Вечният градинар

21.

— Санди Удроу! — провикна се Глория сериозно-закачливо, кокетно изправена, с ръце на кръста, издокарана в новия си пухкав пеньоар. — Крайно време е да развееш знамето.

Тя бе станала рано тази сутрин и дълго се реса с четката за коса, докато той се бръснеше. Момчетата бяха изпроводени на училище с шофьора, после тя му приготви яйца с бекон — нещо забранено по принцип, но от време на време всяко момиче има право да поглези мъжлето си. Сега тя говореше с тона си на училищна директорка, шеговито строг и назидателен, макар тази подробност отначало да убягна на съпруга й, заровен както всяка сутрин в купищата местни вестници.

— Знамето се вдига чак в понеделник, скъпа — отвърна разсеяно Удроу, докато преживяше бекона. — Милдред специално се обади в Протокола. Заради Теса Куейл знамето ще стои свалено на половин пилон по-дълго, отколкото за някой член на кралското семейство.

— Не ти говоря за това знаме, глупчо! — възкликна Глория, отмести вестниците извън обсега му и ги подреди естетично върху масичката под акварелите. — Удобно ли си седнал? Слушай тогава. Искам да направим един страхотен, суперкупон, който да повдигне духа на всички ни, включително и твоя. Крайно време е, Санди. Наистина. Крайно време е всички да си кажем един на друг: „Е, добре. Станалото — станало. Много жалко. Но животът продължава.“ Същото, ама абсолютно същото би направила и Теса. Един жизненоважен въпрос, скъпи. Каква е поверителната версия? Кога се връщат Портърови? — Портърови, също като Сандиеви или Еленини. Така се говори за хората, които са ни приятни.

Удроу внимателно разположи правоъгълно парче от пърженото яйце върху препечената си филийка.

— Мистър и мисис Портър Колъридж са си взели удължен домашен отпуск, докато настанят дъщеря си Роузи в специално училище — каза той, цитирайки въображаем говорител на семейството. — Поверителни версии няма. Това е единствената версия.

Само че и единствената версия въпреки привидното спокойствие на Санди Удроу явно доста го вълнуваше. Какво, по дяволите, бе намислил Колъридж? Защо това пълно затишие? Добре, излязъл човекът в домашен отпуск, да е жив и здрав. Но дори един шеф на мисия в домашен отпуск има край себе си телефон, електронна поща, адрес. Домъчнее му за работата и вземе, че се обади на заместника си или на личния си секретар, дори по най-дребен повод — какво правят слугите, как е градината, кучето, как се оправяте там без мен? А пък от Колъридж, след внезапното му отпътуване, ни вопъл, ни стон. А щом Удроу вдигнеше телефона до Лондон, уж да запита нещо невинно, а пък всъщност да подразбере намеренията, желанията и мечтите му, всеки път удряше на камък. Колъридж бил „на заседание на кабинета“, му каза някакъв младок от Африканския отдел. Колъридж участвал в „работна среща на министерско ниво“, обясни един сатрап в кабинета на заместник-министъра.

А и Бърнард Пелегрин, когато Удроу най-после го откри по шифрования телефон на бюрото на Колъридж, беше също толкова весело-безгрижен като и останалите.

— Малко кадрово объркване — обясни загадъчно той. — Премиерът иска доклад, значи преди това министърът иска доклад и изведнъж всички искат доклад. Все вкусът на Африка им е в устата. Нищо ново под слънцето.

— Все пак връща ли се Портър, или не, Бърнард? Разбери, това напрежение ще ни довърши. Всички.

— И да се връща, аз последен ще разбера, старче. — Кратка пауза. — Сам ли си?

— Да.

— Оная мръсница Милдред да не е залепила ухо за ключалката?

Удроу погледна към затворената врата, която делеше кабинета от стаята на секретаря, и понижи глас:

— Не.

— Помниш ли оня дебел плик, дето ми го изпрати неотдавна? Двайсетина страници, авторът от женски пол?

Стомахът на Удроу се преобърна. Устройствата против подслушване може да вършат работа срещу външни лица, но дали вършат работа срещу нас самите?

— Е, и какво?

— Ако питаш мен… най-добре би било… искам да кажа, идеалното решение на проблема би било, ако този плик въобще не се е получавал. Загубил се е някъде по пощата. Става ли?

— Ти говориш от свое име, Бърнард. Аз не мога да говоря вместо теб. Ако не си го получил, това си е твоя работа. Но аз ти го изпратих. Само това мога да кажа.

— Да предположим обаче, че не си ми го пращал, старче. Да предположим, че това никога не е било. Нищо не е било написано, нищо не е било изпращано. Това устройва ли те? — Гласът беше абсолютно спокоен.

— Не. Не е възможно. Не става, Бърнард.

— А защо? — Гласът изразяваше интерес, но в никаква степен не и смущение.

— Пратих ти го с дипломатическа поща. Заведено е с изходящ номер. Лично до теб. Куриерите се подписаха срещу него. Уведомих по въпроса и… — За малко да каже Скотланд Ярд, но се сети навреме: — Хората, които бяха тук. Длъжен бях. Когато разговаряха с мен, те вече познаваха в общи линии ситуацията. — Ядоса се сам на себе си, че толкова го е страх. — Казах ти, че съм им казал. Бърнард, нещо разплита ли се там? Плашиш ме, честна дума. Бях останал с впечатление, че цялата история е приключила.

— Няма нищо, старче. Успокой се. Такива неща стават от време на време. Малко паста за зъби е излязла от тубата, ще я вкараме обратно. Кой казва, че не може да стане? Става всеки ден. Съпругата добре ли е?

— Глория е добре.

— Дечицата?

— И те.

— Много поздрави от всички ни.

— Значи решаваме, че купонът ще бъде направо супер — тъкмо възкликваше въодушевено Глория.

— Да-да, много добре — каза Удроу и давайки си малко време, за да улови нишката на разговора им, се пресегна за хапчетата, които тя го караше да пие всяка сутрин: три таблетки естествени ензими за храносмилане, една капсула рибено масло и половин аспирин.

— Знам, че мразиш да танцуваш, но това не е по твоя вина. Майка ти е виновна — продължи мило Глория. — Няма да позволявам на Елена да се меси повече, особено сега, след онова просташко събиране у тях. Само ще я информирам.

— А, така ли? Хубаво. Значи вие се целунахте и сдобрихте вече. Не знаех.

Глория прехапа устни. Споменът за събирането у Еленини временно помрачи слънчевото й настроение.

— Аз имам приятелки, Санди — изхленчи тя. — Просто имам нужда от тях, да ти кажа честно. Толкова съм самотна иначе, като те няма по цели дни. А с приятелките можем да се посмеем, да си побъбрим, да си направим по някоя услуга. Е, понякога се поскарваме, но после пак се сдобряваме. С приятелките е така. Пожелавам ти и ти да си намериш приятели. От сърце ти го желая.

— Аз имам теб, скъпа! — галантно каза Удроу, като я прегърна за довиждане.

Глория се захвана за работа с цялата енергия и всеотдайност, която бе вложила преди това в погребението на Теса. Тя сформира инициативен комитет от съпруги и служителки на мисията с достатъчно нисък ранг, за да не могат да й се противят. На първо място Гита — един избор, за който се поздрави, защото тъкмо Гита бе станала неволно повод за скарването й с Елена и за ужасната сцена, която последва. Споменът за тази сцена щеше да я преследва, докато е жива.

Партито на Елена бе минало вече — и то в известен смисъл, трябва да се признае, успешно. А пък Санди, както е известно, бе привърженик на това, на танцови забави семейните двойки да се разделят и поотделно да обикалят из стаята. На парти, обичаше да казва той, се прави най-добрата дипломация. И това си беше самата истина. Въпросната вечер Санди беше извънредно чаровен. Нищо, че през по-голямата част от времето те двамата почти не успяха да се видят, освен дето няколко пъти си махнаха с ръка от разстояние и размениха по някое и друго „Ехей!“ на дансинга. Което си беше напълно в реда на нещата, макар че на Глория й се искаше поне веднъж да изтанцуват някое парче заедно, макар и един най-обикновен фокстрот, колкото Санди да хване ритъма. Извън това Глория нямаше почти никакви забележки относно партито, освен може би едно чисто приятелско пожелание към Елена да се поприкрива малко повече на нейната възраст, вместо да остави телесата си да се тресат по такъв ужасен начин… а също и ако можеше бразилският посланик да не си слага така ръката на задника й по време на самбата, но пък, както каза Санди после, те, латинците, са си такива…

Ето защо й дойде като гръм от ясно небе, когато на другата сутрин след партито — по време на което Глория не бе забелязала нищо нередно, ама нищичко, бога ми, а при това тя се смяташе за доста наблюдателна по принцип, — по време на сутрешното кафе в клуба „Мутайга“ онази Елена да вземе да се изпусне, така съвсем между другото, сякаш беше най-обикновена клюка, нещо напълно в реда на нещата, а не истинска бомба, предназначена да разбие целия й живот оттук нататък, Санди предната вечер така се бил усуквал на Гита Пиърсън (това бяха точните й думи), че бедната Гита се била оправдала с главоболие и си тръгнала преди всички — нещо, което според Елена било крайно егоистично от нейна страна, понеже, ако всички почнем да си тръгваме, когато някой се усуче около нас, тогава какъв е смисълът да се устройват празненства, не е ли така?

Отначало Глория си глътна езика. После отказа категорично да повярва на казаното. Какво й стана на тази Елена, моля ви се?! Усуквал й се бил, хайде де! Би ли могла да се изразяваш малко по-точно, Ел? Боя се, че съм ужасно нервирана. Не, няма нищо, моля ти се, говори! Ти вече го каза, сега продължавай, дай да чуем и останалото.

Ами например опипваше я, сопна й се Елена с преднамерено груб език, раздразнена от лицемерната скромност на Глория. Стискаше й циците. Притискаше оная си работа в слабините й през панталона. Какво очакваш да прави един мъж, когато сваля някоя мацка, жено?! Ти сигурно си единствената, дето не знае, че Санди Удроу е най-бесният нерез в тоя загубен град. Или си забравила как подтичваше толкова време около Теса с изплезен език, дори когато беше бременна в осмия месец!

Споменаването на Теса преля чашата. Глория отдавна бе приела за себе си, че Санди е бил съвсем безобидно увлечен по Теса, макар че той беше твърде принципен, за да даде воля на чувствата си. За свой срам тя действително бе попитала Гита тогава, но момичето бе отрекло да има нещо. Сега Елена не само бе разтворила заздравялата й рана, но и бе втрила сол в нея. Невярваща, смаяна, унизена и направо бясна, Глория се завтече към къщи, изгони слугите, изкомандва момчетата да си пишат домашните, заключи шкафа с напитките и мрачно зачака Санди да се върне от работа. Когато той най-после се прибра около осем вечерта, тя го сграбчи за ръката и го повлече по стълбището за прислугата към долния етаж.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — оплака се той. — Искам един скоч.

— Ти си ми проблемът, Санди — озъби му се тя. — Този път без шикалкавене, ако обичаш. Без дипломатически увъртания, благодаря много. Без любезности. И двамата сме големи хора. Та така: имал ли си — да или не — интимна връзка с Теса Куейл? Предупреждавам те, Санди. Отлично те познавам. Ако ме лъжеш, веднага ще те хвана!

— Не — отвърна простичко той. — Не съм имал. Други въпроси?

— И не си бил влюбен в нея?

— Не.

Присъствие на духа под вражеския огън — същински бащичко. Не му мига окото. Такъв, какъвто Глория най-много го обичаше, ако трябваше да бъде честна със себе си. Един мъж, от когото знаеш точно какво да очакваш. Няма да й проговоря вече на оная никаквица Елена.

— А опита ли се да опипваш Гита Пиърсън, докато танцуваше с нея на партито у Елена — да или не?

— Не.

— Елена каза, че си се опитал.

— Елена плямпа каквото й дойде. Не й е за пръв път.

— Тя казва, че Гита си тръгнала разплакана, защото си й пускал ръце.

— Предполагам, че Елена се е надрискала от яд, задето не съм й пуснал на нея ръка.

Глория не бе очаквала такова честно, недвусмислено, почти безразсъдно отричане. Тя не приемаше изрази като „надрискала“ и съвсем наскоро беше отрязала джобните пари на Филип заради подобен израз, но Санди като нищо казваше истината.

— Случайно да си галил Гита, да си я опипвал, да си се натискал в нея? Казвай! — изкрещя тя и избухна в сълзи.

— Не — отвърна той за пореден път и пристъпи към нея, но тя яростно го отблъсна.

— Не ме докосвай! Остави ме! А не си ли искал да имаш връзка с нея?

— С коя от двете — Гита или Теса?

— С която и да е! И с двете! Какво значение има?!

— Да започнем с Теса тогава.

— Прави каквото знаеш!

— Ако под „връзка“ разбираш дали съм искал да легна с нея, подобна мисъл със сигурност ми е минавала, както бездруго би минала на повечето мъже с хетеросексуална ориентация. Гита ми се струва по-малко привлекателна, но младостта си има и своите предимства, така че същото може да се каже и за нея. Как го беше казал Джими Картър: „Аз извърших прелюбодеяние в сърцето си.“ Ето. Признах си. Сега развод ли искаш, или може да си налея моя скоч?

Към този момент Глория вече хлипаше безутешно, превита на две от изгарящ срам и омерзение, като молеше Санди да й прости, тъй като дори за нея бе станало ужасяващо ясно какво е сторила. Тя го бе обвинила във всички прегрешения, в които бе обвинявала себе си след онази вечер, когато Джъстин изчезна в мрака с куфарите си. Глория бе изляла върху него собственото си чувство на вина. Потресена, тя се опитваше да се обхване с ръце, сякаш да се защити, и с раздиран от ридания глас повтаряше: „Извинявай, Санди!“ или „Санди, моля те!“, или пък „Санди, прости ми, аз съм ужасна!“, докато се бореше да се изтръгне от прегръдките му. Само че Санди вече я бе хванал здраво през кръста и я влачеше нагоре по стълбите като някой добър домашен лекар, какъвто всъщност си беше. А когато стигнаха до малкия салон, тя му даде ключа от шкафа с напитките и той наля по едно порядъчно количество и за двамата.

И все пак оздравителният процес изискваше време. Такива чудовищни подозрения не се разпръскват просто така, за един ден, особено когато те повтарят други подозрения, които вече са били оставени да се разпръснат. Глория се замисли за някои случки от близкото минало, после от по-далечното. Паметта й, която доста често се самоизключваше, сега настояваше да върне и още веднъж да проанализира всички инциденти, които навремето бе отхвърлила като маловажни. В края на краищата Санди Удроу беше доста привлекателен мъж. Естествено беше жените да му се натискат. Той беше най-изисканата личност във всяка компания. А пък и малко невинен флирт не вреди. Само че паметта й в този момент отново включи и тя се замисли. Започна да си припомня разни жени от предишните мандати на Санди — партньорки на тенис, гледачки на момчетата, млади съпруги на подлежащи на повишение дипломати. Улови се, че изживява повторно всевъзможни пикници, нощни къпания, дори — тя потрепери от ужас — едно чисто голо нощно къпане на пияна глава в басейна на френския посланик в Аман, не че някой ни гледаше, но ние се разпищяхме и хукнахме да си търсим хавлиите…

Та на Глория й бяха нужни няколко дни, за да прости на Елена, и то не напълно. Ама пък Елена беше толкова нещастна, помисли си тя, когато великодушието в нея надделя. И как може да е щастлива с тоя ужасен грък, тоя грозен мъник, заради който се впуска във всякакви долнопробни връзки?

Ако не се брои това, другият важен проблем на Глория беше какво точно би трябвало да празнуват. Разбира се, редно беше да бъде някой специален ден — било то Ден на независимостта, Първи май или нещо подобно. Естествено, трябваше да бъде по-скоро, защото междувременно можеше Портърови да се върнат, а не това беше целта на Глория. Тя искаше Санди да бъде в центъра на вниманието. Важен предстоящ празник беше Денят на британската общност, но все пак не беше толкова скоро. Лично тя би предпочела да е Гергьовден, и хайде да убием тоя змей веднъж завинаги! Или пък Деня на Дюнкерк, че да направим един десант на плажа. Или пък някоя годишнина от битките при Ватерлоо или Трафалгар, или Ажанкур — все славни победи на британското оръжие, но за съжаление всички до една над французите, а пък французите, както бе отбелязала кисело Елена, имат най-добрите готвачи в града! Та понеже нито един от тези дни не беше подходящ, тя все пак се спря на Деня на общността.

Глория реши, че е дошло време да приведе в изпълнение своя грандиозен замисъл, заради който й бе нужна благословията на кабинета на върховния комисар. Майк Милдрен беше непредвидим. След като шест месеца бе делил апартамента си с една доста грозновата девица от Нова Зеландия, неотдавна той я бе заменил с красив млад италианец, за който се говореше, че по цял ден се изтягал край басейна в хотел „Норфък“. Тя подбра момента веднага след обяд, когато Милдрен минаваше за най-сговорчив, и му позвъни от клуба „Мутайга“, като мобилизира цялото си лукавство и се закле за нищо на света да не се изтърве да му каже Милдред по погрешка.

— Майк, Глория е на телефона. Как си? Имаш ли една минутка? Или може би две?

Което беше много мило и истински образец на смирение от нейна страна, защото в края на краищата Глория беше съпруга на временно изпълняващия длъжността върховен комисар, макар да не се казваше Вероника Колъридж. Да, Милдред имаше една минутка.

— Е, добре, Майк, ти може би си чул, че аз и още няколко съпруги от мисията сме намислили да организираме голям купон по случай Деня на общността. Санди положително е говорил с теб. Или не е?

— Още не, Глория, но със сигурност ще го направи. Както винаги на Санди за нищо не може да се разчита.

Още нетръгнал сутрин за работа, и вече всичко му щукнало из главата. А пък вечер, като се върне, дай му да се насмуче и да заспи.

— Както и да е, Майк, значи така, на първо място ни трябва една голяма тента. Колкото може по-голяма, с кухня отстрани. Ще поръчаме топъл бюфет, може на крак, но топла храна за гостите и първокласен местен оркестър. Не искам диджей като на Елениното парти, нито пък студена сьомга и закуски. Санди е заделил една доста тлъста сумичка от своите оскъдни представителни, освен това и нашите приятели от Службите обещаха да се бръкнат, което не е лошо за начало, нали така? Следиш ли ми мисълта?

— И още как, Глория.

Нафукан хлапак, помисли си тя. Подражава на господаря си, досущ като него се перчи и надува. Но Санди бързо ще го оправи, само веднъж да му падне в ръцете.

— Та имам два въпроса в тази връзка, Майк. И двата са доста деликатни, но няма как, трябва да ги задам. Първо. Докато Портър го няма, следователно не може твърде да се разчита на неговите представителни пари, тоест тях просто ги няма, ако ми е позволено да го кажа направо, Майк — е, при това положение, дали не може да се отпусне отгоре една целева сумичка, или пък дали Портър не може да бъде убеден от разстояние да задели нещичко?

— А какво е второто?

Ама този млад пуяк наистина е непоносим!

— Вторият въпрос е къде. Като се има предвид мащабът на празненството, а също и огромния размер на тентата и не на последно място политическата значимост на едно такова мероприятие за британската общност в сегашния твърде труден момент, та ето на, ние си мислехме — не Санди, аз си мислех, моят Санди е твърде зает с държавни дела, за да мисли и за тези неща, — та аз си мислех, че най-подходящото място за един страхотен купон в чест на Деня на британската общност би била… напълно естествено, моравата на резиденцията. Майк? — Тя бе обхваната от почти суеверното чувство, че Милдрен се е гмурнал в някаква дълбока вода и е отплувал тихомълком в неизвестна посока.

— Все още те слушам, Глория.

— Е, какво ще кажеш? Колкото да си разположим нещата, а също и паркинг за колите. Разбира се, и през ум не би ми минало да влизаме вътре в къщата. Тя си е на Портър. Освен за тоалетните, разбира се. Не можем да наслагаме химически тоалетни в градината я! — Тя ярко си представи картината на химическите тоалетни и се потърси от ужас, но храбро продължи напред: — Ами да, там си има всичко необходимо. Слуги, коли, охрана — стоят и чакат. — Тя бързо се поправи: — Искам да кажа, стоят и чакат Портър и Вероника да се върнат, разбира се. Не че ни чакат нас. Двамата със Санди просто държим фронта, докато се прибере началството. Не се опитваме да се намърдаме вътре, докато го няма. Майк, слушаш ли ме още? Имам чувството, че говоря на себе си.

Последното бе вярно. Ответният удар дойде още същата вечер във вид на официално, отпечатано на бланка и доставено на ръка писмо, от което Милдред със сигурно си бе запазил копие. Тя дори не бе видяла кога го е донесъл. Забеляза откритата му кола, докато вече се отдалечаваше от къщата им; Милдред беше на задната седалка, а зад волана седеше оня красавец, дето все уж се излежавал край басейна. От Отдела са категорични, бе написано в отговора, че резиденцията и прилежащите площи по никакъв начин не бива да се използват като терен за каквито и да било мероприятия. Това би представлявало „де факто анексиране на статута и функциите на върховен комисар“, бе добавил злорадо той накрая. Допълнителни указания в този смисъл вече били изпратени по пощата от Форин Офис.

Удроу беше извън себе си от ярост. Той никога не се бе нахвърлял върху нея по този начин.

— Пада ти се, като се навираш където не ти е работа! — разкрещя се той, докато крачеше нервно из хола. — Или може би си мислиш, че ще получа длъжността на Портър, като разпъна палатка на моравата му?!

— Аз само се опитвах да ги подсетя — оправдаваше се жално тя, докато той не преставаше да й опява. — Какво по-естествено от това да искам един ден да ти викам сър Санди! Не искам чужда слава. Искам просто да си щастлив. — Но мислите й бързо я върнаха към действителността. „Е, какво пък, тогава ще го направим тук!“ — каза си тя, докато гледаше мрачно към собствената си градина.

Грандиозното мероприятие в чест на Деня на общността беше в разгара си. Трескавите приготовления щедро даваха плодове, гостите се бяха събрали в пълен състав, свиреше музика, лееше се алкохол, щастливи двойки си бъбреха тет-а-тет; джакарандовите дървета в градината бяха отрупани в цвят — може да се каже, че животът беше супер. Първата тента бе върната като неподходяща и заменена с по-добра; хартиените салфетки бяха сменени с ленени, пластмасовите ножове и вилици — с посребрени, отвратителните жълтеникави драперии за масите — с благородно тъмносиньо със златен ширит. Повреденият генератор, който се давеше и ревеше като магаре, бе сменен с нов, който мъркаше като котенце. Тревистият склон пред къщата не приличаше вече на занемарена строителна площадка благодарение не на последно място на няколко енергични телефонни разговора от страна на Санди, които докараха на терена бригада африканци със сръчни ръце, включително двама надзиратели от личната гвардия на Мой. Вместо да разчита на необучени келнери — вижте само какво се получи у Еленини, или по-точно, какво не се получи! — Глория мобилизира прислуга от други дипломатически домакинства. Между тях беше и Мустафа, оръженосецът на Теса, както му викаше тя, и който бил смазан от скръб, така поне се твърдеше, та затова не успял да си намери друга работа. Глория изпрати Джума да го издири и ето го тук сега, сврян между масите от другата страна на дансинга — малко унил, горкичкият, но пък очевидно поласкан, че са се сетили за него, което беше по-важното в случая. Момчетата в сини униформи като по чудо бяха пристигнали тъкмо навреме, за да регулират паркирането, и както винаги главният проблем беше как да ги уварди да не изпият всичко, но Глория им бе прочела най-строг инструктаж и сега й оставаше само да се моли. Иначе оркестърът беше страхотен — диви ритми с напорист, отчетлив бас и барабани, така че и Санди да може да си потанцува, ако изобщо му беше до това. А пък Санди — о, Санди изглеждаше направо неотразим в новия смокинг, който Глория му бе подарила вместо извинение. Ех, какъв благородник щеше да излезе от него един ден! И топлия бюфет си го биваше — поне това, което бе успяла да опита. Нищо изключително, но все пак тук е Найроби, така че не бива да се очаква прекалено много, дори човек да може да си го позволи. Във всеки случай няколко класи над Еленината сухоежбина, не че съм тръгнала да се надпреварвам с нея, но все пак. А и миличката Гита със златистото си сари беше просто божествена.

Удроу също има всички основания да се поздрави. Докато посръбва от четвъртата си чаша уиски за вечерта и наблюдава двойките, които се кълчат под звуците на омразната му музика, той напълно се е вживял в ролята на обветрения морски вълк, завърнал се в родното пристанище, оцелял в бури и житейски битки. Не, Глория, аз никога не съм й се усуквал, на нея или на която и да било друга. Не на всичките ти въпроси. Не, няма да ви дам оръжието, с което да ме унищожите. Нито ти, нито суперкучката Елена, нито пък Гита, тази коварна малка пуританка. Както правилно отбеляза Теса, аз съм човек на статуквото.

С крайчеца на окото си той забелязва как Гита се отърква захласнато о някакъв африкански бог, когото сигурно вижда за пръв път. Красота като твоята е греховна, казва й той наум. При Теса беше така, а сега и при теб. Как може една жена да населява тяло като твоето и да не споделя желанията на мъжа, когото подлудява? А всеки път, когато ти го покажа — с някое съвсем невинно докосване, без да е нещо грубиянско или унизително, — очите ти хвърлят мълнии и ти ми просъскваш така, че всички в стаята да те чуят, да си махна ръцете от теб. После се фръцваш и си тръгваш обидена, а онази суперкучка Елена всичко вижда и помни… Унесът му бе прекъснат от един блед, преждевременно оплешивяващ мъж, който изглеждаше така, сякаш се е загубил, придружен от близо двуметрова амазонка с артистично подрязан бретон.

— Ах, господин посланик, колко мило, че дойдохте! — Той не му помнеше името, но при гърмящата музика оня едва ли щеше да забележи. Удроу се провикна към Глория: — Скъпа, ела да те запозная с новия швейцарски посланик, пристигна само преди седмица. Най-любезно се обади да поднесе почитанията си на Портър, а вместо това попадна на мен, бедният. Съпругата му ще дойде след две седмици, нали така, господин посланик? Е, тази вечер поне ви е широко около врата, ха-ха! Много се радвам да ви видя. Извинете ме, трябва да поздравя и другите гости. Чао!

Диригентът запя, ако протяжният вой на разгонен котарак, който излезе от гърлото му, можеше да мине за пеене. С едната си ръка стискаше микрофона, а с другата галеше главата му, сякаш мастурбираше с него.

— Скъпи, не си ли поне мъничко възбуден? — изпищя Глория, която в този миг профуча покрай него в обятията на индийския посланик. — А аз съм!

Наблизо премина поднос с напитки. С ловко движение на ръката той постави празната си чаша върху него и грабна пълна. Глория се носеше обратно към дансинга, този път подръка с обаятелния, безскрупулно подкупен Морисън М’Гамбо, известен още като министър Аванта. Удроу се оглеждаше унило наоколо за някоя по-нормално сложена самка, която да покани на танц. Това съзнателно въздържание му идваше множко. Писна му да се пъчи важно наоколо, докато другите се забавляват. Чувстваше се като най-несръчния, най-негоден любовник, на който една жена би могла да налети. Припомни си вечното опяване на баща си: „Не прави така, прави иначе!“ или „Удроу, престани, за бога!“, с което бе израсъл от петгодишен.

— Казах, че цял живот се опитвам да избягам от себе си! — чу се да крещи той в лицето на смаяната си партньорка, гърдеста датчанка от някаква хуманитарна агенция на име „Фит“, „Флит“ или нещо подобно. — Винаги съм знаел от какво бягам, но никога към какво се стремя. А вие? Казах, а вие? — Тя се засмя и поклати глава. — Мислите си, че съм или луд, или пиян, така ли? — изрева той. Тя кимна. — Тук грешите. Аз съм и двете! — Тая е приятелка на Арнолд Блум, досети се той. Ама че история! Кога, за бога, ще приключи всичко това? Сигурно го бе казал на глас, и то достатъчно силно, за да го чуе и тя през думкането на оркестъра, защото я видя как сведе очи и отговори: „Никога“ с такава набожност, каквато добрите католици обикновено запазват само за споменаване името на папата. Останал отново сам, той се запъти към масите с бежанци, скупчени на малки групички, оглушени от гърмящата музика и зашеметени сякаш от паднала бомба. Време бе да хапне нещо. Докато крачеше, той разхлаби папийонката си и я остави да виси от яката на ризата.

— Определението за джентълмен, както казваше баща ми — обясни той на една недоумяваща чернокожа Венера, — е мъж, който сам си връзва папийонката.

Гита си бе извоювала едно ъгълче на дансинга и с две миловидни чернокожи момичета от Британския съвет въртяха ханшове в пълна забрава. Към тях като в самодивски танц се присъединиха и други момичета и скоро целият оркестър стоеше на ръба на подиума и им подвикваше „йе, йе, йе!“, докато момичетата се пляскаха взаимно по дланите, после се извъртаха и си удряха дупетата едно в друго и само един господ знае какво си приказваха съседите, истински късмет, че Глория не ги бе поканила и тях, защото сега по дансинга нямаше да могат да се разминат от наркотрафиканти и контрабандисти на оръжие — вероятно Удроу бе изтърсил тази шегичка на глас пред една група едри мъжаги, защото те избухнаха в гръмогласен смях и веднага се пръснаха да я повтарят пред жените си, и скоро тук-там из тълпата започнаха да се дочуват взривове от кикот.

Гита. Какво, по дяволите, й става пък сега? Всеки път, като я погледна, отмества очи. А докато не я гледам, тя не ме изпуска от поглед. Също като на онова заседание на Политическия отдел. Това е най-смахнатото нещо, което ми се е случвало. Сигурно за пореден път Удроу бе размишлявал на глас, защото един досадник от клуба на име Медоуър веднага се съгласи с него, като добави, че ако младите толкова държат да танцуват по този начин, защо направо не се изчукат на дансинга, че да се приключи работата? Удроу беше на същото мнение и начаса го потвърди с мощен рев право в ухото му, докато лицето му изведнъж се озова срещу това на Мустафа, черния ангел, който стоеше неподвижно, сякаш се опитваше да му прегради пътя, само дето той, Удроу, не отиваше никъде. Удроу с раздразнение забеляза, че ръцете на Мустафа са празни, което му се стори връх на нахалството. Ако Глория от добро сърце е наела тоя беден нещастник да мъкне това-онова, защо, по дяволите, стои изправен срещу мен като гузната ми съвест, с празни ръце, ако не се смята някакъв сгънат лист хартия в едната, а устата му се движи беззвучно като на риба в аквариум?

— Казва, че трябва да ти предаде нещо — извика Медоуър в ухото му.

— Какво?

— Много спешно, важно и лично. Някаква красива девица била влюбена до уши в теб и те чакала да я обладаеш.

— Мустафа ли каза това?!

— Какво?

— Попитах, „Мустафа ли каза това?“

— Е, няма ли да идеш и да видиш коя е? Може да е жена ти! — Медоуър се заливаше в гръмогласен смях.

Или Гита, помисли си Удроу в абсурден пристъп на надежда. Той се поизвърна, Мустафа се приближи и застана плътно до него. Отстрани изглеждаха като двама мъже, които си палят взаимно цигарите. Удроу вдигна ръка и Мустафа почтително положи в дланта му сгънат на четири лист хартия.

— Благодаря ти, Мустафа — изкрещя Удроу, с което искаше да каже: хайде, чупката.

Но Мустафа не се помръдна; очите му настояваха Удроу да прочете веднага написаното. Добре де, майната ти, стой си тук, щом толкова искаш. И без това не четеш английски. Че дори не го и говориш като хората. Той разгъна хартията. Напечатана на принтер. Подпис нямаше.

Сякаш водна струя за разгонване на демонстранти бе улучила Удроу право в лицето и той напълно изтрезня. Както осъденият по стълбите към ешафода мисли за безброй неща едновременно, така и мозъкът на Удроу, макар и просмукан с уиски, работеше на пълни обороти. Разбира се, преминаването на листчето от ръцете на Мустафа в неговите не бе убягнало от вниманието на Глория, която оттук нататък нямаше да го изпусне и за миг от погледа си. Той й махна успокоително с ръка през дансинга, устните му оформиха нещо, което би трябвало да се разчете като „Няма проблем!“ и покорно тръгна по петите на Мустафа. В този момент за пръв път през тази вечер срещна погледа на Гита, насочен от упор в него; стори му се, че тя премисля нещо.

В същото време той се опитваше да отгатне кой го шантажира; подозренията му се насочиха към присъстващите кенийски полицаи. Разсъжденията му бяха следните: Момчетата в синьо бяха обискирали дома на Джъстин Куейл и бяха открили онова, което той самият напразно бе търсил. Един от тях бе мушнал писмото в джоба си, докато му падне сгоден случай да го използва. Сгодният случай беше тази вечер.

Почти едновременно с това се очерта и втора възможност: Лесли или Роб, веднъж отстранени от сензационното разследване, бяха решили да се възползват от суматохата и поне да измъкнат пари от него. Но защо тъкмо сега, за бога? Някъде в тази каша от възможности той забърка и Тим Донъхю, но това беше само защото Удроу го смяташе за активен, макар и вече изкуфял неверник. През цялата вечер Тим, придружен от своята обкичена с мъниста жена Мод, бе седял сврян в най-тъмния ъгъл на тентата, навъсен и недоверчив както винаги.

Междувременно Удроу виждаше за пръв път подробности от физическата обстановка, подобно на пътник, който си отбелязва наум аварийните изходи, когато самолетът попадне във въздушен вихър: недобре забитите колчета на палатката, разхлабените опорни въжета — господи, при най-слабия вятър това нещо можеше да литне! — покритите с лепкава кал рогозки някой може да се подхлъзне и после да ме съди! — неохраняваната отворена врата към долния етаж — могат да ни оберат като нищо, а ние така и няма да разберем кой го е направил.

Докато внимаваше да не се блъсне в някой ъгъл в кухнята, той с тревога забеляза многобройната групичка скитници, които се бяха скупчили неканени в къщата му в очакване на останките от бюфета и сега клечаха като фигури на Рембранд, огрени от светлината на ветроупорния фенер. Сигурно са поне една дузина — къде ти, повече! — пресметна възмутен той. Плюс още поне двайсетина деца. Всъщност децата бяха шест, но какво значение имаше. Не по-малко се вбеси при вида на самите полицаи, които, подпухнали от пиене, кротко спяха на кухненската маса, преметнали куртките и кобурите си през облегалките на столовете. Все пак той се поуспокои, че в това състояние едва ли те бяха авторите на писмото, което продължаваше да стиска сгънато в ръка.

Излязоха от кухнята и Мустафа го поведе с фенерчето си по черното стълбище към горния етаж и оттам към входната врата на къщата. Филип и Хари! — сети се Удроу, обзет от внезапен ужас. Майчице, ако сега ме видят! Но какво ли толкова щяха да видят? Баща им по смокинг и с разхлабена папийонка, провесена от врата му. Дали щяха да се сетят, че е разхлабена заради брадвата на палача? После си спомни, че Глория беше изпратила момчетата у приятели за цялата вечер. Тя бе виждала как се държат децата на дипломатите на подобни сбирки и за нищо на света нямаше да позволи на Филип и Хари да им съсипят празненството.

Мустафа отвори входната врата и посочи с фенерчето към алеята за коли. Удроу пристъпи навън. Беше тъмно като в рог. За по-интимна атмосфера Глория бе наредила да изключат външните лампи, като вместо това запалят два реда свещи в сандъчета с пясък, повечето от които мистериозно бяха угаснали. Трябва да говоря с Филип, помисли си Удроу, този хлапак напоследък е превърнал битовото хулиганство в хоби. Нощта беше приятна, но Удроу този път не бе в настроение да изучава звездите. Мустафа се прокрадваше към портала като призрак, като го подканваше напред с фенерчето си. Чернокожият пазач отвори вратите, докато многобройното му семейство огледа Удроу с обичайния напрегнат интерес. От двете страни на платното бяха паркирани коли, а пазачите им или дремеха в тях, или си приказваха на малки групички над огънчетата на цигарите. Мерцедеси с шофьори, мерцедеси с пазачи, мерцедеси с овчарски кучета в тях, както и обичайната тълпа туземци, които никога нищо не вършеха, а само наблюдаваха как животът им отминава покрай тях. Тътенът от оркестъра се чуваше и тук също толкова силно, както в самата палатка. Удроу нямаше да се изненада, ако поне двама съседи се оплачеха на следващия ден. Онези белгийски спедитори на номер дванайсет са готови да ти изпратят призовка, ако само кучето ти пръдне пред портата им.

Мустафа се бе спрял до колата на Гита. Удроу я познаваше добре. Малко ли пъти я бе наблюдавал от прикритието на прозореца в кабинета си, обикновено с чаша в ръка! Беше миниатюрна японска количка, толкова ниска и тясна, че когато Гита се вмъкваше в нея, тялото й се гънеше така, сякаш си слагаше бански костюм. Но защо спираме тук? — запита той с поглед Мустафа. Какво общо има колата на Гита с изнудването ми? Той започна да пресмята колко пари има в наличност. Дали ще искат неколкостотин лири? Няколко хиляди? Десетки хиляди? Ще трябва да взема на заем от Глория, но под какъв предлог?! Нищо, това са само пари. Колата на Гита беше паркирана максимално далеч от уличната лампа; сега уличното осветление не работеше, понеже нямаше ток, но знае ли човек кога може да го пуснат? Той пресметна, че в портфейла си има около осемдесет лири стерлинги в кенийски шилинги. Колко ли часа мълчание може да се заплати с това? Започна да си мисли за насоката на преговорите. Какви ли бяха правата му на купувач? Какви гаранции можеше да получи, че оня няма да се върне след шест месеца и да поиска още? Да се обадя на Пелегрин, каза си той в пристъп на черен хумор. Старецът поне знае как се вкарва паста за зъби обратно в тубата.

Освен ако…

Като удавник Удроу се хвана за най-тънката сламка.

Гита! Гита е откраднала писмото! Или което е по-вероятно, Теса й го е дала на съхранение! Гита е изпратила Мустафа да ме измъкне от купона и сега иска да ме накаже за това, което се случи у Елена. Ето я там, на шофьорското място, чака ме! Измъкнала се е през задния вход и сега ме чака в колата си, тази моя вероломна подчинена, за да ме изнудва за пари!

Куражът му се възвърна, макар и за миг. Ако е Гита, ще се справя с нея. Ами че тя изобщо не може да ми излезе насреща! Не само ще се справя с нея, ами може и друго да й се случи. А може би самото й желание да ме уязви идва от други, дълго потискани желания?

Но не беше Гита. Във всеки случай фигурата беше на мъж. Може би шофьорът й? Сериозният приятел, дошъл да я вземе от партито, преди да му я е отмъкнал някой? Вратата за пътника беше отворена. Под безстрастния поглед на Мустафа Удроу се приведе и седна в колата. Без да огъва тялото си, сякаш си облича бански — по-скоро както сядаше навремето с Филип в електрическите автомобилчета по панаирите. Мустафа затръшна вратата след него. Колата се разклати, но мъжът на волана не се помръдна. Напук на жегата беше облечен както се носят по-образованите африканци по зимните скикурорти в Европа — с подплатен анорак и нахлупена до челото плетена шапка. Дали е черен или бял тоя приятел? — помисли си Удроу. Той пое дълбоко дъх, но не усети сладникавата миризма на Африка.

— Много ти е хубава музиката, Санди — каза тихо Джъстин и се пресегна да запали двигателя.