с теб!

— С Къртис. Със самия Кени Кей, великия мъж. — Пелегрин внимателно положи гръбнака върху появилата се изневиделица чинийка. — Истинско чудо е, че не се е хвърлила пред конете му на състезанията. Но го е изпяла в Брюксел, в ООН, по телевизията, където й падне. Едно момиче като нея си наумява, че е призвано да спасява човечеството, и тръгва да го спасява, потегля на кръстоносен поход и пет пари не дава за последствията.

— Не е вярно — възрази Джъстин, у когото изумлението се бореше с нарастващата ярост.

— Какво каза?

— Теса полагаше големи усилия, за да ме предпази. А също и страната си.

— Как? Като се рови в мръсотията? Като прави от мухата слон? Като досажда на шефа на мъжа си? Като нахлува в кабинетите на свръхзаети мениджъри на компании, и то под ръка с оня тип Блум? Аз не бих нарекъл това стремеж на една жена да предпази съпруга си, а по-скоро най-бързия и сигурен начин да провали кариерата му. Не че и без това кариерата ти бе кой знае колко обещаваща, ако трябва да сме съвсем честни. — Глътка газирана вода за освежаване на гърлото. — Така. Сега вече разбрах. — Двойна усмивка. — Ти наистина не знаеш нищо за страничните й занимания. И продължаваш да го твърдиш.

— Точно така. Нищо не знам. И го твърдя. Аз съм напълно изумен и объркан. От полицията ме питат, Алисън ме пита, ти ме питаш… Наистина ли съм бил в неведение през цялото време? Отговорът е: Да, наистина. Бях и все още съм.

Пелегрин вече клатеше глава, развеселен и невярващ.

— Виж какво, старче. Изслушай ме. Не че имам нещо против теб. Нито пък Алисън. Та значи идват при теб ония двамата. Теса и Арнолд. Хванати за ръце. „Помагай, Джъстин. Изобличихме престъпника. Стара, реномирана британска компания трови беззащитни кенийци, използва ги като морски свинчета, един господ знае какви ги върши с тях. Цели села обезлюдени, трупове се валят по земята, и ето ти доказателствата, черно на бяло! Ти само ги прочети.“ Така ли беше?

— Нищо подобно не е ставало.

— Не съм свършил още. Джъстин, никой не се опитва да те натопи. Тук си между свои. Всички сме ти приятели.

— Забелязах вече.

— Та ти значи ги изслушваш, какъвто си добряк. Прочиташ зловещия им сценарий за Страшния съд от осемнайсет страници и обявяваш, че май нещо им хлопа дъската. Намерили са идеалната тактика, ако искат да съсипят британско-кенийските отношения за следващите двайсет години. Правилно, много умно. Ако Сели се бе опитала да ми свие такъв номер, здравата щях да й насиня задника. И също като теб щях да се преструвам, че нищо не се е случило, че с никого не съм се срещал, което щеше да си бъде вярно. Нали така? Ние ще забравим всичко също толкова бързо, както и ти. Досието ти си остава чисто, черната ти точка от тефтера на Алисън е заличена. Съгласен?

— Никой не се е обръщал към мен, Бърнард. Никой не ми е пробутвал историите си, никакви сценарии за Страшния съд, както ти се изразяваш, не съм виждал. Нито на Теса, нито на Блум, нито на когото и да било. За мен всичко това е пълна мистерия.

— Онази девойка Гита Пиърсън. Коя, по дяволите, е тя?

— Младша служителка в Политическия отдел. Англо-индийка. От местнонаетия персонал. Много интелигентно момиче. Майка й е лекарка. Защо?

— Извън това?

— Приятелка на Теса. Също и моя.

— Тя дали го е виждала?

— Доклада ли? Сигурен съм, че не.

— Защо мислиш така?

— Теса нямаше да й го покаже.

— Но го е показвала на Санди Удроу…

— Гита е твърде крехка. Опитва се да направи кариера при нас. Теса за нищо на света не би я поставила в деликатно положение.

Пелегрин имаше нужда от още сол. Той изсипа малка купчинка сол върху лявата си длан и с двата пръста на дясната ръка я разпредели внимателно върху чинията, след което изтупа ръцете си една в друга.

— Както и да е. Ти поне се отърва — напомни той, сякаш за Джъстин това бе нещо като утешителна награда. — Няма да се налага да ти ходим на свиждане в затвора.

— Каза ми вече. Радвам се да го чуя.

— Това е добрата новина. А лошата е твоят приятел Арнолд. Твой и на Теса.

— Да не са го намерили?

Пелегрин мрачно поклати глава.

— Разкрили са го, но още не са го намерили. Само че не губят надежда.

— Разкрили са го? За какво? Какви ги говориш?

— Мътна е тя, старче. Хич не ти трябва да си напъваш мозъка, особено в твоето състояние. Де да можеше тоя разговор да се проведе след няколко седмици, когато си се поокопитил, но не зависи от мен. Разследванията на убийства по принцип не са предвидени да щадят душевността на индивида. Те протичат по свой начин и със свое собствено темпо. Блум беше твой приятел, Теса твоя съпруга. Не е много благодарна задача да съобщиш на някого, че най-добрият му приятел е заклал жена му.

Джъстин се облещи срещу Пелегрин с непресторено смайване, но Пелегрин бе твърде зает с рибата си, за да го забележи.

— Ами съдебномедицинската експертиза? — чу се да пита той. — Ами зеленият пикап? Ами бирените бутилки и фасовете от цигари? Двамата мъже, забелязани в Марсабит? Ами… и аз не знам вече… ами „Трите пчели“, ами всички онези въпроси, които ми задаваха британските полицаи?

Още докато Джъстин говореше, Пелегрин произведе първата от двете си усмивки.

— Постъпили са нови доказателства, старче. Боя се, че са категорични. — Той си откъсна залък хляб и го налапа. — Ченгетата са намерили дрехите му. На Блум. Заровени в пясъка на брега на езерото. Без сафарито. Него го оставил в джипа за заблуждение. Риза, панталони, бельо, чорапи, маратонки. Знаеш ли какво са намерили в джоба на панталоните? Ключове от автомобил. От джипа. Същите, с които заключил вратата на джипа. Изпипана работа. Вратата хлопва. Чувал съм, че убийците от любов били големи перфекционисти. Заколят някого, после заключат вратата след себе си. Сякаш си заключват съзнанието. Нищо не се е случило, споменът е изтрит. Класическа хватка. — Недоверчивото изражение на Джъстин за миг отвлече вниманието му и той спря да говори. После се съвзе и продължи: — Аз вярвам в Осуалд, Джъстин. Лий Харви Осуалд застреля Джон Фицджералд Кенеди. Сам. Без чужда помощ. Арнолд Блум изперква и убива Теса. Шофьорът се опитва да му попречи, затова той му реже и на него главата. После я хвърля в гъсталака за храна на чакалите. Баста. Колкото и да си фантазираме, накрая идва момент, когато се налага да приемем очевидното. Карамелизиран пудинг или ябълков пай? — Пелегрин направи знак на келнера да донесе кафетата. — Ще ми позволиш ли да ти отправя едно деликатно предупреждение като на стар приятел?

— Моля.

— Ти си в отпуск по болест. Животът ти е ад. От друга страна обаче, си стар служител на Форин Офис, знаеш правилата и си експерт по Африка. При това аз съм ти началник и отговарям за теб. — И за да не си помисли Джъстин, че това бе само сантиментално напомняне за дългогодишните им служебни отношения, добави: — Има доста сладки службици за наши служители, които знаят как да се държат. А има и местенца, където не бих пратил и най-злия си враг. Така че, ако все пак си съхранил, в главата си или другаде, нещичко от така наречената поверителна информация, каквато не би трябвало да притежаваш, то тя принадлежи на нас, а не на теб. Днешният свят е много по-безмилостен от света, в който израснахме. Навъдиха се доста гадни копелета, които не се спират пред нищо, защото има какво да губят. И пипат доста грубо.

Както вече успяхме да го усетим на свой гръб, помисли си Джъстин, затворен в стъклената си капсула. Той се надигна леко от стола си и за своя изненада видя собствения си образ, умножен сякаш в множество огледала. Видя се от всякакви гледни точки, на различна възраст, в различни моменти от живота си. Джъстин като дете, загубен в някоя от стаите на големите фамилни къщи, вечният приятел на готвачи и градинари. Джъстин — звездата на училищния отбор по ръгби, Джъстин вечният ерген, опитващ се да удави самотата си в сексуални завоевания. Джъстин — младата надежда на Форин Офис, самият той отдавна нехранещ никакви надежди, фотографиран в компанията на любимата си драконова палма. Джъстин — овдовял баща на единствения си мъртъв син.

— Много си любезен, Бърнард. Благодаря ти.

Благодаря ти за майсторския урок по софистика, искаше да каже той, ако изобщо искаше да каже нещо. Благодаря ти за гениалната идея да се заснеме филм за смъртта на жена ми, за това, че изпотъпка с калните си обувки последните останали чисти кътчета в душата ми. Благодаря ти за сценария за Страшния съд в осемнайсет страници, за тайните й срещи с Удроу, за останалите подвеждащи намеци, с които обогати картината ми за нещата. Благодаря ти и за деликатното приятелско предупреждение и за стоманения поглед, с който ми го отправи. Защото, ако сега се взра в собствените си очи, аз виждам в тях същия стоманен поглед.

— Изглеждаш ми пребледнял — каза с укор Пелегрин. — Нещо не е наред ли, старче?

— Нищо ми няма, Бърнард. Дори сега се чувствам още по-добре.

— Иди се наспи. Зареди си батериите. Наистина трябва да се видим някой уикенд. Доведи си и приятел. Някой, който поне малко да играе тенис.

— Арнолд Блум не е убивал никого — каза внимателно Джъстин, докато Пелегрин му държеше шлифера и му подаваше чантата „Гладстон“. Дали го каза на глас, или го изрече безмълвно в отговор на хилядите гласове, крещящи в мозъка му, така и не разбра.