Вечният градинар

7.

Джъстин Куейл седеше сковано на мястото си в първа класа на самолета, предоставено му с любезното съдействие на авиокомпанията, и втренчено гледаше отражението на лицето си в тъмното стъкло на прозореца. Беше свободен. Не помилван, не примирен, не утешен, не решителен, а свободен. Не от кошмарите, които всяка нощ му напомняха, че Теса е мъртва, а при събуждането си откриваше, че това е вярно. Не от чувството за вина на надживелия съпругата си. Не от подозренията си към Арнолд. Свободен да скърби на воля, както му идваше отвътре. Свободен от омразната килия на своя затвор. От тъмничарите, които бе разбрал, че ненавижда. От нервното обикаляне из стаята като затворник, докаран до умопомрачение от агонията на четирите стени. Свободен от тишината на собствения си глас, от седенето на ръба на леглото с тяло, изгърбено в безмълвен въпрос: защо? Свободен от позорните моменти, когато се чувстваше толкова потиснат, уморен и изцеден, че едва ли не успяваше да убеди сам себе си, че пет пари не дава, че целият му брак бе една лудост от начало до край, която най-после, слава богу, бе приключила. И ако скръбта, както бе чел някога някъде, е особен вид леност, той бе свободен и от състоянието на леност, в което бе мислил единствено за своята скръб.

Свободен от разпитите в полицията, при които един Джъстин, когото не познаваше, заставаше в средата на стаята и с няколко безупречно построени изречения разтоварваше цялото бреме в душата си — или частта от него, която инстинктите му подсказваха, че е благоразумно да разкрие — пред слисаните полицаи. Отначало го бяха обвинили в убийство.

— Цялата история протича по определен сценарий, Джъстин — обяснява Лесли едва ли не с извинителен тон. — Длъжни сме да ти го кажем направо, макар да съзнаваме колко е болезнено. Този сценарий се нарича любовен триъгълник и в него ти си ревнивият съпруг, изпратил наемен убиец да премахне жена ти и любовника й, тъкмо когато са най-далеч от дома, защото така си осигуряваш желязно алиби. За да си отмъстиш, ти ги искаш и двамата мъртви. Наредил си трупът на Арнолд Блум да бъде отстранен от мястото на престъплението, за да изглежда така, сякаш той е убиецът, който впоследствие е избягал. Езерото Туркана гъмжи от крокодили, следователно не е било никакъв проблем за убийците да се отърват от трупа. Освен това ти си единствен наследник на значително състояние, така че ето ти двоен мотив.

Той съзнава, че те следят внимателно реакциите му, с надеждата да доловят признаци на гузност или невинност, на възмущение или отчаяние — признаци на каквото и да било, но надеждите им остават излъгани, защото, за разлика от Удроу, Джъстин изобщо не реагира. Той седи, пригладен и замислен, на стола на Удроу с фалшивата дърворезба; върховете на пръстите му са облегнати върху плота на масата, сякаш току-що е ударил акорд на пианото и го слуша, докато отзвучава. Лесли го обвинява в убийство, а в отговор лицето му само леко се намръщва, отразявайки нещо, което в този момент става в душата му.

— От малкото, което Удроу бе така любезен да сподели с мен относно хода на следствието — възразява Джъстин по-скоро като участник в академичен диспут, отколкото като скърбящ вдовец, — аз по-скоро разбрах, че най-вероятната версия, по която работите, предполага случайно убийство, а не планирано престъпление.

— Удроу е едно лайно — казва Роб, като се опитва да не повишава тон от уважение към домакинята.

На масата още не се е появил касетофонът. Разноцветните тетрадки лежат недокоснати в чантата на Лесли. Разпитът протича в спокойно темпо, без излишни формалности. Междувременно Глория е донесла поднос с чай и сладкиши и след дълга и подробна тирада за неотдавнашната смърт на любимия й териер неохотно се е оттеглила.

— Открихме следи от втори автомобил, който е бил паркиран на около осем километра от местопрестъплението — обяснява Лесли. — В едно дере на югозапад от мястото, където намерихме Теса. Открихме и маслено петно върху пясъка със следи от огън. — Джъстин примигва, дневната светлина блести в очите му, след което учтиво накланя глава, за да покаже, че все още слуша. — Плюс заровени в пясъка бирени бутилки и фасове — продължава тя, сякаш Джъстин има нещо общо с разкритията. — Когато джипът на Теса и Блум е минал оттам, загадъчният втори автомобил е потеглил и ги е проследил. После е спрял успоредно до тях. Една от предните гуми на джипа е простреляна с ловна пушка. Това никак не ни прилича на случайно убийство.

— По-скоро на поръчково, както му викаме ние — обяснява Роб. — Извършено срещу заплащане от професионалисти, наети от неизвестно лице или лица. Този, който ги е наел, е знаел всичко за действията и движенията на Теса.

— Ами изнасилването? — пита Джъстин с престорено равнодушие, вперил поглед в кръстосаните си отпред ръце.

— Случайно или преднамерено — отвръща рязко Роб. — Или престъпниците са се увлекли, или е за заблуда на следствието.

— Което ни връща на мотива, Джъстин — казва Лесли.

— Твоя мотив — уточнява Роб. — Или имаш нещо друго наум?

Лицата им са насочени към Джъстин като обективи, по един от всяка страна, но Джъстин не обръща внимание на двойния ракурс, както и на подмятанията им. Може би в самоналожената си вътрешна изолация той изобщо не ги забелязва. Лесли спуска ръка към практичната си чанта, за да извади касетофона, но после се отказва. Ръката й замръзва във въздуха, докато тялото й е извърнато към Джъстин, човека, който съставя изреченията си с такава безупречна прецизност и яснота, че звучат като неподлежащи на обжалване присъди.

— Само че аз не познавам никакви убийци, разбирате ли? — тъкмо казва той, методично посочвайки слабото място в тяхната версия, с празен поглед в пространството. — Боя се, че никого не съм наемал или инструктирал. Нямам нищо общо с убийството на съпругата ми. Във всеки случай не по начина, за който намеквате. Не съм искал да бъде убита, нито пък съм давал нареждания в този смисъл. — Гласът му потреперва и последните му думи звучат някак засрамено: — Не мога да ви опиша колко съжалявам.

За момент двамата полицаи не се сещат за какво да се хванат и съсредоточено се заглеждат в акварелите на Глория от Сингапур, окачени в една редица над тухлената камина, всеки оценен на „199 лири без ДДС“, всички до един изобразяващи синьо небе с палми и ята птици и подписани отдолу с нейното име с такива големи букви, че да могат да се прочетат от улицата, плюс дата за ориентация на евентуалните колекционери. Това продължава, докато Роб, с присъщата за възрастта му наглост и самоувереност, рязко вдига продълговатата си глава и изтърсва:

— Значи вие не сте имали нищо против жена ви и Блум да спят заедно, така ли? Познавам съпрузи, които не биха одобрили подобно нещо. — Роб рязко млъква и застива в очакване Джъстин да постъпи така, както би следвало да се държи всеки измамен съпруг на негово място: да избухне, да се разплаче, изчерви или възмути от предателството на приятеля си или поне от грубостта на разпитващия. Джъстин го разочарова.

— Не това е важното — отвръща той с такава поривиста убеденост, че сам се стряска от думите си, изправя се на стола и се оглежда наоколо, за да види кой е казал това, кой се е осмелил да говори, без да го питат, и за да смъмри нахалника. — Може да е важно за вестниците. Или пък за вас. Но за мен не това е важното, нито преди, нито сега.

— А какво тогава е важно?

— Аз я разочаровах.

— С какво? Не се справяхте, това ли искате да кажете? — Следва мъжко, съзаклятническо подхилване. — В леглото, имам предвид.

Джъстин клати глава.

— Като се дистанцирах от нея. — Гласът му е спаднал почти до шепот. — Като я оставих да се оправя сама. Като я напуснах в съзнанието си. Като сключих с нея неморален договор. Не трябваше да го допускам. Нито пък тя.

— За какво всъщност става въпрос? — Гласът на Лесли е пресилено благ след умишлената грубост на Роб.

— Тя следва съвестта си, аз си върша работата. Това беше едно неморално разпределение на ролите. Все едно, че я бях изпратил на църква сама, за да се моли и за двама ни. Сякаш бях начертал една линия с тебешир на пода на къщата ни, като всеки от нас си живееше в своята половина.

Без да се трогва от искреността на тези признания, от дните и нощите на болезнено самобичуване, за които те загатваха, Роб търси да се хване за нещо. Печалното му лице е застинало в недоверчива полуусмивка, по-скоро гримаса, а устата му е свита в кръгче, напомнящо дуло на големокалибрена ловна пушка. Но днес рефлексите на Лесли са по-бързи. Жената в нея е нащрек, наострила уши, за да долови онова, което убягва на агресивния мъжки слух на колегата й. Роб се обръща към нея, сякаш иска разрешение, преди да се впусне отново в атака — в поредния дебелашки намек за Арнолд Блум, в някакъв нов подвеждащ въпрос, който би провокирал Джъстин да се издаде. Но Лесли поклаща глава, дръпва ръката си, която до този момент е висяла неподвижно в близост до чантата, и незабелязано от Джъстин му прави знак: „По-полека!“

— Та как се запознахте вие двамата? — пита тя Джъстин, както би попитала случаен познат, за да убие времето.

Ходът на Лесли е гениален — тя му предлага да го изслуша като жена и да го разбере като непозната, да сложи край на битката помежду им и да го пренесе с един замах от бойното поле на настоящето в тучните ливади на миналото. И Джъстин се поддава на поканата й. Раменете му се отпускат, очите му се притварят и той започва разказа си с далечен, дълбоко личен и доверчив тон, сякаш разговаря със себе си и за стотен път си повтаря онова, което си е казвал в безкрайните часове на болка и самота.

— Та кога според вас, мистър Куейл, една държава не е държава? — пита Теса с меден гласец в един ранен следобед в средата на лятото преди четири години; прашните лъчи на слънцето лениво се спускат през прозореца в опушената, древна таванска аудитория на колежа в Кеймбридж. Първите й думи, отправени някога към него, предизвикат взрив от смях сред адвокатите, записали се в двуседмичния летен семинар на тема „Обществото и законът“. Джъстин до ден-днешен си ги повтаря наум.

— Обстоятелството, че на този ден, облечен в изискан вълнен костюм с жилетка, съвсем случайно се бях озовал на дървената катедра, предопредели целия ми по-нататъшен живот — обяснява той, но не на двамата следователи, дори не и на себе си, а по-скоро на големия еркерен прозорец, имитация на „Тюдор“, в трапезарията на Удроу. „Куейл ще проведе курса! — вдъхновено бе възкликнал някой от постоянно присъстващите безделници в кабинета на първия заместник-министър късно предишната вечер, когато до първата лекция оставаха по-малко от единайсет часа. — Я повикайте Куейл!“ Човекът бе искал да каже: дайте ми Куейл, заклетия ерген; Куейл, който запушва всички дупки; любимеца на застаряващите моми, последния рицар, току-що върнал се от Босна и вече определен за Африка, но — слава богу! — все още незаминал и на разположение. Куейл, резервният мъжкар, когото си струва да познаваш, ако не ти достига някой за вечеря с предварително известен брой гости; Куейл с безупречните маниери — най-вероятно хомосексуалист, само дето не беше такъв, както знаеха от собствен опит няколко от по-хубавите съпруги на колегите му, но никога нямаше да си признаят. „Джъстин, ти ли си? Хагърти се обажда. Навремето бяхме заедно в Итън, аз бях два випуска след теб. Слушай сега, първият заместник-министър утре има лекция пред група специализанти по право в Кеймбридж, само дето не може да я изнесе. След един час лети за Вашингтон…“ И Джъстин, като добро момче, вече сам започва да се навива: „Стига да е готова… Тоест ако трябва само да я прочета…“ Тук Хагърти го прекъсва: „Шофьорът му ще те чака в колата пред дома ти точно в девет утре сутринта, нито минута по-късно. Лекцията е пълен боклук, писал си я е сам. Прегледай я по пътя и виж какво можеш да използваш. Джъстин, ти си железен!“

И така, Джъстин, железният итънски възпитаник, стоеше прав пред юристите, току-що разтоварил от съзнанието си най-скучната, затъпяващо отегчителна лекция, която бе чел през целия си живот — високомерна, надута и многословна като автора си, който в този момент сигурно спеше в мекото си легло в луксозната хотелска стая във Вашингтон, както подобава на заместник-министър на външните работи. На Джъстин не му бе минавало и през ум, че ще трябва да отговаря на въпроси, но когато Теса изчурулика своя въпрос, той разбра с безпощадна яснота, че не може да й откаже. Тя седеше в самия геометричен център на стаята, където по право й беше мястото. Когато я откри с поглед, на Джъстин му мина нелепата мисъл, че около нея не седи никой, понеже колегите й се страхуват от нейната красота. Високата яка на бялата й блузка стигаше до брадичката, като на някоя невинна хористка. Бледността и ефирната й безплътност й придаваха призрачен вид. Тя предизвикваше желание да я завиеш в одеяло, за да я защитиш. Тъмната й коса така блестеше на слънчевите лъчи, че Джъстин почти не можеше да види лицето й. Все пак успя да различи високото бледо чело, големите сериозни очи и волевата брадичка. Отначало тя му заприлича на ангел. Едва по-късно щеше да узнае, че тя е ангел, който крие тежка тояга зад гърба си.

— Ами… предполагам, че отговорът на вашия въпрос би трябвало да бъде — започна предпазливо Джъстин — и моля да ме поправите, ако греша… — с това той целеше да преодолее различията във възрастта и пола и да наложи една атмосфера на равнопоставеност помежду им — че държавата престава да съществува, когато не е повече в състояние да изпълнява основните си функции. Вие лично не смятате ли така?

— Какво точно разбирате под основни функции на държавата? — контрира ангелът привидение.

— Ами — започна Джъстин, без да е сигурен какво точно иска да каже, прикривайки се зад звукови сигнали, изразяващи не толкова желание да се хареса, колкото да се предпази. — Ами — объркан жест с ръка, разсеяно почесване с итънския показалец по прошарения бакенбард — бих ви дал за пример, че в днешно време критериите за цивилизованост на една държава, най-общо казано, се свеждат до… всеобщо право на глас, защита на правото на живот и имуществото на гражданите, ъъъ… достъп до правосъдие, здравеопазване и образование за всички, поне доколкото е възможно… поддържане на стабилна административна инфраструктура… на пътища, транспорт, канализация и така нататък, и… какво още? Ах, да: справедливо и пропорционално събиране на данъците. Ако една държава не е в състояние да изпълни поне разумна част от изброените функции, то би могло да се заключи, че договорът между държавата и нейните граждани започва да изглежда доста неустойчив… а ако въпросната държава не е в състояние да изпълни никоя от тези функции, то това е една провалена държава, както е прието да се казва. Една държава в минало време. — Това бе замислено като шега. Но никой не се засмя. — Успях ли да отговоря на въпроса ви?

Той бе очаквал, че ангелът насреща ще има нужда да помисли за миг върху този задълбочен и мъдър отговор, ето защо въпросът, който последва мигновено, го разтърси до основи.

— Значи допускате ситуация, при която вие лично бихте се почувствали задължен да подкопаете устоите на държавата?

— Аз лично? Тук, в Англия? Всемогъщи боже, не, разбира се! — възкликна Джъстин, шокиран, както се полагаше да бъде. — Още повече, аз току-що се завръщам от чужбина. — Презрителен смях; аудиторията очевидно беше на страната на Теса.

— При никакви обстоятелства?

— Доколкото мога да предположа, при никакви.

— А на други държави?

— Доколкото ми е известно, аз не съм гражданин на други държави. — Смехът се възобнови, но тоя път явно в негова подкрепа. — Повярвайте ми, достатъчно трудно ми е да говоря за една държава — още смях, който му даде допълнителен кураж, — искам да кажа, за повече от една не би било…

Докато той търсеше подходящото прилагателно, за да завърши изречението си, тя нанесе поредния си удар. По-скоро серия удари в бързо, безмилостно темпо:

— Трябва ли да сте гражданин на дадена държава, за да имате мнение за нея? Вие преговаряте с други държави, не е ли така? Сключвате споразумения с тях. Легитимирате ги чрез търговски сдружения. Или може би искате да кажете, че за вашата държава съществуват едни морални принципи, а за останалите — други? Какво всъщност се опитвате да ни кажете?

Джъстин отначало се смути, а после се ядоса. Спомни си — прекалено късно наистина — за току-що приключилия си мандат в Босна и за предстоящия в Африка. Той все още се възстановяваше от едното изпитание, а вече трябваше да се готви за следващото, което, както можеше да се предполага, щеше да е не по-малко отвратително. Затова ли се бе върнал за малко в родината — да чете нескопосаните речи на заместник-министъра, а на всичко отгоре и да опира пешкира вместо него! Не, той за нищо на света няма да се остави на някаква красива млада вещица да го хока, унижава и прави за посмешище пред колегите си! В аудиторията продължаваше да звучи хихикане, но то беше някак изчаквателно — нито „за“, нито „против“ който и да било от двамата. Е, добре тогава. Ако ще се боричкаме за симпатиите на публиката, и аз я умея тази игра. Като лош актьор в сапунен сериал, Джъстин повдигна вежди в театрално недоумение и не ги свали повече. Пристъпи напред и протегна ръце с дланите напред, сякаш за да се предпази от някаква въображаема агресия.

— Мила госпожо — започна той и смехът веднага взе неговата страна, — аз смятам… аз силно се боя, че вие се опитвате да ме въвлечете в дискусия относно моята нравственост.

При което аудиторията, без Теса, разбира се, изригна във взрив от аплодисменти. Слънчевият лъч, който я бе огрявал допреди малко, се бе преместил; той можа сега да види лицето й, което беше обидено и враждебно. Внезапно му се стори, че я познава много добре — по-добре, отколкото в този момент познаваше себе си. Разбираше бремето на красотата, проклятието на това да си винаги в центъра на вниманието и осъзна, че е постигнал една нежелана победа. Джъстин, който познаваше собствените си съмнения и неувереност, безпогрешно ги различи и у нея. Красотата я бе принудила да иска винаги да й се чува гласът. Бе проявила моментна дързост, за която вече се разкайваше, но не знаеше как да се върне в изходната си позиция. Джъстин пък си мислеше за ужасяващата глупост, която току-що бе прочел, за надутите, кухи, многословни отговори, които бе дал на въпросите й, и засрамен си казваше: тя е абсолютно права, аз съм свиня; нещо по-лошо — аз съм един застаряващ хитрец от Форин Офис, който подло насъска цялата аудитория срещу горкото младо момиче, чиято единствена вина бе, че следваше естествените си пориви. След като я бе нокаутирал, той панически се втурна да я изправя на крака.

— Ако обаче решим за момент да говорим сериозно — гласът му бе станал твърд и делови; говореше лично на нея, докато смехът в залата утихна, — вие успяхте доста вярно да напипате един въпрос, на който, уви, никой от нас, международните служители, не знае точния отговор. Кои са положителните герои в тази история? Какво е това морална външна политика? Е, добре. Всички сме съгласни, че това, което обединява по-добрите нации и държави в днешно време, е определено понятие за хуманен либерализъм. Но това, което ни разделя, е тъкмо въпросът, който зададохте: кога една държава, смятана за хуманна, става неприемливо репресивна? Какво става, когато тя застраши нашите национални интереси? Кой тогава е хуманистът? Кога, с други думи, е време да натиснем паникбутона и да алармираме Обединените нации, ако изобщо те са в състояние да се притекат, което в случая е друга тема? Да вземем за пример Чечения… или Бирма… Индонезия… три четвърти от страните в така наречения развиващ се свят…

И така нататък. Схоластика от най-долна проба, както сам той на драго сърце би признал, ако се стигнеше дотам, но във всеки случай така й даде възможност да запази достойнството си. Зароди се някакъв дебат, оформиха се страни и се представиха аргументи. Събеседването продължи повече от определеното време, което само по себе си можеше да се смята за триумф.

— Хайде да се поразходим заедно — предложи Теса след приключването на семинара. — За да ми разкажете за Босна — добави тя вместо извинение.

Разходиха се из парка на колежа Клеър, където, вместо да й разправя за кървавата война в Босна, Джъстин й рецитира латинското име на всяко срещнато растение и за начина му на виреене. Тя слушаше мълчаливо, хванала го под ръка, и само от време на време го прекъсваше с по някое: „Как става това?“ или „А това пък защо го правят?“ С това тя просто го подтикваше да не спира да говори, за което той отначало й беше благодарен, тъй като за него разговорът беше нещо като защитен параван. Само че, докато чувстваше допира на Теса до ръката си, той се хвана, че мисли не за друго, а за това колко ли тънки са глезените й в модерните тежки ботуши, с които крачеше до него по тясната пътека. Струваше му се, че само едно залитане напред е достатъчно, за да ги прекърши. С каква лекота тялото й се движеше до него, сякаш не вървяха, а плуваха един до друг. След разходката обядваха късно в един италиански ресторант, където келнерите флиртуваха с нея — нещо, което силно го раздразни, докато се оказа, че самата Теса е половин италианка. Така нещата някак си дойдоха на мястото и той престана да се сърди, като при това успя да й се изфука със своя италиански, с който толкова се гордееше. Тогава изведнъж забеляза колко сериозна е станала, колко замислена, как ръцете й треперят, сякаш ножът и вилицата й тежаха както грубите ботуши преди няколко минути в парка.

— Ти ме защити — обясни му тя все още на италиански, докато тежката коса скриваше лицето й. — Ти винаги ще ме защитаваш, нали?

А Джъстин — самият образец на вежливост както винаги — с охота потвърди: да, разбира се, стига да се наложи. Или поне ще положи всички усилия, ако може така да се каже. Доколкото можеше да си спомни, това бяха единствените думи, които си размениха по време на целия обяд, макар че по-късно, за негово изумление, тя го уверяваше колко блестящо се бил изказал за опасността от бъдещ конфликт в Ливан — място, за което не се бе сещал с години — и за несправедливото охулване на исляма от западните медии, както и за смехотворната поза на западните либерали, които не допускаха невежеството да притъпи нетърпимостта им. Тя още повече се впечатли от личното чувство, което той влагаше в тази важна тема — нещо, което озадачи Джъстин, защото, доколкото можеше да си спомни, самият той беше доста раздвоен по въпроса.

В този момент Джъстин си даде сметка, че с него се случва нещо, което, за негова радост и тревога, той не беше повече в състояние да контролира. Случайността го бе въвлякла в някаква различна стихия, той играеше роля, каквато цял живот бе искал да играе, но все не му се бе удавало. Веднъж или два пъти в миналото му се бе струвало, че изпитва нещо подобно, но никога с такава увереност или всепоглъщаща страст. През цялото време изпеченият женкар в него бясно изпращаше сигнали за тревога: откажи се, Джъстин, свири отбой, тази жена не е за теб, твърде млада е, твърде истинска, твърде искрена, не знае правилата, ще ти донесе само беди.

Без резултат. След като обядваха, докато слънцето все още беше високо в небето, двамата отидоха да се разходят с лодка по реката и там той й демонстрира всичко, което добрият ухажор е длъжен да демонстрира на обекта на своите желания по време на една романтична разходка по река Кам — колко е ловък, какъв завършен кавалер е, с каква лекота умее да пази равновесие, загърнат в елегантния си шлифер на кърмата на лодката, размахал дългия прът, непреставащ нито за миг да ръси остроумия на два езика — поне Теса твърдеше впоследствие, че точно така се е държал, докато единственото, което той помнеше, бе образът на тънката й фигура, бялата блузка и черната пола на ездачка с цепка отстрани, сериозните й очи, които го гледаха с някакво разбиране, на което той не можеше да отвърне, тъй като през целия си живот не бе изпитвал такова силно привличане и не се бе чувствал толкова безпомощен. Тя го запита къде се е научил на градинарство, а той отвърна: „От нашите градинари.“ Тя го запита какви са родителите му, на което той се видя принуден да отговори — без особено желание, защото се боеше, че това може да оскърби егалитарните й принципи, — че е роден в добро семейство и е доста заможен и че въпросните градинари са били на служба при баща му, който бе заплатил и за многото гувернантки, частните училища, университети и ваканции в чужбина — за всичко, което щеше да проправи пътя му към „семейната фирма“, както баща му наричаше Форин Офис.

За негово огромно облекчение обаче тя намери това описание на произхода му за твърде приемливо, при това доста сходно с нейния собствен. Теса му призна, че също се е родила в привилегирована среда. И двамата й родители бяха починали през последните девет месеца, и двамата от рак.

— Тъй че аз съм сираче — заяви тя с престорено безгрижие. — Подходящо за осиновяване от добро семейство. — След което двамата поседяха мълчаливо, без да се поглеждат, но усещаха как близостта им расте.

— Забравих, че съм с кола — внезапно се сети той, сякаш това обстоятелство само по себе си изключваше всякакви други действия от негова страна.

— Къде си я паркирал?

— Никъде. Тя си има шофьор. Държавна е.

— Не можеш ли да му се обадиш?

Сякаш по чудо от ръчната й чанта се появи мобилен телефон, а от джоба му — номерът на шофьора. Той закотви лодката и седна до нея, докато даваше указания на шофьора да се върне в Лондон без него; с това Джъстин си отряза всякакви пътища за връщане — обстоятелство, което не убягна от вниманието и на двамата. След разходката тя го покани в квартирата си и се люби с него. Защо направи това, за кого го бе смятала, докато го правеше, за кого я бе смятал той и кой точно бе всеки един от двамата — го бе попитала Теса, когато дойде краят на седмицата и тя обсипваше лицето му с целувки на гарата, — това бяха все въпроси, на които само времето и практиката можеха да отговорят. Истината е, каза му тя тогава, че го обича и че всичко останало ще си дойде на мястото, когато се оженят. А и Джъстин, обзет от внезапна лудост, направи няколко подобни безразсъдни декларации, които повтори и разви, тласкан от моментното безумие, макар някъде в дълбините на съзнанието му един вътрешен глас да му казваше, че ще дойде ден, когато ще трябва да плаща скъпо за всяка изречена дума.

Теса не криеше, че търси по-възрастен любовник. Подобно на много красиви млади жени, които бе познавал, и на нея й бе втръснало от мъже на нейната възраст. С думи, които тайно го скандализираха и за малко да го отблъснат, тя описа себе си като уличница, лека жена с добро сърце, малко дяволче, но той бе твърде зашеметен от случващото се, за да я укори. Както Джъстин научи по-късно, тя бе усвоила тези изрази от баща си, когото той с времето щеше да започне да ненавижда, без да се издава пред нея, защото тя говореше за него като за светец. Теса имаше неутолима, почти физическа нужда от любовта на Джъстин, нещо като постоянен глад за любов, както му обясни тя, и единственото, което му дойде наум да каже, бе, че той изпитва същото към нея. И по онова време си вярваше.

Първият му порив — четирийсет и осем часа, след като се бе върнал в Лондон — беше да бяга надалеч, без да поглежда назад. Чувстваше се като пометен от ураган, а доколкото бе чувал, ураганите връхлитаха, нанасяха щетите, от които понякога страдаха и невинни хора, и след това утихваха. Изведнъж предстоящото му назначение в оня противен африкански пущинак му се стори едва ли не примамливо. Колкото повече си повтаряше наум любовните обяснения, толкова повече го плашеха те — не, това не е вярно, това не е ролята, която искам да играя. Бе имал многобройни любовни връзки и се надяваше да има още доста, но само при условие, че партньорките му са в състояние да запазят здравия си разсъдък и да не се поддават на коварството на страстите. Нещо повече: той се боеше от нейната вяра, тъй като, бидейки завършен песимист — какъвто му се плащаше да бъде, — той не вярваше в нищо. Не вярваше нито в човешката природа, нито в бог, нито в бъдещето и в никакъв случай в универсалната сила на любовта. Човек си беше зъл по природа и бе осъден вечно да си остане такъв. На света имаше ограничен брой разумни индивиди, към които случайно принадлежеше и Джъстин. Техен върховен дълг, вярваше той, бе да се опитат да предпазят човешкия род от най-ужасните му крайности и пороци, но с едно уточнение: ако двете страни в един конфликт са твърдо решени да се изпепелят взаимно, един разумен човек не би могъл да им попречи, понеже само безогледен злодей е в състояние да предотврати безогледното злодейство. В края на краищата, както уверяваше сам себе си този майстор на възвишения нихилизъм, всички цивилизовани хора са като последния корабокрушенец, който чака да го залее поредната вълна. За Джъстин, който гледаше с най-дълбок скептицизъм на всяка форма на идеализъм, бе двойно проклятие да се остави да бъде въвлечен в авантюра с толкова млада жена, която — макар и приятно освободена в много отношения — не бе в състояние да пресече улицата, без да се запита за моралните аспекти на това действие. Единственият разумен изход си оставаше бягството.

Ала минаха няколко седмици и докато се опитваше да насочи мислите и действията си към деликатния процес на прекъсване на връзката им, Джъстин си даде сметка, че с него става някакво чудо. Заредиха се интимни вечери за двама, замислени като благовиден фон за неизбежната сцена на раздялата и превърнали се против волята му в пирове на любовния захлас, последвани от невъздържани сексуални наслади. Той започваше да се срамува от тази пълзяща измяна спрямо най-непоклатимите си принципи. Чувстваше се развеселен, а не уплашен от смахнатия идеализъм на Теса, който по особен начин разпалваше огъня и в собствената му душа. Все някой трябваше да чувства тези неща и да не се бои да ги изрече. До този момент Джъстин бе избягвал твърдите убеждения като нещо противопоказно за един дипломат, нещо, на което не бива да се обръща внимание или трябва да се осмива, или — подобно на опасна енергия — пренасочва в неутрална посока. За свое изумление сега той започна да гледа на твърдите убеждения като на признаци на доблест и кураж, а на самата Теса — като на техен знаменосец.

С това откровение той видя и самия себе си в нова светлина — вече не като радост за застаряващи девици, ловък ерген, вечно успяващ да се изплъзне от оковите на брака. Беше се превърнал в забавен обожател на едно красиво младо момиче, изпълняващ всеки неин каприз и желание. И същевременно той бе неин закрилник, нейната сигурна опора, обожаващият я по-възрастен градинар със сламена шапка. Изоставил всякакви планове за бягство, Джъстин изцяло й се обрече, и този път поне доколкото се опитваше да внуши на разпитващите го полицаи — без сянка на съжаление или възможност за връщане назад.

— Дори и когато тя започна да ви излага? — пита Лесли, след като двамата с Роб, тайно смаяни от неговата откровеност, са помълчали от уважение няколко секунди, точно според правилата.

— Казах ви вече. По определени въпроси ние така и никога не се разбрахме. Аз изчаквах. Изчаквах или тя да промени възгледите си, или Форин Офис да ни възложи функции, които да не влизат в конфликт помежду си. Статутът на съпругите на британските дипломати не е изяснен докрай. Те не могат да работят срещу възнаграждение в приемащата страна. Длъжни са да следват съпруга си навсякъде. В един момент им се предлага пълна свобода, за каквато само може да се мечтае, а в следващия им се казва, че трябва да се държат като дипломатически гейши.

— Това вие ли го казвате или Теса? — пита Лесли усмихната.

— Теса никога не чакаше да получи свободата си. Тя просто си я вземаше.

— А Блум? Заради него не ви ли беше срам? — пита грубо Роб.

— Не знам доколко това е важно, но Арнолд Блум не й беше любовник. Тях ги свързваха други неща. Теса беше порядъчна жена и тъкмо тук бе най-интимната й тайна. Тя просто обичаше да шокира хората.

Роб отказва да приеме това.

— Четири нощи заедно, Джъстин! — възразява той. — В едно и също бунгало край Туркана. Представете си, момиче като Теса! Да не би наистина да искате да повярваме, че не са спали заедно?

— Вярвайте, каквото си искате — отвръща невъзмутимо Джъстин. — Аз лично нямам никакви съмнения.

— Защо?

— Защото тя самата ми го каза.

Двамата не знаеха какво да отговорят. Изглежда, сякаш Джъстин имаше още нещо за казване; и наистина, с търпеливата помощ на Лесли той успя да го изрече.

— Теса беше омъжена за самата конвенционалност — започна неуверено той. — За мен, а не за някакъв възвишен благодетел на човечеството. Не си мислете, че тя беше някакво екзотично създание. Аз никога не съм се съмнявал, нито пък тя, до момента, когато пристигнахме тук, че нейната роля ще бъде на поредната дипломатическа гейша, колкото и да презираше това съсловие. Вярно, тя щеше да играе тази роля по своему. Ала поне щеше да се опитва да не се различава много от останалите. — Той се замисли как да го обясни по-добре; по погледите им личеше, че не му вярват. — След смъртта на родителите си тя беше много уплашена. После, когато аз бях до нея, за да я закрилям, тя искаше да се откаже донякъде от личната си свобода. Това бе цената, която бе готова да заплати, за да не е повече сираче.

— А какво промени намеренията й? — запита Лесли.

— Ние ги променихме! — отвърна с жар той. Искаше да каже: ние, другите. Ние, които останахме живи. Ние, гузните. — С нашето самодоволство. — Гласът се сниши. — С това. — Ръката му описа кръг, в който влезе не само всекидневната на Удроу с омразните акварели на Глория, набучени като отрязани човешки глави над лавицата на камината, но и цялата къща, нейните обитатели, както и всички останали къщи на същата улица. — Ние, на които се плаща да виждаме какво става, а предпочитаме да си затваряме очите. Ние, които не виждаме по-далеч от носа си.

— Тя ли каза това?

— Аз го казвам. Но тя го мислеше. Теса се бе родила богата, но богатството не я впечатляваше. Парите просто не я интересуваха. Тя се нуждаеше от много по-малко пари, отколкото новобогаташите. Но същевременно знаеше, че нищо не я оправдава, ако се прави, че не забелязва какво става около нея. Тя знаеше, че е длъжница на обществото.

При тези думи Лесли обявява края на разпита — до утре по същото време, Джъстин, ако това ви устройва. Джъстин го устройва.

Явно и хората от Бритиш Еъруейс бяха стигнали до същото заключение, защото намалиха осветлението в салона на първа класа, докато стюардесите приемаха последните поръчки за вечерта.