Вечният градинар

22.

Удроу седеше зад резбованото тиково бюро, оценено на пет хиляди долара. Седеше извърнат настрани, облакътен върху кожената подложка за писане със сребърна рамка, която струваше малко по-евтино от бюрото. Пламъкът на свещта хвърляше отблясъци върху потното му, намръщено лице. Огледалата над главата му отразяваха същия пламък в безкрайността. Джъстин стоеше прав в мрака срещу него, облегнат на вратата, в същата поза, в която Удроу навремето му бе съобщил за смъртта на Теса. Ръцете му бяха скръстени на гърба. Може би им нямаше доверие, че ще стоят мирни. Удроу разучаваше сенките, които свещта хвърляше по стените. Приличаха на слонове, жирафи, газели, носорози — изправени на задните си крака или легнали. На отсрещната стена всички сенки приличаха на птици. Спящи птици, газещи птици с дълги шии, хищни птици с жертви в ноктите, огромни пойни птици, кацнали на клончета с музикални кутийки, вградени в тях, цена при запитване. Къщата се намираше на една странична уличка с два реда дървета. Никой не чукаше по прозореца, за да разбере защо този полупиян бял мъж със смокинг и развързана папийонка говори на свещта в магазина за африканско и азиатско изкуство на Ахмад Хан, на склона под клуба „Мутайга“, в дванайсет и половина след полунощ.

— Хан приятел ли ти е? — попита Удроу.

Тишина.

— Откъде взе ключа тогава? Приятел е на Гита, така ли?

Тишина.

— Тогава е приятел на семейството. Имам предвид семейството на Гита. — От горния джоб на смокинга си той извади копринена носна кърпичка и незабелязано изтри две сълзи от бузите си. На тяхно място веднага се появиха нови, така че той избърса и тях. — Какво да им кажа, когато се върна? Ако изобщо се върна?

— Все ще измислиш нещо.

— Обикновено се сещам какво да кажа — призна Удроу на носната си кърпичка.

— Сигурен съм, че се сещаш — каза Джъстин.

Удроу се извърна уплашено, но Джъстин стоеше, облегнат на вратата, а ръцете му все така си бяха скръстени зад гърба.

— Кой ти каза да го прикриеш, Санди? — запита Джъстин.

— Пелегрин, кой друг? „Изгори го, Санди. Изгори всички екземпляри.“ Заповед от най-високо място. Аз бях запазил само един екземпляр, така че го изгорих и него. Не ми отне много време. — Той подсмръкна, сякаш отново му се плачеше. — Аз съм добро момче, разбираш ли? Предпазливо. Нямах доверие на чистачките, затова отнесох ръкописа в котелното със собствените си изнежени ръчици. Натиках го в пещта. Знам как става. Бях отличник в класа.

— Портър знаеше ли какво си направил?

— Донякъде. Наполовина. Не беше никак очарован. Той мрази Бърнард. Двамата са в открита война помежду си. Доколкото изобщо е възможно двама служители на Форин Офис да са в открита война. Портър имаше една шега: „Пелегрин с повече водичка.“ Навремето звучеше доста смешно.

Явно и сега шегата му прозвуча смешно, защото той се опита да се изсмее, но само отново заплака.

— Пелегрин каза ли ти защо да прикриеш документите… да ги изгориш? И то всички копия?

— Господи! — прошепна Удроу.

Настана продължителна тишина, през която Удроу гледаше като хипнотизиран пламъка на свещта.

— Какво има? — попита Джъстин.

— Гласът ти, момчето ми. Звучи като на възрастен. Пораснал си. — Удроу прокара ръка пред устата си, после огледа върховете на пръстите си. — А пък аз мислех, че отдавна си стигнал тавана на развитието си.

Джъстин отново зададе въпроса си, като го перифразира, както се говори на чужденец или на дете:

— Не ти ли хрумна да попиташ Пелегрин защо документът трябва да бъде унищожен?

— По две причини според Бърнард. Първо, застрашени били британските интереси. Длъжни сме били да пазим своите.

— Ти повярва ли му? — попита Джъстин и отново зачака, докато Удроу се пребори с поредния прилив на сълзи.

— Повярвах за „Трите пчели“. Разбира се, че му повярвах. Те са опората на британското икономическо присъствие в Африка. Перлата в короната. Къртис е любимецът на африканските ръководители, раздава подкупи наляво и надясно, той е национален капитал. Освен това се завира под юрганите на половината кабинет в Лондон, в което също няма нищо лошо — за него, разбира се.

— А каква е другата причина?

— КВХ. Момчетата от Базел си правели устата да строят огромен химически комбинат в Южен Уелс. И втори в Корнуол след три години. После трети в Северна Ирландия. Богатство и напредък за по-слабо развитите райони и така нататък. Само че, ако издъним работата с „Дипракса“, щели да се откажат.

— Ако издъним работата?

— Препаратът, формално погледнато, все още е в период на изпитания. Ако отрови няколко души, които и без това ще умрат, какво от това? Той не е лицензиран в Англия, така че няма проблем, нали така? — Самонадеяността му се възвръщаше; той вече разговаряше с колега професионалист: — За бога, Джъстин! Едно лекарство все някъде трябва да се изпробва, нали? Е добре, как, по дяволите, да изберем къде да е това някъде, питам аз? В Юридическия факултет на Харвард? — Озадачен, че не получи подкрепата на Джъстин за този необорим аргумент, той опита друг: — Така де. Не е работа на Форин Офис да преценява безопасността на вносните лекарства. От нас се очаква да насърчаваме британската индустрия, а не да разправяме насам-натам, че някаква английска фирма в Африка трови клиентите си. Знаеш как стават тия работи. На нас не ни плащат да бъдем мекушави баби. Ние не убиваме здрави хора, а само такива, които и без това със сигурност ще умрат. Ти знаеш ли случайно каква е смъртността в тая скапана държава? Не че на някого му пука.

В продължение на няколко секунди Джъстин поразсъждава върху валидността на тези аргументи.

— Но и ти беше мекушава баба, Санди — възрази накрая той. — Ти я обичаше. Не помниш ли? Как можа да хвърлиш доклада й в пещта, след като я обичаше? — Гласът му набираше сила сякаш от само себе си. — Как можа да я предадеш, когато тя толкова ти вярваше?

— Бърнард каза, че тя трябва да бъде възпряна — промърмори Удроу, след като крадешком погледна към сенките, за да се убеди, че Джъстин си е все още на мястото пред вратата.

— Е, възпряхте я, няма що!

— Господи, Джъстин! — прошепна Удроу. — Нямах това предвид. Това са съвсем други хора. Нямат нищо общо с моя свят. Или с твоя.

Джъстин сигурно сам се бе уплашил от избухването си, понеже, когато заговори отново, тонът му беше равен, като на разочарован колега.

— Как би могъл да я възпреш, както се изразяваш, след като ти я обожаваше, Санди? Според писмото ти тя е била твоето спасение от всичко това… — Вероятно бе забравил за момент къде се намира, защото разперените му ръце обгърнаха не жалките изкушения на затвора на Удроу, а стъклените лавици с резбовани дървени фигурки на животни, едва различими на мъждивата светлина на свещта. — Тя беше твоето бягство от всичко, твоят билет към щастието и свободата, или поне в този дух й бе писал. Защо тогава не я подкрепи?

— Съжалявам — прошепна Удроу и сведе поглед, докато Джъстин обмисляше следващия си въпрос.

— Ти какво изгори всъщност? Защо този документ беше такава заплаха за теб и Бърнард Пелегрин?

— Това беше ултиматум.

— До кого?

— До британското правителство.

— Теса е отправила ултиматум до британското правителство? До нашето правителство?

— Да предприеме нещо, в противен случай… Тя се чувстваше длъжна пред нас. Пред теб. По силата на своята преданост. Тя беше съпруга на британски дипломат и бе твърдо решена да постъпи като такава. „Най-лесно е да се заобиколи системата и да се вдигне шум. По-трудно е да се реформира системата отвътре. Аз предпочитам трудния начин.“ Тя ми го каза. Беше си набила в главата, че ние, англичаните, имаме повече доблест, повече добродетелност в нашата държавна система, отколкото която и да било друга нация. Нещо, което явно бе наследила от баща си. Тя твърдеше, че Блум също смята, че англичаните ще се справят с проблема при условие, че играят честно. Ако за Англия залогът е толкова голям, нека се обърнем направо към „Трите пчели“ и КВХ. Без конфронтация. Без мръсни номера. Просто да ги убедим да изтеглят препарата от пазара, докато още не е готов. А ако откажат…

— Тя даваше ли им срок?

— Приемаше, че ще отнеме различно време в зависимост от региона — Южна Америка, Близкия изток, Русия, Индия. Но първата й грижа беше Африка. Искаше доказателства, че до три месеца препаратът ще изчезне от пазара. След това глави щели да хвърчат. Не се бе изразила точно така, но това беше смисълът.

— Това ти предаде ли го в Лондон?

— Да.

— И каква беше реакцията на Лондон?

— Реакцията беше на Пелегрин.

— И как реагира той?

— Каза, че всичко това били наивни глупости и дивотии. Каза, че за нищо на света нямало да позволи на някаква внезапно осъзнала се британска съпруга и нейния чернокож любовник да диктуват линията на Форин Офис, пък ако щат, да го обесят. После отпътувал за Базел. Обядвал с хората от КВХ. Запитал ги дали не биха посвили байрака, поне временно, с това лекарство. Те му отговорили, че байрак не се свива току-така и че поне на тях не им е известен безобиден предлог за изтегляне на едно лекарство от пазара. Акционерите им нямало да позволят. Не че някой щял да ги пита, но ако ги попитали, те щели да се възпротивят. Съветът на директорите също нямало да иска и да чуе за такова нещо. Едно лекарство не е готварска рецепта. Не може просто да махнеш една подправка и да сложиш друга, да прибавиш няколко молекули от това вместо няколко от онова. Може единствено да се промени дозировката и пропорцията на съставките, да се засили или отслаби концентрацията, а не да се почва отначало. Ако искаш да промениш едно лекарство, започваш всичко отначало, казали му те, а на такъв напреднал етап просто не се прави така. После отново размахали плашилото на съкращаване на инвестициите си в Англия и увеличаване на армията на безработните.

— А „Трите пчели“?

— Това било предмет на друг обяд, с черен хайвер и шампанско на борда на гълфстрийма. Кени Кей и Бърнард се съгласили, че ако се разчуе, че „Трите пчели“ тровят народите на Африка, това ще означава скандал от международна величина. Единствената възможна тактика била да запазят пълно мълчание, докато учените от КВХ доизпипат формулата и дозировката. Бърнард има две години до пенсия. Доколкото разбирам, е хвърлил око на борда на директорите на „Трите пчели“. А защо не и на КВХ, ако се съгласят да го вземат? Защо да се задоволява с един директорски пост, ако му предложат два?

— Какъв точно е бил доказателственият материал, оспорен от КВХ?

Въпросът накара Удроу да потръпне. Той се наведе напред, обхвана главата си с ръце и започна да масажира скалпа си с върховете на пръстите. Изведнъж тялото му се захлупи върху бюрото, все още с ръце върху главата, а устата му прошепна: „Исусе Христе!“

— Наплискай се с вода — посъветва го Джъстин, поведе го към мивката в коридора и стоя загрижен до него, точно както бе стоял в моргата в Найроби, докато оня повръщаше. Удроу подложи длани под крана и плисна шепа вода в лицето си.

— Доказателственият материал беше огромен — промърмори той, когато отново седна на стола. — Блум и Теса бяха обикаляли села и клиники, бяха разговаряли с пациенти, с техните родители и близки. Къртис усетил, че го следят, и наредил на Крик, който е дясната му ръка, да организира укриването на уликите. Само че Теса и Блум успели да документират и кампанията по укриването. Те се върнали и искали да говорят повторно със същите хора, но тях ги нямало. Всичко беше записано подробно в доклада им — не само как „Трите пчели“ убиват хора, но и как заличават следите. „След разговора ни свидетелят изчезва. След разговора ни свидетелят е арестуван по изфабрикувани обвинения. След посещението ни цялото село е изселено.“ Всичко е описано с най-големи подробности и е изпипано извънредно професионално. Ти наистина би трябвало да се гордееш с нея.

— В доклада споменаваше ли се жена на име Уанза?

— А, Уанза беше медийна звезда. Само че те успяха да запушат устата на брат й.

— Как?

— Като го арестуваха. Изтръгнаха доброволни самопризнания. Миналата седмица беше делото. Десет години за нападение и обир на бял турист в националния парк „Цаво“. Никакъв бял турист не се е оплакал, но затова пък неколцина силно наплашени чернокожи момчета се заклеха, че са видели обира, така че всичко си беше законно. Съдията му друсна тежък каторжен труд и двайсет камшика за по-сигурно.

Джъстин затвори очи. Той видя сбръчканото лице на Киоко, клекнал на пода до леглото на сестра си. Усети допира на напуканата му детска ръка, когато момчето я пъхна в неговата до гроба на Теса.

— Но ти така и не сметна за нужно, когато прочете доклада… и, предполагам, съзнаваше, че всичко в него е истина… не сметна за нужно да се обърнеш към кенийците?

Тонът на Удроу отново стана самонадеян.

— За бога, Куейл! Ти как ме виждаш да се вдигна и да ида при момчетата в синьо, и да ги обвиня в очите, че целенасочено и системно са унищожавали доказателствен материал, като са взимали пари от Кени Кей като възнаграждение за услугата?! Така не се печелят приятели и влияние в слънчево Найроби!

Джъстин пристъпи крачка напред, после се възпря и отново се върна на поста си до вратата.

— Предполагам, че е имало и клинични доказателства?

— Какво да е имало?

— Питам те за клиничните доказателства, съдържащи се в меморандума, подписан от Арнолд Блум и Теса Куейл и унищожен по молба на Бърнард Пелегрин лично от ТЕБ! Един екземпляр от който все пак е бил предаден от Пелегрин на КВХ, които уж го били разбили на пух и прах!

Стъклените лавици потрепериха от гласа му. Удроу изчака, докато ехото заглъхна.

— Блум беше по клиничната част. Клиничните данни се съдържаха в отделно приложение към доклада. Тя бе настояла да се оформят като приложение. Явно го е заимствала от теб. Ти си падаш по приложенията. Падаше си.

— И какво показват клиничните данни?

— Истории на заболявания. Трийсет и седем на брой. Всичко: имена, адреси, предписано лечение, място и дата на погребението. И всеки път едни и същи симптоми. Сънливост, загуба на зрение, кръвотечение, чернодробен колапс, бум!

— „Бум“ ще рече смърт?

— В известен смисъл. Може и така да се каже. Да, точно така.

— А КВХ са оспорили доказателствения материал?

— Ненаучен, необоснован, предубеден, тенденциозен… емоционализиран. И такова нещо не бях чувал. Емоционализиран. Ще рече, вложени са прекалено много емоции. Ще рече, не ти вярвам, защото влагаш твърде много емоции. Докато аз съм тъкмо обратното — деемоционализиран, неемоционален, изчистен от емоции. Колкото по-малко чувстваш, толкова по-силно крещиш. Толкова повече празно пространство запълваш. Не ти. Аз.

— Кой е Лорбиър?

— Злият гений.

— Защо?

— Движещата сила зад препарата. Основният му поддръжник. Убедил КВХ да разработят формулата, предумал „Трите пчели“ да го продават. Според доклада й Лорбиър е рядко лайно.

— Тя твърди ли, че Лорбиър я е предал?

— Защо Лорбиър? Всички я предадохме. — Удроу не можеше повече да се владее и плачеше горчиво. — Ами ти, не си ли седеше и ти на палците, не си ли гледаше цветята, докато тя се правеше на светица?

— Къде е сега Лорбиър?

— Представа нямам. Никой не знае. Усетил е накъде духа вятърът и се е изпарил. Известно време „Трите пчели“ го търсиха, после им писна. Теса и Блум поеха издирването. Искаме Лорбиър за основен свидетел! Да се намери Лорбиър!

— Коя е Емрих?

— Една от откривателките на лекарството. Идва и тук веднъж. Опитваше се да вдигне шум около КВХ, но те я разкараха на бърза ръка.

— А Ковач?

— Третият член на бандата. КВХ я притежава изцяло. Някаква фльорца. Не я познавам лично. Мисля, че веднъж видях Лорбиър. Едър, дебел бур. Рижав, с воднисти очи.

Внезапно Удроу подскочи от ужас. Джъстин тихомълком бе застанал до рамото му. Той протегна ръка и постави лист хартия върху бюрото, после му подаде автоматична писалка напред с капачката — така както правят възпитаните хора.

— Това е пасаван — обясни Джъстин. — Издаден от теб. — Той прочете текста на глас: — „Приносителят е британски поданик със специални правомощия, дадени му като сътрудник на Британската мисия в Найроби.“ Подпиши го.

Удроу присви очи и вдигна листа на светлината на свещта.

— Питър Пол Аткинсън. Кой, по дяволите, е тоя?

— Там пише. Британски журналист. От „Дейли Телеграф“. Ако някой се обади в мисията да пита, такова лице действително съществува и е уважаван журналист. Ще запомниш ли?

— За какво му е притрябвало да ходи до Локи, в тая скапана дупка? Гита беше там. На това място тук трябва да има снимка, нали знаеш?

— Ще има. — Удроу подписа документа, Джъстин го сгъна, сложи го в джоба си и се върна до вратата. Цяла редица тайвански часовници с кукувички почти едновременно отбелязаха един след полунощ.

Когато Джъстин спря мъничката кола на Гита до бордюра, Мустафа излезе да ги посрещне с фенерчето си. Сигурно бе чул отдалеч шума на двигателя. Удроу, който не вярваше, че го връщат в собствения му дом, седеше неподвижно на предната седалка със скръстени в скута ръце и се взираше с невиждащ поглед пред себе си. Джъстин се наведе през него към прозореца откъм страната на бордюра и заговори Мустафа на английски, примесен с отделни думи на суахили:

— На мистър Удроу му е прилошало, Мустафа. Ти си го извел на въздух, за да повърне. Той трябва незабавно да бъде качен в стаята си, докато мисис Удроу дойде да се погрижи за него. Моля те, предай на мис Гита, че аз си тръгвам.

Удроу понечи да излезе от колата, после се спря и се извърна към Джъстин.

— Нали няма сега да издрънкаш всичко това на Глория, а, старче? Никой нищо няма да спечели. Тя не е просветена като нас. Колеги сме все пак. Нали?

С вид на човек, принуден да вдигне нещо мръсно от земята, без при това да показва колко го е гнус, Мустафа издърпа Удроу за ръката и го придружи до входната врата на къщата му. Джъстин отново си беше сложил анорака и плетената шапка. Разноцветни лъчи на прожектори прорязваха мрака в градината. Оркестърът неумолимо продължаваше да свири. Джъстин погледна наляво и му се стори, че от сянката на рододендроните до бордюра го наблюдава висока мъжка фигура, но когато се вгледа по-внимателно, фигурата бе изчезнала. Той продължи да се взира в мрака — най-напред в храстите, после в сенките около паркираните коли. Чуха се стъпки. Той се извърна — беше Гита, заметната с шал; в едната ръка носеше обувките, с които бе танцувала, а в другата държеше джобно фенерче. Тя седна на седалката до него и той запали двигателя.

— Вътре се чудят къде е — каза тя.

— Донъхю там ли беше?

— Не мисля. Не съм сигурна. Във всеки случай не го видях.

Тя явно искаше да го запита нещо, но се въздържа. Джъстин подкара бавно, като се взираше в паркираните наоколо коли и непрестанно поглеждаше в огледалата за обратно виждане. Подмина собствената си къща, без изобщо да я погледне. Някакво рижаво куче ги подгони, като лаеше и притичваше пред колелата. Джъстин намали и свърна настрани, за да не го сгази. Огромни дупки по шосето изникваха внезапно като езера в светлината на фаровете. Гита се обърна и погледна през задното стъкло. Пътят зад тях тънеше в мрак.

— Гледай напред — изкомандва я той. — Ще се загубим. Казвай ми накъде да карам.

Той подкара по-бързо, колата се провираше между дупките и подскачаше по изкуствените гърбици; той се стремеше да държи средата на пътя, понеже нямаше доверие на банкетите. Гита тихо му шепнеше: сега наляво, после надясно, внимавай — дупка! Внезапно той забави и една кола ги задмина, следвана от втора.

— Познаваш ли някого от тия?

— Не.

Свиха в широка алея с два реда дървета. Очукана табела с надпис „Доброволна бригада“ преграждаше пътя им. Зад нея се виждаха редица измършавели момчета с дълги колове; едно от тях се подпираше на ръчна количка с изпаднало колело.

— Тези бяха ли тук преди?

— Тук са ден и нощ — отвърна Гита. — Вадят камъни от една дупка, за да запушат следващата. Така вечно си намират работа.

Джъстин натисна педала и закова колата на сантиметри от табелата. Момчетата се скупчиха около нея, като задумкаха с длани по покрива. Джъстин свали стъклото и лъч на електрическо фенерче освети вътрешността на колата. През прозореца се подаде главата на предводителя им — шестнайсетгодишен хлапак с живи очи и широка усмивка.

— Добър вечер, бели господине — церемониално поздрави той. — Аз съм мистър Симба.

— Добър вечер, мистър Симба — отвърна Джъстин.

— Не бихте ли желали да направите дарение за строежа на този прекрасен път?

Джъстин подаде през прозореца банкнота от сто шилинга. Хлапакът се отдалечи с танцова стъпка, размахвайки банкнотата над главата си под аплодисментите на останалите.

— Колко е прието да се дава всъщност? — запита Джъстин.

— Около една десета от това.

Още една кола ги задмина и Джъстин огледа напрегнато вътрешността на купето, но явно не откри това, което търсеше. Бяха стигнали до центъра на града. Осветени витрини, неонови надписи на кафенета, блъскащи се тълпи хора. Препускащи микробуси, от които гърмеше музика. От лявата им страна се чу метален трясък, последван от крясъци и истерично надуване на клаксони. Гита продължаваше да го насочва: сега надясно, после веднага през тази порта. Джъстин изкачи някаква рампа и се озова в занемарения вътрешен двор на квадратна триетажна постройка. На светлината на габаритите успя да разчете думите „Исус ви зове“, наплескани с боя върху каменната стена.

— Това църква ли е?

— Навремето е било зъболекарска клиника на адвентистите от Седмия ден — отвърна Гита. — Сега е преустроена в жилищни помещения.

Паркингът представляваше ниска площадка, заобиколена с редове бодлива тел; сама Гита никога не би посмяла да влезе вътре по това време, но Джъстин вече спускаше колата по наклона. Паркираха колата и тя го видя как се загледа назад в мрака, като същевременно се ослушваше.

— Очакваш ли някого? — запита шепнешком тя.

Той я поведе към входа покрай група захилени деца и по няколко стъпала се озоваха във фоайето. Ръкописно съобщение на стената гласеше: „Асансьорът не работи.“ Заизкачваха се по мрачното стълбище, осветено от мъждукащи крушки. Последният етаж тънеше в мрак. Джъстин извади от джоба си фенерче и освети коридора. Изпод затворените врати се носеха миризми на азиатски подправки; чуваше се ориенталска музика. Джъстин й подаде фенерчето и се върна да пази при стълбището, докато тя махна веригата от металната решетка на вратата и превъртя трите резета. Още с влизането си в апартамента чу звъна на телефона. Огледа се; Джъстин беше до нея.

— Гита, скъпа, здравей! — извика в ухото й чаровен мъжки глас, който отначало не можа да познае. — Тази вечер изглеждаше просто божествено. Тим Донъхю е на телефона. Викам си, дали да не намина за малко, да изпия едно кафе с вас двамата под звездите…

Апартаментът на Гита беше малък, състоеше се от три стаи, като всички гледаха към един и същ порутен склад на отсрещната страна на изпълнената с хора улица с повредени неонови надписи, препускащи коли с надути клаксони и безстрашни просяци, които заставаха на пътя им и се дръпваха чак в последния момент. Единият зарешетен прозорец гледаше към външното противопожарно стълбище, което обаче не можеше да се използва в случай на пожар, защото наемателите бяха демонтирали най-ниския сегмент, за да не се качват крадци. Но горните сегменти си бяха на мястото; в топлите вечери Гита се изкачваше до покривната тераса и сядаше, облегната на дървената обшивка на резервоара за питейна вода, за да учи за приемните изпити за Британската дипломатическа служба, които бе твърдо решена да издържи още следващото лято. Оттам се вслушваше в шумовете на останалите наематели на сградата, повечето азиатци като нея, споделяше тяхната музика, техните препирни и крясъците на децата им и почти успяваше да се убеди, че е една от тях.

А ако илюзията се разпръсваше всеки път, когато тя навличаше другата си кожа и престъпваше прага на Британската мисия, този покрив с телевизионните антени, простряното пране и сандъците, в които наемателите си гледаха кокошки, си оставаше едно от малкото места на света, където Гита Пиърсън се чувстваше наистина спокойна. Може би затова тя не се изненада прекомерно много, когато Донъхю предложи да изпият кафето си под звездите. Откъде знаеше, че на покрива има тераса, тя така и не можа да си отговори, тъй като Донъхю никога — поне доколкото на нея й беше известно — не бе стъпвал в апартамента й. Под бдителния поглед на Джъстин той сега се шмугна вътре и вдигнал предупредително пръст до устните си, промуши ъгловатото си тяло през рамката на прозореца и стъпи на противопожарното стълбище, като им даде знак да го последват. Джъстин тръгна след него и когато Гита ги застигна с подноса с кафетата, Донъхю вече клечеше върху един празен сандък, вдигнал колене чак до ушите си. Джъстин обаче не можеше да си намери място. Той ту се изправяше като черен силует на фона на неоновите отблясъци от улицата, ту приклякаше до нея с наведена надолу глава, като дете, което рисува с пръст по морския пясък.

— Как успя да се промъкнеш през границата, старче? — запита Донъхю, докато сърбаше кафето си. Шумът на уличното движение долу не преставаше. — Едно птиченце ми каза, че преди два дни си бил в Саскечуан.

— Записах се на организирана екскурзия — отвърна Джъстин.

— През Лондон?

— През Амстердам.

— С голяма група ли?

— С най-голямата, която успях да намеря.

— Като Куейл?

— Кажи-речи.

— И къде се отдели от групата?

— В Найроби.

— Умно момче. Явно съм те подценявал. Мислех си, че ще дойдеш по суша. През Танзания или нещо такова.

— Той дори не ми позволи да го взема от летището — намеси се Гита, сякаш да го защити. — Дойде по тъмно с такси.

— Какво искаш? — Гласът на Джъстин се чу този път от друга част на мрака.

— Тишина и спокойствие, ако ми позволиш, старче. Вече съм на възраст. Не ми трябват повече скандали. Разследвания. Разни типове, които си навират носа където не им е работа и търсят това, което го няма. — Мършавият му силует се обърна към Гита. — А ти защо си ходила до Локи, миличка?

— Заради мен, защото аз я бях помолил — отговори припряно Джъстин вместо нея.

— Правилно — каза одобрително Донъхю. — Предполагам, че и заради Теса. Гита е славно момиче. — Отново към Гита, този път по-настойчиво: — И намери ли това, което търсеше, миличка? Задачата изпълнена ли е? Сигурен съм, че да.

— Помолих я да провери какво е правила Теса през последните дни от живота си — още по-припряно се обади Джъстин. — Да се убеди, че с Блум наистина са били там на семинар по полова осъзнатост, както твърдяха. Оказа се, че точно това са правили.

— И ти си готова да потвърдиш тази версия, нали, миличка? — запита Донъхю, като отново се обърна към Гита.

— Да.

— Много добре, браво на теб — отбеляза Донъхю и посръбна от кафето си. — Да говорим по същество — предложи той на Джъстин.

— Мислех, че това правим — отвърна Джъстин.

— За твоите планове.

— Какви планове?

— Ами например ако си намислил да говориш с Кени Кей Къртис, направо си губиш времето, това е моят безплатен съвет.

— Защо?

— Първо, защото неговите главорези те очакват. Второ, той не е повече в играта, ако изобщо някога е бил. Банките вече му измъкват играчките от ръцете. Фармацевтичният бизнес на „Трите пчели“ се връща във владение на КВХ, откъдето поначало е тръгнал.

Никаква реакция.

— Искам да кажа, Джъстин, че едва ли ще ти донесе голямо удовлетворение да застреляш някого, който е вече мъртъв. Ако това, което търсиш, е удовлетворение.

Джъстин не отговори.

— Що се отнася до убийството на жена ти, колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, Кени Кей не е — повтарям, не е — замесен. Нито пък неговият слуга мистър Крик, макар да не се съмнявам, че той с радост щеше да приеме поръчката, ако му я бяха възложили. Разбира се, Крик имаше постоянни инструкции да докладва на КВХ за всяко движение на Арнолд и Теса. Той използваше всички средства на разположение на Кени Кей, главно връзките му с кенийската полиция, за да ги шпионира на всяка крачка. Но от това не следва, че Крик е по-замесен в убийството на Теса от самия Кени Кей. Да следиш някого и да го убиеш не е все едно.

— На кого докладваше Крик? — запита Джъстин.

— На една служба за гласова поща в Люксембург; междувременно номерът е прекъснат. Оттам фаталното съобщение е било предадено по-нататък по начин, който нито ти, нито аз някога ще узнаем. Докато накрая е стигнало до ушите на онези господа, които убиха жена ти.

— От Марсабит — каза Джъстин някъде наблизо.

— Именно. Знаменитото Марсабитско дуо с техния зелен пикап. По пътя са взели със себе си още четирима африканци, наемници като тях. Цената на поръчката била един милион долара, които да бъдат разпределени по усмотрение на предводителя им, някой си полковник Елвис. Мога да ти кажа със сигурност само това, че истинското му име не е Елвис и че никога не е бил полковник.

— Крик ли уведоми Люксембург, че Теса и Арнолд са на път за езерото Туркана?

— Това, момчето ми, е въпрос, на който не мога да отговоря.

— Защо?

— Защото самият Крик не поиска да отговори на него. Уплашил се е. Бих желал и ти да си уплашен като него. Страхува се, че ако твърде щедро борави с тази информация, която засяга определени негови приятели, може един ден да му отрежат езика, за да се отвори място за тестисите му. И е прав.

— Какво искаш? — запита Джъстин. Той бе клекнал до Донъхю и се взираше в тъмните орбити на очите му.

— Просто да те убедя да не правиш това, което си намислил, момчето ми. Да ти втълпя, че каквото и да търсиш, няма да го намериш, което далеч не значи, че няма да те убият заради него. Определена е цена за главата ти още щом стъпиш в Африка, а доколкото виждам, ти си в Африка и с двата крака. Половин милион, за да бъдеш умъртвен, и цял, за да изглежда като самоубийство — най-добрия начин. Всеки наемен убиец и мафиот би дал мило и драго да му се изпречиш на пътя. Можеш да си наемеш каквато искаш охрана, няма да ти помогне. Най-вероятно това ще са същите хора, които ще ти отрежат главата.

— Какво ги интересуват твоите служби дали ще умра, или ще остана жив?

— Професионално погледнато, нищо. В личен план обаче аз не обичам, когато все лошите побеждават. — Той въздъхна. — В тази връзка много ми е жал да те информирам, че Арнолд Блум е мъртъв от няколко седмици. Така че, ако си дошъл да го спасяваш, закъснял си.

— Докажи го — сопва му се Джъстин, докато Гита се извърна настрани и зарови лице в ръцете си.

— Аз съм стар и умирам и съм отвратен от всичко, при това ти казвам неща, заради които собствените ми работодатели биха ме разстреляли на разсъмване. Какви доказателства искаш повече? Блум е бил зашеметен, натоварен на пикапа и откаран в пустинята. Изтезавали са го два дни, за да им каже дали Теса е нямала втори комплект дискети като тези, които са намерили в джипа. Съжалявам, Гита. Блум отричал да има втори комплект, но кой да му вярва? Та ония го изтезавали на воля и накрая го убили, за да му затворят устата, а и за да си доставят удоволствие. И го оставили на хиените. Боя се, че това е истината.

— Милостиви, всемогъщи боже! — Това беше Гита, която шепнеше в дланите си.

— Така че можеш да забравиш за Блум, Джъстин, както можеш да забравиш и за Кени Къртис. Заради нито един от двамата не си струва да биеш път повече. — Той продължаваше неумолимо: — Чуй сега друго. Портър Колъридж се бори за твоята кауза в Лондон. И това не е просто строго секретно. Това се изгаря, преди да се прочете. — Джъстин бе изчезнал от полезрението на Гита. Тя се огледа в тъмнината и го зърна зад себе си. — Портър настоява убийството на Теса да се върне за доразследване от първоначалния полицейски екип, а Гридли да бъде обезглавен и главата му да бъде набита на кол до тази на Пелегрин. Той настоява отношенията между Къртис, КВХ и британското правителство да се разследват от междуведомствена комисия, като същевременно подкопава почвата под краката на Санди Удроу. Портър настоява препаратът да бъде оценен от независим екип от експерти, ако има останали такива някъде по света. Открил е нещо, което се нарича Комисия по професионална етика към Световната здравна организация и което според него може да помогне. Ако сега се върнеш в родината, все още имаш шанс да наклониш везните в своя полза. Та затова съм дошъл — завърши доволно той, пресуши чашата с кафето си и се изправи на крака. — Едно от нещата, които все още умеем, Джъстин, е да измъкваме хората си от разни държави. Така че, ако предпочиташ да те изнесем оттук в пощенска пратка, вместо да се промъкваш още веднъж през охраната на летище Кениата, да не говорим за копоите на Мой и кой знае на кого още, кажи на Гита да ни намигне.

— Много си любезен — каза Джъстин.

— Боях се, че точно това ще кажеш — отвърна Донъхю. — Лека нощ.

Гита лежеше на леглото си до отворената врата. Тя гледаше в тавана и не знаеше дали да се моли, или да плаче. Беше подозирала, че Блум е мъртъв, но не бе предполагала чак такъв ужасен край. Искаше й се да може да си възвърне простичкия живот в пансиона, вярата, че само божията воля извисява или принизява човека. Една стена я делеше от Джъстин, който седеше на бюрото й в другата стая и пишеше на ръка, защото повече се доверяваше на писалката, отколкото на лаптопа. Самолетът за Локи излиташе от летище Уилсън в седем, следователно той трябваше да излезе от дома й след час. Много й се искаше да сподели остатъка от пътуването му, но знаеше, че това не бе по силите на никого. Тя бе предложила да го откара до летището, но той предпочиташе да си вземе такси от хотел „Серена“.

— Гита? — Джъстин почука на вратата й. Тя му извика „влез“ и стана. — Моля те, изпрати това по пощата — каза той и й подаде дебел плик, адресиран до някаква жена в Милано. — Не ми е интимна приятелка, ако това има значение за теб. Леля е на адвоката ми — той се усмихна с една от редките си усмивки, — а това тук е писмо за Портър Колъридж, до поискване в клуба му. Не използвай дипломатическата поща, ако обичаш. Нито пък куриер, в никакъв случай. Обикновените кенийски пощи са достатъчно надеждни. Неизказано съм ти благодарен за помощта.

При тези думи тя не издържа, хвърли се към Джъстин, обви ръце около шията му и се вкопчи в него, сякаш той беше самият живот. Наложи му се да изчака няколко мига, преди да се освободи нежно от прегръдките й.