Вечният градинар

11.

Черният силует на планината се извисяваше заплашително на фона на притъмнялото небе, по което се гонеха облаци, своенравни островни ветрове и февруарски дъжд. Виещият се като змия път беше посипан с дребни камъчета и червена кал от подгизналия склон. Понякога пътят се превръщаше в тунел от надвиснали, гъсто преплетени борови клонки, понякога в отвесен ръб на тристаметрова пропаст, в която подхлъзналата се кола щеше да се спре чак в бушуващия средиземноморски прибой. На някой завой морето се изправяше като отвесна стена пред него само за да се провали отново в пропастта на следващия. Ала накъдето и да завиеше, дъждът биеше право в предното стъкло на джипа, а при всеки внезапен порив на вятъра машината сякаш се стряскаше и дърпаше назад като стар кон, който вече не го бива да тегли товар. През цялото време древната крепост Монте Капане го гледаше в упор — ту отвисоко и надменно, ту кротко кацнала на десния склон на неочаквано изникнал рид; крепостта го мамеше и привличаше като мираж на несъществуващ морски фар.

— Къде, по дяволите, е това място? Кълна се, че беше тук някъде, вляво! — оплака се той отчасти на себе си, отчасти на Теса. Когато превали поредното било, Джъстин раздразнено отби в банкета и подпря глава с върховете на пръстите си, за да се ориентира. Започваше да жестикулира прекалено много като всеки самотник. Под него се простираха светлините на Портоферайо. Напред, отвъд ивицата на морето, на материка блещукаше Пиомбино. Вляво и вдясно през гората минаваше просека. Тук някъде са дебнели в засада твоите убийци със зеления пикап, обясни й мислено той. Тук са пушили гадните си цигари „Спортсман“ и са пили бира „Уайткап“, докато са чакали двамата с Арнолд да минете с джипа. Джъстин беше гладко избръснат и сресан и си бе сложил чиста джинсова риза. Лицето му пареше, кръвта пулсираше в слепоочията му. Той реши, че вярната посока е наляво, и гумите пробоксуваха върху килима от клонки и борови иглички. Клоните на дърветата се разделиха, небето се проясни и отново стана светло, почти като ден. В края на просеката в подножието на хълма се виждаха постройките на старата ферма. „Никога няма да ги продам, никога няма да ги дам под наем“, беше ми казала ти още първия път, когато ме доведе тук. „Ще пусна вътре хора, които заслужават, а един ден ние двамата ще дойдем и ще умрем тук.“

След като паркира джипа, Джъстин закрачи през мократа трева към най-близката къщичка. Беше ниска и спретната, с прясно белосани стени и стари розови керемиди. В долната половина на прозорците мъждукаше светлина. Той потропа на вратата. В неподвижния горски въздух от комина кротко се виеше пушек, издигаше се до върховете на дърветата и оттам вятърът го отнасяше встрани. Наоколо кръжаха проскубани черни птици и оживено се препираха за нещо. Вратата се отвори, на прага се появи възрастна селянка с пъстра забрадка, която извика, сведе глава и прошепна нещо на език, който той не се и надяваше да разбере. Извърната встрани, без да го поглежда в очите, тя хвана ръката му с двете си ръце, притисна я последователно до двете си бузи и накрая набожно целуна палеца.

— Къде е Гидо? — попита той на италиански, когато влязоха в къщата.

Тя отвори вратата към вътрешната стая и му показа Гидо, седнал зад дългата маса под дървения кръст — превит на две, задъхващ се дванайсетгодишен старец, слаб като клечка, с пепеляво лице и вечно подплашени очи. Мършавите му ръце лежаха върху масата и не държаха нищо, поради което бе трудно да се отгатне какво бе правил до момента, в който Джъстин прекъсна усамотението му, с какво се бе занимавал сам в сумрачната стая под ниския дървен гредоред, ако не бе чел или не бе гледал нещо пред себе си. Навел настрани продълговатата си глава и с отворена уста, Гидо проследи Джъстин с поглед, докато влизаше в стаята му, после се надигна и като се подпираше на масата, залитна към него и се опита несръчно да го прегърне. Ала не успя да прецени разстоянието и ръцете му паднаха като отсечени отстрани на тялото; в този момент Джъстин го прихвана, за да не падне.

— Иска и той да умре като баща си и като сеньората — оплака се майка му. — „Всички добри хора са в рая — вика. — Само лошите остават.“ Аз лош човек ли съм, сеньор Джъстин? Вие лош човек ли сте? Затова ли сеньората го доведе от Албания, затова ли плати на докторите в Милано да го лекуват, че накрая да погине от мъка по нея? — Гидо зарови изпитото си лице в шепи. — Първо припада, после ляга в кревата и само спи. Не яде, не си взима лекарството. Отказва да ходи на училище. Тази сутрин, още щом излезе да се измие, аз заключих стаята му и скрих ключа.

— Лекарството ти е много хубаво — каза тихо Джъстин, без да отделя поглед от Гидо.

Жената поклати глава и тихомълком се запъти към кухнята, затрака с тиганите и сложи чайника на огъня. Джъстин заведе Гидо до мястото му на масата и седна до него.

— Чуваш ли какво ти казвам, Гидо? — запита той на италиански. Гидо притвори очи. — Всичко си остава постарому — твърдо каза Джъстин. — Училищните такси, докторът, болницата, лекарствата, всичко, което ти е нужно, за да се възстановиш. Наемът, храната, таксите за университета, когато стигнеш дотам. Ние ще се погрижим за всичко, което тя е предвидила за теб, точно както си е по план. Не можем да правим компромиси с волята й, нали така?

С наведени очи Гидо размисли върху казаното, после поклати глава: не, не можем да правим компромиси.

— Все още ли играеш шах? Може ли да опитаме една игра?

Гидо отново поклати глава, този път от криворазбрана скромност: не би било почтително към сеньора Теса да играем шах тъкмо сега. Джъстин го хвана за ръката и я задържа в своята. Леко я разтърси, като очакваше детето да се усмихне.

— Та какво значи правиш, когато не умираш? — запита той на английски. — Четеш ли книгите, които ти бяхме изпратили? Сигурно вече си експерт по случаите на Шерлок Холмс.

— Мистър Холмс е велик детектив — отвърна Гидо също на английски, но без да се усмихне.

— А какво стана с компютъра, който ти подари сеньората? — продължи Джъстин, като отново мина на италиански. — Теса казваше, че си страхотен по компютрите. Истински гений, така те наричаше. Вие през цялото време си разменяхте любовни писма по интернет. Чак почнах да я ревнувам от теб. Само не ми казвай, че си се отказал и от компютъра, Гидо!

Въпросът му предизвика гневни викове от кухнята:

— Разбира се, че и от него се отказа! От всичко се отказа! Четири милиона лирети й струва този компютър. Той отначало по цял ден седеше на него, трака-трака-трака! Трака-трака-трака… „Ще ослепееш — виках му. — Ще ти се повреди мозъкът от толкова напъване.“ А сега — нищо! И компютърът ли трябва да умре?!

Хванал Гидо за ръката, Джъстин се опита да срещне погледа му, но детето извърна очи.

— Истина ли е? — попита той. Истина беше. — Но това е ужасно, Гидо! Ти просто си пропиляваш способностите! — затюхка се Джъстин, докато лицето на Гидо постепенно се озари от усмивка. — Човешкият род се нуждае от блестящи умове като теб. Чуваш ли какво ти говоря?

— Може би.

— А сега, Гидо, помниш ли компютъра на сеньора Теса — онзи, на който те учеше да работиш в началото? — Гидо, естествено, го помнеше; лицето му изразяваше превъзходство, дори известна доза надменност. — Твоят, разбира се, е много по-добър. По-нов е с цели две години и е много по-умен. Така ли е? — Така си беше. Усмивката ставаше все по-широка. — Е, добре, Гидо, аз съм кръгъл идиот, нищо не разбирам от компютри, дори с по-простия компютър на сеньора Теса не мога да се оправя. Бедата е там, че сеньора Теса е оставила на него доста съобщения, някои от тях лично за мен, а мен ужасно ме е страх да не ги изтрия по погрешка. Предполагам, че тя би желала тъкмо ти да ми помогнеш да не ги изтрия. Става ли? Тя така искаше да си имаме син като теб. Аз също го исках. Та сега искам да те попитам, не би ли слязъл с мен до вилата да ми помогнеш да прочета съобщенията, оставени на лаптопа й?

— Компютърът има ли принтер?

— Има.

— Флопи?

— И това го има.

— CD-ROM устройство? Модем?

— Има и упътване. И трансформатор. И всички кабели, адаптери и така нататък. Аз обаче съм кръгъл идиот и ако има начин да се оплеска работата, аз със сигурност ще я оплескам.

Гидо вече се мъчеше да се изправи на крака, но Джъстин нежно го задържа на масата.

— Не сега. Тази нощ се наспи, а утре рано сутринта, ако нямаш нищо против, ще дойда да те взема с джипа. После отиваш право на училище. Става ли?

— Става.

— Сигурно сте изморен, сеньор Джъстин — промълви майката на Гидо, като му поднесе кафето. — Толкова много мъка вреди на сърцето.

Джъстин беше на острова от две денонощия, но ако някой му бе казал, че е там вече цяла седмица, нямаше да се изненада. Бе взел ферибота през Ламанша до Булон, после си бе купил билет за влака, който заплати в брой, а някъде по средата на пътуването, много преди да стигне до крайната точка, се бе прехвърлил на друг влак в съвсем различна посока. Бяха му проверявали паспорта само веднъж, и то бегло, на влизане в Италия от Швейцария през някакъв високопланински проход. Тогава бе показал собствения си паспорт. В това поне беше сигурен. Стриктно придържайки се към указанията на Лесли, той бе изпратил паспорта на Аткинсън по Хам в Италия, вместо да рискува да го хванат с два паспорта. Що се отнася до това през кой проход бе пристигнал в Италия и с кой влак, трябваше да погледне картата, за да разбере, както и да гадае в кое градче се бе качил на влака.

През повечето време Теса беше пътувала в купето до него, като от време на време си бяха разменяли по някоя шега, обикновено след поредните язвителни, не твърде уместни забележки, които Теса му отправяше с приглушен глас. Или пък се бяха унасяли в мисли, с отметнати назад глави и притворени очи като възрастна съпружеска двойка, когато тя внезапно ставаше и си тръгваше, и го оставяше сам със скръбта му. Скръбта обземаше цялото му същество като метастаза, която през всичкото това време не спираше да разяжда организма му; Джъстин Куейл скърбеше по мъртвата си жена с такава физическа болка, каквато не бе изпитал дори на долния етаж у Глория, нито на гробището Лангата, нито в моргата на Найроби, нито в дома си на номер четири.

Когато най-после слезе от влака на перона в Торино, той нае стая в хотел, изкъпа се, после от магазин за вещи втора употреба купи два безлични платнени куфара, за да сложи в тях всички документи и предмети, съставляващи нейното наследство. Впоследствие младият адвокат, наследил дела на Манзини в съдружието, го увери между съболезнованията си, още по-болезнени поради своята несъмнена искреност: да, сеньор Джъстин, кожените кутии пристигнаха невредими и навреме, с указания лично от мистър Хамънд да ви предам номера пет и шест неотваряни и лично, на ръка; а ако има още нещо, няма значение какво, с което бих могъл да бъда от полза, нещо от правно, професионално или каквото и да било друго естество, то, безусловно, моята лоялност към рода Манзини не се изчерпва със смъртта на сеньората, и така нататък. Ах, да, щях да забравя парите, добави небрежно той и гнусливо отброи петдесет хиляди долара в банкноти срещу подписа на Джъстин. После Джъстин се усамоти в празната зала за съвещания, където прехвърли личното наследство на Теса и паспорта на мистър Аткинсън в тяхното ново хранилище в платнените куфари, а веднага след това взе такси за Пиомбино, за да се качи на ферибота, приличащ повече на многоетажен хотел, боядисан в ярки цветове, който трябваше да го откара до Портоферайо на остров Елба.

Седнал колкото е възможно по-далеч от големия телевизор, Джъстин — единственият посетител в огромната столова на самообслужване на шестата палуба — зорко наглеждаше платнените си куфари и дояждаше не особено грижливо поръчаната вечеря: салата от скариди, сандвич със сух салам и половин бутилка долнокачествено червено вино. Когато хвърлиха котва в Портоферайо, той изпита познатото вече чувство на безтегловност, докато крачеше през неосветения търбух на трюма за камионите, където невъзпитани шофьори форсираха двигателите си в лицето му или направо го изблъскваха заедно с куфарите към металните стени на трюма за забавление на зяпащите безработни носачи.

Беше вече мразовит зимен здрач, когато Джъстин, треперещ от студ и безсилен гняв, най-после допълзя до кея, където малцината пасажери без коли подтичваха с непривична бързина. Тъй като се страхуваше, че местните хора може да го познаят или — още по-лошо — да го съжаляват, той нахлупи шапката ниско над очите си и повлече куфарите към най-близкото такси; за негово облекчение лицето на шофьора му бе напълно непознато. По време на двайсетминутното пътуване човекът го попита само дали случайно не е германец, на което Джъстин отвърна, че е швед. Този импровизиран отговор свърши работа, защото шофьорът не зададе повече въпроси.

Вила Манзини беше сгушена в близост до северния бряг на острова. Вятърът духаше право откъм морето, безмилостно брулеше палмовите дървета, шибаше каменните стени, люлееше дървените капаци на прозорците, потракваше керемидите по покрива и караше паянтовите пристройки да скърцат жално. Джъстин постоя, огрян от плахата лунна светлина, където го бе свалило таксито, при входа към покрития с каменни плочи вътрешен двор, недалеч от стария кладенец с водна помпа и маслинената преса, докато очите му привикнаха с тъмнината. Силуетът на вилата се издигаше пред него. Два реда тополи, засадени от бащата на Теса, очертаваха алеята от парадния вход до брега на морето. Постепенно Джъстин различи в тъмното къщичките на прислугата, мраморните стълби, колоните на портала и покритите с вековна патина зидани стени. В цялата сграда не се виждаше никаква светлинка. Според Хам икономът миткал из Неапол с приятелката си. Поддръжката на дома била възложена на две скитници — австрийки, представящи се за пътуващи художнички, които били настанени в запустелия параклис на другия край на имението. Двете къщички за прислугата, преустроени в бунгала от Тесината майка, докторката — една титла, която тя далеч предпочиташе пред контеса, — и наречени Ромео и Жулиета за радост на германските туристи, се даваха под наем от пътническа агенция във Франкфурт.

Добре дошла у дома, каза той на Теса в случай, че тя, уморена от дългото пътуване, не бе успяла да познае собственото си имение.

Ключовете от вилата бяха оставени на една издатина в дървената обшивка на водната помпа. „Първо сваляш капака, скъпи — ето така, — после бъркаш с ръка надолу и ако имаш късмет, ще ги напипаш. После отваряш входната врата, отвеждаш своята млада булка до спалнята и се любиш с нея — ето така.“ Само че той не я отведе в спалнята, знаеше още по-добро място. Помъкнал с ръце платнените куфари, той закрачи през вътрешния двор. В това време луната услужливо изплува от облаците, за да освети пътя му; млечната й светлина струеше между тополите. В дъното на двора той се промуши през тесния проход, наподобяващ уличка в древния Рим и водещ до резбована врата от маслиново дърво с Наполеоновия герб във формата на пчела, поставен там в памет на великия изгнаник, който — според фамилното предание — бил чест посетител в имението, пламенен ценител на изисканото остроумие и още по-изисканото вино на прапрапрабабата на Теса.

Джъстин избра най-големия ключ и го завъртя в ключалката. Вратата изстена и поддаде. „Ето тук моето семейство е брояло парите си“, казваше му най-сериозно тя, влязла в тройната си роля на наследница на фамилията Манзини, младоженка и екскурзовод. „Днес превъзходните маслини на Манзини се извозват в Пиомбино, където се пресоват във фабриката като всички останали. Но по време на моята майка, докторката, тази стая беше самата светая светих. Тук всяко бурканче зехтин се записваше, преди да бъде изпратено за съхранение при точно определена температура в избата. Точно тук… ама ти не слушаш какво ти говоря!“

Защото ти се любиш с мен!

„Ти си мой съпруг и аз ще се любя с теб когато си поискам. Внимавай сега. В тази стая всяка седмица всеки наш ратай е получавал надницата си в брой, на ръка, и се е подписвал, обикновено с кръстче, в една сметководна книга, по-голяма от Евангелието.“

Теса, не мога…

„Какво не можеш? Можеш, разбира се! Ти си извънредно находчив. Някога тук са пристигали оковани във вериги каторжници от тъмницата на другия край на острова. Затова на вратата има шпионка. Затова са и тези големи железни халки, към които са ги приковавали, докато ги подкарат към маслиновите горички. Не се ли гордееш с мен? Аз съм наследница на робовладелци!“

Безкрайно съм горд!

„Защо заключваш вратата тогава? Аз твоя пленница ли съм?“

Завинаги!

Маслобойната беше ниско помещение с лавици покрай стените, с високи прозорци, през които да не надничат любопитни очи, докато вътре се броят пари, държат се оковани каторжници или двама младоженци се любят, премалели, върху кожения диван, подпрян до стената откъм морето. Масата за броене на парите беше плоска и квадратна. В сводестите ниши зад нея бяха облегнати два изправени дърводелски тезгяха. Джъстин напрегна всички сили, за да ги придърпа по каменните плочи, и ги постави хоризонтално от двете страни на масата, като разперени крила. Докато ги сваляше от изправеното им положение, той ги позабърса от праха с носната си кърпа, след което подпря с тях масата, за да не се клати. Времето беше спряло. Джъстин не чувстваше нито глад и жажда, нито нужда от сън. Той постави по един куфар върху всеки тезгях и заизмъква безценните си вързопи, като се стараеше да ги нарежда точно в средата на масата, сякаш се боеше, че могат да скочат сами долу. Внимателно и полека той заразопакова първия вързоп, вещ по вещ — памучната й домашна роба; ангорската жилетка, същата, която бе носила в деня, преди да тръгне за Локикоджо; копринената й блуза, която още ухаеше на нея около яката, докато накрая ръцете му сграбчиха най-голямата ценност — една плоска сива кутия, около двайсет и пет на трийсет сантиметра, с емблемата на японска фирма върху капака. Изглеждаше невредима след безкрайните дни и нощи на болезнена самота и изнурително пътуване по света. От втория вързоп извади принадлежностите. Когато всичко излезе, той с треперещи ръце пренесе всичко до старото дъбово бюро в другия край на стаята.

— По-късно — обеща й той на глас. — Търпение, жено!

Дишайки вече по-леко, Джъстин извади транзистора будилник от ръчния си багаж и го настрои на местната дължина на Би Би Си. През цялото времетраене на пътуването си се бе опитвал да следи безплодното издирване на Арнолд. Като нагласи часовника да включи радиото за информационния бюлетин на следващия кръгъл час, той се насочи към неравната купчина писма, папки, изрезки от вестници, компютърни разпечатки и официални документи от същия вид, който в предишния си живот бе използвал като единствено бягство от действителността. Но не и тази вечер, в никакъв случай. Тази вечер официалните документи не предлагаха бягство от нищо, независимо дали ставаше въпрос за полицейските досиета на Лесли, за записките на Хам, за властните нареждания на Теса или за нейните собствени, внимателно класифицирани и подредени пачки писма, есета, изрезки от вестници, фармацевтични и медицински текстове, бележки, които си бе писала, а той ги бе свалил от дъската за съобщения в стаята й, както и трескавите й драсканици от болничната стая, намерени от Роб и Лесли в тайник в апартамента на Блум. Радиото се включи. Джъстин вдигна глава и се заслуша. За безследно изчезналия Арнолд Блум, доктор по медицина, заподозрян в убийството на Теса Куейл, съпруга на британски дипломат, отново нито дума. Когато новините свършиха, Джъстин се зарови в документите на Теса, докато откри онова, което бе решил да пази като очите си до края на разследването. Тя го бе донесла със себе си от болницата — единственото нещо, което бе останало от Уанза. Теса го бе извадила от още неизхвърленото кошче за отпадъци до празното легло на Уанза. В продължение на много дни и нощи предметът бе стоял като мълчаливо обвинение на бюрото в работната й стая — една картонена кутийка в черно и червено, дванайсет на седем сантиметра, празна. От плота на бюрото тя я бе преместила в средното чекмедже, където Джъстин я бе открил по време на трескавото събиране на личните й вещи. Нито забравена, нито отхвърлена като маловажна, а само изместена от по-належащи неща, но внимателно прибрана за когато й дойде времето. В непрекъснат надпис, който обикаля кутийката от всички страни, е напечатано името „Дипракса“, по две букви на страна, а вътре има листовка, указваща всичките показания и противопоказания на препарата. А на капака — три игриви златни пчелички, подредени като стрела за полет. След като я разтвори от сгънатото й състояние и оформи отново в кутийка, Джъстин я постави точно в средата на празната лавица така, че да му бъде непрекъснато пред очите. „Кени Кей се смята за Наполеон с тия пчели“, му бе прошепнала тя, докато треската я унасяше. „Ужилването им е смъртоносно, знаеш ли това?“ Не, скъпа, нищичко не знам, ти си спи.

Да чета.

Да пътувам.

Да забавя емоциите си.

Да ускоря мисълта си.

Да нападам и стоя неподвижен, да бъда търпелив като светец и импулсивен като дете.

Никога през живота си Джъстин не бе изпитвал такава жажда за знания. Времето му за подготовка бе изтекло. Готвил се бе за това ден и нощ, още от смъртта й. Бе се сдържал, но тихомълком се бе готвил. Готвил се бе на оня отвратителен долен етаж у Глория, готвил се бе по време на разпитите, когато от усилието да се сдържа на моменти усещаше, че полудява; готвил се бе в последното останало будно кътче на мозъка си. Готвил се бе по време на безкрайния полет на завръщане в родината, в кабинета на Алисън Ландсбъри, в клуба на Пелегрин, в офиса на Хам и на номер четири; готвил се бе, докато мозъкът му се пръскаше от стотиците други неща, за които трябваше да се погрижи. Това, от което имаше нужда сега, бе един решителен скок право в сърцето на нейния таен свят, имаше нужда да разпознае всеки знак и камък по изминатия от нея път, да забрави кой е той самият и да се вживее изцяло в нейната роля, да убие Джъстин и да възкреси Теса.

Откъде да започна?

Отвсякъде!

Кой път да хвана?

Всички заедно!

Държавният служител у него беше в безсрочен отпуск. Заразен от нетърпението на Теса, Джъстин се подчиняваше единствено на нея. Там, където тя беше безжалостна като шрапнел, и той щеше да бъде безжалостен като шрапнел. Там, където тя подхождаше методично, и той щеше да използва нейния метод. Там, където тя правеше интуитивен скок, той щеше да я хване за ръката и да скочи с нея. Гладен ли беше сега? Щом Теса не беше гладна, и той нямаше право да бъде. Уморен ли беше? Ако Теса можеше да остане цяла нощ на бюрото си, загърната в домашната роба, Джъстин щеше да остане на своето не само цяла нощ, но и целия следващ ден, че и другата нощ след него!

Веднъж успял с мъка да се откъсне от работата си, Джъстин обиколи кухните и хладилниците на вилата и се върна, натоварен със сух салам, маслини, сухар, козе сирене и минерална вода. В друг случай — призори ли бе или привечер, останал му бе само споменът за призрачната светлина — преглеждаше дневника й от болницата, като си отбелязваше присъствията на Лорбиър и неговите слуги до леглото на Уанза, когато внезапно се събуди и видя как се разхожда като сомнамбул из заградената градина на вилата. В тази същата градина, където под любещия поглед на Теса бе садил сватбени букети от червени рози, фрезии и лупини в нейна чест. Бурените стигаха до коленете му, панталоните му бяха мокри от росата. Беше цъфнала една-единствена роза. Сетил се внезапно, че вратата на маслобойната е отворена, той се затича по каменните плочи, но я завари здраво заключена, а ключът беше в джоба на сакото му.

Изрезка от „Файненшъл Таймс“:

Ръкописна бележка на Теса до Блум, вероятно намерена в апартамента на Арнолд:

Изрезка от финансовата страница на лондонския „Гардиън“:

Отделна папка, надписана „ХИПО“ с почерка на Теса, в която се съдържат около трийсет единици кореспонденция — отначало във вид на писма, а по-късно на разпечатки от електронна поща — между Теса и друга жена на име Биргит, която работи в независима агенция за наблюдение и контрол на фармацевтичните компании със седалище в северногерманското градче Билефелд. В логото на официалната бланка, на която са написани писмата, се обяснява, че названието на организацията произлиза от името на гръцкия медик Хипократ, роден около 460 г. пр.н.е., чиято клетва полага всеки съвременен лекар. Първоначално кореспонденцията се води строго официално, но когато започва размяната на електронни писма, тонът се смекчава. Названията на основните играчи бързо са заменени с прякори. КВХ е наречен „Гиганта“, „Дипракса“ става „Хапчето“, Лорбиър — „Златаря“. Източникът, от който Биргит черпи данни за дейността на „Карел, Вита и Хъдсън“, е наречен „Нашия приятел“; неговата самоличност трябва на всяка цена да се пази в тайна, защото информацията, която той й подава, е „изцяло в нарушение на швейцарските закони“.

Разпечатка от електронно писмо от Биргит до Теса:

Разпечатка от електронно писмо от Биргит до Теса:

Последна разпечатка от електронната кореспонденцията между Биргит и Теса:

Вечер е. Теса е в напреднала бременност. Тя крачи нервно напред-назад из всекидневната на къщата им в Найроби, като ту сяда, ту отново става. Арнолд й е казал да не ходи повече в гетото Кибера, докато не роди. Дори работата й на лаптопа вече я изморява. След пет минути пред екрана тя става и отново започва да се разхожда. Джъстин се е върнал по-рано, за да й прави компания.

— Какво или кой е waghalsig? — пита го тя още от вратата.

— Кой е какво?

Теса изговаря думата с пресилено английско произношение. Казва я още два пъти, преди Джъстин да включи.

— Безразсъден — отвръща предпазливо той. — Луда глава. Защо?

— А аз waghalsig ли съм?

— Ти? В никакъв случай.

— Просто един човек току-що ме нарече така. В моето състояние съм само за лудории, няма що.

— Не му вярвай — отвръща предано Джъстин и двамата едновременно избухват в смях.

Писмо от господата Оуки от „Оуки и Фармлоу“, адвокатска кантора, Лондон, Найроби и Хонконг, до: мис Т. Абът, пощенска кутия, Найроби:

— Здрасти, старче. Само две думи, ако може.

Гласът е на Тим Донъхю. Обектът на това обръщение, разбира се, е самият Джъстин, който възпроизвежда разговора по памет. Играта на „Монопол“ е временно прекъсната, понеже синовете на семейство Удроу закъсняват за урока по карате, а Глория е отишла в кухнята да налее по едно питиенце. Самият Удроу внезапно се е изпарил на път за мисията. В резултат от всичко това Джъстин и Тим са останали сами на градинската маса сред милиони фалшиви лири стерлинги.

— Имаш ли нещо против, ако засегна някои деликатни теми в интерес на по-висшето благо? — пита Донъхю с нисък, напрегнат глас, който достига само дотам, докъдето трябва.

— Ако се налага.

— Налага се. Става въпрос за тази срамна вражда, старче. Враждата на твоята блаженопочивша с Кени Кей. Опитвала се е да го спипа във фермата му, горкия човечец. Звъняла му по телефона по късна доба. Оставяла му оскърбителни писма в клуба.

— Не разбирам за какво говориш!

— Разбира се, че не разбираш. Това не е подходяща тема за разговор тъкмо в този момент. Особено докато ония ченгета се навъртат наоколо. Забрави я, смети я под килима, е нашият съвет. Не си струва. Всички сме доста изнервени напоследък. Включително и Кени. — Гласът му се извисява. — Ти си железен, Джъстин, как се владееш само! Не е ли достоен за всеобщо възхищение, а, Глория?

— Истински свръхчовек. Това си ти, Джъстин — потвърждава на драго сърце Глория, докато слага на масата подноса с джин и тоник.

Нашият съвет, повтаря наум Джъстин, докато гледа втренчено писмото на адвокатите. Не неговият. Техният.

Разпечатка от електронно писмо от Теса до Хам:

Само че Хам не бе имал време да я просвети по въпроса, дори иначе да беше в състояние да го стори. Нито пък Джъстин. Внезапно до Джъстин достигна шумът на давещия се мотор на стара кола, която се опитваше да изкачи склона към гаража, последван от силно думкане по входната му врата. Той скочи на крака и надникна през затворническата шпионка. Насреща го гледаше охраненото лице на отец Емилио Дел’Оро, енорийския свещеник, с изражение на състрадателна загриженост. Джъстин отвори вратата.

— Но какво правите, сеньор Джъстин? — възкликна отецът с оперния си бас, като се втурна да го прегърне. — Защо трябва да чувам от Марио, шофьора на такси, че смазаният от скръб съпруг на сеньората се е заключил във вилата и се представя за швед? За какво е свещеникът, о, небеса, ако не за да дава утеха на опечаления, да бъде любещ баща на своя беден, съкрушен син? — Джъстин притеснено промърмори нещо за нуждата от усамотение. — Но ти работиш! — извика свещеникът, като надникна през рамото на Джъстин в осеяната с хартии маслобойна. — Дори сега, в скръбта си, не преставаш да служиш на родината. Не случайно англичаните са владеели по-велика империя от Наполеоновата! — На което Джъстин отвърна с някаква баналност за работата на дипломата, която никога не свършва. — Както и на свещеника, сине мой, както и на свещеника! На всяка душа, която потърси упование в бога, има по сто, които отказват божията помощ. — Той понечи да влезе. — Ала сеньората вярваше в бога, сеньор Джъстин. Също и майка й, докторката, макар да не го признаваха. При толкова любов към ближния, как можеха да запушат ушите си за божието слово?

Джъстин някак си успя да отпъди свещеника от маслобойната, настани го на едно канапе в леденостудения салон на вилата, под ронещите се фрески на сексуално рано съзрели херувимчета, и му предложи чаша от виното на Манзини, после втора, като самият той си наля една за компания. Преглътна уверенията на добрия отец, че Теса вече е в безопасност, под грижите на своя Създател, и прие без възражения идеята му за отслужване на заупокойна литургия в нейна памет на следващия й имен ден, а също и намека му за щедро дарение във фонда за ремонт на енорийската черква и за още едно, за укрепване основите на замъка на хълма, един от бисерите на средновековна Италия, който по думите на археолози и земемери бил обречен скоро да рухне в пропастта, освен ако — с божията помощ — основите и стените му не се укрепят навреме… Когато накрая изпрати добрия човек до колата му, Джъстин толкова нямаше търпение да се отърве от него, че прие без възражения и последната му благословия, след което почти тичешком се върна при Теса.

Тя го очакваше със скръстени ръце.

Отказвам да повярвам в един бог, който позволява невинни деца да страдат.

— Защо тогава се женим в църква?

За да размекнем сърцето му, отвръща тя.

Обикновеният лист машинописна хартия, който Джъстин държеше в треперещите си ръце, не бе предназначен да размеква ничие сърце. Посланието на него беше отпечатано с тлъсти главни букви, високи по сантиметър и половина. Нямаше подпис, което не бе изненадващо. Нямаше и правописни грешки, което само по себе си го изненада. Посланието подейства на Джъстин като внезапен удар в стомаха, като безмилостно обвинение, като предизвикателство към всичко най-свято. В продължение на няколко ужасни мига той загуби контрол над себе си.

Защо не си ми казала? Защо не си ми го показала? Аз бях твой съпруг, твой закрилник, мъжът на живота ти, другата ти половина!

Предавам се. Отказвам се. Получаваш заплаха за живота си, и то писмена, по пощата. Изваждаш я от кутията и я прочиташ. Прочиташ я веднъж — бррр! После, ако си като мен, я скриваш, не я поглеждаш повече, защото тя е нещо толкова ужасно, толкова физически отблъскващо, че не искаш повече да ти се мярка пред очите. Ала ти я прочиташ повторно. После отново и отново. Докато накрая я научаваш наизуст. Също като мен.

И какво правиш после? Обаждаш ми се по телефона: „Скъпи, случи се нещо ужасно, ела си веднага“, така ли? Скачаш в колата? Караш като луда до мисията, размахваш писмото, нахлуваш при Портър, набутваш и мен в кабинета му? Глупости! Нищо подобно! Както винаги гордостта ти надделява. Не ми показваш писмото, дори не ми споменаваш за него, но не го и изгаряш. Запазваш го в тайна. Старателно скрито на дъното на едно от чекмеджетата на бюрото ти, до което достъпът на външни лица е строго забранен. Правиш тъкмо това, за което би ми се подигравала: съхраняваш го в личния си архив, като същевременно запазваш патрицианско мълчание — твоите собствени думи — по въпроса. Как може да се живее така? Как си живяла с мен, как си живяла със себе си! Кой може да отговори? Един господ знае как си живяла под вечна заплаха, но аз тук не ти се меся. Благодаря ти. Много ти благодаря. Благодаря ти, че доведе брачния ни апартейд докрай. Браво! И още веднъж благодаря.

Яростта го напуска също толкова бързо, колкото го е завладяла, отстъпвайки място на срам и угризения. Непоносима ти е била, нали? Самата идея, че можеш да покажеш това писмо на някого. От това щеше да тръгне една лавина, която нямаше да можеш да спреш. Всичките клюки за Блум, за мен. Множко щеше да ти дойде. Ти се опитваше да ни предпазиш. Всичките. Разбира се, че това ти беше целта. И на Арнолд ли не каза? Разбира се, че и на него. Той щеше да се опита да те убеди да се откажеш.

В съзнанието си Джъстин изостави оневинителния тон.

Твърде наивно като обяснение. Теса далеч не беше толкова мекушава. Тя беше корава жена, а когато я настъпеха, можеше да бъде и зла. Имаше ум на юрист, хладнокръвен и прагматичен. Една корава млада жена, която дебне безмилостно плячката си.

Тя е знаела, че е близо до целта. Смъртната заплаха го доказваше. Никой няма да тръгне да те плаши със смърт, ако сам ти не го заплашваш с нещо. Ако в този момент тя се бе оплакала, бе потърсила закрила, това щеше да означава да се остави в ръцете на властите. Англичаните са безпомощни. Те нямат власт, нямат правомощия над случая. Би могла да покаже писмото единствено на кенийските власти.

Само че Теса нямаше никакво доверие на кенийските власти. Тя беше твърдо убедена, както бе повтаряла неведнъж, че пипалата на империята на Мой са проникнали навсякъде. За добро или за лошо Теса бе предпочела да се довери на англичаните. Защо иначе би се опитала да привлече Удроу на своя страна?

В момента, в който се обърнеше към кенийската полиция, тя трябваше да представи списък на реалните и възможните си врагове. С това всякакви опити за разкриване на голямото престъпление щяха да бъдат мигновено прекъснати. Щяха да я принудят да прекрати разследването. Ала за Теса разкриването на голямото престъпление бе по-важно от собствения й живот.

Е, сега и за мен то е по-важно от живота ми.

Докато Джъстин се опитва да възстанови равновесието си, погледът му пада върху адресиран на ръка плик, който в предишния си живот бе измъкнал слепешката от средното чекмедже на бюрото й в Найроби — същото, в което бе открил и празната кутийка от „Дипракса“. Почеркът му изглежда познат, но не може да си спомни откъде. Пликът е разкъсан. Вътре има лист хартия, официална бланка с герба на Нейно величество. Почеркът е трескав и неравен, текстът сякаш е надраскан от човек, обладан от внезапен порив:

Този път подпис не липсваше. Името беше изписано изцяло, с тлъсти, четливи букви — по размер като тези на смъртната заплаха: Санди. Казвам се Санди, заявяваше предизвикателно подписът, и ако искаш, можеш да го разкажеш на целия свят.

Имаше и дата, дори час. Макар и обхванат от най-страшни любовни терзания, Санди Удроу си оставаше изряден както винаги.