Вечният градинар

8.

Роб се е изтегнал на креслото, докато Лесли за пореден път разопакова играчките си: цветните тетрадки, моливите, малкия касетофон, от който не бе имало нужда предишния ден, гумичката за триене. Джъстин е придобил затворническа бледност, около очите му се е появила паяжина от ситни бръчки. Всеки лекар би му предписал чист въздух.

— Казахте, че нямате нищо общо с убийството на съпругата си в смисъла, за който намекваме — напомня му Лесли. — А какъв друг смисъл би могло да има, ако позволите да запитаме? — Тя се навежда напред през масата, за да улови по-добре думите му.

— Трябваше да я придружавам.

— До Локикоджо?

Той поклати глава.

— До езерото Туркана?

— Навсякъде.

— Това тя ли ви го каза?

— Не. Тя никога не ме е упреквала за нищо. Никога не сме се поучавали един друг. Ако някога сме спорили за нещо, то е било за методите, не за целите. Арнолд никога не е бил пречка между нас.

— За какво точно спорехте? — пита Роб, който не е способен да измени на буквализма си.

— След като загубихме бебето, аз дълго молих Теса да се съгласи да я отведа обратно в Англия или в Италия. Готов бях да я заведа където поиска. Но тя не искаше и да чуе. Имала, слава богу, своя лична причина да живее, и тази причина била тук, в Найроби. Тук срещнала ужасяващи социални неправди, страшни престъпления, както тя се изразяваше. Това бе всичко, което ми позволяваше да знам. В моята професия заученото невежество е доведено до висша форма на изкуство. — Джъстин се обръща към прозореца и поглежда навън с невиждащи очи. — Вие виждали ли сте как живеят хората в тукашните гета?

Лесли поклаща глава.

— Тя ме заведе веднъж. В пристъп на слабост, както ми обясни по-късно, понеже искала да се запозная с работното й място. Гита Пиърсън дойде с нас тогава. Гита и Теса бяха много близки. Толкова си приличаха, че беше чак смешно. Майките и на двете навремето били лекарки, а бащите им — адвокати; и двете израснали в католически семейства. Отидохме в някакъв здравен център. Четири бетонни стени, ламаринен покрив и хиляда души, които чакат на опашка пред вратата. — За момент Джъстин забравя къде е. — Бедността в такива мащаби си е цяла отделна наука, която не може да се изучи за един следобед. Във всеки случай след този ден винаги когато вървях по Станли Стрийт… — той се поспира — аз виждах тази картина пред очите си. — След ловките увърталия на Удроу думите му звучат като изповед. — Ужасната несправедливост, това страшно престъпление, за което тя все ми говореше, я крепеше жива. Нашето бебе беше мъртво от пет седмици. Оставена сама вкъщи, Теса можеше с часове да гледа в една точка на стената. Мустафа ми се обаждаше по телефона в мисията: „Елате си, господарю, тя е болна, болна е!“ Но не бях аз този, който можеше да я съживи. Единствено Арнолд. Той я разбираше. Арнолд споделяше тайната й. Само като чуеше колата му да спира пред къщи, тя се оживяваше. „Какво ми носиш?“ Искаше да каже: какви новини? Информация? Развитие на обстановката? След като той си тръгнеше, тя се затваряше в работната си стаичка и не излизаше по цяла нощ.

— На компютъра ли работеше?

За миг Джъстин се размърдва неспокойно в креслото си. После му минава.

— Тя си имаше своите книжа, имаше си компютъра. Имаше си и телефон, но по него винаги говореше много предпазливо. Имаше си Арнолд всеки път, когато той успяваше да се откъсне.

— И вие нямахте нищо против, така ли? — Роб цинично се подхилва; заядливият му тон този път звучи крайно неуместно. — Вашата жена да осъмва будна в очакване на благородния рицар?

— Теса беше отчаяна. Ако й бяха нужни и хиляда като Блум, аз пак нямаше да имам нищо против.

— А самият вие нищо ли не знаехте за ужасното престъпление? — настъпва Лесли, която не се оставя лесно да я убедят. — Абсолютно нищо? За какво става въпрос, кои са жертвите, кои са основните участници? Те двамата пазеха всичко в тайна от вас. Блум и Теса в съдружие, а вие така и нищичко не знаете, така ли?

— Бях им дал всичката нужна свобода — упорито твърди Джъстин.

— Просто не разбирам как човек може да живее по този начин. — Лесли пуска тетрадката и разтваря безпомощно ръце. — Хем заедно, хем разделени. Така, както го описвате, все едно, че сте били вечно скарани, че не сте си говорели… или нещо още по-лошо.

— Ние не живеем — напомня й Джъстин. — Теса е мъртва.

Тук те биха могли да си помислят, че времето на интимните изповеди е изтекло и че следва период на глупаво объркване, дори на отричане от вече казаното. Само че Джъстин едва сега започва. Той внезапно се изправя като войник, ръцете му се отпускат по шевовете на панталоните и остават там до второ нареждане. Гласът му е възстановил отчетливостта си. Някаква дълбоко скрита вътрешна енергия го прави да звучи плътно и гръмко в застоялия въздух на трапезарията на семейство Удроу, из който още се носи възкиселият дъх на снощния сос.

— Теса беше толкова пламенна във всичко — гордо обявява той; това е поредният цитат от безкрайните речи, които е съчинявал в течение на дългите часове самота. — От самото начало много харесвах това у нея. Тя бе твърдо решена да роди дете още веднага. Смъртта на родителите й бе оставила празнота, която трябваше да се запълни без отлагане. „Защо да чакаме, докато мине сватбата?“ Аз се опитвах да я възпирам. А не трябваше. Кой знае защо, се правех на старомоден и конвенционален. „Добре тогава — каза ми тя. — Ако трябва да сме женени, за да имаме деца, хайде да се оженим незабавно.“ И така, отидохме в Италия и се оженихме там, на място, а колегите ми изпопадаха от смях. — Самият Джъстин изглежда доста развеселен. — „Куейл е откачил! Старият Джъстин се жени за дъщеря си! Теса кога се яви на матура?“ Когато след тригодишни опити тя най-после забременя, и двамата плакахме от радост.

Той спира да говори, но никой не бърза да вземе думата.

— Бременността я промени, но само за добро. Теса сякаш порасна с наближаващото майчинство. Привидно си оставаше все така лекомислена, но дълбоко отвътре я обзе чувство на отговорност. Хуманитарната й дейност също придоби по-дълбок смисъл. Чувал съм, че това е нещо обичайно. Това, което преди бе някакъв вид изява, изведнъж се превърна в призвание, в мисия на живота й. Бременна в седмия месец, тя по цял ден се грижеше за болните и умиращите в гетото, а вечер идваше с мен на поредния скучен дипломатически прием в града. Колкото повече наближаваше да роди, толкова по-решена изглеждаше да промени света. Не само за нашето дете. За всички деца. По това време си бе наумила, че ще ражда в африканска болница. Ако се бях опитал да я придумам, може би щеше да се съгласи да отиде в частна клиника, но това щеше да означава, че съм я предал.

— Как така? — пита Лесли.

— Теса правеше ясна разлика между видяна и споделена болка. Видяната болка е за журналисти и дипломати. Видяната болка е за показване по телевизията, тя трае, докато гледаме, и изчезва веднага след като щракнем копчето. Според Теса тези, които само виждат болката и не правят нищо, за да я предотвратят, с нищо не са по-добри от онези, които умишлено я причиняват. Това са лошите самаряни.

— Но тя правеше нещо, за да я предотврати — възразява Лесли.

— Оттук и желанието й да постъпи в африканска болница. В моменти на крайност тя казваше, че ще отиде да роди детето ни в гетото Кибера. За щастие Арнолд и Гита успяваха с общи усилия да я вразумят. Арнолд е световен капацитет по човешкото страдание. Той не само е лекувал жертви на изтезания в Алжир, но и сам е бил изтезаван. Заслужил е членството си в братството на мъчениците. За разлика от мен.

Роб се хваща за последните му думи, сякаш ги чува за пръв, а не за дванайсети път.

— Е, при това положение каква е вашата роля в цялата комбинация? Нещо като резервна гума, така ли? Изчаквахте някъде там, горе, недосегаем с дипломатическата си болка и с разните комисии на високо равнище.

Ала търпението на Джъстин е безгранично. Има моменти, когато доброто възпитание не му позволява да влиза в спор.

— Теса ме бе освободила от изпълнението на служебния ми дълг, както самата тя се изразяваше — признава засрамено той. — Измисляше какви ли не доводи, за да ми спести неудобството. Твърдеше, че и от двама ни има нужда в този свят: аз да бутам системата отвътре, а тя да тегли отвън. „Аз вярвам в моралната държава — обичаше да казва тя. — Ако вие, дето сте в системата, не си вършите работата, то какво остава за нас, които сме извън нея?“ Това си беше чиста софистика, и двамата прекрасно го разбирахме. Системата нямаше нужда от моята длъжност. Самият нямах нужда от нея. Какъв беше смисълът от всичко това? Да представям доклади, които никой не чете, да предлагам мерки, които никой не обсъжда. Теса не знаеше какво е това предателство. Освен в моя случай. Аз я предадох изцяло.

— Тя страхуваше ли се от нещо? — пита Лесли меко, за да не наруши интимността на неговата изповед.

Джъстин се замисля, после си позволява да се поусмихне, докато си припомня нещо.

— Веднъж се похвали на американската посланичка, че „страх“ е единствената мръсна дума, която няма място в речника й. Нейно превъзходителство не се засмя на шегата.

Лесли се усмихва, но усмивката й не трае дълго.

— А решението й да роди в африканска болница? — пита тя, докато очите й пробягват по изписаните редове. — Бихте ли ми казали кога бе взето то?

— Теса се бе сприятелила с една жена от гетата, които редовно посещаваше. Уанза, презимето не го знам. Та Уанза страдала от някаква загадъчна болест. Предписано й било специално лечение. Двете бяха попаднали в една и съща болнична стая в „Ухуру“, където много се сближили.

Дали долавят нотката на боязън в гласа ми? — пита се Джъстин. Той самият я чува твърде отчетливо.

— Знаете ли от какво е била болна?

— Само в най-общи линии. Болестта й била сериозна и можело опасно да се влоши.

— Да не би да е имала СПИН?

— Не знам дали болестта й беше свързана със СПИН. Мисля, че те се бояха от нещо друго.

— Не е много обичайно една жена от гетото да ражда в болница, не мислите ли?

— Тя беше под наблюдение.

— Под чие наблюдение?

За втори път на Джъстин му се налага да цензурира нещо, което се готви да каже. По природа той не е лъжец и му е трудно да се преструва.

— Предполагам, че на една от специализираните клиники. В нейното гето. Тя живееше в нещо като отделно селище от тенекиени бараки. Както виждате, не знам нищо повече. Като си помисля, наистина е забележително колко неща успявах да изключа от съзнанието си с усилие на волята.

— И Уанза умря, така ли?

— Да, през последната нощ от престоя на Теса в болницата — отвръща Джъстин, който с радост използва случая, за да изостави предпазливостта и да се впусне в подробности: — Бях прекарал цялата вечер в болничната стая. Теса настоя да си отида вкъщи и да поспя няколко часа. Същото бе казала малко преди това и на Арнолд и Гита. Тримата се редувахме да дежурим при нея. Арнолд дори си беше донесъл походно легло. В четири сутринта Теса ми позвъни. В стаята й нямаше телефон, та бе помолила да се обади от бюрото на старшата сестра. Беше много уплашена, почти в истерия. Теса, дори когато е в истерия, никога не повишава глас. Каза ми, че Уанза е изчезнала. Бебето й също. Когато се събудила през нощта, леглото на Уанза било празно, а кошчето на бебето изчезнало. Аз веднага отидох с колата до болницата „Ухуру“. Едновременно с мен пристигнаха Арнолд и Гита. Теса беше безутешна. Сякаш в течение на няколко дни бе изгубила второ дете. С общи усилия тримата едва я убедихме, че би било по-добре за нея да се върне вкъщи, за да се възстанови от шока. Сега, когато Уанза беше вече мъртва, а и бебето липсваше, нямаше никакъв смисъл да остава повече в тази стая.

— Теса видя ли трупа?

— Поиска да го види, но й отговориха, че не е желателно. Уанза била мъртва, а брат й отнесъл бебето в родното си село, при майка си. От гледна точка на болницата въпросът беше приключен. Болниците не обичат да се занимават с мъртъвци — добавя той, мислейки си за Гарт.

— А Арнолд видя ли трупа?

— Беше твърде късно. Трупът бил изпратен в моргата и там изчезнал.

Очите на Лесли се разтварят от непресторено изумление; Роб, който седи от другата страна на Джъстин, се навежда напред и вдига касетофона от масата, за да се убеди, че малките колелца на касетата се въртят.

— Трупът е изчезнал?! Един труп не може току-така да изчезне! — възкликва той.

— Напротив! Доколкото съм чувал, в Найроби това е обичайна практика.

— Ами смъртният акт?

— Мога да ви кажа само това, което знам от Арнолд и Теса. Не съм чувал нищо за никакъв смъртен акт. За такъв просто не се споменава.

— А протоколът от аутопсията? — Лесли отново се включва в разпита.

— Доколкото знам, няма такова нещо.

— В болницата при Уанза идваха ли на свиждане посетители?

Джъстин се замисля и явно не вижда причина да не отговори:

— Брат й Киоко. Той спеше свит на пода до леглото й, когато не бе зает да й пъди мухите. Гита Пиърсън също присядаше до нея всеки път, когато идваше да види Теса.

— Някой друг?

— Един лекар, бял. Така мисля, не съм сигурен.

— Не сте сигурен, че беше бял?

— Не съм сигурен, че беше лекар. Бял мъж в бяла престилка. Със слушалки, окачени на врата.

— Сам ли идваше?

— Придружаваха го група студенти. — Прословутата предпазливост отново легна като сянка върху гласа му. — Поне за такива ги сметнах. Млади, с бели престилки. — С по три златни пчелички, избродирани на предния джоб, би могъл да добави той, но предпазливостта му го възпря.

— Защо мислите, че са били студенти? Теса ли ви каза?

— Не.

— Или може би Арнолд?

— Нито веднъж не чух Арнолд да каже нещо за тях. Всичко това са мои предположения. Бяха млади, това е.

— А този, който ги водеше? Докторът, ако действително е бил такъв. Арнолд каза ли нещо за него?

— Не и пред мен. Ако е имал някакви възражения, той ги е изказал пред самия човек. Онзи, със слушалките.

— Във ваше присъствие ли?

— Дори не и достатъчно близо, че да мога да ги чуя. — Или поне да чуя достатъчно, добавя той наум.

Също като Лесли Роб е проточил шията си напред, за да не изпусне нито дума.

— Моля, уточнете се.

Джъстин вече уточнява. Той е сключил временно примирие с разпитващите го, сега е част от техния екип. Но предпазливостта не го напуска. В уморените му очи се чете съмнение.

— Арнолд дръпна човека настрани. Онзи, същият, със слушалките. Хвана го за ръката и го дръпна в един ъгъл. Двамата заговориха помежду си като колеги. Тихо и встрани от останалите.

— На английски ли разговаряха?

— Така мисля. Когато Арнолд говори на френски или на суахили, жестовете му са някак по-различни. — А когато говори на английски, тембърът му става по-писклив, добавя Джъстин наум.

— Опишете ни го. Оня, със слушалките — нарежда му Роб.

— Едър, широкоплещест, набит. Грубоват. Размъкнат. Смътно си спомням, че беше с велурени обувки. Стори ми се донякъде странно, че един лекар може да носи велурени обувки, макар да не можех да преценя какво точно е странното. Във всеки случай обувките съм ги запомнил. Бялата му престилка беше зацапана, не от нещо конкретно, просто така. Велурени обувки, зацапана бяла престилка, червендалесто лице. Иначе приличаше на човек от шоубизнеса. Ако не беше престилката, можеше да мине за импресарио. — И три златни пчели, позацапани, но ясно различими на предния джоб, същите като на медицинската сестра от афиша на летището, помисли си Джъстин. — Стори ми се някак засрамен — добави внезапно той и сам се изненада от думите си.

— Засрамен от какво?

— От собственото си присъствие. От това, което върши.

— Защо мислите така?

— Избягваше да поглежда към Теса. Към когото и да било от нас. Очите му шареха навсякъде, само не и към нас.

— Цвят на косата?

— Рус към рижав. Лицето му беше зачервено като на алкохолик. Рижавата коса го подсилваше. Познавате ли го? Теса много искаше да разбере кой е.

— Имаше ли брада? Мустаци?

— Беше гладко избръснат. Всъщност не. Имаше набола брада, поне на един ден. Златиста на цвят. Тя на няколко пъти го попита за името му, но той отказваше да се представи.

Роб отново се включва в разпита с присъщата си безцеремонност.

— За какво ви се стори, че си говорят? — настоява да знае той. — Спореха ли? Приятелски ли разговаряха? Или може би се канеха един друг на обяд? Как ви изглеждаше отстрани?

Предпазливостта го обзема отново. Нищо не съм чул. Само ги видях отдалеч.

— Арнолд сякаш го укоряваше… протестираше за нещо. А онзи отричаше, отбраняваше се. Стори ми се… — Джъстин се спира, за да подбере внимателно думите си. Не се доверявай на никого, беше му казала Теса. На никого, освен на Гита и Арнолд. Обещаваш ли? Обещавам, бе отвърнал той. — Стори ми се, че не за пръв път спорят за нещо. Сякаш продължаваха започнат преди време спор. Поне с такова впечатление останах. Сякаш присъствах на възобновен спор между стари противници.

— Явно доста сте мислили по въпроса.

— Да, така е. — В гласа на Джъстин се прокрадва съмнение. — Стори ми се също, че английският не му е роден език.

— Но не сте обсъждали тези неща с Теса или с Арнолд?

— Когато човекът си отиде, Арнолд се върна до леглото на Теса, премери й пулса и й каза нещо на ухото.

— И вие пак не чухте нищо, така ли?

— Не, и не беше нужно да го чуя. — Доста неубедително звучи, казва си той. Я опитай пак. — Това бе една роля, с която бях започнал да привиквам — обяснява Джъстин, избягвайки погледите и на двамата. — Искам да кажа, да стоя настрани от техния кръг на интереси.

— Какви лекарства даваха на Уанза? — пита Лесли.

— Нямам представа.

Имаше отлична представа. Отрова. Тъкмо бе довел Теса вкъщи от болницата и стоеше на стълбището към семейната спалня, на две стъпала зад нея, стиснал в ръце чантичката с тоалетните й принадлежности и сака с първите дрешки и пеленки на Гарт, без да смее да й помогне, защото Теса, упорита както винаги, много държеше да се изкачи сама по стълбите. В мига, в който тя се олюля, той пусна чантите и я подхвана, преди още коленете й да бяха поддали, и усети ужасяващата лекота на тялото й, разтърсвано от отчаяни, безнадеждни ридания. Теса плачеше не за Гарт, а за Уанза. „Те я убиха!“ — изхлипа тя право в лицето му, докато той я притискаше към себе си. „Джъстин, тия мръсници убиха Уанза! Убиха я с тяхната отрова.“ Кой я уби, скъпа? — попита той, отмахвайки с ръка мокрите й от пот коси от бузите и челото. Кой я уби? Кажи ми. Обвил ръка около измършавялото й тяло, той нежно я понесе нагоре по стълбите. Кои са тия мръсници, скъпа? Кажи ми кои са. „Мръсниците от «Трите пчели». Тия гадове, тия мошеници, които само се правят на лекари! Които влизат и не поглеждат към нас.“ За какви лекари говориш? Той я повдигна и нежно я положи върху леглото, без да й даде възможност дори да се олюлее. Имат ли имена тези лекари? Кажи ми, моля те.

От дълбочината на спомените си той като в просъница чува гласа на Лесли, която му задава същите въпроси в обратен ред.

— Името Лорбиър говори ли ви нещо, Джъстин?

Ако не се чувстваш уверен, излъжи — заклел се бе вътрешно той. Ако си в ада, излъжи. Ако не вярваш на никого, дори на себе си, излъжи. Ако трябва да бъдеш лоялен само към мъртвите, излъжи.

— Боя се, че не — бе неговият отговор.

— Не сте го чували дори случайно? Например по телефона? При разговор между Арнолд и Теса например? Лорбиър — германец, холандец, евентуално швейцарец…

— Името Лорбиър не ми говори абсолютно нищо.

— А Ковач? Унгарка, тъмнокоса, минава за красавица?

— Има ли собствено име? — С това той отново казва: не, не съм чувал, но този път е искрен.

— И да има, никой не го знае — отвръща Лесли; в гласа й се прокрадва примирение. — Емрих? Също жена, блондинка. Не ви ли говори нещо? — Победена, тя хвърля молива на масата. — И така, Уанза е мъртва — казва тя. — Официално. Убита от някакъв лекар. И до днес, шест месеца след смъртта й, вие не знаете от какво точно. Просто е умряла.

— Причините за смъртта й не са ми известни. Ако Теса и Арнолд са ги знаели, не са ми казали.

Роб и Лесли се отпускат едновременно в креслата като двама спортисти, решили да си отдъхнат за пет минути. Роб се протяга е разперени ръце и театрално въздъхва, докато Лесли остава леко приведена напред, подпряла с ръка брадичката си, а по умното й лице е изписана тъга.

— Значи не си съчинявате всичко това? — пита тя Джъстин през полусвитите пръсти на ръката, която подпира лицето й. — Цялата тая история за умиращата Уанза, за нейното дете, за онзи прословут лекар, които толкова се срамувал, за прословутите студенти с бели престилки? Твърдите, че цялата история, която ни разказахте, не е една голяма лъжа от начало до край?

— Що за абсурдно предположение! Защо, за бога, да ви губя времето и да си съчинявам всичко това?

— В „Ухуру“ няма болничен картон, нито каквито и да е документи на името на Уанза — обяснява унило Роб, отпуснат в креслото. — Има за Теса, също и за бедничкия Гарт. Но за Уанза няма нищо. Просто не фигурира. Никога не е стъпвала в болницата, поне според болничния архив; никога не е приемана за лечение, никога не е преглеждана от лекар, било то истински или самозван; никой не е наблюдавал случая, никой не й е назначавал терапия. Детето й не се е раждало, не е умирало, трупът й не е изчезвал, понеже никога не е съществувал. Моята колежка Лес разговаря с няколко от сестрите, но те до една не са в течение, нали така, Лес?

— Някой е успял да поговори с тях преди мен — тихо допълва Лесли.

Чул мъжки глас зад себе си, Джъстин рязко се извърна. Беше стюардът, дошъл да се осведоми за нуждите и удобството му. Ще има ли мистър Браун нужда от помощ при сваляне на облегалката? Благодаря, мистър Браун би предпочел да я остави изправена. Ами при включване на видеото? Не, благодаря, наистина не е необходимо. Не би ли искал мистър Браун да му сваля щората на прозореца? Не — натъртено, — благодаря, предпочитам прозорецът ми да остане широко отворен към космоса. А какво би казал мистър Браун за едно топло одеялце? Воден единствено от неизлечима учтивост, Джъстин прие одеялото и с облекчение впи поглед обратно в бездънния мрак зад прозореца. Съзира Глория, която нахлува, без да чука, в трапезарията с тежък поднос, отрупан със сандвичи. Докато старателно намества подноса върху масата, тя изкривява, доколкото й позволяват мускулните връзки, очите си към тетрадката на Лесли — напразно усилие, както се оказва, защото с влизането й Лесли предвидливо е обърнала на нова страница.

— Ще имате милост над нашия гост, нали, милички? И без това много му се събра напоследък, нали, Джъстин?

След бърза целувка по бузата на Джъстин и театрален поклон към тримата, които като един скачат да й отворят вратата, тяхната тъмничарка напуска килията, натоварена с празните чаши от чая.

За известно време след нахълтването на Глория връзката на разговора се загубва. Тримата дъвчат съсредоточено сандвичите си, Лесли отваря нова тетрадка — този път синя, а Роб с пълна уста изстрелва серия на пръв поглед несвързани въпроси.

— Познавате ли някого, който пуши цигари „Спортсман“? — пита той с такъв тон, сякаш пушенето на цигари „Спортсман“ само по себе си е углавно престъпление.

— Не, доколкото си спомням. Ние и двамата ненавиждахме цигарения дим.

— Нямам предвид някой, който непременно да ви е бил на гости, а изобщо.

— Не, не познавам такъв.

— Познавахте ли някого, който притежава всъдеходен пикап с удължено шаси, зелен на цвят, в добро състояние, с кенийски регистрационни номера?

— Върховният комисар се хвали, че има брониран джип, който не съм виждал, но едва ли имате предвид нещо подобно.

— Има ли между познатите ви мъже някой над четирийсет, с войнишка стойка, добре сложен, със слънчев загар и лъснати обувки?

— Боя се, че не се сещам — признава Джъстин, който вътрешно се усмихва, доволен, че разговорът се е изместил от опасната зона.

— Чували ли сте за някакво място, наречено Марсабит?

— Струва ми се, че да. Точно така. Марсабит. Чувал съм, разбира се. Защо питате?

— Аха. Добре. И ние сме чували. Та къде се намира?

— В периферията на пустинята Халби.

— Значи източно от езерото Туркана?

— Ако не ме лъже паметта, там някъде. Някакъв административен център. Сборище на скитници от целия северен район.

— Били ли сте там?

— Уви, не.

— Познавате ли някого, който е бил?

— Не, не мисля.

— Имате ли представа какви условия предлага Марсабит на изморения и угрижен пътешественик?

— Мисля, че има нещо като хотел. И полицейски участък. И природен резерват.

— Но никога не сте ходили там? — Не, Джъстин не е бил там. — Нито пък сте изпращали някого? Двама души, ако трябва да бъдем точни. — Не, Джъстин не е изпращал никого. — Че откъде тогава познавате мястото? Да не сте ясновидец?

— Когато получа назначение в дадена държава, отделям време да проуча картата.

— До нас достигат приказки, Джъстин, за някакъв зелен всъдеходен пикап с удължено шаси, който уж бил пренощувал в Марсабит два дни преди убийството — търпеливо обяснява Лесли, когато ритуалният изблик на агресивност затихва. — С двама бели пътници, които по описанието приличат на ловци. Яки, добре сложени, горе-долу на ваша възраст, с дрехи в маскировъчен цвят и лъснати обувки. Роб вече ги описа. Не са разговаряли с никого освен помежду си. Не са флиртували с групата шведски туристки на бара. Купили си всичко от магазинчето при хотела. Гориво, цигари, бира, храна за няколко дни. Цигарите били „Спортсман“, бирата „Уайткап“ в бутилки. „Уайткап“ се продава само в бутилки, не в кутии. Отпътували на следващата сутрин, готвели се да прекосят пустинята. При условие, че са карали непрекъснато, до вечерта щели да стигнат бреговете на Туркана. Може би чак до залива Алия. В близост до мястото на убийството са намерени празни бирени бутилки. Марка „Уайткап“. И фасове от цигари „Спортсман“.

— Мога ли да попитам дали хотелът в Марсабит има книга за гости, или това би било твърде опростенчески поглед върху нещата? — пита Джъстин.

— Страницата липсва — обявява тържествуващо Роб, който няма търпение да се намеси в разговора. — Откъсната е. И не само това: персоналът на хотела в Марсабит не помни нищо. Толкова са уплашени, че не помнят и собствените си имена. Някой си е побъбрил с тях насаме, както предполагаме. Вероятно същите хора, които са разговаряли със сестрите в болницата.

Ала това е лебедовата песен на Роб в ролята му на екзекутор на Джъстин Куейл и той самият сякаш си дава сметка за това обстоятелство, защото, докато се мръщи и подръпва нервно ухото си, изражението на лицето му е почти извинително. Междувременно Джъстин се изнервя. Погледът му бяга от Роб към Лесли и отново се връща на Роб. Очаква следващите въпроси и когато те не идват, той задава своя:

— Проверихте ли къде е регистриран въпросният автомобил?

Двамата полицаи се разсмиват.

— Тук, в Кения?!

— В някоя застрахователна компания например. Колите се застраховат все пак, съществуват официални вносители, оторизирани сервизи. Едва ли има чак толкова много зелени всъдеходни пикапи с удължено шаси в Кения. Може да се направи проверка, стига някой да има желание.

— Тукашната полиция работи по случая — подхвърля Роб. — До началото на четвъртото хилядолетие, ако сме търпеливи, може и да открият собственика. Вносителите на тази марка също се правят на ударени, ако трябва да си го кажем направо — продължава той, поглеждайки лукаво Лесли. — Някаква малка фирмичка на име „Бел, Баркър и Бенджамин“, известна повече като „Трите пчели“. Чувал ли си за тях? Пожизнен президент им е някой си сър Кенет К. Къртис, играч на голф, мошеник от класа. Приятелите му го наричат Кени Кей. Нещо да ти говори?

— Кой в Африка не познава „Трите пчели“! — казва Джъстин; внезапно всичките му сетива се изострят. Ако се съмняваш, излъжи. — А за сър Кенет съм чувал, разбира се. Интересен образ.

— Обект на всеобща любов?

— Думата е възхищение. Собственик е на един от популярните футболни отбори в Кения. Носи бейзболна шапка, обърната назад с козирката — добавя той с такова искрено отвращение, че двамата се разсмиват.

— Доколкото знам, „Трите пчели“ са доста усърдни в бизнеса, но резултатите им невинаги са на ниво — продължава Роб. — Много са услужливи, но услугите им са все едни такива, мечешки. „Няма проблем, господин полицай. До обяд ще имате отговор!“ От една седмица все това слушаме!

— Боя се, че тук така се работи — оплаква се Джъстин с тъжна усмивка. — Опитахте ли се да изкопчите нещо от застрахователните компании?

— „Трите пчели“ се занимават и със застраховане на моторни превозни средства. Е, нормално. Безплатна застраховка, когато купиш кола от тях. Само че това не ни помага много. Във всеки случай не и за проследяване на зелени всъдеходни пикапи с удължени шасита в добро състояние.

— Разбирам — казва безизразно Джъстин.

— Теса никога ли не ги е взимала на мушка? — пита Роб с най-небрежен тон. — „Трите пчелички“, а? Този Кени Кей се навърта доста близко до трона на Мой, което само по себе си би било достатъчно, за да се наостри жена ти. Е?

— Сигурно ги е забелязала — отвръща неопределено Джъстин. — Все някога са й привлекли вниманието. Иначе не би могло да бъде.

— С което би трябвало да се обясни и не дотам безрезервната готовност на почитаемите управители на „Трите пчели“ за оказване на съдействие при нашето скромно разследване на случая с тайнствения пикап, както и на още едно-две обстоятелства, непряко свързани с него. Тази компания е доста могъща и в други области, не е ли така? Като се почне със сироп за кашлица и се стигне до частни реактивни самолети, или поне те така твърдят, нали, Лес?

Джъстин се усмихва разсеяно, но не прави опит да продължи разговора в тази посока; дори устоява на изкушението да спомене за откраднатата емблема на Наполеон или за абсурдното съвпадение, че родът на Теса също произхожда от остров Елба. Още по-неразумно му се струва да разказва за нощта на изписването й от болницата, когато бе заявила, че мръсниците от „Трите пчели“ са убили Уанза с отровата си.

— Но не са били в черния й списък, казваш — настъпва Роб. — Което е наистина странно, като се има предвид какво говорят за тях многобройните им критици. „Железен юмрук в желязна ръкавица“, така ги бе нарекъл един член на парламента по повод на някакъв отдавнашен скандал, вече не помня какво. Не вярвам на него да му излезе скоро късметът за безплатно сафари в Африка, ти какво мислиш, Лес?

— Изключено — съгласява се Лес.

— Кени Кей и „Трите пчели“. Звучи като название на рокгрупа. Само че, доколкото поне на теб ти е известно, тъкмо те не са били обект на някой от кръстоносните походи на Теса, ако правилно съм разбрал.

— Доколкото ми е известно, не — отвръща Джъстин; начинът на изразяване на Роб го кара леко да се усмихне.

Роб обаче не се предава.

— В резултат, да речем, на някакви скандални разкрития, направени от нея и Арнолд по време на рутинните им инспекции? На някакви събрани доказателства за известни нарушения, ъъъ, в областта на фармацията? Теса доста е разбирала от медицина, ако не се лъжа. А също и Кени Кей, когато не е бил зает да играе голф с момчетата на Мой или да хвърчи насам-натам със своя Гълфстрийм, търсейки да купи нови компании.

— Така си е — отвръща Джъстин с такава незаинтересованост, че те едва ли могат да очакват да получат повече информация по въпроса.

— Значи, ако ви кажа сега, че през последните седмици Теса и Арнолд са подали многобройни сигнали до най-различни поделения от системата на „Трите пчели“ — чрез писма, телефонни обаждания, молби за срещи и така нататък — и че всеки път ония са ги разигравали, без да предприемат нищо, ти ще ми отговориш, че нищо такова не си забелязал. Това беше въпрос, така че отговори, ако обичаш.

— Боя се, че така ще отговоря.

— Теса написва цяла поредица най-остри писма лично до Кени Кей. Всички са предадени на ръка и заведени в деловодството или са изпратени с препоръчана поща. Звъни на секретарката му по три пъти на ден и я бомбардира с електронна поща. Опитва се да го пресрещне на входа на резиденцията му край езерото Найваша или пред многобройните лъскави офиси на компанията, но охраната му го предупреждава навреме и той се измъква през задния вход за голямо забавление на персонала. Ама всичко това ти го чуваш за пръв път и нека бог да ти е на помощ!

— Дали ще ми помага бог, или не, всичко това го чувам за пръв път.

— Нещо не си много изненадан…

— Така ли? Колко странно. Аз пък си мислех, че съм изумен. Може би не изразявам чувствата си по подходящ начин — сопва се Джъстин със смесица от гняв и сдържаност, която така изненадва другите двама, че те едновременно вдигат глави и стреснато го поглеждат, сякаш едва ли не се готвят да му отдадат чест.

Ала Джъстин не обръща внимание на реакциите им. Неговите заблуди имат напълно различен произход в сравнение с тези на Удроу. Докато Удроу отчаяно се мъчи да забрави всичко, Джъстин е обсаден отвсякъде от полуизбистрени спомени — кратки реплики между Блум и Теса, които доблестно се е старал да пропуска покрай ушите си, но които сега изплуват в съзнанието му против волята му; постепенно обземащата я ярост, замаскирана с упорито мълчание всеки път, когато името на вездесъщия Кени Кей се произнасяше наблизо — например във връзка с предстоящото му избиране в Камарата на лордовете, за което в клуба „Мутайга“ се разпространяваха всякакви прогнози като за резултатите от конни надбягвания; слуховете за възможно сливане на „Трите пчели“ с някакъв друг многонационален конгломерат с още по-чудовищни размери. Той си припомня за обявения от нея безкомпромисен бойкот на всички продукти на „Трите пчели“ — кръстоносния й поход срещу империята на Наполеон, както иронично го наричаше тогава — от хранителни продукти и перилни препарати, които домашните й прислужници не смееха да купуват под страх от смъртно наказание, до крайпътните заведения и бензиностанции и продаваните в тях горива и моторни масла, които Джъстин нямаше право да използва, поне когато пътуваха заедно; спомни си за гневните й ругатни, щом зърнеше гигантските билбордове на „Трите пчели“ с откраднатата емблема на Наполеон.

— Много се говори за някакви радикални движения, Джъстин. — Лесли вдига глава от изписаните листа пред себе си, за да прекъсне за пореден път хода на мислите му. — Теса заемаше ли радикални позиции? По нашия край радикален значи нещо като терорист. „Ако не си съгласен с тях, сложи им бомбата“ — нещо такова. Ама Теса не беше от тях, нали? Нито Арнолд. Или може би бяха?

Отговорът на Джъстин звучи така, сякаш многократно е редактиран и после педантично наизустен.

— Теса смяташе, че безотговорната гонитба на печалби от страна на големите корпорации ще унищожи планетата, особено регионите на развиващите се и нововъзникналите държави. Под прикритието на инвестиции западните капитали разрушават природната среда, като същевременно издигат на власт прогнили клептократични режими. Такава беше нейната позиция. В днешно време е трудно подобна теза да бъде наречена радикална. Чувал съм тя да се излага в официалните коридори на властта и в институциите на международната общност. Дори в комисията, чиито член съм аз. — За миг Джъстин млъква; пред очите му изплува охраненото тяло на Кени Кей, което се подрусва в открития електромобил по зелената морава на голфклуба „Мутайга“, в компанията на Тим Донъхю — престарелия шпионин номер едно на Британската мисия. — По силата на този аргумент самото предоставяне на финансова помощ за Третия свят си е прикрита експлоатация — продължава той. — От тази помощ печелят единствено страните донори, които получават лихвите от заемите, местните политици и държавни служители, които прибират своя пай във вид на рушвети и комисионни, както и западните предприемачи и търговци на оръжие, които реализират най-тлъстите печалби. А жертви са обикновените хора, особено онези, които са изтласкани от родните си места, бедните и най-бедните. А също и децата, оставени без бъдеще — завършва той с цитат от Теса, докато същевременно си мисли за Гарт.

— Вие лично вярвате ли в това? — пита Лесли.

— Твърде късно е да вярвам в каквото и да било — малодушно отвръща Джъстин, после се смълчава за миг, преди да добави малко по-уверено: — Теса беше наистина рядко явление. Юрист, вярващ в справедливостта.

— Защо бяха тръгнали за разкопките на Лийки? — настъпва Лесли, след като мислено си е отбелязала предишния отговор.

— Може би Арнолд е бил изпратен там от своята неправителствена организация. Самият Лийки не е от онези, дето не се интересуват от благоденствието на местното население.

— Може би — промърморва Лесли, докато замислено си води бележки в зелената тетрадка. — Тя познаваше ли го лично?

— Не мисля.

— А Арнолд?

— Нямам представа. Защо не запитате самия Лийки?

— Мистър Лийки не беше чувал за нито един от двамата до миналата седмица, когато узнал за инцидента по телевизията. Сега той е в Найроби през повечето време, опитва се да придаде по-приемлив вид на режима на Мой, но нещо не му се чува гласът.

Роб търси с очи погледа на Лесли; тя едва забележимо кима с глава. Той се протяга напред и побутва касетофона през масата по-близо до Джъстин — гледай, един вид, да говориш в тази машинка.

— Та какво представлява бялата чума, ако изобщо съществува? — Тонът му е язвителен, сякаш ако наистина има такова нещо, за това е виновен единствено Джъстин. — Бялата чума — повтаря той, след като Джъстин не отговаря веднага. — Какво представлява? Хайде, говори.

Лицето на Джъстин отново е стоически неподвижно. Гласът му се е дръпнал навътре в официалната си черупка. Пътищата, които се откриват пред мисълта му, са изцяло проправени от Теса, но този път той ще ги измине сам.

— Бялата чума е едно от простонародните наименования на туберкулозата — обявява той. — Дядото на Теса навремето умрял от тази болест. Като дете тя присъствала на смъртта му. Теса имаше една книга със същото заглавие. — Той пропуска да добави, че тази книга бе лежала на нощното й шкафче, докато не я прибра в чантата „Гладстон“.

Сега е ред на Лесли да застане нащрек.

— Тя поради тази причина ли проявяваше специален интерес към болестта?

— Не знам да е проявявала специален интерес към някоя болест. Както казах, хуманитарната й работа в гетата предполагаше най-разнородни медицински интереси. Туберкулозата беше една от болестите, с които Теса се сблъскваше непрестанно.

— Но нали дядо й е умрял от туберкулоза, Джъстин?

— Теса презираше пошлата сантименталност, с която тази болест се третира в литературата. — Джъстин говори сякаш на себе си; гласът му е станал неестествено рязък. — Кийтс, Стивънсън, Колъридж, Томас Ман… Тя все казваше, че ако някой намира туберкулозата за романтична, е трябвало да прекара няколко часа край постелята на дядо й.

Роб отново среща погледа на Лесли и тя отново му кима едва забележимо.

— При това положение сигурно ще се изненадате да чуете, че при едно неофициално претърсване на апартамента на Блум открихме фотокопие от старо писмо на Теса, изпратено до директора за маркетинг и пласмент на „Трите пчели“, с което тя го предупреждава за нежеланите странични ефекти на един нов противотуберкулозен препарат, който „Пчелите“ се опитват да пробутат на пазара?

Джъстин не се колебае дори и за миг. Деликатната посока на разпита задейства позадрямалите му инстинкти на дипломат.

— Защо да се изненадам? Организацията на Блум се интересува професионално от всякакви лекарствени препарати, които се предлагат на Третия свят. Медикаментите са в основата на най-големите скандали в Африка. Ако нещо олицетворява най-пълно бездушието на Запада към страданията на африканците, това е ужасяващият недостиг тъкмо на медикаментите, от които има най-голяма нужда, както и безобразно високите цени, на които фармацевтичните компании продават стоката си през последните трийсет години. — Той отново цитира Теса, но този път с нищо не показва, че това е цитат. — Сигурен съм, че самият Арнолд е написал десетки подобни писма.

— Това беше скрито, отделно от останалите — поправя го Роб. — Навито на руло с няколко страници технически описания, от които не разбрахме абсолютно нищо.

— Да се надяваме, че Арнолд ще ви ги дешифрира, когато се върне — отвръща нацупено Джъстин, който дори не си дава труд да прикрие отвращението си от факта, че тия двамата са тършували из вещите на Блум в негово отсъствие и са чели кореспонденцията му.

— Теса имаше собствен лаптоп, нали? — продължава разпита Лесли.

— Да, така е.

— Каква марка?

— Не мога да кажа точно. Знам само, че беше малък, сив на цвят и японски.

Лъже. При това без да му мигне окото. Те го знаят; и той знае, че те го знаят. По лицата на двамата се изписва разочарование; загубено е приятелското доверие помежду им. Лицето на Джъстин остава непроменено; изразът му на упорито предизвикателство е едва прикрит от дипломатическата учтивост. Той се е готвил за този двубой в продължение на дни и нощи, като тайничко се е надявал, че до него все пак няма да се стигне.

— Тя го държеше в кабинета си, нали? Заедно с всичките си записки, тетрадки, с дъската си за съобщения и резултатите от разследванията.

— Да, когато не го носеше със себе си.

— А писмата си… информациите си на него ли пишеше?

— Мисля, че да.

— И от него изпращаше електронната си поща?

— Доста често.

— А вадеше ли си разпечатки?

— Понякога.

— Преди пет-шест месеца Теса е написала един доста обемист документ, около осемнайсет страници плюс няколко приложения. Жалба относно констатирана професионална недобросъвестност. Доколкото знаем, нещо, свързано със здравната или фармацевтичната практика, може би и е двете. Въз основа на действителен случай, описващ много сериозен инцидент, разиграл се тук, в Кения. Показвала ли ти е нещо такова?

— Не.

— Нито пък си го чел сам, искам да кажа, без нейно знание?

— Не.

— Значи не знаеш нищо по въпроса. Това ли искаш да кажеш?

— Боя се, че да. — Последното е изречено е извинителна усмивка.

— Просто се чудим дали това не би могло да има нещо общо е тежкото престъпление, което тя си е мислела, че разследва.

— Разбирам.

— И дали „Трите пчели“ не са замесени по някакъв начин в това престъпление.

— Няма нищо невъзможно.

— Само че тя не ви е показвала нищо такова, нали? — не се отказва Лесли.

— Както вече неведнъж ви казах, Лесли, не, не ми е показвала. — Джъстин за малко не добавя „уважаема госпожо“.

— Смятате ли, че „Трите пчели“ са замесени по някакъв начин?

— Уви, нямам никаква представа.

Само че има. Пълна представа. Това се случи по онова ужасно време, когато той си казваше, че е на път да я загуби; по времето, когато младото й лице се втвърдяваше с всеки изминал ден, а в очите й блестеше решимостта на фанатик; по времето, когато тя прекарваше по цели нощи, сгърбена над лаптопа в малкия си кабинет, заобиколена от купища хартии, надписани, номерирани и нашарени с тайнствени обозначения като адвокатско досие; по времето, когато тя се хранеше, без да вижда какво слага в устата си, после се връщаше към работата си, без дори да му каже „лека нощ“; по времето, когато пред вратата на къщата им безмълвно чакаха да ги приеме плахи селяни от провинцията, после сядаха с нея на верандата и ядяха от храната, която Мустафа им поднасяше.

— Значи тя никога не ви е споменавала за този документ? — Лесли се прави, че не му вярва.

— Боя се, че никога.

— Или пък във ваше присъствие, да кажем, на Арнолд или Гита?

— През последните месеци Теса и Арнолд държаха Гита някак настрана, предполагам, че за нейно добро. Що се отнася до мен, струва ми се, че те всъщност не ми се доверяваха много. Може би си мислеха, че ако се стигне до конфликт на интересите, аз ще остана лоялен към короната.

— А щяхте ли наистина?

Как ли пък не, мисли си той. Но отговорът му съдържа точно дозата двусмислие, която очакват да чуят:

— Доколкото не съм запознат с конкретния документ, боя се, че не мога да отговоря на този въпрос.

— И все пак въпросният документ със сигурност е разпечатан от лаптопа, нали така?

— Много е възможно. Или пък от лаптопа на Блум. Или на някой приятел.

— Та къде е лаптопът?

Безупречно изпълнение. Удроу би могъл да се поучи от своя подчинен. Никакво потрепване на тялото или гласа, никаква пресилена пауза за поемане на дъх.

— Търсих го в списъка на личните й вещи, който получих от кенийската полиция, но напразно. Не можах да го открия, просто не фигурира. Много съжалявам.

— В Локи не са я видели да носи лаптоп — казва Лесли.

— Може би, но там никой не е проверявал личния й багаж.

— Във всеки случай никой от персонала на „Оазис“ не я е видял да носи лаптоп. Когато я закарахте до летището, той у нея ли беше?

— Тя беше с раницата, която винаги вземаше със себе си, когато пътуваше. Раницата също изчезна. Имаше и по-малка ръчна чанта, в която би могъл да се побере лаптоп. Понякога тя го носеше в тази чанта. В страна като Кения не е препоръчително сама жена да се показва на публични места със скъпа електронна апаратура.

— Само че тогава тя не е била сама! — напомня му Роб. В стаята настъпва продължителна тишина — толкова продължителна, че всички с вълнение чакат кой пръв ще я наруши.

— Джъстин — проговаря най-после Лесли, — когато посетихте къщата си миналия вторник, придружен от Удроу, какви вещи взехте със себе си?

Джъстин се преструва, че се мъчи да си спомни.

— Ами… семейни документи… частна кореспонденция във връзка с банковите сметки на Теса… няколко ризи, чорапи… един тъмен костюм за погребението… някои дрънкулки със сантиментална стойност… две вратовръзки.

— Друго?

— Нищо, за което се сещам в момента. Не, нищо.

— Нещо, за което не се сещаш? — дразни го Роб.

Джъстин се усмихва уморено и не отговаря.

— Говорихме с Мустафа — казва Лесли. — Попитахме го: Мустафа, къде е лаптопът на мис Теса? Даде ни противоречиви отговори. Ту Теса го била взела със себе си, ту не го била вземала, ту журналистите го били откраднали впоследствие. Единственият човек, когото не спомена, сте вие. Ние пък си казахме, че се опитва да ви прикрие, при това не много умело.

— Аз пък бих казал, че така ви се пада, след като се опитвате да притискате домашната прислуга.

— Не сме го притискали — отвръща Лесли; в гласа й за пръв път се долавя раздразнение. — Напротив, държахме се извънредно внимателно. Попитахме го и за дъската й за съобщения. Защо по нея има толкова кабарчета и дупки от кабарчета, а никакви забодени бележки? Аз ги разтребих, вика. Сам ги бил разтребил, без чужда помощ. Не чете английски, няма право да се докосва без разрешение до личните й вещи, а изведнъж взел, че й разтребил дъската за съобщения. А какво направи с бележките, питаме го ние. Изгорих ги, вика. Кой ти каза да ги изгориш? Никой. Кой ти каза да ги свалиш от дъската за съобщения? Никой. Може би мистър Джъстин? Той най-малко от всички. А пък на нас ни се струва, Джъстин, че Мустафа ви прикрива, при това не много умело. Струва ни се, че вие, а не Мустафа сте прибрали бележките. Струва ни се, че вие сте взели и лаптопа, а той само се опитва да ви прикрие.

Джъстин за пореден път е изпаднал в онова състояние на заучено спокойствие, което е едновременно добродетел и проклятие в неговата професия.

— Боя се, Лесли, че не взимате под внимание културните различия между нас. По-вероятното обяснение е, че лаптопът е отпътувал с нея за езерото Туркана.

— Бележките от дъската също, така ли? Не ми се струва много вероятно, Джъстин. А да сте взели случайно дискетите й, когато си бяхте в къщата?

На това място — но само за миг — Джъстин сваля гарда. Докато едната половина от съзнанието му е заета да отрича, другата трескаво търси отговор на собствените си въпроси.

— Не, но си признавам, че ги търсих навсякъде. В тях се съдържаше основната част от юридическата й кореспонденция. Тя често пращаше електронни писма на адвоката си по най-различни въпроси.

— Но така и не ги намерихте.

— Дискетите винаги бяха на бюрото й — протестира той, обзет от желание да сподели с тях проблема. — В една красива лакирана кутийка, подарък от същия адвокат за миналата Коледа. Те двамата са не само първи братовчеди, но и близки приятели. На кутийката имаше надпис с китайски йероглифи. Теса беше помолила някаква китайка от хуманитарните организации да й го преведе. За нейна голяма радост се оказа жлъчна тирада против омразния Запад. Предполагам, че кутийката се намира на същото място, където е и лаптопът. Най-вероятно Теса е взела и дискетите със себе си в Локикоджо.

— За какво й е притрябвало да ги взема? — пита недоверчиво Лесли.

— Не разбирам много от информационни технологии, макар че не би трябвало да е така. В полицейския списък на вещите й не се споменава нищо за дискети — подсказва той, като се надява да реагират.

Роб размисля върху казаното.

— Каквото и да е имало в дискетите, най-вероятно фигурира и в лаптопа — заявява той. — Освен ако първо го е презаписала, а след това е изтрила файловете от твърдия диск. Но защо да прави такова нещо?

— Теса беше извънредно предпазлива, казвам ви.

Поредната пауза за размисъл, към която се присъединява и Джъстин.

— Та къде значи са документите й сега? — грубовато пита Роб.

— На път за Лондон.

— С дипломатическа поща?

— С каквото сметна за най-подходящо. От Форин Офис ми оказват цялото необходимо съдействие.

Може би нещо в думите му напомня на Лесли за увъртанията на Удроу, защото тя вече седи на ръба на стола, като едва се сдържа да не избухне.

— Джъстин!

— Да, Лесли.

— Теса се занимаваше с разследвания. Не е ли така? Да оставим дискетите. Да оставим лаптопа. Къде са записките й — всичките й записки? Къде са те физически сега, в момента? — пита настойчиво тя. — Къде са бележките от дъската?

Джъстин отново играе заучената роля. На първо време той се скрива зад гримаса на доброжелателно раздразнение, с която иска да покаже, че се издига над детинщините на събеседничката си.

— Между личните ми вещи, разбира се. Ако ме питате точно в кой куфар, въпросът ви доста ще ме затрудни.

Лесли изчаква дишането й да се успокои.

— Бихме желали да ви помолим да разтворите целия си багаж, ако обичате. Бихме желали да слезем на долния етаж, още сега, и да ни покажете всичко, което сте взели от къщи във вторник.

Тя се изправя на крака. Роб също, като при това пристъпва към вратата, готов да се заеме с огледа. Само Джъстин остава неподвижен на мястото си.

— Боя се, че това е невъзможно.

— Как така? — сопва се Лесли.

— По същата причина, заради която изобщо взех документите. Те са лични и от частен характер. Нямам никакво намерение да ги предоставям за оглед на вас или на когото и да било, докато не се запозная с тях лично.

По лицето на Лесли избиват червени петна.

— Ако тук беше Англия, Джъстин, щях да ви връча заповед за обиск, преди да се усетите.

— Само че, уви, тук не е Англия. Нямате право да ме обискирате, а и доколкото ми е известно, нямате никакви други права и официални правомощия.

Лесли се прави, че не чува какво й говори.

— Ако тук беше Англия, щях да донеса заповед за обиск и да претърся тази къща от мазето до тавана. За начало щях да иззема от вас всяка дрънкулка, всяко парче хартия или дискета, която сте задигнали от кабинета на Теса. А също и лаптопа. После щях да разнищя всичко.

— Но, Лесли, вие вече веднъж претърсихте моя дом! — спокойно протестира Джъстин, без да става от стола си. — Не мисля, че Удроу ще стои безучастен, докато претърсвате и неговия, как ви се струва! Във всеки случай аз не ви позволявам да се отнасяте с моите вещи така, както сте се отнесли с вещите на Арнолд.

Лицето на Лесли е вече мораво и изкривено от гняв, като на жена, с която са се отнесли незаслужено несправедливо. Побледнял, Роб разглежда с печална нега свитите си, бездейни юмруци.

— Утре ще видим — многозначително казва тя, докато двамата излизат.

Само че въпросното утре така и не настъпва въпреки заканата. Джъстин прекарва нощта седнал на ръба на леглото в очакване на Роб и Лесли със заповедите им за обиск и полицейските призовки, подкрепени от цял взвод кенийски полицаи, които да им съдействат при изпълнение на служебните им задължения. Той безплодно спори със себе си за възможни тактики на увъртане и скривалища — дейност, която заема съзнанието му вече дни наред. Изрежда наум всякакви дупки и фуги в стените, пода и тавана — къде? Решава да вербува Глория за съучастник, но после се отказва. Спира се и последователно отхвърля Мустафа, прислужника на Глория, накрая и Гита Пиърсън. Ала единственото, което чува през този ден за своите инквизитори, е краткият отчет на Милдрен, че двамата следователи от Англия са били извикани спешно другаде и че не, все още няма никакви следи от Арнолд Блум. А когато настъпва денят на погребението, следователите все още са по спешност другаде, или поне така смята Джъстин, който оглежда събралите се оплаквачи и брои отсъстващите приятели.

Самолетът навлиза в зоната на вечното зазоряване. През прозореца на първа класа се виждат вълните на замръзналото море, които беззвучно се носят нанякъде в безцветната безкрайна пустош. Наоколо пътниците спят в неестествени пози, като трупове в морга, завити с неща, които в полумрака приличат на бели савани. Някаква жена е отметнала ръка в неподвижен жест, сякаш е била застреляна, докато е махала за сбогом. Устата на друг пътник е застинала в беззвучен вик, мъртвешката му ръка го държи за сърцето. Сам в седалката си с изправена облегалка, Джъстин отново се извръща към прозореца. Отвън пробягва отражението на собственото му лице заедно с лицето на Теса и на други хора, които някога, много отдавна, е познавал.