Вечният градинар

Бележка на автора

Длъжен съм да уточня, че нито едно от лицата, описани в тази книга, няма нищо общо с доблестните служители на Британската мисия в Найроби, които нямам честта да познавам, с изключение на върховния комисар, който обаче не се казва Портър Колъридж и не е използван за прототип на моя герой. Нещо повече, не съм сигурен, че към въпросната мисия изобщо съществува длъжност началник на Политическия отдел; този пост е все по-рядка останка от миналото в нашите посолства по света, така че бедният Санди Удроу няма за прототип действително лице.

Тъй като не желая да се забърквам ненужно в съдебни дела, искам изрично да подчертая, че с едно-единствено изключение — обичания от всички добряк Волфганг от „Оазис“ — нито един от героите и институциите, описани в романа — нито Пелегрин, Ландсбъри, Крик или Къртис, нито „Трите пчели“ или КВХ, — няма никаква връзка с действителността.

Препаратът „Дипракса“ е изцяло измислен; нещо повече — доколкото ми е известно, никога на африканския или на който и да било друг пазар по света не са се предлагали чудодейни средства против туберкулоза. С което далеч не искам да кажа, че във фармацевтичната джунгла не се случват неща, в сравнение с които описаната тук история направо прилича на детска игра.

Дължа благодарност на много хора, които ми помогнаха за тази книга. Някои от тях не възразяват да спомена имената им, други — по разбираеми причини — държат да ги запазя в тайна.

На Тед Юни, дългогодишен наблюдател за Африка, който за пръв път отвори очите ми за фармацевтичния произвол.

На Дейвид Милър, лекар с богат опит от Третия свят, който ми посочи туберкулозата като бъдещ световен проблем и ме посвети в методите за корумпиране на медици от фармацевтичните гиганти.

На д-р Питър Фосет от лондонския Институт по хигиена и тропическа медицина, за безценната консултация и съвети.

На Артър, син на покойния ми американски издател Джак Гейган, който ми разказа потресаващи истории от времето, когато е представлявал фармацевтични компании в Москва и Източна Европа.

На Даниъл Бърман от „Лекари без граници“ в Женева за безценната информация.

На „Буко Фарма-Кампан“ със седалище в Билефелд (да не се бърка с „Хипо“) — независима група от квалифицирани и почтени хора, разобличаващи порочните практики на фармацевтичната индустрия, особено в Третия свят. Ако ви обхване внезапна щедрост, изпратете им малко дарение; тяхното оцеляване е важно в днешно време, когато медицинските становища системно се купуват с пари.

На д-р Пол Хейкок, ветеран от фармацевтичната индустрия, и Тони Алън, дългогодишен специалист по Африка и фармацевтичен консултант, които безкористно споделяха с мен знанията, съветите и чувството си за хумор, като великодушно търпяха моите заяждания с професиите им.

На неколцина прекрасни професионалисти от ООН, които изобщо не подозираха причината за моя интерес; въпреки това се въздържам да ги назова.

Колкото и да ми е мъчно, няма да назова и хората, които ми помагаха в Кения. Междувременно научих за смъртта на Джон Кайзер, свещеник от Минесота, работил трийсет и шест години в Кения. Непримирим критик на линията на кенийското правителство в областта на човешките права, той е бил намерен край езерото Найваша, прострелян в главата. Подобни „нещастни случаи“ не са изключени и за в бъдеще.

Злощастията на Лара в седемнайсета глава са вдъхновени от няколко случая, главно в Северна Америка, когато квалифицирани учени са заплащали с кариерата и личното си спокойствие доблестта си да се опълчат на своите господари от фармацевтичните компании. Този конфликт между съвестта на индивида и алчността на корпорацията отнема на лекаря елементарното право да изразява обективно своето медицинско становище и дори да информира пациента си за рисковете от предписаното лечение.

Накрая, ако имате път към остров Елба, непременно посетете красивото старо имение, което приписах на Теса. То е собственост на фамилията Форези, които произвеждат вино и ликьори от собствените си лозя и прекрасен зехтин от маслиновите си дръвчета. Имат и няколко къщички, които се дават под наем, и дори истинска маслобойна, където човек може да поразсъждава в приятно усамотение върху големите загадки на живота.

Джон льо Каре

Декември 2000 г.