Вечният градинар

18.

Лицето му беше мрачно, с изострени черти. Ярката светлина на безбрежното небе над щата Саскечуан не можеше да изличи сенките по това лице. Малкото градче беше запокитено сред хиляда и петстотин километровата снежна пустош, на три часа път с влак от Уинипег. Джъстин крачеше решително, като се стараеше да отбягва погледите на случайните минувачи. Дори силният вятър, който целогодишно духаше откъм река Юкон или от Арктика, шибаше равната прерия, свеждаше житните класове, покриваше с ледена коричка снега, клатеше уличните табели и подрънкваше с електрическите жици, беше безсилен да предизвика руменина по хлътналите му бузи. Само адският студ — двайсет и повече градуса под нулата — пришпорваше напред раздираното му от болка тяло. Преди да се качи на влака в Уинипег, той си бе купил ватирано яке, кожена шапка и ръкавици. Яростта го изгаряше отвътре. Скътана в гънките на портфейла си, носеше четвъртита хартийка:

Ала тъкмо жена му го бе довела тук, на това място. Тя му бе помогнала да освободи ръцете си, тя бе свалила качулката от главата му. Тя го бе изправила на колене до леглото и малко по малко го бе отвела в банята. С нейната помощ и утеха той се бе изправил на крака, приведен напред и подпрян на ваната, бе пуснал крана на подвижния душ и дълго бе обливал лицето и шията си, предницата на ризата, реверите на сакото, защото знаеше — защото тя го беше предупредила, — че ако си свали дрехите, няма да може да ги облече отново. Предницата на ризата му беше подгизнала и смърдеше, повръщано беше размазано и по сакото му, но той успя доста добре да ги почисти. Искаше да легне и отново да заспи, но тя не му позволи. Опита се да приглади косата си, но не можеше да вдигне ръце чак дотам. Не се беше бръснал двайсет и четири часа, но наболата брада не му пречеше. От стоенето прав му се зави свят; за щастие успя да се добере до леглото, преди да се строполи. Пак по неин съвет, докато се бореше с изкусителната дрямка на леглото, той отказа да вдигне телефона, да позвъни на портиера или да потърси професионалната помощ на доктор Биргит. Не се доверявай на никого, каза му Теса, и той се подчини. Зачака, докато светът се изправи и горе стана отново горе, след което се надигна и залитна през стаята, благодарен за жалкия й размер. Шлиферът му си лежеше върху стола, където го бе оставил. За негова изненада и пликът от Биргит беше още вътре. Той отвори гардероба. Стенният сейф беше вграден в задната му стена, вратичката беше затворена. Той набра датата на сватбения си ден, почти припадайки от болка с всяко натискане на бутоните. Вратичката се отвори; паспортът на Питър Аткинсън си лежеше вътре необезпокояван. С премазаните си от бой, но по чудо останали цели ръце той полека измъкна паспорта от сейфа и търпеливо, малко по малко, го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Постепенно се пребори и с шлифера, като дори успя да го закопчае на врата и на кръста. Тъй като съзнателно не пътуваше с много багаж, имаше да носи само пътната си чанта. Парите му си бяха на мястото. Прибра принадлежностите си за бръснене от банята, ризите и бельото от гардероба и ги пусна в чантата. Най-отгоре постави плика от Биргит и затвори ципа. Преметна ремъка на чантата през рамо и изквича като куче от болка. Часовникът му показваше пет сутринта; по всичко изглеждаше, че още работи. Той се затътри към асансьора, като се подпираше на стената. Във фоайето две жени с турски носии почистваха килима с огромна прахосмукачка. Възрастният дежурен портиер дремеше на рецепцията. Джъстин успя някак да изломоти номера на стаята си и да поиска сметката. Незнайно как съумя да бръкне с ръка в джоба на панталона си, да отброи нужния брой банкноти от пачката и да добави тлъст бакшиш „за Коледа, макар и със закъснение“.

— Може ли да се обслужа с един от онези там? — запита той с глас, който му звучеше непознато. Пръстът му сочеше към портиерските чадъри, натикани в керамична ваза до входа.

— Вземете колкото искате — отвърна възрастният портиер.

Чадърът имаше здрава дървена дръжка, която стигаше до хълбока му. Като се подпираше на нея, той прекоси безлюдния площад до железопътната гара. Когато стигна до стълбището към пероните, той спря и видя портиера до себе си. За момент му се стори, че може да е Теса.

— Ще се справите ли? — попита загрижено възрастният човек.

— Да.

— Да ви купя ли билет?

Джъстин се извърна към стареца и му поднесе джоба си.

— За Цюрих — каза той. — Еднопосочен.

— Първа класа?

— Естествено.

Швейцария беше неговата детска мечта. Преди четирийсет години родителите му го бяха завели на излет по долината на река Ин; отседнали бяха в луксозен хотел сред малка горичка между две езера. Оттогава всичко си беше останало съвсем същото. И лъснатият паркет, и витражите, и икономката със строго лице, която го отведе до стаята му. Изтегнат в шезлонга на балкона, Джъстин наблюдаваше същите две езера, проблясващи на лъчите на залязващото слънце, и същите рибари, сгърбени в лодките си в призрачната мъгла. Дните отминаваха, отмервани единствено от разходките му до минералния извор и от мъртвешкия удар на гонга за вечеря, който го призоваваше към самотното му блюдо сред шушукащите възрастни семейни двойки. В една странична уличка с два реда стари алпийски къщи восъчноблед доктор и неговата асистентка се погрижиха за раните му. „Автомобилна катастрофа“ — обясни Джъстин. Докторът се намръщи през очилата си; асистентката му се изсмя.

Нощем вътрешният му свят го обсебваше изцяло както всяка нощ след смъртта на Теса. Докато работеше върху махагоновото бюро до прозореца, педантично записвайки с премазаната си дясна ръка подвизите на Маркъс Лорбиър според разказа на Биргит, Джъстин постепенно бе обладан от чувството за собствената си завършеност. Ако покаялият се Лорбиър се бе оттеглил в пустинята и изкупуваше вината си с диета от скакалци и див мед, Джъстин също беше сам със съдбата си. Но той беше твърдо решен. И в известен зловещ смисъл пречистен. Никога не бе очаквал, че търсенията му ще се увенчаят с успех. Никога не му бе и хрумвало, че ще го изведат на добър край. Да следва Теса в нейната мисия, да поеме знамето от ръцете й, да си даде нейния кураж — това му стигаше като цел. Тя беше свидетел на една чудовищна неправда и се бе борила срещу нея. Макар и късно, той също бе станал свидетел на тази неправда. Нейната борба сега беше и негова.

Но при спомена за вечната нощ в черната качулка и вонята на собствената си жлъчка, при вида на синините и охлузванията по тялото си, на жълто-черните петна, отпечатани като музикални ноти по гръдния кош и по гърба, и по хълбоците, той изпитваше и един друг вид родство. Аз сега съм един от вас, аз вече не си гледам розите, докато вие тайнствено си шепнете над зеления чай. Няма нужда повече да понижавате глас, когато се приближа. Аз съм до вас, на масата, и ви казвам да.

На седмия ден Джъстин си плати сметката и почти без да съзнава какво върши, взе автобуса и после влака за Базел, за приказната долина по горното течение на Рейн, където се намираха замъците на фармацевтичните гиганти. Оттам, от един пищен дворец със стенописи, той изпрати дебел плик, адресиран до старата вещица на Хам в Милано.

После Джъстин тръгна. Болеше го, но тръгна. Най-напред по една калдъръмена уличка до средновековния град с часовниковите кули и камбанарии, с големите къщи на отколешни търговци и статуите на свободни мислители и мъченици на разума. С мисълта за тяхното наследство в съзнанието си той се върна по собствените си стъпки до брега на реката, където от една детска площадка вдигна невярващ поглед към безмилостно настъпващото царство на фармацевтичните милиардери, към техните безлични казарми, строени за кръгова отбрана срещу общия враг. Над тях се суетяха неуморно оранжеви кранове. Бели комини се издигаха на възбог като прерязани минарета, някои на квадратчета, други на райета в горната си част, всичките боядисани в ярки сигнални цветове като предупреждение към самолетите, бълващи невидимите си газове в кафявото небе. В подножието им се стелеше плетеница от железопътни коловози, разпределителни гари, паркинги за камиони, депа и складове, всеки със своя собствена берлинска стена, увенчана с редове бодлива тел и покрита отвън с надписи със спрей.

Теглен от някаква сила, която вече не се и опитваше да определи, Джъстин премина по моста и сякаш насън навлезе в потискащата пустош от порутени жилищни блокове, магазини за дрехи втора употреба и гастарбайтери с празни погледи, подпрени на велосипеди. Постепенно, дали по случайност или воден от своя вътрешен компас, той се озова пред нещо, което на пръв поглед приличаше на алея с два реда дървета, в другия край на която се виждаше старинен портал, така обрасъл с увивни растения, че едва се различаваше двойната дъбова врата с полирани месингови бутони на звънците и месингово капаче на пощенската кутия. Чак когато Джъстин постепенно вдигна глава нагоре и още по-нагоре и право нагоре, към небето, той осъзна, че се намира пред триптих от огромни бели сгради, свързани с летящи коридори. Каменната фасада беше стерилно чиста, прозорците бяха с опушени стъкла. Над всяка от трите чудовищни сгради сякаш от нищото се извисяваше по един бял комин, изострен като молив, забит в небесата. От всеки комин, подредени в колонка вертикално надолу, му намигваха като на стар приятел златните букви КВХ.

Колко време остана да стои там самичък като някакво насекомо, залепнало по невнимание за основата на триптиха, той така и не разбра нито тогава, нито по-късно. На моменти му се струваше, че страничните крила на комплекса се спускат към него, за да го смажат. В други моменти цялата сграда сякаш рухваше и го затрупваше под себе си. Колената му омекнаха и изведнъж се видя, седнал на една пейка сред отъпкана полянка, по която жени разхождаха кучетата си. Усети някаква лека, но натрапчива миризма и за момент му се стори, че е в болницата в Найроби. Колко ли време ще трябва да живея тук, помисли си той, преди да престана да забелязвам миризмата? Сигурно се свечеряваше, защото през опушените стъкла на прозорците проблясваха светлини. Той различи движещи се силуети и примигващите синкави екрани на компютрите. Защо седя тук? — запита я той, но не помръдна от мястото си. За какво друго си мисля, освен за теб?

Тя седеше до него както винаги, но този път без готов отговор. Мисля си за твоя кураж, отговори си той вместо нея. Мисля си, че вие двамата с Арнолд се бяхте изправили срещу всичко това, докато добрият стар Джъстин се тюхкаше дали почвата в лехите е достатъчно песъчлива за жълтите му фрезии. Мисля си, че вече не вярвам в себе си и в това, което представлявам. Беше време, когато твоят Джъстин, също като хората в тази сграда, се гордееше, че се е подчинил на колективната воля, на това, което наричаше родина, или доктрина на разума, или — с известни съмнения — висша кауза. Беше време, когато Джъстин вярваше, че в името на целесъобразността няма нищо лошо, ако отделният индивид жертва живота си за благото на мнозинството. Аз наричах това саможертва или дълг, или пък необходимост. Беше време, когато можех да застана нощем пред сградата на Форин Офис, да гледам осветените й прозорци и да си кажа наум: добър вечер, аз съм Джъстин, твоят покорен слуга. Аз съм частица от голямата мъдра машина и се гордея с това. Аз служа, следователно чувствам. Докато сега знам само едно: ти беше сама срещу цялата тази глутница и нищо чудно, че те победиха!

От главната улица на градчето Джъстин сви вляво по булевард Доуз на северозапад; прерийният вятър го удари с цялата си сила в потъмнялото лице, докато той разглеждаше наоколо. Трите години като търговски аташе в Отава не бяха отишли напразно. Макар за пръв път да стъпваше тук през живота си, всичко му изглеждаше познато. От ноември до април — все сняг, спомни си той. Сее се след пълнолуние през юни, а се жъне, преди да паднат сланите през септември. След няколко седмици първите минзухари щяха да подадат уплашено главички през мъртвата трева на голата прерия. Срещу него от другата страна на улицата беше синагогата, построена от заселници, стоварени на гарата с картонените си куфари, с лошите спомени и с обещанието за свободна страна. На сто метра по-нататък се издигаше украинската православна църква, а до нея — католическа, презвитерианска, баптистка и на Свидетелите на Йехова. Паркингите им бяха покрити и отоплени като електрифицирани конюшни, за да не изстиват прекалено двигателите на колите, докато собствениците им се молят всеки на своя бог. Спомни си една мисъл на Монтескьо: че никъде не е имало толкова много граждански войни, колкото в Христовото царство.

Зад домовете на бога се намираха домовете на Мамона — промишлената зона на градчето. Цените на говеждото сигурно са стигнали дъното, помисли си той. Какво иначе прави там чисто новата, лъскава свинекланица на Ги Поатие? И с житото нещата едва ли стоят по-добре — иначе как да си обясним присъствието на фабрика за преработка на слънчоглед сред житницата на Канада? А онази групичка подплашени хорица, скупчени пред старите си къщи около гаровия площад, сигурно са сиукси или от племето крий. Пътят завиваше на север през един къс тунел. От другата страна пред очите му се разкри съвсем различен свят на яхти и величествени къщи с изглед към реката. Тук значи богатите англосаксонци си косят лятно време ливадите, мият си колите, лакират си яхтите и кълнат наред евреи, украинци и проклетите индианци, които живеят от социални помощи, каза си той. А пък горе на хълма или на това, което по тия места минаваше за хълм, се издигаше неговата крайна цел — гордостта на градчето, бисерът на Източен Саскечуан, местният академичен Камелот, университетът „Доуз“, една пъстра смесица от средновековен пясъчник, колониални тухлени фасади и стъклени куполи. Когато стигна до разклона на пътеката, Джъстин се изкачи по ниския склон и по едно мостче в стила на ренесансовия Понте Векио, само че от първата половина на двайсети век, се озова пред тежкия портал, увенчан с позлатен герб. През арката можеше да се наслади на безупречно поддържаните средновековни сгради и на неговия бронзов основател, Джордж Еймън Доуз младши — собственик на рудници, железопътен барон, развратник, крадец на земя, убиец на индианци и местен светец, гордо изправен върху гранитния си постамент.

Джъстин крачеше уверено напред; беше изучил внимателно описанието на терена по туристическия проспект. Пътеката постепенно се разшири и се превърна в параден плац. Вятърът вдигаше прахоляк и дребни песъчинки от асфалта. На отсрещната страна на плаца се издигаше обрасъл в бръшлян павилион, заобиколен от три страни с геометрични бетонни сгради, насечени на хоризонтални ивици от блесналите в луминесцентна светлина прозорци. Голяма табела в зелено и златно — любимите цветове на мисис Доуз, според същия проспект — обявяваха на английски и френски, че това е Университетската болница и база за клинични изследвания. На по-малка табела пишеше „Амбулаторно болни“. Джъстин тръгна в указаната посока и стигна до една редица летящи врати, заслонени от нагъната бетонна козирка и зорко охранявани от две едри жени с дебели шуби. Той им каза „добър вечер“ и двете най-приятелски отвърнаха на поздрава му. С премръзнало лице и разкъсвано от болки тяло, с пулсиращи хълбоци, по които сякаш пълзяха горещи змии, Джъстин крадешком се извърна и хвърли последен поглед зад себе си, преди да се заизкачва по стълбите.

Фоайето беше обширно, високо, мраморно и погребално. С големия, ужасно грозен портрет на Джордж Еймън Доуз младши в ловджийски костюм то му напомни централното фоайе на Форин Офис. Край една от стените беше рецепцията дълга редица гишета, зад които се суетяха мъже и жени с посребрени коси и зелени куртки. Ей сега ще се обърнат към мен с мистър Куейл и ще ми кажат каква забележителна жена беше Теса, помисли си Джъстин. Той се повъртя из миниатюрния търговски център. Доуз Саскечуан Банк. Поща. Будка за вестници „Доуз“, „Макдоналдс“, „Пица Парадайз“, кафене „Старбъкс“, бутик — също „Доуз“ — за пижами, фино дамско бельо и пеньоари за бъдещи майки. Стигна до няколко разклонени коридора, изпълнени с дрънчене и скърцане на болнични колички, грохот на асансьори, потракване на забързани дамски токчета и металния писък на телефоните. Наоколо седяха или стояха прави угрижени посетители. Служители от персонала със зелени престилки излизаха през някоя от многото врати, за да се появят след секунди през друга. Нито един нямаше златни пчели на джоба на престилката си.

До една от вратите с надпис „Вход само за лекари“ висеше голяма дъска за обяви. С авторитетен, задълбочен вид, сключил ръце отзад на гърба си, Джъстин прегледа внимателно обявите. Гледане на малки деца, яхти и коли под наем, търси се, предлага се. Стаи под наем. Певческо дружество „Доуз“. Кръжок за изучаване на Библията „Доуз“. Дружество по етика „Доуз“. Курс по шотландски танци „Доуз“. Анестезиолог търси добродушно куче, мъжко, най-малко на три години, кафяво на цвят и средно на ръст, „да не се изморява от дълги разходки“. Кредитиране „Доуз“. Програми за разсрочено заплащане на обучението „Доуз“. В параклиса „Доуз“ ще се извърши заупокойна служба в памет на доктор Мария Ковалски — знае ли някой каква музика обичаше покойната? Списъци на дежурни лекари, лекари в отпуск, лекари на повикване. И един приветлив плакат, съобщаващ, че тази седмица безплатните пици за студенти по медицина се спонсорират от „Карел, Вита и Хъдсън“, Ванкувър — а защо не наминете и на нашия делови неделен обяд със следобедна кинопрожекция в дискоклуба „Хейбарн“, организирани с любезното съдействие на „Карел, Вита и Хъдсън“? Просто попълнете и изпратете формуляра, приложен към вашата безплатна пица, и ние ще ви предоставим безплатен билет за едно незабравимо преживяване!

А за доктор Лара Емрих, доскоро любимка на академичния елит на университета Доуз, виден специалист по мулти– и нерезистентни туберкулозни щамове, професор и ръководител на изследователски екип, лично спонсориран от КВХ и съоткривател на чудотворното лекарство „Дипракса“ — нито дума. Просто няма такава. Нито в отпуск, нито на повикване. Името й не фигурира в лъскавия указател на вътрешните телефонни номера, провесен на зелената копринена връвчица с пискюл отстрани на дъската за обяви. Не търси добродушно куче, мъжко, кафяво на цвят и средно на ръст. Единственият възможен знак за съществуването й е една написана на ръка картичка, сбутана между много други бележки най-отдолу на дъската, в която се съобщава, че „по нареждане на декана“ насрочената среща на дружеството „Лекари от Саскечуан“ за професионална етика няма да се състои в университета. Новото място на срещата ще бъде оповестено при първа възможност.

Понеже изнемогваше от студ и изтощение, Джъстин отстъпи дотам, че на връщане към своя безличен мотел взе такси. Този път бе постъпил съобразително. Както го бе учила Лесли, той изпрати писмото си, прикрепено към голям букет червени рози от цветарския магазин, като любовно послание до въображаем обект:

Ще й съобщя по-късно кой съм, каза си той. Нека не я плаша отсега. Като му дойде времето. По-полека. Прикритието му вече не изглеждаше много убедително, но по-добро нямаше. Беше се регистрирал като Аткинсън в оня хотел в Германия и като Аткинсън го бяха пребили. А пък докато го биеха, се обръщаха към него на мистър Куейл. Въпреки това като Аткинсън си бе купил билет за самолета от Цюрих до Торонто, като Аткинсън се бе крил в един тухлен пансион в близост до гарата, където със сюрреалистично чувство, че това не се отнася за него, бе чул по малкия си транзистор, че доктор Арнолд Блум е обявен за световно издирване по обвинение в убийството на Теса Куейл. Аз вярвам в Осуалд, Джъстин. Арнолд Блум изперква и убива Теса… И като г-н Никой се бе качил на влака за Уинипег, където бе изчакал един ден, след което бе взел друг влак за това малко градче. Но този път не се самозаблуждаваше. В най-добрия случай имаше няколко дни преднина пред тях. Но в една цивилизована държава никога не се знае.

— Питър?

Джъстин изведнъж се събуди и погледна часовника си. Беше девет вечерта. До телефона предварително беше поставил молив и бележник.

— Питър е на телефона.

— Обажда се Лара. — Тя каза името си почти като оплакване.

— Здравейте, Лара. Къде можем да се срещнем?

Въздишка. Безнадеждна, смъртно уморена въздишка, напълно съответстваща на отчаяния славянски глас.

— Невъзможно е.

— Защо?

— Пред къщата ми стои кола. Понякога изпращат микробус. През цялото време ме наблюдават и подслушват. Невъзможно е да се видим, без да ни забележат.

— Къде сте сега?

— В една телефонна кабина. — Гласът й звучеше така, сякаш не вярваше, че ще излезе жива от нея.

— В момента наблюдават ли ви?

— Не виждам никого. Но е тъмно. Благодаря за розите.

— Мога да се срещна с вас където ви е удобно. При някоя приятелка. Или извън града, ако предпочитате.

— Имате ли кола?

— Не.

— Защо? — Това бе едновременно упрек и предизвикателство.

— Нямам нужните документи.

— Кой сте вие?

— Казах ви. Приятел на Биргит. Британски журналист. Ще ви обясня по-подробно, когато се видим.

Тя затвори, преди да е свършил. Стомахът го присвиваше и имаше нужда да отиде до тоалетната, но там нямаше телефон. Когато повече не можеше да чака, изтича до тоалетната и там, с панталони, смъкнати около глезените си, чу как телефонът отново звъни. На третото иззвъняване успя да се довлече, куцукайки, до него и вдигна слушалката, но оттатък нямаше никой. Седна на ръба на леглото и подпря главата си с ръце. Не ме бива за тази работа. Как постъпват шпионите? Как би постъпил старият хитрец Донъхю? Ако има насреща си някоя Ибсенова героиня като тази, едва ли би се справил по-добре от мен. Той отново погледна часовника си. Боеше се, че губи представа за времето. Свали часовника и го сложи до молива и бележника. Изминаха петнайсет минути. Двайсет. Трийсет. Какво, по дяволите, й стана? Той започна да си слага часовника и се ядоса, когато не успя изведнъж да улучи дупката на каишката.

— Питър?

— Къде можем да се срещнем? Готов съм да отида където кажете.

— Биргит казва, че вие сте неин съпруг. О, боже! О, небеса! О, Исусе Христе!

— Биргит ви каза това по телефона?!

— Не е споменавала имена. „Той е неин съпруг.“ Това каза. Беше много предпазлива. Защо не ми казахте, че сте неин съпруг? Помислих си, че сте провокатор.

— Щях да ви кажа, когато се срещнем.

— Ще се обадя на една приятелка. Не трябваше да ми пращате рози. Прекалено е.

— Каква е тази приятелка? Лара, внимавайте какво ще й кажете. Аз съм Питър Аткинсън, британски журналист. Още ли сте в телефонната кабина?

— Да.

— В същата ли?

— Не ме наблюдават. През зимата наблюдават само от коли. Много са мързеливи. Сега няма никакви коли.

— Имате ли достатъчно монети?

— Имам фонокарта.

— Използвайте монети. Не използвайте карта. С картата ли се обадихте на Биргит?

— Няма значение.

Когато тя позвъни отново, минаваше десет и половина.

— Моята приятелка асистира на операция — обясни тя, без да се извини. — Операцията е сложна. Имам обаче друга приятелка. Тя е съгласна. Ако ви е страх, вземете такси до хотел „Итън“, а останалото разстояние изминете пеша.

— Не ме е страх. Просто съм предпазлив.

Господи, помисли си той, докато си записваше адреса. Ние дори не се познаваме, а аз й изпратих две дузини рози, което било прекалено, и вече се препираме като влюбени.

Имаше два начина да излезе от мотела: през главния вход и паркинга или през задния вход по един коридор, който минаваше през лабиринт от други коридори и стигаше до рецепцията. Джъстин загаси лампата в стаята си и погледна през прозореца към паркинга. Имаше пълнолуние. Върху колите се бе образувал скреж, който искреше като сребърен ореол на лунната светлина. На паркинга имаше двайсетина коли, от които само в една имаше хора. Зад волана седеше жена. На седалката до нея — мъж. Двамата се караха. За какво ли? Може би за рози? Или за бога Печалба? Жената ръкомахаше, а мъжът клатеше глава. Внезапно той извика от колата, извика нещо за последно — може би я напсува, затръшна вратата, качи се в друга кола и потегли. Жената остана на мястото си. Тя вдигна отчаяно ръце нагоре и ги постави върху волана. После наведе глава, подпря чело върху кокалчетата на ръцете си и заплака; раменете й се разтърсваха от ридания. С мъка преодолял абсурдния порив да излезе навън и да я утеши, Джъстин отиде на рецепцията и си поръча такси.

Къщата се оказа нова, бяла и голяма, разположена сред редица нови, бели и големи къщи, долепени една до друга по протежение на една викторианска уличка. Сградите бяха построени леко по диагонал спрямо улицата, така че издадените им ъгли образуваха назъбена линия, като носовете на кораби, закотвени в някое старо пристанище. Всяка имаше сутеренен етаж с отделно стълбище и главен вход малко над нивото на тротоара, до който водеха няколко каменни стъпала; отстрани на парадното стълбище имаше метални парапети, а на вратата — бронзови чукчета във формата на подкова, които никой не използваше. Под зоркия поглед на една тлъста сива котка, която се беше настанила между завесите и стъклото на прозореца на номер седем, Джъстин се изкачи по стъпалата на номер шест и натисна бутона на звънеца. Със себе си носеше цялото си имущество: пътната чанта, всичките си налични пари и въпреки изричните указания на Лесли — и двата си паспорта. Стаята в мотела беше платена предварително. Ако се върнеше в нея, щеше да бъде по собствено желание, а не защото беше принуден. Беше десет часът; нощта беше ясна и мразовита. Покрай бордюра бяха паркирани коли; по тротоарите нямаше жива душа. Вратата се отвори и в рамката се изправи висок женски силует.

— Вие сте Питър — каза му тя с упрек.

— А вие сте Лара?

— Естествено.

Тя затвори вратата след него.

— Следиха ли ви, докато идвахте дотук? — запита той.

— Възможно е. А вас?

Двамата стояха, обърнати с лице един към друг. Биргит се оказа права — Лара Емрих наистина беше много красива — с надменната интелигентност в погледа си, с хладната, научна безпристрастност, която веднага го накара вътрешно да се отдръпне, с начина, по който с опакото на китката си отметна назад започналата вече да се прошарва коса, а после, с все още изпънат лакът и ръка до челото, го огледа още веднъж критично от горе до долу със своя арогантен, безутешен взор. Беше облечена в черно — с черен панталон и дълга черна риза, без грим. Отблизо гласът й звучеше още по-тъжно, отколкото по телефона.

— Много ми е мъчно за вас — каза тя. — Ужасно е. Вие сте тъжен.

— Благодаря.

— Тя бе убита от „Дипракса“.

— И аз мисля така. Непряко, но това няма значение.

— Много хора станаха жертва на „Дипракса“.

— Но не всички са били предадени от Маркъс Лорбиър.

От горния етаж се чу гръм от аплодисменти. Някъде работеше телевизор.

— Ейми е моя приятелка — каза тя с тон, сякаш самото им приятелство беше истинско нещастие. — Сега е административен директор на болницата „Доуз“. За жалост обаче се е подписала под петицията за възстановяването ми на работа и е съосновател на дружеството „Лекари от Саскечуан за професионална етика“. Сега просто търсят повод да я уволнят.

Джъстин тъкмо се канеше да я запита дали за Ейми той е Куейл или Аткинсън, когато отгоре се разнесе мощен женски глас и на последното стъпало на стълбата се появиха два мъхести пантофа:

— Я го доведи горе, Лара. Човекът има нужда да гаврътне нещо.

Ейми беше на средна възраст, доста пълна и подобно на много сериозни жени бе решила, че не си струва да се взема на сериозно. Издокарана беше с розово копринено кимоно и огромни обици. Пантофите й имаха стъклени оченца. Ала под собствените й очи имаше сенки, а в ъглите на устата й — отвесни бръчки на болка.

— Убийците на съпругата ви заслужават да бъдат обесени — каза тя. — Скоч, бърбън или вино? Това е Ралф.

Качиха се в обширна мансарда, облицована в дърво. Барът с напитките беше в отсрещния ъгъл. Огромният телевизор предаваше хокей на лед. Ралф, старец с дълга рядка косица и вълнен халат, седеше в кресло от изкуствена кожа с табуретка от същия материал за краката му, обути в чехли. Дочул името си, той вдигна за поздрав изпъстрената си със старчески петна ръка, без да отделя очи от екрана.

— Добре дошъл в Саскечуан. Налей си едно питие — подвикна той на Джъстин с централноевропейски акцент.

— Кой води? — запита Джъстин от любезност.

— „Кейнъкс“.

— Ралф е адвокат — каза Ейми. — Нали, скъпи?

— Вече нищо не съм. Проклетият паркинсон ще ме вкара в гроба. Ония от Академичния съвет се отнесоха с нея като истински тъпанари. За това си дошъл, предполагам.

— Горе-долу.

— Задушават свободното слово, намесват се в отношенията между лекар и пациент. Време е по-образованите хора с малко повече кураж да се изправят и да им кажат истината в очите, вместо да се крият по дупките си и да треперят от страх.

— Така си е — учтиво се съгласи Джъстин, приемайки чашата с бяло вино, която Ейми му бе наляла.

— Доуз играе по свирката на „Карел, Вита“. И как не, нали им дадоха двайсет и пет милиона долара за нов факултет по биотехнологии, а са им обещали още петдесет! Това не са малко пари дори за една банда богати тъпаци като „Карел, Вита“. И ако не си пъхат носа където не трябва, още много ще има да капе. Как се устоява на такъв натиск?

— Ами, с постоянство — каза Ейми. — Отстъпиш ли, прецакан си.

— Прецакан си, ако постоянстваш, прецакан си, ако отстъпиш. Ако се обадиш, спират ти заплатата, изхвърлят те на улицата и те прогонват от града. Свободата на словото струва скъпо в този скапан градец, мистър Куейл. Повечето от нас не могат да си позволят да платят цената. Как ти е другото име?

— Джъстин.

— В тоя град няма свобода на словото, Джъстин, тук е глуха провинция. Всичко е тип-топ, стига на някоя руска кучка да не й хрумне да пише тъпи статии по медицинските списания и да хули хубавото хапченце, дето самата тя го е изобретила и което случайно носи по няколко милиарда годишно на „Карел, Вита“, любимците на Аллаха. Къде смяташ да ги настаниш, Ейми?

— В кабинета.

— И изключи телефоните, за да не ги безпокоят. От нас двамата Ейми е по техниката. Аз съм един дърт глупак. Ако нещо ти трябва, казваш на Лара. Тя познава къщата по-добре от нас двамата. Жалко, като се има предвид, че до два месеца ще ни изритат оттук.

Той им обърна гръб и продължи да си гледа мача.

Тя сякаш вече не го вижда въпреки масивните й очила, които повече биха подхождали на мъж. Рускинята в нея е събрала цяла пазарска торба „за всеки случай“, която сега лежи разтворена в краката й, макар тя да знае съдържанието на всяко листче наизуст: адвокатски писма със заплахи, заповеди за уволнението й от факултета, копие от непубликуваната й статия, както и писмата на собствения й адвокат, които не са много, защото, както обяснява тя, адвокатите струват пари, а нейният предпочита да защитава правата на сиуксите, отколкото да се изправи срещу неограничените юридически ресурси на „Карел, Вита и Хъдсън“, Ванкувър. Двамата седят като шахматисти без дъска, обърнати един към друг, с почти допрени колене. От дипломатическите си мандати в Ориента Джъстин е запомнил, че пръстите на краката му не бива да сочат към нея, затова седи, извит леко на една страна, от което болките в тялото му се усилват. От известно време тя говори, вперила поглед в полумрака над рамото му, а той не смее да я прекъсне. Тя е изцяло погълната от разказа си, тонът й е ту печален, ту назидателен. Единственото, което я занимава, е чудовищната несправедливост на нейния случай и пълната невъзможност за решаването му. Всичко останало са само подробности. Понякога — всъщност доста често — на Джъстин му се струва, че тя напълно е забравила за неговото присъствие. Или бърка срещата им с нещо друго — с някое съвещание на факултета, със среща на уплашени колеги, с някой нерешителен професор или некадърен адвокат. Едва когато той споменава името на Лорбиър, тя сякаш се събужда от унеса си и се намръщва, след което отвръща с някакво загадъчно обобщение, което не е нищо друго освен бягство от истината: Маркъс е твърде романтичен, той е толкова слаб, всички мъже постъпват подло, ама и жените също. И не, тя в никакъв случай не знае къде може да бъде открит.

— Крие се някъде. Той е непредвидим, всяка сутрин тръгва в различна посока — казва тя с все същия меланхоличен тон.

— Когато той споменава пустинята, това истинска пустиня ли е?

— Във всеки случай е много неудобно място. Това също е типично за него.

За да защити каузата си, тя повтаря заучени фрази, които явно не са измислени от нея: „Тук ще пренавия лентата напред… КВХ не си поплюват.“ Дори споменава „моите пациенти смъртници“. А докато той чете едно от адвокатските писма, които е получила, тя му цитира на глас по-обидните пасажи, да не би случайно да изпусне най-важното:

След този пасаж без всякаква логическа връзка следва друг, в който се твърди: „Нашите клиенти категорично отричат, че когато и да било и по какъвто и да било начин са се опитвали да потискат или оказват влияние на легитимния научен дебат…“

— Но защо изобщо подписахте този проклет договор? — прекъсва я грубо Джъстин.

Враждебността му сякаш я радва; тя се засмива със своя безрадостен смях.

— Защото им вярвах. Защото бях глупачка.

— Вие сте всичко друго, но не и глупачка, Лара! Вие сте една високоинтелигентна жена, за бога! — възкликва Джъстин.

Обидена, тя се затваря в своето начумерено мълчание.

Първите две години, след като от „Карел, Вита“ закупили формулата на Емрих-Ковач с посредничеството на Маркъс Лорбиър, разказва му тя, били за тях истински златен век. Първоначалните краткосрочни изпитания преминали отлично, с леко завишаване на статистическите данни резултатите изглеждали още по-добри, цялата научна общност говорела с възхита за партньорството между Емрих и Ковач. От КВХ им осигурили специални лаборатории, цял екип техници, клинични изпитания навсякъде из Третия свят; пътували само в първа класа, отсядали в най-лъскавите хотели, от всички страни ги засипвали с пари и уважение.

Лекомислената Ковач бързо решила, че всичките й мечти са се сбъднали. Тя вече се виждала седнала в ролс-ройс, лауреат на Нобелова награда, прочута, богата и с безброй любовници. А пък според сериозната Лара клиничните изпитания трябвало да се проведат строго научно и задълбочено. Препаратът трябвало да се изпробва в най-различни условия и да се обхванат колкото се може повече етнически и социални общности. Това щяло да доведе до спасяване на човешки живот и до подобряване на неговото качество. Само тази цел си струвала усилията.

— А Лорбиър?

Раздразнен поглед, гримаса на неодобрение.

— Целта на Маркъс е да бъде богат светец. Едновременно да се вози в ролс-ройс и да спасява човешки живот.

— За бога и Печалбата — подхвърля необмислено Джъстин; в отговор тя само се намръщва.

— След две години аз направих едно доста неприятно откритие. Изпитанията на КВХ са били изцяло нагласени. Те не са били научно обосновани, единствената им цел е била препаратът да се пусне на пазара колкото се може по-бързо. Определени странични ефекти преднамерено са били изключени от докладите. При наличието на странични ефекти докладът бил преработван веднага.

— А какви са били страничните ефекти?

Отново арогантният, присмехулен тон на лектор, който говори пред глупави студенти.

— По време на ненаучните изпитания не бяха регистрирани почти никакви странични ефекти. Това се дължеше главно на прекомерния ентусиазъм на Ковач и Лорбиър, а също и на решителността на клиники и медицински центрове из Третия свят резултатите от тестовете да изглеждат добри. Освен това се появиха хвалебствени статии в авторитетни научни издания от видни специалисти, които просто пропускаха да споменат финансово изгодните си връзки с КВХ. В действителност статиите се пишеха в централите във Ванкувър и Базел, а специалистите само се подписваха. Беше споменато, че препаратът не е подходящ за малък процент жени в детеродна възраст. При някои предизвиквал влошаване на зрението. Имаше и смъртни случаи, но с разместване на датите те бяха изключени от изпитателния период.

— Никой ли не се оплака?

Въпросът я раздразни.

— Кой да се оплаче? Лекарите и здравните работници от Третия свят, които печелят от участие в изпитанията? Или дистрибуторът, който печели от продажбите на препарата и се страхува да не изтърве и останалите препарати на КВХ, а оттам да провали целия си бизнес?

— А самите пациентки?

Мнението й за него е стигнало дъното.

— Повечето от нашите пациентки живеят в недемократични държави с ужасно корумпирани политически системи. На теория те дават съгласието си да бъдат лекувани, след като са информирани за възможния ефект от лечението. Това означава, че са ги накарали да подпишат писмени декларации за съгласие, дори да не са в състояние да ги прочетат. Законът не позволява да им се заплаща за участието, но получават щедри компенсации за изгубеното време и пътните си разходи, а също и безплатна храна, на която много се радват. Освен това се страхуват.

— От фармацевтичните компании?

— От всички и всекиго. Ако се оплачат, получават заплахи. Плашат ги, че децата им няма да получават повече лекарства от Америка, а мъжете им ще отидат в затвора.

— Но вие се оплакахте!

— Не. Не съм се оплаквала. Аз протестирах. Яростно. Когато открих, че „Дипракса“ се рекламира като безопасно лекарство, а не като лекарство, което все още е в процес на изпитания, аз изнесох лекция на една научна конференция в университета, на която описах точно и в подробности неетичната позиция на КВХ. Това не се хареса. „Дипракса“ е добро лекарство. Само че не е там въпросът. Въпросът има три страни. — Три тънки, дълги пръста се вдигнаха нагоре. — Първо, страничните ефекти се укриват умишлено в името на печалбата. Второ, най-бедните общества на света се използват като опитни зайци от най-богатите. И трето, легитимният научен дебат по проблема се задушава в зародиш с корпоративни средства, със заплахи и извиване на ръце.

Трите пръста се свалят надолу, докато другата ръка рови из пазарската торба и измъква лъскава синя листовка:

Тя измъква листовката от ръката му и му подава поизмачкано от разгръщане писмо от адвокат. Един абзац е отбелязан с цветен маркер.

— Каква е ролята на Ковач във всичко това?

— Ковач е изцяло на страната на компанията. Тя няма никакво чувство за чест и достойнство. Именно с нейно съдействие голяма част от клиничните данни бяха прикрити или изопачени.

— А на Лорбиър?

— Маркъс е раздвоен. За него това е нещо нормално. Той се изживява като господар на цяла Африка по въпроса за „Дипракса“. Но заедно с това се бои и срамува. Затова прави и самопризнания.

— Кой му плаща? „Трите пчели“ или КВХ?

— Щом става въпрос за Маркъс, вероятно и двете фирми. Той е сложен случай.

— Та как стана така, че от КВХ ви назначиха тук, в „Доуз“?

— Бях глупачка — повтаря гордо Лара, с което веднъж завинаги погребва предишните си твърдения за обратното. — Защо иначе ще им подпиша договора? КВХ бяха много учтиви, много чаровни, много разбрани и интелигентни. Работех в Базел, когато двама млади мъже от Ванкувър дойдоха да се срещнат с мен. Бях поласкана. Също като вас и те ми изпратиха рози. Казах им, че тестовете на препарата са пълен боклук. Те се съгласиха. Казах им, че препаратът не бива да се продава като преминал клинични изпитания и като напълно безопасен. Те се съгласиха. Казах им, че много от страничните ефекти не са правилно описани и оценени. Те се възхитиха на куража ми. Единият беше руснак, от Новгород. „Ела с нас на обяд, Лара. Да обмислим заедно нещата.“ Тогава ми казаха, че искат да ме командироват в „Доуз“, за да разработя своя собствена методика за клинични изпитания на препарата. Говореха много разумно за разлика от началниците си. Съгласиха се, че не са извършени достатъчно надеждни тестове. „Сега в «Доуз» ще ги извършим отначало, казаха те, в края на краищата, препаратът си е твой.“ Аз се гордеех с него, те също. Университетът се гордееше. Постигнахме взаимно приемливо споразумение. В „Доуз“ щяха да ме приемат на драго сърце, а КВХ щяха да ми плащат. „Доуз“ е с идеално местоположение за извършване на подобни изпитания. Тук има индианци от резерватите, които са податливи на старите щамове на туберкулоза. Има и случаи на мултирезистентни щамове сред комуните на хипитата във Ванкувър. За „Дипракса“ това беше идеална комбинация. Само на базата на това предварително споразумение се съгласих да подпиша договора с клаузата за конфиденциалност. Бях глупачка — повтори още веднъж тя с доволно изсумтяване: „Случаят е доказан.“

— КВХ имат офиси във Ванкувър, нали?

— Големи офиси. Тук е най-голямата им база в целия свят след Базел и Сиатъл. Така можеха да ме наблюдават. Което беше целта им. Да ме държат изкъсо и да ме контролират. Аз подписах глупавия им договор и се заех за работа с леко сърце. Миналата година завърших изследванията. Резултатите бяха крайно отрицателни. Сметнах за нужно да уведомявам пациентите си за потенциалните странични ефекти на „Дипракса“. Това е мой свещен дълг като лекар. Сметнах също така, че световната медицинска общност трябва да бъде информирана посредством публикация в солидно научно списание. Подобни списания никак не обичат да отпечатват отрицателни становища. Аз знаех това. Знаех също, че списанието ще покани трима изтъкнати учени да коментират резултатите от изследването ми. Това, което в редакцията не знаеха обаче, беше, че и тримата наскоро бяха подписали тлъсти договори с КВХ — Сиатъл, за разработка на биотехнологии за лечение на други заболявания. Те незабавно информираха Сиатъл за намеренията ми, а от Сиатъл от своя страна информираха Базел и Ванкувър.

Тя му подава сгънат лист хартия. Той го разгъва и с ужас си дава сметка, че написаното му звучи познато:

Едри, главни букви от принтер. Нито една правописна грешка. Познатият набор от експресивни прилагателни. Добре дошла в клуба на заплашваните, помисли си той.

— Уговорено е университетът „Доуз“ да получава процент от печалбата от продажбите на „Дипракса“ за целия свят — продължава тя, като небрежно измъква писмото от ръката му. — Служители с доказана лоялност към болницата ще получат лъвския пай от премиите. Тези с доказана нелоялност вече получават подобни анонимни писъмца. Много по-важно е да си лоялен на болницата, отколкото на пациентите. А най-важно е да си лоялен на КВХ.

— Холидей го е писала — казва Ейми, която в този момент нахълтва в стаята с поднос с кафе и бисквити. — Холидей е тарторът на медицинската мафия в „Доуз“. Във факултета който не й целува задника, загива. Освен нас двете с Лара и още един-двама идиоти.

— Откъде знаете, че тя го е писала? — пита Джъстин.

— Направих й ДНК анализ на тая крава. Отлепих марката от плика и анализирах слюнката й. Тя обича да ходи във фитнесцентъра на болницата, та двете с Лара откраднахме един косъм от гребена й и съпоставихме данните. Пълно съвпадение.

— Някой опита ли се да й направи очна ставка?

— Разбира се. Целият Управителен съвет. Кравата си призна. Престараване при изпълнение на служебните й задължения, но само в интерес на работата и на университета. Извини се, оправда се с емоционален стрес, което в нейния случай означава сексуална незадоволеност. Случаят е приключен, кравата дори получава поздравления за проявено старание. Междувременно виждат сметката на Лара. Сега е мой ред.

— Емрих е комунистка — обяснява Лара, която явно се наслаждава на иронията. — Тя е рускиня, израснала е в Петербург по времето, докато още се казваше Ленинград, завършила е съветски институт, следователно е комунистка и враг на корпорациите. Толкова е лесно и удобно.

— Освен това Емрих не е открила „Дипракса“, нали, скъпа? — напомня й Ейми.

— Ковач е откривателят — съгласява се с горчивина Лара. — Ковач е абсолютният гений. А аз — нейната развратна асистентка. Но понеже Лорбиър ми беше любовник, успя да ми припише всички заслуги.

— И по тази причина те вече не ти плащат, нали, скъпа?

— Не. Причината е друга. Аз просто не спазих клаузата за конфиденциалност, следователно едностранно съм нарушила договора. Толкова е логично.

— Лара освен това е и проститутка, нали, скъпа? Чукала се е с онези хубавци, дето й ги пратиха от Ванкувър, само дето не е вярно. В Доуз никой не се чука. И всички сме християни, с изключение на евреите.

— Тъй като този препарат убива болните, наистина ми се иска никога да не го бях откривала — казва тихо Лара, без да обръща внимание на прощалното избухване на Ейми.

— Кога за последен път си виждала Лорбиър? — пита я Джъстин, когато отново остават сами.

Тонът й е все още предпазлив, макар и по-мек.

— Беше в Африка — казва тя.

— Кога?

— Преди една година.

— По-малко — поправя я Джъстин. — Съпругата ми е разговаряла с него в болницата „Ухуру“ преди шест месеца. Неговата апология, или както там си я нарича, е била изпратена от Найроби преди няколко дни. Къде е той сега?

Лара Емрих не обичаше да я поправят.

— Попита ме кога съм го виждала за последно — сопна се тя настръхнала. — Беше преди една година. В Африка.

— Къде по-точно?

— В Кения. Той ме извика. Бяха се натрупали толкова много доказателства, че не издържаше повече. „Лара, трябваш ми. Много е важно и спешно. Не казвай на никого. Аз ще платя всичко. Идвай.“ Молбата му ми подейства много силно. В „Доуз“ казах, че майка ми е болна, и веднага отлетях за Найроби. Пристигнах в един петък. Маркъс ме чакаше на летището. Още в колата ми каза: „Лара, възможно ли е нашият препарат да предизвиква покачване на черепното налягане и притискане на очния нерв?“ Аз му напомних, че нищо не бива да се изключва, докато не са налице основни научни данни, макар в момента да се опитвахме да попълним празнотите. Той ме откара в едно село и ми показа жена, която не можеше да става. Имаше ужасно главоболие. Умираше. В друго село болната не можеше да фокусира погледа си. Когато излизаше от колибата, й причерняваше пред очите. Той ми разказа и за други случаи. Здравните работници отказваха да говорят открито с нас. Страхуваха се. „КВХ наказват всякакви опити за критика“, казваше Маркъс. Той също се страхуваше. Страхуваше се от „Трите пчели“, страхуваше се от КВХ, притесняваше се за болните жени, боеше се от бога. „Какво да правя, Лара, какво да правя?“ Говорил беше с Ковач в Базел. Тя му казала, че е глупак да се притеснява толкова. Това не били странични ефекти на „Дипракса“, а несъвместима комбинация с друг препарат. Типично за Ковач, която в момента е омъжена за богат мошеник сърбин и прекарва повече време в операта, отколкото в лабораторията.

— Та как би трябвало да постъпи той?

— Аз му казах самата истина — че това, което той наблюдава в Африка, аз го наблюдавам в университетската болница в Саскечуан. „Маркъс, абсолютно същите странични ефекти са описани в моя доклад до Ванкувър, който се основава на обективни клинични изследвания върху шестстотин случая.“ А той само повтаря: „Какво да правя, Лара, какво да правя?“ — „Маркъс — казвам му аз, — бъди смел, направи сам това, което корпорациите колективно отказват да сторят. Изтегли препарата от пазара до приключване на изпитанията.“ Той заплака. Аз също. Това бе последната ни нощ заедно като любовници.

Внезапно Джъстин бе обзет от някакъв дивашки инстинкт, от някаква първична омраза, която не можеше да определи. Дали го беше яд на тази жена за това, че е останала жива? Или за това, че е спала с човек, който по своите собствени признания бе предал Теса, за това, че дори и сега говореше с нежност за него? Дали не се чувстваше лично обиден, че тя може да седи пред него, красива и жива, погълната от себе си, докато Теса лежеше в земята до техния мъртъв син? Дали не го заболя от това, че Лара не проявяваше никаква загриженост за Теса, а толкова много се занимаваше със самата себе си?

— Лорбиър споменавал ли е Теса пред теб?

— Не и по време на посещението ми.

— А кога?

— Писа ми за някаква жена, съпруга на британски дипломат, която досаждала на „Трите пчели“ за „Дипракса“, пишела им писма, посещавала неканена офисите им. Подкрепял я някакъв доктор от една от хуманитарните организации. Не спомена името на лекаря.

— Кога ти писа това?

— На рождения ми ден. Маркъс никога не забравя рождения ми ден. И тази година ми писа да ми честити, като ми разказа и за англичанката и за нейния любовник африканец.

— Предлагаше ли как да се постъпи с тях?

— Боеше се за нея. Каза, че е много красива и че ще стане трагедия. Мисля, че се беше увлякъл по нея.

Самата идея, че Лара може да ревнува Лорбиър от Теса, шокира Джъстин.

— А за доктора какво каза?

— Маркъс се прекланя пред лекарите.

— Откъде беше писмото?

— От Кейптаун. Маркъс беше на оглед в клона на „Трите пчели“ в Южна Африка, като лично за себе си правеше съпоставки с опита си от Кения. Той се отнасяше с уважение към съпругата ти. Маркъс обаче не е кой знае колко храбър. Той едва напоследък е започнал да придобива кураж.

— Пишеше ли къде се е запознал с нея?

— В болницата в Найроби. Казва, че го била нападнала с обвинения. Беше много смутен.

— Защо?

— Защото бил длъжен да не й обръща внимание. А Маркъс смята, че ако не обърне внимание на някого, го обижда, особено ако този някой е жена.

— И все пак е успял да я предаде.

— Маркъс невинаги постъпва практично. Той е артист. Ако твърди, че я е предал, може да е в преносен смисъл.

— Ти отговори ли му на писмото?

— Както винаги.

— Докъде?

— До пощенска кутия в Найроби.

— Той споменаваше ли една жена на име Уанза? Тя беше в една и съща болнична стая с жена ми в болницата „Ухуру“. Умря от „Дипракса“.

— Случаят не ми е познат.

— Нищо чудно. Всички следи бяха заличени.

— Може да се предположи. Маркъс ми е разказвал, че стават такива неща.

— Когато Лорбиър посетил болничната стая на жена ми, с него била и Ковач. Какво е правила Ковач в Найроби?

— Маркъс ме молеше да отида още веднъж в Найроби, но по това време отношенията ми с КВХ и с болницата вече се бяха влошили. Те бяха разбрали за предишното ми пътуване и ме заплашваха, че ще ме уволнят от университета, задето ги бях излъгала за майка си. Затова Маркъс се обадил на Ковач в Базел и я убедил да отиде в Найроби като моя заместничка и да огледа ситуацията. Той се надяваше, че тя ще му спести необходимостта да вземе такова трудно решение и сама ще посъветва „Трите пчели“ да изтеглят препарата от пазара. От КВХ в Базел отначало не искали да я пуснат до Найроби, после се съгласили, но при условие, че посещението й ще се запази в тайна.

— Дори от „Трите пчели“?

— „Трите пчели“ нямаше как да не разберат. Те също са замесени, а Маркъс е техен съветник. Та Ковач била четири дни в Найроби, а после се върнала при своя сърбин в Базел и при оперните представления.

— Тя написа ли доклад?

— Докладът й беше под всякаква критика. Аз съм обучена да мисля научно. Това не беше никаква наука, а чиста пропаганда.

— Лара…

— Какво има? — Тя го изгледа войнствено.

— Биргит ти е чела писмото на Лорбиър по телефона. Неговата апология. Неговата изповед. Както и да я нарича.

— Е?

— За какво ти говори това писмо?

— Че Маркъс не може да бъде спасен.

— Спасен от какво?

— Той е слаб човек, който търси сила там, където не може да я намери. За съжаление слабите са тези, които побеждават силните. Може да е извършил някакъв голям грях. Понякога той прекалено силно обича греховете си.

— Ако трябваше да го откриеш, къде щеше да го търсиш?

— Не ми е нужно да го откривам. — Той зачака. — Имам само номера на пощенската кутия в Найроби.

— Може ли да го получа?

— Ще ти го запиша — каза тя унило. Написа го в бележника си, откъсна листчето и му го подаде. — Ако ми беше нужно да го открия, щях да го търся сред хората, на които е причинил болка — добави тя.

— В пустинята.

— И това може да е казано в преносен смисъл. — Враждебната нотка беше изчезнала от гласа й, както и от този на Джъстин. — Маркъс е едно дете — обясни простичко тя. — Той се поддава на пориви, след което се бори с последиците. — Тя се усмихна; усмивката й също беше красива. — Понякога сам той се изненадва.

— Откъде черпи поривите си?

— Едно време аз бях източникът.

Той се изправи на крака може би прекалено бързо, искаше да сгъне листовете хартия, които тя му бе дала, и да си ги сложи в джоба. Зави му се свят, усети, че му се гади. Замахна с ръка към стената, за да се подпре, и в следващия момент видя, че професионалният лекар срещу него вече го държи за ръката.

— Какво има? — запита остро тя, без да я пуска, като го дръпна надолу да седне.

— Понякога имам световъртеж.

— Защо? Да нямаш високо кръвно? Не носи вратовръзка. Разкопчай си яката. Много си смешен.

Ръката й беше на челото му. Той се почувства слаб и безпомощен като инвалид и безкрайно уморен. Тя излезе от стаята и се върна с чаша вода. Той отпи и й подаде чашата. Движенията й бяха уверени, но нежни. Усещаше погледа й върху себе си.

— Имаш температура — каза му с укор тя.

— Може би.

— Никакво може би. Имаш температура. Аз ще те закарам до хотела.

Това бе моментът, за който го бе предупреждавал досадният инструктор в оня курс по лична и оперативна безопасност; моментът, когато си твърде отегчен, отпуснат или просто преуморен, за да се пазиш; когато имаш само една цел — да се върнеш колкото може по-бързо в своя гаден хотел, да се наспиш и на другата сутрин, когато главата ти се проясни, да приготвиш един дебел пакет за оная многострадална леля на Хам в Милано, който да съдържа всичко, което ти разказа доктор Лара Емрих, включително и екземпляр от непубликувания й доклад за вредните странични ефекти на препарата „Дипракса“ като влошено зрение, кръвотечение, слепота и смърт, както и бележка с номера на пощенската кутия на Маркъс Лорбиър в Найроби, и още една, на която е написано какъв би трябвало да бъде следващият ти ход в случай, че сили извън твоя контрол ти попречат да го осъществиш. Това е един момент на съзнателно, виновно, доброволно отклонение на вниманието, когато присъствието на красива жена, която се е привела над рамото ти и ти мери пулса със своите добри, нежни пръсти, не би трябвало да стане причина за нарушаване на основните принципи на оперативната безопасност.

— Не бива да те видят с мен — възразява неубедително той. — Те знаят, че съм тук. Това само ще ти създаде допълнителни проблеми.

— По-лошо няма да стане — сопва му се тя. — Положението ми тук и без това е достатъчно лошо.

— Къде ти е колата?

— На пет минути оттук. Можеш ли да ходиш?

Това е и един момент, когато Джъстин, в своето състояние на пълно физическо изтощение, с благодарност се позовава на всички благовидни претексти на добро възпитание и благородство, които са му били насадени още от обучението му в Итън. Една жена не бива да бъде оставена да отива сама до колата си нощем, когато могат да я нападнат разбойници, бандити и нехранимайковци. Той става. Тя го хваща подръка и не го пуска, докато двамата на пръсти се отправят към стълбището.

— Лека нощ, деца! — провиква се Ейми през затворената врата. — Забавлявайте се!

— Благодаря ви, бяхте много любезна — отвръща Джъстин.