Вечният градинар

4.

Британските полицаи са истински агънца, отбеляза Глория. И да не беше напълно съгласен с нея, Удроу с нищо не го показа. Дори Портър Колъридж, колкото и пестелив да бе в отзивите си, ги обяви за „изненадващо цивилизовани, макар и лайна“. А на Глория най-много й харесваше — както възторжено докладва на Елена от телефона в своята спалня, след като ги бе въвела във всекидневната, където тъкмо започваше вторият ден от разпита на Джъстин, — най-много им харесвам това, Ел, че наистина чувстваш, че са дошли да помогнат, а не да причинят болка и да унижат излишно бедния Джъстин! Този Роб е доста апетитно момче — какво ти момче, Ел, истински мъж, не му давам и ден по-малко от двайсет и пет години! А Лесли — това е жена, скъпа, можеш ли да си представиш, жена с мъжко име, колко малко знаем за това, което става в добрата стара Англия! Та Лесли се облича донякъде старомодно, ако трябва да сме откровени, във всеки случай не по последна мода, но ако не се брои това, човек просто не би допуснал, че няма нашето образование. Нямам предвид говора, разбира се, защото днес никой не говори така, както е възпитан от малък. Но иначе се държи абсолютно спокойно и уверено и се усмихва доста приятно; косата й е леко прошарена на места, не много, но се вижда, наистина малко рано е за възрастта й. Тя обаче благоразумно не я боядисва и при това си мълчи, когато няма какво да каже, и на Санди това много му харесва — както той се изразява, умее да запази възпитано мълчание, — не се насилва да говори, колкото да поддържа разговора, щом решат да дадат почивка на бедния Джъстин. Единственият сериозен проблем на Глория беше, че тя просто нямаше никаква представа какво става между тях във всекидневната, тъй като просто не можеше да стои по цял ден в кухнята с ухо, залепено за стената, не е ли така, Ел? Във всеки случай не и когато слугите се навъртат наоколо и могат да ме видят!

Но ако темата на разговорите между Джъстин и двамата полицаи й убягваше, Глория още по-малко си даваше сметка за произтичащото между тях и собствения й съпруг, по простата причина, че той не спомена пред нея нищо по този въпрос.

Встъпителните фрази от диалога между Удроу и двамата полицаи бяха самата любезност. Двамата започнаха с уверенията, че прекрасно разбират деликатността на задачата си, че нямат намерение да се бъркат в живота на бялата общност в Найроби и така нататък. На свой ред Удроу им декларира готовността за сътрудничество от страна на състава на мисията, включително чрез предоставяне на нужните помещения, технически средства и по всякакви други начини, амин. Полицаите обещаха да държат Удроу в течение на следствието през цялото му времетраене, доколкото това не противоречеше на дадените им от Скотланд Ярд инструкции. Удроу твърде находчиво посочи, че всички сме изпратени тук, за да служим на короната, и ако е позволено да наричаме Нейно величество на малко име, защо да не се обръщаме по същия начин и помежду си?

— Та каква е точната длъжностна характеристика на Джъстин в състава на мисията, мистър Удроу? — учтиво запита „момчето“ Роб, пренебрегвайки призива за фамилиарност.

Роб приличаше на бегач в Лондонския маратон — целият мускули, кости и сухожилия. Лесли, която имаше вид на негова по-голяма и умна сестра, носеше със себе си удобна пътна чанта; за миг Удроу си представи, че е пълна с всичко необходимо за оказване на първа помощ при бягането — йод, солни таблетки, резервни връзки за маратонките. Но когато тя я отвори, вътре, доколкото можеше да се види, имаше само един касетофон, празни касети и набор от разноцветни бележници и тетрадки.

Удроу се престори, че мисли. Лицето му се смръщи като на съвестен професионалист, претеглящ внимателно всяка дума.

— Преди всичко той е добрият стар итънски възпитаник на мисията — рече той и всички се засмяха на тази остроумна шега. — Извън това, Роб, той е представител на Обединеното кралство в Комисията за ефективно разпределяне на даренията в Източна Африка. Известна повече със съкращението КЕРДИА — поясни той, сякаш говореше пред аудитория от умствено изостанали. — В първоначалното съкращение „Е“-то трябваше да означава ефикасност, но тъй като повечето местни хора не схващат значението на тази дума, ние я заменихме с нещо по-разбираемо.

— С какво се занимава тази комисия?

— КЕРДИА е относително нов консултативен орган, Роб, със седалище тук, в Найроби. Тя включва представители на всички страни донори, предоставящи хуманитарна помощ в каквато и да било форма на Източна Африка. Членовете й се набират от състава на посолствата и мисиите на всяка от страните; комисията заседава всяка седмица, а веднъж на две седмици излиза с доклад.

— До кого? — запита Роб, без да спира да записва.

— До всички страни членки, разбира се.

— На тема?

— Темата се съдържа в наименованието на комисията, Роб — каза търпеливо Удроу, великодушно пропускайки покрай ушите си не дотам изисканата форма на въпросите. — Тя си поставя за цел подобряване на ефективността, или ако предпочиташ, на ефикасността, в хуманитарната сфера. В този род дейност ефективността е златният стандарт. Разбира се, в основата е състраданието, без него не може — добави той с обезоръжаваща усмивка, която казваше: всички ние сме състрадателни по природа. — КЕРДИА се стреми да даде отговор на деликатния въпрос каква част от всеки долар, предоставен от всяка една страна донор, достига до целта си и каква се губи в резултат от дублиране на институции или нелоялно съперничество между отделните хуманитарни агенции, действащи в конкретния регион. Комисията се старае, ако мога така да се изразя, да се пребори с трите бича за хуманитарната помощ — дублирането на институциите, съперничеството помежду им и липсата на рационалност. КЕРДИА изчислява съотношението между разходи и продуктивност и прави по някоя и друга необвързваща препоръка, тъй като тя за разлика от вас, приятели, не притежава никаква изпълнителна власт и не може да упражнява никаква принуда. — Доверяването на тази мъничка тайна бе придружено с грациозно накланяне на главата встрани. — Аз лично не съм убеден, че създаването на тази комисия беше чак толкова наложително. Но като интелектуална заслуга на нашия уважаван министър на външните работи тя отговаря на определени призиви за по-голяма прозрачност и етичност на външната политика, поради което ние с всички сили се борихме, за да я наложим. Разбира се, чуха се гласове, че това е работа на Обединените нации. Имаше и такива, според които ООН вече изпълнява тази функция. Трети твърдяха, че ООН е част от болестта, а не от лекарството. Кой е прав, преценете сами. — Удроу сви рамене, сякаш ги подканваше да сторят тъкмо това.

— Каква болест? — попита Роб.

— КЕРДИА не е овластена да провежда разследвания на място. Въпреки това е ясно, че корупцията е важен елемент от уравнението между похарчено и постигнато. Без да е идентична с прахосничество или некомпетентност, корупцията е тясно свързана с тях. — Удроу си даде труд да онагледи тезата си по достъпен за слушателите начин: — Да вземем например водопроводната мрежа в добрата стара Англия, построена през деветдесетте години на деветнайсети век. Водата тръгва, така да се каже, от водохранилището. Част от нея, ако имате късмет, стига до крана във вашата баня. Но по пътя от водохранилището до крана тя преминава през тръби, които текат. А когато тази вода е подарък от някого, ние не можем просто да я оставим да изтече в небитието, нали така? Защото този някой е гласоподавател и столът под нас зависи от неговия вот.

— С какви хора е влизал в контакт като член на комисията? — попита Роб.

— С високопоставени дипломати. От международната общност в Найроби. Главно с ранг от съветник нагоре. Понякога и надолу до първи секретар, но рядко. — Тук Удроу си каза, че думите му се нуждаят от пояснение. — Според мен КЕРДИА трябва да се държи на съответното ниво. С глава в облаците, както се казва. Ако се остави да бъде въвлечена в ежедневни, полеви дейности, както им викаме ние, тя не след дълго ще се превърне в поредната супернеправителствена организация, в обект на собствените си разследвания. Аз лично много държах на този пункт. Без съмнение КЕРДИА трябва да бъде базирана тук, в Найроби, за да следи нещата отблизо. По това спор няма. Но тя си остава мозъчен тръст, нищо друго. Не трябва да взема страна в дребни спорове. За нейната ефективна работа е жизненоважно да запази своя статут — ако ми позволиш да цитирам самия себе си — на зона, свободна от емоции. Та Джъстин е секретар на комисията. Не по заслуги, по ротация. Просто е наш ред. Води протоколи на съвещанията, обобщава становища, пише докладите, които излизат на всеки две седмици.

— Теса не е била зона, свободна от емоции — възрази Роб след кратко замисляне. — Тя цялата е била изтъкана от емоции, ако е вярно това, което чуваме.

— Боя се, че четеш прекалено много вестници, Роб.

— Не вестници. Четох докладите й. Тя е била във вихъра на събитията, със запретнати ръкави. Заровена в лайна до лактите, ден и нощ.

— Дейността й е принасяла голяма полза, не се съмнявам. Тя е похвална, но едва ли способства за обективност, а обективността е основна задача на комисията като международен консултативен орган — отбеляза Удроу, като благородно подмина грубиянската метафора. Със същото благородство, макар и на различно ниво, той бе простил и грубостта на върховния комисар.

— Значи всеки по неговия си път — заключи Роб, който се бе отпуснал назад в стола и замислено почукваше зъбите си с молив. — Той е обективен, тя емоционална. Той се държи в златната среда, тя балансира по ръба. Сега разбирам. Честно казано, така и предполагах. Та къде е мястото на Блум във всичко това?

— В какъв смисъл?

— Блум. Арнолд Блум. Доктор. Къде е неговото мястото в живота на Теса и във вашия собствен?

Удроу се усмихна; тази малко нестандартна формулировка на въпроса не бе успяла да го раздразни. В моя живот? Какво общо има нейният живот с моя?

— Тук има най-различни организации, които се финансират от страните донори. Сигурен съм, че това ви е известно. Те се поддържат от отделни държави и набират средствата си от благотворителна дейност и всякакви други източници. Любезният президент Арап Мой ги ненавижда всичките еднакво.

— Защо?

— Защото изземват функциите на правителството, тоест вършат това, което би трябвало да върши неговото правителство, ако си беше на мястото. Освен това заобикалят неговите системи на институционализирана корупция. Организацията, в която членува Блум, е скромна; създадена е от белгийската държава, финансира се с частни средства и по същество е здравна. Страхувам се, че друго не знам — добави той със задоволство, сякаш ги приканваше да споделят невежеството му по тези въпроси.

Но те не се хващаха лесно.

— Тя има контролни функции — информира го лаконично Роб. — Членуващите в нея лекари обикалят други НПО, посещават клиники, проверяват и коригират диагнози. Нещо като: „Това тук не прилича на малария, докторе, по-скоро е рак на черния дроб.“ Проверяват лечението. Освен това се занимават с епидемиология. А Лийки?

— Какво Лийки?

— Блум и Теса са били на път за неговите разкопки, вярно ли е?

— Така се твърди.

— Кой е той, този Лийки? Що за човек е?

— Нещо като бяла африканска легенда. Антрополог и археолог, работил навремето с родителите си на източния бряг на езерото Туркана, където изследвали произхода на човека. Когато родителите му починали, той продължил делото им. Бил е директор на Националния музей в Найроби, а напоследък се занимава с опазване на природата и животинските видове.

— Защо е напуснал?

— Историята е по-сложна. Бил е изгонен.

— Нещо като трън в задника на Мой, така ли?

— Той е негов политически противник, заради което е бил пребит от наемници. В момента звездата му на страшилище за корупцията в Кения изгрява отново. Международният валутен фонд и Световната банка настояват да бъде включен в правителството.

Когато Роб се облегна назад в стола си, а Лесли се включи на негово място, пролича разликата в стила на двамата, която донякъде напомняше различията между Теса и Джъстин. Докато Роб говореше бързо и накъсано, като човек, който едва потиска чувствата си, Лесли беше образец на хладнокръвие.

— Що за човек е този Джъстин? — попита замислено тя, сякаш ставаше дума за някакъв далечен исторически герой. — Извън длъжността му в мисията и членството му в онази комисия. Какви са неговите интереси, увлечения, начин на живот? Кой е той?

— Господи, ако аз самият знаех кой съм! — възкликна Удроу може би прекалено театрално, при което Роб отново почука с молива по зъбите си, Лесли търпеливо се усмихна, а Удроу, с очарователна неохота, изрецитира списъка с достойнствата на Джъстин: запален градинар — макар че, ако се замисля, не чак толкова запален, откакто Теса загуби бебето си, — от всичко най-много обича да работи сред цветните лехи в събота следобед; истински джентълмен, каквото и да означава това; итънски възпитаник в най-добрия смисъл на думата; извънредно любезен с всички служители, включително и с местните; винаги може да се разчита на него да танцува с всички най-срамежливи стари моми на годишния бал на върховния комисар; в него има нещо староергенско, макар Удроу да не можеше да определи точно какво; не играе голф, нито тенис, доколкото знаеше; не е ловец или рибар, нито пък има някакви други увлечения, като изключим градинарството. Разбира се, първокласен професионален дипломат, висока школа, с голям опит, владее два или три езика, всичко му идва отръки, абсолютно лоялен към Лондон при изпълнение на дадените указания. Само дето — къде е тук справедливостта, Роб? — нещо му се бави повишението.

— Да не би да се събира с лоши приятели? — попита Лесли, като погледна в тетрадката си. — Не сте ли чували да е посещавал съмнителни нощни заведения, докато Теса е на обиколка? — Самият въпрос беше абсурден. — Разбирам, че не е такъв човек, нали?

— Нощни заведения? Джъстин? — Удроу прихна от сърце, отдавна не се бе смял така. — Най-много да е отишъл на нощен бар като студент преди двайсет и пет години! Откъде ви дойде наум?

— Шефът ни го подсказа — обясни с готовност Роб. — Мистър Гридли е служил в Найроби като офицер за свръзка. Той разправя, че ако искаш да наемеш убиец, най-добре да идеш в някой нощен бар. Има един на Ривър Роуд, на една пряка от хотел „Ню Стенли“, което е доста удобно за тия, дето отсядат в него. Петстотин долара, и са готови да очистят когото им посочиш. Половината капаро, останалите след това. Е, има и по-евтини места, но не гарантират качество.

— Джъстин обичаше ли Теса? — попита Лесли, докато Удроу все още се усмихваше.

В непринудената атмосфера, която се бе създала помежду им, Удроу вдигна набожно ръце нагоре и нададе приглушен вик, сякаш призоваваше небесата да му изпратят просветление:

— Господи! Кой кого обича в този живот и защо? — А когато Лесли не оттегли въпроса си: — Тя беше красива. Млада. Остроумна. Той минавал четирийсетте, когато се запознали. Пред менопауза, така да се каже, с наранена душа, самотен, влюбен и жадуващ за семейно огнище. Дали я е обичал? Вие си отговорете.

Лесли предпочете да не обръща внимание на тази покана за мнение по въпроса. Вниманието и на двама им с Роб бе привлечено от едва забележимата промяна в лицето на Удроу, от изопването на гънките на кожата, лекото порозовяване на шията, неволното издаване напред на долната челюст.

— Джъстин сърдеше ли й се за нещо, например във връзка с хуманитарната й дейност? — предположи Роб.

— Защо да й се сърди?

— Ами например за това, че вдига прекалено много шум около разни западни компании, включително и британски, дето ограбват народите на Африка, като им вземат луди пари за техническо обслужване, а същевременно ги заливат с неоправдано скъпи лекарства, при това с изтекла годност? Или пък използват африканците като морски свинчета за новите си лекарства — нещо, което се твърди понякога, макар трудно да може да се докаже, ако разбирате какво имам предвид.

— Убеден съм, че Джъстин много се гордееше с хуманитарната й дейност. Съпругите на повечето от нас тук предпочитат, докато ние работим, да си стоят вкъщи. Теса беше изключение от това правило.

— Значи той не й се сърдеше? — настоя Роб.

— Джъстин не се сърдеше никому. Той просто не се поддаваше на чувствата си. Не и на подобни чувства. Може би ако изпитваше някакво чувство, то бе неудобство.

— А вие изпитвахте ли неудобство? Искам да кажа, всички вие в мисията?

— От какво, за бога?

— От хуманитарната й дейност. От специалните й интереси. Те не влизаха ли в противоречие с интересите на правителството?

Удроу си придаде обезоръжаващ вид на дълбоко озадачен.

— Британското правителство никога не се срамува от актове на хуманност, Роб. Би трябвало да знаеш това.

— Сега се учим, мистър Удроу — меко се намеси Лесли. — Нямаме опит. — След като го гледа внимателно в продължение на няколко секунди, през което време любезната усмивка не слезе от лицето й, тя прибра тетрадките и касетофона в чантата и като се извини с неотложен ангажимент в града, предложи да възобновят разговора на следващия ден по същото време.

— Теса споделяше ли с някого, как мислите? — небрежно попита Лесли, докато тримата крачеха към вратата.

— Искаш да кажеш с някой друг освен с Блум?

— Жени приятелки, това имам предвид.

Удроу си даде вид, че напрегнато рови в паметта си.

— Не. Не, не мисля. Поне не се сещам за конкретна личност. Но все пак откъде мога да знам?

— Бихте могли да знаете, ако това е била някоя служителка в мисията. Като Гита Пиърсън например — услужливо му подсказа Лесли.

— Гита? Ах, да, разбира се. Гита. Моите хора погрижиха ли се за вас? Имате ли си кола и всичко останало? Много добре.

Мина цял ден и цяла нощ, преди те да дойдат отново.

Този път не Роб, а Лесли започна разпита; тя стори това с някаква бодрост в гласа, която подсказваше, че след предишната им среща се бяха случили окуражителни събития.

— Теса е имала полов акт преди смъртта си — заяви тя вместо поздрав, докато старателно подреждаше нещата си — моливи, тетрадки, касетофона, гумичката за триене, — сякаш бяха веществени доказателства за пред съда. — Предполага се, че е изнасилване. Това е вътрешна информация, макар че няма да се учудя, ако утре гръмне във всички вестници. Взели са й вагинална проба и веднага са я изследвали под микроскоп, за да се установи дали сперматозоидите са още живи. Били са мъртви, но има основания да се смята, че спермата е от повече от един човек. Може да е цял коктейл. Според нас няма как да се установи със сигурност.

Удроу зарови лице в дланите си.

— За да сме стопроцентово сигурни, трябва да изчакаме нашите умници да се произнесат по въпроса — добави Лесли, без да откъсва поглед от него.

Както предишния ден Роб равнодушно почукваше с молива по едрите си зъби.

— А кръвта по куртката на Блум е на Теса — продължи Лесли със същия безизразен глас. — По предварителни данни, разбира се. Тук могат да определят само кръвната група, нищо повече. Всякакви други изследвания трябва да бъдат направени в Англия.

Удроу тихомълком бе станал прав; така често ставаше на неофициални съвещания, когато искаше да предразположи събеседниците си. Сега той като в полусън отиде до прозореца в другия край на стаята и се престори, че наблюдава неописуемо грозния силует на града в далечината. Чу се единичен гръм, последван от онази неясна миризма на напрежение във въздуха, която предшества проливния африкански дъжд. Напрежението рязко контрастираше с позата му, която беше образец за самообладание. Отстрани никой не можеше да предположи, че две или три капки пот се бяха отделили от подмишниците му и пълзяха надолу по ребрата.

— Куейл знае ли? — запита той и сам се учуди, както може би и ония двамата, как така вдовецът на една изнасилена жена изведнъж се превръща от Джъстин в Куейл.

— Рекохме си, по-добре да го чуе от приятел — отвърна Лесли.

— От вас например — предложи Роб.

— Разбира се.

— Освен това не бива да се изключва — и Лес мисли така, — че двамата с Арнолд може да са се изчукали на сутринта, един вид като за из път. Може да го споменете това пред Джъстин. Вие си преценете.

Това ли е последната капка, от която прелива чашата? — запита се той. Какво още трябва да чуя, преди да отворя прозореца и се хвърля отгоре? Може би това е, което очаквах от нея — да ме отведе отвъд границите на поносимото.

— Този Блум ни е симпатичен — изтърси приятелски заядливо Лесли, сякаш очакваше и Удроу да си признае същото. — Разбира се, трябва да внимаваме и за оня, другия Блум, звяра в човешки образ. Доколкото сме чували, най-спокойните хора са способни на най-отвратителни деяния, ако бъдат предизвикани. Само че от кого е бил предизвикан той, ако изобщо е бил предизвикан?

Лесли замълча в очакване на коментар, но Удроу предпочете да запази мълчание.

— Блум се доближава, доколкото това изобщо е възможно, до идеала за добър човек — настоя тя, сякаш „добър човек“ беше точно определен биологичен вид, нещо като хомо сапиенс. — Той е извършил някои доста добри дела. Не заради признанието, а от вътрешна потребност. Спасявал е човешки живот, рискувал е своя собствен, работил е без пари на ужасни места, крил е хора на тавана си. Нима не сте съгласен с всичко това?

Дали не го дразнеше умишлено? Или просто искаше да чуе мъдрото мнение на един зрял наблюдател на връзката между Теса и Блум?

— Убеден съм, че служебната му биография е безупречна — съгласи се Удроу.

Роб изпръхтя раздразнено, горната част на тялото му се сгърчи от усилието да се овладее.

— Да оставим служебната му биография. Вие лично харесвате ли го, или не? Задавам ви съвършено ясен въпрос.

— Господи — възкликна Удроу през рамо. Този път внимаваше да не истеризира излишно, но във всеки случай успя да придаде на тона си нотка на раздразнение. — Вчера ме питахте дали Джъстин е обичал Теса, днес дали аз харесвам Блум. На толкова лична основа ли се поставя всичко в новата Великобритания?

— Просто ви питаме за вашето мнение, сър — каза Роб.

Може би това „сър“ свърши работа. При първата им среща го наричаха мистър Удроу или, в пристъп на смелост, Санди. Сега минаха на „сър“, с което даваха да се разбере, че те двамата не се смятат за негови колеги, приятели или равни, а просто за скромни служители на закона, неканени гости, които си завират носа в делата на висшата каста, на която дължи общественото си положение и осигурения си живот през последните седемнайсет години. Той сложи ръце отзад на кръста и поизпъчи гърди, после се извърна на токовете си и предизвикателно погледна към двамата.

— Арнолд Блум е много убедителен — обяви той, сякаш четеше лекция. — Има фасон, има чар. Остроумен е, ако ви допада такъв вид хумор. Има някаква особена осанка, особено с тази подстригана брада. За по-впечатлителните души Блум е нещо като африкански национален герой. — След като им сведе до знанието всичко това, Удроу се извърна обратно към прозореца, приканвайки ги е гърба си да си прибират нещата и да опразнят терена.

— А за не дотам впечатлителните? — запита Лесли, която се възползва от обърнатия му гръб, за да го изучи с поглед: ръцете му с привидно равнодушие си даваха кураж една на друга зад гърба му; коляното на единия му крак — този, който не носеше тежестта на тялото — бе свито в самозащита.

— Такива сме малцинство, доколкото мога да преценя — отвърна той с кадифен глас.

— Представям си, че всичко това е доста тревожно за вас, а и донякъде дразнещо, предвид на вашите отговорности като шеф на Политическия отдел при мисията. Всичко това става под носа ви, а вие разбирате, че с нищо не можете да го предотвратите. Искам да кажа, едва ли можехте да отидете при Джъстин и да му кажете „Виж какво, оня брадат чернокож оправя жена ти“ или нещо такова, нали така? Или все пак можехте?

— Ако доброто име на мисията е застрашено от някакъв скандал, аз имам право — по-скоро съм длъжен — да се намеся.

— А намесихте ли се? — Това беше гласът на Лесли.

— В известен, най-общ смисъл, да.

— Разговаряхте с Джъстин? Или направо с Теса?

— Проблемът е там, че за отношенията си с Блум тя имаше най-солиден претекст, както се казва — отвърна Удроу, като се направи, че не е чул добре въпроса. — Този човек е високопоставен лекар, ползва се с голямо уважение в хуманитарната общност. Теса беше негова предана доброволна помощничка. На пръв поглед в това нямаше нищо нередно. Не можех просто така, без всякакви доказателства, да ги обвиня в прелюбодеяние. Най-много бих могъл да им кажа: вижте какво, това прави лошо впечатление, опитайте се да бъдете малко по-предпазливи.

— И на кого го казахте? — попита Лесли, докато си драскаше нещо в тетрадката.

— Нещата не са толкова прости. Един-единствен път споменах за това, и то много издалеко, със заобикалки.

Лесли се наведе напред, сякаш за да провери дали касетата се върти.

— Пред Теса ли?

— Теса беше като идеално проектирана машина, на която липсват половината зъбни колела. И преди да загуби детето си, тя леко откачаше, всъщност нищо особено. — За да бъде предателството му по отношение на Теса пълно, Удроу си спомни как Портър Колъридж, седнал в частния си кабинет, му бе предал устно указанията на Пелегрин. — Ала след това… трябва да ви кажа… с най-голямо съжаление, че… тя напълно се побърка, при това не само аз мисля така.

— Да не е била нимфоманка? — попита Роб.

— Страхувам се, че не влиза в компетентността ми да давам подобни преценки — отвърна с леден глас Удроу.

— Да допуснем, че е флиртувала без задръжки — предложи Лесли. — С всеки, който й падне.

— Щом поставяте така въпроса… — Едва ли друг човек можеше да придаде на тона си по-голяма незаангажираност. — Макар че е трудно да се каже. Младо момиче, красавица, възрастен съпруг… Дали флиртува наистина? Или просто се забавлява, като се държи естествено. Ако една жена се поразголи малко, хората разправят, че е неморална. Ако пък се облича скромно, че е скучна. Това е положението в белите квартали в Найроби. А може би и другаде, не претендирам да съм чак такъв специалист.

— А с вас флиртуваше ли? — попита Роб, след като вбесяващо почука с молива по зъбите си.

— Вече ви казах. Невъзможно е да се прецени дали флиртуваше, или просто се държеше естествено, като здраво и весело момиче — призна Удроу с неподозирана от самия него тактичност.

— А случайно… ъъъ, вие самият да сте отвръщали на флирта й? — поиска да знае Роб. — Не ме гледайте така, мистър Удроу. Вие минавате четирийсетте, пред менопауза сте, с наранена душа, също като Джъстин. Не може да не сте си падали по нея. Аз във всеки случай щях да си падна.

Удроу се окопити толкова бързо, че думите се изплъзнаха от устата му, преди да се усети какво казва:

— Драги приятелю, разбира се, че си падах по нея! Само за нея мислех — Теса, Теса! — ден и нощ. Луд бях по нея. Попитайте когото искате.

— Вече питахме — отвърна Роб.

На следващата сутрин Удроу с уплаха си каза, че двамата следователи се държат все по-агресивно с него. Докато Роб включи касетофона на бюрото, Лесли измъкна голяма яркочервена тетрадка, разтвори я на отбелязаната с ластик страница и поведе разпита.

— Имаме информация, че сте посещавали Теса в болницата в Найроби наскоро след като е загубила бебето си. Вярно ли е това, сър?

Удроу усети как неговият свят се разклати. Кой, за бога, им е казал пък това? Дали самият Джъстин? Едва ли, те още не са се срещали с него, помисли си той.

— Я чакайте малко! — Гласът му прозвуча като команда.

Лесли вдигна глава. Роб се размърда на стола, вдигна ръка пред лицето си и заразглежда върховете на пръстите си; погледът му се премести върху Удроу.

— С това ли ще се занимаваме днес? — рязко запита Удроу.

— Между другото, и с това — призна Лесли.

— В такъв случай ще бъдете ли така любезни да ми кажете, моля — като се има предвид, че времето на всички ни е ограничено, — какво общо има между евентуално мое посещение при Теса в болницата и залавянето на убиеца й? Доколкото разбирам, вие сте тук именно за това — да заловите убиеца. Или се лъжа?

— Търсим мотива — каза Лесли.

— Казахте, че сте открили мотива. Изнасилване.

— Не става. Във всеки случай не като мотив. Изнасилването е страничен ефект от престъплението. Или може би трик за отвличане на вниманието, за да си помислим, че става въпрос за случайно, а не за предумишлено убийство.

— Убийството е предумишлено — каза Роб; големите му кафяви очи бяха неподвижно вперени в Удроу. — Както се казва, корпоративна поръчка.

В продължение на няколко ужасни секунди Удроу спря да мисли. После постепенно се овладя. Корпоративна поръчка? Защо пък корпоративна? Поръчана от корпорация? Глупости! Изсмукано от пръстите. Под достойнството на един дипломат е да си губи времето с такива дивотии.

Изведнъж съзнанието му буквално изключи като празен екран. Думите, дори най-баналните и безсмислени думи, не можеха да го спасят. Мозъкът му блокира като компютър, претоварен с шифрована секретна информация. Корпоративна поръчка — вятър! Няма такова нещо. Убийството е случайно, без план. Кървав пир по африкански.

— Та защо отидохте в болницата? — чу той гласа на Лесли, когато мозъкът му отново бе в състояние за възприема звукова картина от заобикалящия го свят. — Защо искахте да видите Теса, след като тя бе загубила бебето си?

— Защото тя ме помоли. Чрез съпруга си. В качеството ми на негов началник.

— Някой друг беше ли поканен?

— Доколкото ми е известно, не.

— Може би Гита?

— Гита Пиърсън ли имате предвид?

— Друга Гита познавате ли?

— Гита Пиърсън не присъстваше на срещата.

— Само вие двамата е Теса — отбеляза на глас Лесли, докато си записваше в тетрадката. — А какво общо има тук обстоятелството, че сте началник на Джъстин?

— Тя се безпокоеше за него. Искаше да се убеди, че всичко е наред — отвърна Удроу, без да бърза, решен да не се поддаде на ускорения темп на разпита. — Бях се опитал да го придумам да си вземе отпуск, но Джъстин предпочиташе да остане на поста си. Наближаваше годишната конференция на министрите на страните членки на КЕРДИА и той трябваше да участва в подготовката й. Аз й обясних това и й обещах да го наглеждам.

— Лаптопът у нея ли беше? — намеси се Роб.

— Моля?

— Какво не разбирате от въпроса? Компютърът у нея ли беше? До нея, на нощното шкафче, под кревата, вътре в него? За компютъра й става въпрос. Тя много си го е обичала. Непрестанно е изпращала електронни писма с него. До Блум, до Гита, до някакво болно дете в Италия, за което се грижила навремето, до бившия си приятел в Лондон… До целия свят. Та у нея ли беше компютърът?

— Благодаря ви за търпеливите обяснения. Не, не видях никакъв компютър около нея.

— А тетрадка имаше ли?

Кратко колебание, през което време той разрови паметта си и съчини лъжата:

— Поне аз не видях.

— А такава, дето не сте я видели?

Удроу не удостои въпроса с отговор. Роб се изтегна назад и с престорена безгрижност се загледа в тавана.

— А тя самата как беше?

— Едва ли е могла да бъде чак толкова добре, след като бебето й се е родило мъртво.

— Е, как беше?

— Изтощена. В депресия. Говореше несвързано.

— И разговаряхте само за Джъстин, нали така? За любимия съпруг.

— Доколкото мога да си спомня.

— Колко време останахте при нея?

— По принцип не си засичам времето, но бих казал, че около двайсетина минути. Естествено, не исках да я изморявам.

— Значи разговаряхте за Джъстин около двайсет минути. Дали си яде сутрин овесената каша и така нататък.

— Не през цялото време — отвърна Удроу и леко се изчерви. — Когато една жена е загубила детето си, има треска и е изтощена до смърт, състоянието й едва ли предполага оживен разговор.

— Някой друг присъстваше ли?

— Вече ви казах. Бях сам.

— Не ви питам това. Питам ви, имаше ли още някой в стаята?

— Кой например?

— Който и да е. Друг посетител, неин приятел. Приятелка. Може би приятел африканец. Като доктор Арнолд Блум например. Защо трябва да ви вадя думите с ченгел, сър?

В знак на раздразнение Роб се раздвижи, сякаш щеше да хвърля копие — най-напред вдигна едната си ръка във въздуха, после с усилие промени позата на дългите си крака. В това време Удроу си даваше вид, че рови напрегнато в паметта си; веждите му бяха смръщени в опечалена гримаса или може би в напразен опит да потисне смеха си.

— Добре, че ме подсети, Роб. Колко умно от твоя страна! Блум беше в стаята, когато пристигнах. Поздравихме се и той излезе. Не се засякохме за повече от двайсет секунди. От мен да мине, нека са двайсет и пет.

Удроу с усилие се правеше на безгрижен. Откъде, по дяволите, знаеха, че Блум е бил при нея? Кой им бе казал? Уплаха скова най-тъмните гънки на мозъка му — там, където се съхраняваха поредицата от причинно-следствени връзки, които съзнанието му отказваше да приеме, а лично Портър Колъридж му бе наредил да забрави.

— Та какво според вас, сър, правеше Блум при нея?

— Не ми обясни. Нито пък тя. Той е лекар все пак.

— А какво правеше Теса?

— Лежеше си в леглото. Какво друго би могла да прави според вас? — троснато отвърна той. — Да си играе на „бълхи“?

— Знам ли! — отвърна Роб, изпружил небрежно напред дългите си крака. — Какво друго би могла да прави наистина, Лес? — запита той колежката си. — Във всеки случай едва ли е играела на „бълхи“. Значи така, лежала си е в леглото. И какво още е правила, питаме се ние.

— Може да е кърмила някое чернокожо бебе — подсказа Лесли. — Докато майка му е умирала.

Известно време единствените звуци в стаята идваха от преминаващи по коридора стъпки или от надбягващи се отвън коли. Роб протегна дългата си ръка и изключи касетофона.

— Както сам казахте, сър, времето на всички ни е ограничено — любезно отбеляза той. — Така че престанете да ни будалкате, да се правите, че не разбирате въпросите ни и да се държите с нас като с някакви хапльовци. — Той включи отново касетофона и продължи: — Бъдете така добър, мистър Удроу, и ни разкажете със свои думи за умиращата жена в болничната стая и за чернокожото бебе. Умолявам ви, сър. От какво умираше, кой я лекуваше и с какво, изобщо всичко, което знаете по въпроса.

Притиснат натясно и огорчен от поражението си, Удроу инстинктивно потърси подкрепата на шефа на мисията, но както можеше да се очаква, Колъридж му се изплъзна. Предишната вечер, когато Удроу се бе опитал да го открие за един разговор насаме, Милдрен доложи, че шефът му се е заключил на четири очи с американския посланик и не може да бъде безпокоен освен при изключително спешни случаи. А тази сутрин „работеше в резиденцията си“.