Вечният градинар

14.

А че туберкулозата носи купища пари — питайте за това „Карел, Вита и Хъдсън“. В най-близко бъдеще богатите държави ще бъдат изправени пред световна туберкулозна епидемия и тогава „Дипракса“ ще пожъне милиарди долари, ще се превърне в сбъдната мечта за всеки акционер. Бялата чума, жълтата гостенка, капитан Смърт вече не е привилегия на бедните и окаяните. Вече е заплаха за всички, точно както преди сто години. Надвиснала е като вонящ, мръсен облак на собствения хоризонт на Запада, макар засега там бедните и окаяните да са първите му жертви.

Споделя Теса със своя компютър, като подчертава по-важните пасажи.

Бялата чума не се заражда вътре в нас, продължава да чете Джъстин. Тя се внася в организма ни изкуствено, чрез спарен въздух, ужасни условия на живот, лоша хигиена, замърсена вода и административно нехайство.

Богатите държави ненавиждат туберкулозата, понеже е оскърбление за тяхната цивилизованост; бедните я ненавиждат, понеже за тях тя е синоним на СПИН. Някои държави отказват изобщо да признаят, че на тяхна територия има случаи на туберкулоза, като предпочитат да живеят в отрицание, вместо да приемат петното на срама. А в Кения, както и в други африкански държави, заболеваемостта от туберкулоза се е увеличила четирикратно с разпространението на СПИН.

В пространно електронно писмо от Арнолд се изброяват практическите трудности при лечението на болестта:

И лаконичният постскриптум:

Извадки от статия на четвърта страница в „Интернешънъл Хералд Трибюн“:

Някои абзаци са подчертани от Теса:

Бележка под линия от Теса, написана на ръка със странно сдържан почерк, сякаш тя съзнателно се опитва да не се поддаде на сензацията:

Точно тази мисъл кара Джъстин бързо да се върне към болницата „Ухуру“ в Найроби. Той се заравя в полицейските досиета на масата и с треперещи ръце измъква шест фотокопирани страници, гъсто изписани с треперещата ръка на Теса, която се е опитвала, борейки се с треската, да запише на детски език историята на Уанза.

Теса му говори през масата, сложена за закуска. Бременна е в седмия месец. Мустафа е застанал на стратегическия си пост, до вратата на кухнята, откъдето чува всяка дума и винаги е готов да се притече с още чай или препечени филийки. Утрините са най-блаженото време от деня. Също и вечерите. Но сутрин разговорът тече още по-непринудено.

— Джъстин?

— Теса!

— Готов ли си?

— Целият съм в слух.

— Ако изведнъж извикам „Лорбиър“, просто ей така, какво ти говори това?

— Лаврово дръвче.

— Още?

— Лавров венец. Корона. Цезар. Император. Олимпийски шампион. Победител.

— Още?

— Лауреат. Увенчан с лаври. Почиващ на лаврите си, дафиново дръвче, дафинов лист… Лор-биър. Аха, лаврови зърна. Защо не се смееш?

— Значи Лорбиър може да е немска дума?

— Защо не? Съществително от мъжки род.

— Как се пише според теб?

Той й го произнася буква по буква.

— А не може ли да е на холандски?

— Бих казал, че да. Макар че едва ли се пише точно по същия начин. Във всеки случай е близко. Да не си почнала да съставяш кръстословици?

— Вече приключих с кръстословиците — отвръща замислено тя. И както често се случва с юриста Теса, това е краят на разговора. В сравнение с мен гробът е кречетало.

„Няма Дж., няма А., няма Г.“, продължават бележките й. Това означава, че нито Джъстин, нито Арнолд, нито Гита са при нея в момента. Тя е сама в болничната стая с Уанза.

Гузен като крадец, хванат на местопрестъплението, Джъстин бързо напъхва бележките на Теса под най-близката купчина хартия, скача на крака и се извръща към вратата на маслобойната. Някой думка по нея с всички сили. Вратата видимо се тресе под ударите, а отвън се чува до болка познат, гърлен, назидателен глас на англичанин от управляващата класа.

— Джъстин! Излез, момчето ми! Не се крий! Знаем, че си вътре. Двама стари приятели са дошли да ти донесат подаръци и утеха!

Замръзнал на мястото си, Джъстин не знае какво да отговори.

— Стига си се крил, момче! Не се прави на Грета Гарбо! Няма нужда. Ние сме. Бет и Ейдриън! Приятели!

Джъстин грабва ключовете от ниския бюфет и като осъден на смърт излиза, примигвайки на ярката слънчева светлина, за да види пред себе си Бет и Ейдриън Тъпър, най-великата писателска двойка на епохата, световноизвестното дуо Тъпър от Тоскана.

— Бет! Ейдриън! Каква мила изненада! — обявява той, като затръшва вратата зад себе си.

Ейдриън Тъпър го хваща за раменете и драматично понижава глас:

— Милото ми момче. Джъстин. Любимецът на боговете. Аха! Олицетворение на мъжествеността. Аха! Аха! Само дето — добавя той с поверителна нотка на съчувствие, — си сам. Ужасно сам. Не, не говори! — Оставил се безропотно в прегръдките му, Джъстин вижда как двете малки, дълбоко поставени очички на Тъпър шарят жадно зад гърба му.

— О, Джъстин, ние толкова я обичахме — измяуква Бет, разтяга малката си устичка в съчувствена извивка, след което отново я свива на фунийка, за да го целуне.

— Къде е твоят Луиджи? — пита Ейдриън.

— В Неапол. С годеницата си. Ще се женят. През юни — добавя глупаво Джъстин.

— Трябва да е тук, да ти помага. Какви времена доживяхме, момчето ми! Няма вече лоялност. Няма вече предани слуги.

— Голямата е за нашата скъпа Теса, лека й пръст, а малката е за Гарт, да са си все заедно — изчуруликва Бет с изкуствено пискливо тенекиено гласче като на механична играчка. — Решихме да ги засадим в тяхна памет, нали, Ейдриън?

Във вътрешния двор на вилата е паркиран семейният пикап, нарочно натоварен с дървесни трупи за консумация на читателите на Ейдриън, които би трябвало да повярват, че той сам ги е отсякъл. Отгоре са привързани две прасковени фиданки, чиито корени са увити в пластмасови чувалчета.

— Моята Бет е толкова чувствителна! — дудне гласът на Ейдриън. — Като камертон, момчето ми. Като антена, вечно настроена на вярната вълна, нали, скъпа? „Да му занесем дръвчета“, вика. Разбира ги тя тия работи, ей, много ги разбира!

— Да ги засадим сега, че да се хванат, а, какво ще кажеш? — пита Бет.

— След обяда — казва твърдо Ейдриън.

Обедът е скромна селска закуска — каквото бог дал, както казва Бет: хляб, маслини и по една пъстърва на човек, от нашата сушилня, скъпи, по едничка за тримца ни, пък ако речеш да извадиш и едно шише вино от избата на Манзини…

Възпитан до смърт, Джъстин ги кани да влязат във вилата.

— Не можеш да жалиш вечно, момчето ми. Евреите например оплакват мъртвите седем дни. След това продължават нататък. Така е по техния религиозен закон, нали разбираш, скъпа? — обяснява Ейдриън на жена си, сякаш е дебилна. Тримата седят в салона под херувимите и лапат пъстървата с ръце от скута си съгласно представата на Бет за селска закуска на тревата. — При тях всичко е написано в дебелите книги. Какво се прави, кой го прави, колко време се прави. После ставаш и тръгваш. И Джъстин трябва да прави така. Няма какво да се офлянкваш, Джъстин. Човек не може цял живот да се офлянква. Признак е на лошо отношение.

— О, аз не се офлянквам — опитва се да възрази Джъстин, като се ругае вътрешно, задето е отворил втора бутилка.

— Че какво правиш тогава? — настоява да знае Тъпър, а малките му очички се забиват в Джъстин като свредели.

— Ами, вижте, Теса остави доста недовършени дела — започва неубедително Джъстин. — Например, ъъъ, имението, разбира се. Благотворителната й фондация… И тъй нататък.

— Имаш ли компютър? — пита Тъпър. Видял си го, извиква наум Джъстин, втрещен от ужас. Не, не си го видял. Аз те изпреварих, знам, че те изпреварих! — Най-важното изобретение след печатарската преса, момчето ми. Не е ли тъй, Бет? Не ти трябва ни секретарка, ни жена, ни дявол. Какъв компютър използваш? Ние, да ти кажа, отначало се дърпахме. Нали, Бет? Голяма грешка!

— Откъде да знаем! — оправдава се Бет, като яко отпива от виното. Глътката й е доста солидна за дребна женичка като нея.

— Ами какъвто ми попадне — отвръща Джъстин, след като се посъвзема. — Адвокатите на Теса ми набутаха някакви дискети. В имението си имаше компютър, ама кой ти го гледа какъв е.

— Значи, свършил си добра работа. Време е да си тръгваш. Не се офлянквай, върви! Родината те зове.

— В интерес на истината, още не съм свършил, Ейдриън. Смятам да поостана още ден-два.

— От Форин Офис знаят ли, че си тук?

— Сигурно — отвръща Джъстин. Тоя Ейдриън сякаш нарочно го прави, мисли си той. Как може да се навира така в личния ми живот? Той няма никакво право, а пък аз го допускам като някакъв идиот.

Следва мораториум върху темата, през което време за свое огромно облекчение Джъстин е подложен на убийствено отегчителна лекция относно това как най-великата писателска двойка на епохата са се оставили да бъдат обърнати в правата вяра, в религията на интернет; без съмнение всичко това ще бъде записано като поредна вълнуваща глава от епопеята „Разкази от Тоскана“, заради което ще получат втори безплатен компютър с комплиментите на производителя.

— Ти се опитваш да избягаш, момчето ми — предупреждава го сурово Ейдриън, докато двамата свалят прасковените фиданки от пикапа и ги влачат към избата, откъдето Джъстин ще ги вземе по-късно, за да ги засади. — А има нещо, което се нарича дълг. Доста старомодна думичка напоследък. Колкото повече отлагаш, толкова по-нанагорно ще ти дойде. Върни се у дома. Ще те посрещнат с разтворени обятия.

— Защо да не ги засадим сега? — пита Бет.

— Прекалено вълнуващо е, скъпа. Нека човекът да си ги засади сам. Вечно на вярната вълна, нали така, момчето ми? Е, бог да те пази!

Какво означаваше всичко това? — пита Джъстин отдалечаващата се задница на пикапа. Случайност или заговор? Сам ли дойде, или те пратиха? Какво те доведе при мен — миризмата на мърша или заповедта на Пелегрин? В различни етапи от широко рекламираната си кариера Тъпър бе удостоил с присъствието си Би Би Си, както и един долнопробен вестник. Наред с това обаче се бе подвизавал доста време из тайните коридори на Уайтхол. Джъстин си припомни една хаплива забележка на Теса: „Какво, мислиш, прави Ейдриън с всичкия шпионаж, който не описва в романите си?“

Той се върна при Уанза, но скоро откри, че историята на болестта й, записана в дневника на Теса, завършва без убедителен край. Лорбиър и екипът му посещават още три пъти болничната стая. На два пъти Арнолд се опитва да ги разпита, но Теса не чува какво си говорят. Не Лорбиър, а сексапилната славянка преглежда Уанза, докато Лорбиър и лакеите му само гледат отстрани. Главното се извършва през нощта, докато Теса спи. Тя се събужда, изпищява и повиква сестрата, но никой не идва. Всички от персонала са твърде уплашени. С големи усилия Теса успява да ги открие и те признават, че Уанза е мъртва, а детето й е върнато в селото.

След като внимателно постави страниците на мястото им в полицейското досие, Джъстин отново се обърна към компютъра. В устата си чувстваше метален вкус, сякаш бе болен от жлъчка. Бе изпил твърде много вино. Пъстървата тежеше като каучук в стомаха му. Той натисна няколко клавиша и си каза, че трябва да отиде във вилата и да изпие литър минерална вода. Внезапно впери очи в екрана на компютъра, ужасен и невярващ. Затвори очи, разтърка ги, зарови лице в дланите си и отново се взря в екрана. Съобщението си беше още там:

А под смъртната присъда — ред правоъгълничета, подредени като ковчези за масово погребение. Кликнете с мишката върху онзи, в който искате да ви погребат. Джъстин отпусна безжизнено ръце край тялото си, повъртя глава на всички страни със затворени очи, после се оттласна с пети от бюрото заедно със стола си.

— Проклет да си, Тъпър! — прошепна той. — Проклет да си, проклет, проклет! — Всъщност искаше да каже: проклет да съм аз. Сигурно съм направил нещо или пък съм забравил да направя. Трябваше да я изключа тая дяволска машинка!

Гидо. Къде е Гидо?

Той погледна часовника си. Училището свършваше след двайсет минути, но Гидо му бе отказал да го прибере с колата си. Предпочитал да вземе училищния автобус като всички здрави деца и щял да помоли шофьора да свирне с клаксона, когато му спре до портала. Едва оттам Джъстин можел да го качи с джипа. Няма какво да се прави, ще чакам, каза си той. Ако сега карам бясно, за да изпреваря автобуса, сигурно ще стигна малко след него и ще трябва пак да карам бясно, за да го изпреваря и на връщане. Като остави компютъра да се цупи на себе си, той се върна на масата с документите и с видимо облекчение се зарови в хартията, която далеч предпочиташе пред компютърния екран.

Благодаря, вече знам това, помисли си той.

Джъстин чу далечен клаксон на автобус.

— Прецака се значи — каза самодоволно Гидо, когато Джъстин го отведе до мястото на катастрофата. — Влезе ли в пощенската кутия? — Пръстите му вече чукаха по клавишите.

— Не, разбира се. Откъде да знам как? Какво правиш сега?

— Добавял ли си нещо, без да го запаметиш?

— Абсолютно не. Не и не. За нищо на света.

— Значи нищо не е станало. Не си загубил нищо — каза Гидо с професионално равнодушие с още няколко умели натискания на клавишите върна компютъра към живот. — Може ли сега да се свържем с мрежата? Моля ти се! — помоли той.

— Защо да се свързваме?

— За да проверим пощата, за бога! Всеки ден се получават стотици електронни писма, а няма кой да ги чете. Ами ако някой е решил да ти изпрати на теб поздрави и съчувствие? Не искаш ли да ги получиш? Сигурно има съобщения и от мен, на които тя така и не отговори. Явно не ги е чела!

Гидо щеше да се разплаче. Джъстин нежно го хвана за раменете и го сложи да седне на високата табуретка пред клавиатурата.

— Кажи ми, какъв е рискът? — помоли той. — Какво би станало в най-лошия случай?

— Няма риск. Всичко е запаметено. С този компютър в момента изпълняваме само най-прости операции. Ако пак се получи засечка, ще го рестартираме и толкоз. Ако има нови съобщения, ще ги запаметим. Теса си е запаметила всичко останало. Имай ми доверие. — Гидо свързва лаптопа с модема и подава на Джъстин края на някакъв кабел. — Включи това в телефонната розетка. Тогава можем да започваме.

Джъстин изпълнява, каквото се иска от него. Гидо чуква няколко клавиша и застава в очакване. Джъстин наднича през рамото му. Някакви йероглифи, после прозорец, после още йероглифи. Пауза за съсредоточаване и молитва, последвана от съобщение на цял екран, което мига като неонова реклама на бар. Гидо възкликва от ужас и отвращение.

В продължение на няколко блажени секунди Джъстин наивно си мисли, че всичко е наред. Той дори си казва, че при по-спокойни обстоятелства може би трябва да напише на съставителите на програмата гневно писмо, с което да протестира срещу надутия им стил. Гидо току-що му е демонстрирал как тия засечки, при цялата помпозност на излизащите съобщения, всъщност се оправят с няколко натискания на клавишите. Той тъкмо се кани да възкликне нещо като: „Хайде стига бе! Омръзнаха ми тия скапани програми!“, когато поглежда Гидо. Главата на детето е потънала в раменете му, сякаш някой го е ударил с юмрук в тила. Дланите му са обърнати нагоре, костеливите пръсти едва помръдват като пипала на умиращи паяци. Лицето му — тази част от него, която се вижда — е възвърнало предишната си бледност, сякаш отново има нужда от кръвопреливане.

— Нещо лошо ли стана? — пита меко Джъстин.

Гидо рязко се навежда напред като пилот, чийто самолет губи управление, и започва трескаво да изпълнява спасителните процедури. Явно всичко е напразно, защото той отново се изправя, удря се с длан по челото, затваря очи и издава ужасен стон.

— Кажи, какво става? — моли Джъстин. — Няма нищо страшно, нали, Гидо? Кажи ми. — И когато Гидо не отговаря: — Ама ти го гасиш. Нали?

Гидо кима като хипнотизиран.

— А сега изключваш модема?

Ново кимване. Детето не издава звук.

— Защо правиш това?

— Рестартирам.

— Какво значи това?

— Да почакаме една минута.

— Защо?

— По-добре две.

— Какво ще стане дотогава?

— Да му дадем време да забрави. Да се възстанови. Това, което стана, не е нормално, Джъстин. Напротив, много е лошо. — Той отново превключва на дразнещия компютърен жаргон с американски акцент. — Това не са някакви хулигани, които си правят майтап с теб. Повярвай ми, този, който ти го е погодил, е истински злодей!

— На мен или на Теса?

Гидо поклаща глава.

— Явно е някой, който много те мрази. — Той отново включва компютъра, поизправя се на табуретката и поема дълбоко дъх, като дълга въздишка, но в обратен ред. За своя радост Джъстин вижда махащите с ръце чернокожи дечица на екрана.

— Оправи го! — възкликва той. — Ти си гений, Гидо!

Още докато казва това, образите на децата се заменят от нахално пясъчно часовниче, промушено с бяла диагонална стрелка. После и то изчезва, като на негово място остава само синьочерна безкрайност.

— Убиха го — прошепва Гидо.

— Как?

— Пуснали са ти вирус. Казали са на вируса да изтрие изцяло твърдия диск и са ти изпратили съобщение, за да знаеш какво е станало.

— Значи ти нямаш никаква вина — казва искрено Джъстин.

— Тя архивираше ли?

— Всичко, което имаше на разпечатки, вече съм го чел.

— Не ти говоря за разпечатки! Сваляше ли файловете на дискети?

— Не можахме да ги открием. Предполагам, че ги е взела със себе си на север.

— Къде на север? Защо не ги е изпратила по електронна поща на север? Защо е трябвало да носи дисковете със себе си? Нищо не разбирам.

Джъстин си мисли за Гидо, но се сеща за Хам. В компютъра на Хам също имаше вирус.

— Тя казваше, че често ти праща съобщения — казва той.

— Веднъж седмично. Ако пропуснеше седмица, на следващата пишеше два пъти. — Гидо сега говори на италиански. Отново е малко, изгубено дете — както в деня, когато го намери Теса.

— Проверявал ли си пощата си, откакто я убиха?

Гидо клати глава в яростно отрицание. Не, не е могъл. Щяло да му дойде твърде много.

— Сега можеш ли да си идеш в къщи и да провериш? Имаш ли нещо против? Нали не ти се бъркам прекалено?

Докато се изкачваха с джипа през тунела от притъмнели дървета, Джъстин си мислеше само за Гидо. Гидо беше неговият наранен приятел и единствената му цел бе да го откара у дома, при майка му, да възстанови спокойствието му и да направи така, че от този момент нататък Гидо да престане да скърби, да излезе от апатията и да се превърне отново в здрав, арогантен малък гений на дванайсет години, вместо да остане завинаги инвалид, чийто живот е приключил със смъртта на Теса. А ако онези — които и да бяха — са сторили с компютъра на Гидо същото, което и с неговия, и с този на Хам, да го утеши и доколкото е възможно, да го успокои. Това бе главната му задача в този час, която изключваше всичките му останали цели и чувства, защото да се остави на тях би означавало да загуби контрол над себе си. Би означавало да се отклони от пътя на рационалното изследване и да обърка търсенето на Теса с търсене на отмъщение.

Той паркира и решително хвана Гидо под ръка. Този път Гидо не се опита да освободи ръката си. Майка му бе приготвила яхния и опекла хляб, с който много се гордееше, и по настояване на Джъстин те първо се нахраниха, само двамата, докато майката ги наблюдаваше отстрани. После Гидо донесе компютъра от спалнята си и известно време не се свързаха с мрежата, просто поседяха заедно, рамо до рамо, зачетени в разказите на Теса за сънените лъвове, които бе видяла при експедициите си, за ужасно игривите слонове, които за малко да седнат върху джипа и да го сплескат, но тя не им бе позволила, за надменните жирафи, които се щастливи само когато някой се възхищава от елегантните им шии.

— Искаш ли всичките й писма на дискета? — попита Гидо, когато прецени, че Джъстин вече е видял достатъчно.

— Много мило от твоя страна — отвърна учтиво Джъстин. — В такъв случай бих желал да получа копия и от твоите работи, за да си ги чета на спокойствие. Домашни, съчинения — всичко, което би желал Теса да види.

Когато дискетите бяха готови, Гидо включи модема в телефонната розетка и двамата проследиха заедно прекрасното стадо газели, които пробягаха през екрана, преди той да угасне и да потъмнее. Гидо се опита да извика десктопа, но бе принуден да обяви с дрезгав глас, че и неговият твърд диск е изтрит по същия начин както на Теса, само без онова предупреждение за клиничните тестове и отровите.

— Тя не ти ли беше изпратила нещо да й го пазиш? — попита Джъстин; стори му се, че тонът му е заядлив като на митничар.

Гидо поклати глава.

— Нещо, което да предадеш на някой друг? С други думи, не те ли използваше за куриер?

Повторно поклащане на главата.

— Какви важни материали загуби сега?

— Само последните й писма.

— Е, станахме двама в това положение. — Или трима, ако броим Хам, помисли си той. — Щом аз мога да го понеса, можеш и ти. Понеже аз бях женен за нея. Нали? Може би в нейния компютър е имало вирус, който е заразил твоя. Възможно ли е? Тя е прихванала нещо и ти го е предала по погрешка. А? Не знам какво говоря, така ли? Просто гадая. Искам да кажа, никога няма да разберем истината. Затова просто да си кажем, че е нещастна случайност, и да си живеем живота. И двамата. А, какво ще кажеш? А ти ще си поръчаш всичко, което ти е нужно, за да си възстановиш компютъра. Нали? Аз ще предупредя офиса в Милано.

След като се убеди, доколкото бе възможно, че Гидо се е поуспокоил, Джъстин си тръгна; той се спусна с джипа до вилата, паркира го във вътрешния двор, където го бе заварил, взе компютъра на Теса от маслобойната и отиде на брега на морето. Чувал бе по разни курсове, че има умни хора, способни да възстановят текст от уж напълно изтрит твърд диск. Само че тези хора, доколкото ги имаше, работеха на разни официални места, с каквито той вече нямаше нищо общо. Хрумна му да се свърже по някакъв начин с Роб и Лесли и да ги помоли за съдействие, но не искаше да ги поставя в неудобно положение. Освен това, ако трябваше да бъде честен със себе си, в компютъра на Теса имаше нещо мръсно, някаква зараза, от която той искаше да се освободи физически.

На светлината на полускритата луна той стигна до края на разбития пристан за лодки. По пътя си подмина някаква стара табела с истеричен надпис, че всеки, който пристъпи по-нататък, прави това на свой собствен риск. От ръба на пристана той предаде лаптопа на дълбините, след което се върна в маслобойната и изля душата си в писане до зори.