Вечният градинар

17.

Самолетът беше възстар двумоторен бийчкрафт, изпълняващ чартърен полет по поръчка на ООН; командир на полета беше един петдесетгодишен южноафриканец от Йоханесбург с кожа като пергамент, а вторият пилот — широкоплещест, навъсен чернокож с бакенбарди; на всяка от деветте прокъсани седалки за пътниците беше сложена бяла картонена кутия с храна. Намираха се на летище Уилсън в Найроби, недалеч от гробището, където бе погребана Теса, и докато самолетът се пържеше на пистата, Гита Пиърсън напрягаше очи да зърне малката могилка на гроба й и се чудеше колко ли време още ще трябва да мине, преди да й сложат надгробен камък. От прозореца на самолета обаче не се виждаше нищо друго освен сребристосивата суха трева и един загърнат с червена роба пастир, застанал на куц крак и подпрян на кривака си, който равнодушно наглеждаше няколко кози, а в далечината — стадо газели, които подскачаха на място или припряно пасяха под синкавочерните буреносни облаци. Гита се бе опитала да натика пътната си чанта под седалката, но чантата беше твърде голяма и тя трябваше да разтвори краката си, обути в строги официални обувки, за да й направи място. В самолета беше адска жега, а командирът на полета бе предупредил пътниците, че климатичната инсталация се включва чак след излитане. В затворения с цип вътрешен джоб на чантата тя носеше материали за форума и акредитивните си писма като делегат на Британската мисия по линия на КЕРДИА. В основната преграда бяха пижамата й и комплект дрехи за преобличане. Правя това заради Джъстин. Искам да тръгна по стъпките на Теса. Няма защо да се срамувам от липса на опит или двуличие.

Задната част на самолета беше натъпкана с чували със скъпоценна мираа — разрешено от закона слабо наркотично растение, което племената на север много обичаха и чиято миризма постепенно изпълваше салона за пътници. Седалките пред нея бяха заети от четирима обръгнали на всичко хуманитарни работници — двама мъже и две жени. Може би мираата беше тяхна. Тя им завидя на жизнерадостния непукизъм, на износените дрехи и неумитите отрудени лица. После засрамено си даде сметка, че те вероятно бяха нейни връстници. Как й се искаше само да се изтръгне от инерцията на заучената скромност, от навика да събира чинно токове всеки път, когато се ръкуваше с по-висшестоящите от нея — един навик, насаден й от монахините в пансиона! Тя надникна в кутията с обяда си и различи два сандвича със сушени банани, една ябълка, блокче шоколад и картонена кутийка с нектар от маракуя. Беше изтощена от безсъние и примряла от глад, но възпитанието не й позволи да започне да се храни, преди самолетът да е излетял. Предишната вечер телефонът й не бе спрял да звъни — всичките й приятели се изредиха да изливат възмущението и гнева си, че човек като Арнолд може да бъде обявен за полицейско издирване. По силата на служебното си положение в Британската мисия Гита трябваше да им разяснява ситуацията от държавническа позиция. Към полунощ, смъртно уморена, тя се опита да предприеме една стъпка, от която нямаше връщане назад и която, ако успееше, щеше да я изведе от ничията земя, където се криеше от три седмици като отшелник. Тя бръкна в старата бронзова ваза, където държеше разни джунджурии, и извади сгънат лист хартия, който бе крила там от доста време. На този номер ще ни откриеш, Гита, ако все пак решиш да ни кажеш още нещо. „Ако ни няма, остави съобщение и до един час ще ти се обадим, обещавам ти.“ На позвъняването й отговори агресивен мъжки глас на африканец и за момент тя си помисли, че е сбъркала номера.

— Може ли да говоря с Роб или Лесли, ако обичате?

— Вашето име?

— Бих желала да говоря с Роб или Лесли. Там ли е някой от тях?

— Коя сте вие? Кажете си името незабавно и ми обяснете по какъв въпрос се обаждате.

— Може ли да говоря с Роб или Лесли, ако обичате?

Когато й затвориха с трясък телефона, тя прие без излишен драматизъм факта, че, както и бе очаквала, е съвсем сама. От този момент нито Теса, нито Арнолд, нито мъдрата Лесли от Скотланд Ярд щяха да й спестят отговорността за нейните собствени действия. Родителите й, които обожаваше, също не можеха да й помогнат. Баща й, адвокатът, щеше да я изслуша и да обяви, че, от една страна, това е така, но пък, от друга, не е, и щеше да я попита с какви обективни доказателства разполага в подкрепа на тези извънредно сериозни обвинения. Майка й, лекарката, щеше да каже: прекалено навътре го взимаш, скъпа, защо не си дойдеш у дома да си починеш малко? С тази мисъл, която изпълваше почти изцяло замъгленото й съзнание, тя отвори лаптопа, който несъмнено щеше да се окаже пълен със сърцераздирателни излияния и вопли на възмущение заради Арнолд. Но щом се включи в интернет, екранът примигна, припука и потъмня. Тя изпълни всички предписани процедури за рестартиране — напразно. Обади се на всичките си познати — техните компютри бяха наред.

— Я виж ти, Гита, ами че сигурно си прихванала някой от ония гадни вируси от Филипините или как се казва онова място, дето се навъртат разни луди гении! — възкликна завистливо един от приятелите й, сякаш я бяха удостоили с някаква особена чест. Сигурно точно така е станало, съгласи се тя и през нощта не можа да спи от притеснение за цялата изгубена кореспонденция, за остроумията, разменени между нея и Теса; тя не си бе дала труда да ги разпечата, а предпочиташе да си ги чете от екрана — така звучаха още по-живо и цветисто, в типичния стил на Теса.

Самолетът още не излиташе, затова Гита, както си й беше навикът, се отдаде на по-важни житейски въпроси, съзнателно избягвайки най-важния от всички: какво правя аз сега тук и защо го правя? Преди две години, докато още живееше в Англия — в Ерата Преди Теса, както тайно я наричаше, — тя се бе раздирала от терзания заради всички обиди, реални и въображаеми, които бе принудена да търпи като англоиндийка. Тогава виждаше себе си като неспасяем хибрид — наполовина черно момиче, търсещо бога, наполовина бяла жена, превъзхождаща нисшите, безбожни раси. Насън и наяве тя се бе борила да намери своето място в света на белия човек, да разбере къде и как да насочи амбициите и човечността си; дали да продължи да изучава музика и танци в лондонския колеж, или по подобие на родителите си да последва своята звезда и да придобие престижна професия.

Което обяснява защо една сутрин тя се озова, неочаквано и за самата себе си, на изпитната скамейка за място в Дипломатическата служба на Нейно кралско величество; разбира се, тъй като политиката никога не бе занимавала активно съзнанието й, начаса я скъсаха, но все пак с препоръка да се яви отново след две години. После някак си самото решение да се яви, макар и неуспешно, на този конкурс отключи в нея един мисловен процес, в резултат от който тя си каза, че е по-добре да стане част от Системата, вместо да стои настрана и да не постигне нищо повече в живота от частично удовлетворение на артистичните си пориви.

Тъкмо тогава, по време на едно посещение при родителите си в Танзания, тя реши — отново неочаквано и за самата себе си — да подаде документи за работа в Британската мисия за място, определено за местни жители, и ако я приемат, да се стреми да израсне в кариерата. Ако не бе сторила това, тя никога нямаше да се запознае с Теса. Никога нямаше да попадне на огневата линия, където сега бе твърдо решена да остане; да се бори за всички онези неща, на които бе решила да се посвети — дори в основата си те да се свеждаха единствено до простички понятия: истина, толерантност, справедливост, чувство за красивото в живота, както и яростно отрицание на обратното — и най-вече онази вяра, наследена от двамата й родители и укрепена от Теса, че самата Система трябва да бъде принудена да отразява всички тези добродетели, иначе няма никакво право на съществуване. Което я върна отново към най-важния въпрос. Тя бе обичала Теса, бе обичала Блум и продължаваше да обича Джъстин, и то, ако трябваше да бъде честна пред себе си, да го обича малко повече, отколкото би било удобно или подходящо, или както там се казваше. А обстоятелството, че работеше за Системата, далеч не я задължаваше да приема и нейните лъжи, същите, които и вчера бе чула да се леят от устата на Удроу. Тъкмо обратното, задължаваше я да ги отхвърли, за да върне Системата там, където й беше мястото — на страната на истината. Което пък на свой ред обясняваше напълно удовлетворително какво правеше Гита сега и защо го правеше. „По-добре да си вътре в Системата и да се бориш с нея — казваше баща й, иконоборецът, — отколкото да си извън нея и да я хулиш.“

А най-хубавото от всичко беше, че и Теса й бе казала точно същото.

Бийчкрафтът се отърси от летаргията като старо куче и се втурна напред, откъсвайки се с отскок от пистата. От прозореца тя видя Африка да се разстила под нея: градовете гета, стадата препускащи зебри, фермите за цветя край езерото Найваша, планинската верига Абердар и връх Кения, смътно очертан на далечния хоризонт. И най-вече безкрайното море от ръждивокафяви храсти, изпъстрено тук-там с петна зелена трева. Самолетът навлезе в дъждовен облак, пътническият салон се изпълни с кафеникав здрач. После здрачът се смени с ослепителна слънчева светлина; в този момент някъде отляво се чу мощна експлозия. Без предупреждение самолетът се люшна настрани. Кутиите с обяда, раниците и пътната чанта на Гита се затъркаляха по пътеката, зазвъняха алармени звънци, запищяха сирени, замигаха червени светлини. Никой не продумваше освен един възрастен африканец, който се изсмя гръмко и изрева: „Обичам те, о, господи, и гледай да не го забравяш!“ Думите му бяха посрещнати с облекчение и нервен кикот от останалите пътници. Самолетът все още не можеше да се изправи. Шумът на моторите бе спаднал до тихо жужене. Чернокожият втори пилот с бакенбардите бе изровил отнякъде технически наръчник и проверяваше нещо в списъка с възможните дефекти, а Гита се опитваше да надникне през рамото му. Командирът на полета с изпънатото като пергамент лице се извърна назад, за да успокои умърлушените пътници. Ъгълчетата на стиснатите му устни бяха извърнати надолу, също като крилата на самолета.

— Както може би сте забелязали, дами и господа, единият мотор ни остави — каза сухо той. — Което означава, че трябва да се върнем в Уилсън, за да го поправят.

А пък мен не ме е страх, отбеляза доволна Гита. Преди Теса да умре, такива неща се случваха само на другите. Сега се случват и с мен, а мен не ме е страх!

След четири часа тя вече стоеше на асфалта в Локикоджо.

— Гита? — Младата австралийка се опитваше да надвика рева на моторите и виковете на посрещачите. — Аз съм Джудит. Здравейте.

Тя беше висока, червенобузеста и засмяна; носеше мъжка мека шапка с нагъната периферия и тениска с надпис „Обединена чаена индустрия на Цейлон“. Двете се прегърнаха, вече сприятелени сред шумотевицата на това диво място. Около тях излитаха и кацаха бели товарни самолети на ООН, с грохот маневрираха камиони; слънцето печеше безмилостно, горещината от нажежената писта удари Гита в лицето, сякаш внезапно се бе отворила вратата на пещ, а острият дим от самолетно гориво караше въздуха да трепти; зави й се свят. Джудит я качи в чакащия джип и я настани на задната седалка, между чувалите с поща и един обилно потящ се китаец със закопчана догоре черна куртка. Покрай тях в обратна посока профучаха няколко джипа, следвани от конвой бели камиони, които бързаха да пресрещнат товарните самолети.

— Тя беше много мила жена — извика Джудит от предната седалка до шофьора. — Извънредно предана на работата си. — Явно имаше предвид Теса. — Как така искат да арестуват Арнолд? Те са истински кретени! Арнолд и муха не може да убие. Ти имаш резервация за три нощи, нали така? Тъкмо сега пристигна и една група диетолози от Уганда!

Джудит е тук, за да храни живите, а не мъртвите, помисли си Гита, докато джипът с подскачане профуча през портала и се вля в главното шосе. Пътят преминаваше покрай импровизирано градче на амбулантни търговци, каквито неизменно се събират около бежанските лагери — паянтови бараки, сергии и кръчми, на една от които имаше шеговит надпис „Пикадили — оттук“. В далечината пред тях се издигаха невъзмутими кафеникави хълмове. Гита каза, че би желала да се поразходи из тях. Джудит отбеляза, че ако отиде, може и да не се върне жива.

— Животни ли?

— Не, хора.

Наближаваха лагера. В червеникавия прахоляк пред главния портал деца играеха баскетбол, като се опитваха да вкарат топката в бяла торба от хранителните дажби, закована на дървен стълб. Джудит заведе Гита на рецепцията, за да си получи пропуска. Докато се разписваше в книгата за гости, Гита незабелязано я прелисти няколко страници назад, до страницата, на която беше написано:

Датата беше една и съща.

— Журналистите налетяха като ято скакалци — въодушевено разказваше Джудит. — Рубен им искаше по петдесет долара на снимка, в брой. Общо осемстотин долара, което означава осемстотин комплекта блокчета за рисуване и цветни моливи. Рубен казва, че от това трябва да излезе поне един Ван Гог, един Рембранд и един Анди Уорхол, по-скоро двама.

Рубен беше легендарният управител на лагера, спомни си Гита. Конгоанец, приятел на Арнолд.

Двете крачеха по широка алея с два реда цъфнали магнолии, чиито огненочервени цветове ярко контрастираха с белосаните бунгала със сламени покриви. Длъгнест англичанин, напомнящ директор на пансион, премина невъзмутимо покрай тях на старомодно полицейско колело. Като видя Джудит, той дрънна звънеца и й махна влюбено с ръка.

— Душовете и съблекалните са право насреща, през алеята. Заседанията се откриват утре, точно в осем сутринта, сборен пункт — пред входа на бунгало номер трийсет и две. — Докато обясняваше, Джудит въведе Гита в нейната стая. — Спреят против комари е до леглото, но ако си умна, ще ползваш и мрежата. Надвечер, по залез, заповядай в клуба за по една бира преди вечеря. — Гита каза, че ще намине. — Е, оправяй се. Някои от момчетата са доста изгладнели, когато се връщат вечер от полето.

— А, да не забравя. Тук имало някаква жена на име Сара — каза Гита, като се стараеше гласът й да звучи небрежно. — Била нещо като приятелка на Теса. Ако е тук, ще ми бъде приятно да се запознаем.

Тя разопакова нещата си и въоръжена с хавлиена кърпа и с тоалетната си чантичка, смело се отправи през алеята към душовете. Междувременно бе паднал дъжд и размекнатата земя сякаш поглъщаше грохота откъм летището. Опасните хълмове в далечината сега изглеждаха маслиненочерни. Въздухът ухаеше на подправки и бензин. Тя си взе душ, върна се в бунгалото и разстла материалите за конференцията върху паянтовата маса; твърде скоро, запотена и безпомощна, Гита Пиърсън се изгуби в тънкостите на самодостатъчността.

Клубът на Локикоджо представляваше силно разклонено дърво с дълъг сламен покрив под него, мокър бюфет със стенни рисунки на африкански животни и видеопрожекционен апарат, който хвърляше мъгляви образи от отдавна забравен футболен мач върху белосаната стена, докато от високоговорителите гърмяха африкански танцови ритми. Вечерният въздух ехтеше от радостните викове на различни езици на хуманитарни работници от различни краища на света, които се разпознаваха в тълпата, прегръщаха се, целуваха се или се разхождаха, хванати под ръка. Това би трябвало да е моят духовен дом, помисли си замечтано тя. Тези са моите хора. Те не признават раси и съсловия, тяхната младост и целеустременост ми принадлежат. Ще се запиша в Локи и ще стана светица! Ще летя насам-натам със самолети, ще се наслаждавам на романтичния си образ, ще живея от адреналин. Секс — колкото щеш, без ангажименти и усложнения. Никаква отегчителна канцеларска работа, винаги по някоя цигарка с трева за разтуха! Слава и мъже, когато се връщам от експедиции, пари и още мъже, когато си прескачам до вкъщи за отмора и разнообразие. Кой би могъл да желае повече?

Аз.

Аз съм длъжна да разбера защо бе необходима цялата тая каша. И защо е необходима сега. Трябва да имам куража на Теса и да заявя с нейния най-язвителен тон: „Локи е едно недоразумение. Локи е точно толкова излишен и вреден, колкото Берлинската стена. Това е един паметник на пълния провал на дипломацията. Какъв е смисълът да поддържаш служба за бърза помощ с линейки ролс-ройс, когато политиците не си мърдат пръста, за да предотвратят нещастните случаи?“

За секунди се стъмни и стана нощ. Вместо слънцето изгряха жълти луминесцентни тръби; птиците отначало замлъкнаха, после възобновиха препирнята си, но на по-тих глас. Гита седеше на дългата маса, а през трима души от нея Джудит беше обвила ръка около някакъв антрополог от Стокхолм. Тя си мислеше, че не се е чувствала така от първата си година в пансиона, само че там не се пиеше бира и едно момиче не бе заобиколено от половин дузина красиви, представителни мъже от цял свят, нито пък половин дузина чифта очи преценяваха нейната сексуалност и достъпност. Наоколо се разказваха истории за екзотични места, чиито имена не бе и чувала, за подвизи, дотолкова страховити, че тя никога не би могла да участва в тях; в същото време Гита полагаше героични усилия да не изглежда чак толкова непосветена или прекалено впечатлена от чутото. В момента думата бе взел някакъв нахакан янки от Ню Джърси на име Ханк Ястреба. Според Джудит той някога бил боксьор и после лихвар, който се посветил на хуманитарната кауза като алтернатива на живота на дребен престъпник. Той тъкмо се бе впуснал в безкрайно сложна тирада за различните враждуващи фракции по поречието на Нил — как едните временно дишали праха на други, докато последните били скъсали от бой някакви трети, изклали мъжете им, отвлекли жените им в робство и добитъка за месо и въобще добавили своя принос към двата милиона жертви, преброени досега в безумната гражданска война в Судан. През това време Гита отпиваше от бирата си и се стараеше да се усмихва любезно на Ханк Ястреба, чийто монолог по всяка вероятност бе отправен основно към нея, като новодошла и вероятно бъдещо завоевание. Затова тя с благодарност се обърна, когато някаква възпълна африканка на неопределена възраст, по шорти и маратонки и с островърха шапка на уличен лондонски продавач на плодове и зеленчуци, се появи изневиделица от мрака, плесна я по рамото и извика:

— Мен ме викат Судан Сара, малката, а ти сигурно си Гита. Ама не ми казаха, че си такава хубавица! Ела да те черпя един чай, миличка. — И без повече да се церемони, я подкара пред себе си през лабиринта от административни бараки към своето наколно бунгало, с едно единично легло, хладилник и библиотека, пълна с луксозно подвързани томове на английските класици от Чосър до Джеймс Джойс.

А отвън имаше миниатюрна веранда — с два стола, на които да се седи под звездите и да се отпъждат разни гадинки, докато заври чайникът.

— Чувам, че се гласят да арестуват Арнолд — рече добродушно Сара, след като се бяха повайкали, както си му беше редът, за смъртта на Теса. — Нищо чудно. Ако си решил да криеш истината докрай, трябва да подхвърлиш на хората някоя друга истина, с която да ги залъжеш. Иначе ще започнат да се чудят къде е истинската истина, а така не стават тия работи.

Училищна директорка, помисли си Гита. Или гувернантка. Свикнала да подрежда мислите си в логична последователност и да ги повтаря, за да схванат и по-тъпите деца.

— След всяко убийство идва укриването на следите — продължи Сара със същата добродушна напевност. — Да не забравяме, че едно добро укриване на следите е много по-мъчна работа от едно лошо убийство. Престъплението, това е нещо, дето го правиш, и дим да те няма. Обаче за лошо укриване на следите се ходи в затвора като стой, та гледай. — С едрите си ръце тя й показа точно как. — Оттук го поприкриеш, а то оттам вземе, че се открие. Хайде, укривай и оттам, а като се обърнеш, оттук се открило! Давай сега пак оттук, а като вдигнеш глава, то от трето място се подава. Няма управия! Ама какво ли ти дрънкам аз, миличка! То се вижда, че не си дошла да приказваме за такива работи.

Гита започна със заобикалки. Джъстин, рече тя, се опитвал да възстанови случилото се през последните дни от живота на Теса. Би желал да се убеди например, че посещението й в Локи е било успешно и продуктивно, та не би ли могла Сара да обясни по какъв начин е допринесла Теса за семинара по полова осъзнатост? Може би е изнесла доклад, почерпен от богатия й опит с африканските жени? Дали Сара не си спомня нещо друго, което Джъстин би бил щастлив да чуе?

Сара я слушаше с доволен вид; очите й проблясваха под козирката на островърхата шапка, докато тя посръбваше от чая си, пляскаше комарите със свободната си ръка и през цялото време не спираше да подвиква на минаващите покрай бунгалото й:

— Хей, Джийни, лошо момиче такова! Какво си намислила да правиш с тоя безделник Санто? Ще пишеш на Джъстин за всичко това, така ли, миличка?

Въпросът разтревожи Гита. Дали това, че смята да пише на Джъстин, бе добро или лошо? Дали Сара не й подмяташе нещо? За Британската мисия в Найроби Джъстин не съществуваше. А може би и тук вече не съществуваше?

— Ами сигурна съм, че Джъстин ще се радва, ако му пиша — призна смутено тя. — Но пък си струва да му пиша само ако имам да му казвам нещо, което ще му върне душевния покой, доколкото е възможно. Искам да кажа, какъв е смисълът да му пиша нещо, което би могло да го нарани? — добави неуверено тя. — Джъстин знаеше, че Теса и Арнолд пътуват заедно. Вече целият свят го знае. Каквото и да е имало между тях, той се е примирил.

— Е, между тях нямаше нищо, миличка, повярвай ми — засмя се Сара. — Всичко това са вестникарски измишльотини. Просто беше изключено. Знам го със сигурност. Здрасти, Аби, как я караш? Това е сестра ми Аби. Тя поне си е отживяла, не е като нас. Женила се е близо четири пъти.

Смисълът на последните две изказвания, доколкото имаше такъв, убягна на Гита. Съзнанието й бе твърде заето със съчиняване на поредната лъжа.

— Джъстин иска да попълни белите петна — храбро продължи тя. — Да си изясни подробностите. За да може да подреди точно мозайката на всичко, което тя е вършила или мислила през последните си дни. За да си дойде всичко на мястото, да стане перфект! Разбира се, ако чуя нещо, от което би могло да го заболи, аз в никакъв случай няма да му го предам. В никакъв случай!

— Да стане перфект — повтори Сара и поклати глава, загадъчно усмихната. — Какъв хубав израз в устата на една млада дама! Я сега кажи, какво предполагаш ти, миличка, че са правили тук двамата? Мислиш си, че са дошли да се занасят като младоженци на меден месец, така ли? Няма такова нещо.

— Разбира се, пристигнали са за участие в семинара по полова осъзнатост. Вие самата участвахте ли? Сигурно сте водили семинара или сте изпълнявали някаква почетна длъжност. Всъщност не ви попитах с какво точно се занимавате тук. Извинете ме. Много съжалявам.

— Не се извинявай, миличка. Няма защо да съжаляваш. Малко си объркана, това е. Още не всичко ти е перфект.

Тя се засмя.

— Ах, да, спомням си. Наистина присъствах на семинара. Май даже го водих. Редувахме се. Групата беше много добра, помня ги ясно. Две умни момичета от племето дияк, една знахарка, вдовица от Ауейл, малко надута, но доста добре се справяше, и две стажант-юристки, не помня откъде. Да, групата наистина беше добра. Ама какво ще правят тези жени, когато се върнат в Судан, това никой не може да каже. Можем само да гадаем.

— Теса може да е успяла да се сближи със стажант-юристките — вметна Гита с надежда.

— Възможно е, миличка. Повечето от тия жени обаче никога не са се качвали на самолет. Когато пристигнат, им е лошо и са уплашени от полета и ние трябва да ги успокояваме и да им баем, докато бъдат в състояние да говорят и да слушат, заради което сме ги докарали тук. Някои са толкова наплашени, че не говорят с никого, само чакат да свърши, че да си идат обратно в техния ад. Който се бои от провал, хич да не се захваща с тая работа, миличка. Така им викам на всички. Ти слушай какво ти разправя Судан Сара: брой успехите и не мисли за провалите. Все още ли искаш да ме питаш за семинара?

Гита се смути още повече.

— Ами например Теса успя ли да блесне? Беше ли й приятно да участва?

— Виж, това не мога да знам, миличка.

— Сигурно помните нещо, което е казала или направила. Теса никой не я забравя току-така. — Стори й се, че това прозвуча грубо. — Нито пък Арнолд — бързо добави тя.

— Е, не бих могла да кажа, че Теса допринесе с нещо за дискусията, миличка, защото просто не беше така. Теса не допринесе с нищо. В това съм сигурна.

— А Арнолд?

— И той.

— Не направиха ли презентация?

— Не, миличка.

— Искате да кажете, че просто си седяха и мълчаха? И двамата? Не е в стила на Теса да мълчи. Нито пък на Арнолд, ако трябва да бъдем честни. Колко време продължи семинарът?

— Пет дни. Теса и Арнолд обаче не останаха в Локи пет дни. Никой не остава в Локи пет дни. Всеки, който дойде тук, обикновено отива и някъде другаде. Теса и Арнолд не направиха изключение. — Тя замълча и измери Гита с поглед, сякаш се чудеше дали е достойна да научи. — Разбираш ли какво ти казвам, миличка?

— Боя се, че не.

— Може би разбираш това, което не казвам?

— Боя се, че и това не разбирам.

— Ами тогава какво, по дяволите, искаш от мен?

— Опитвам се да разбера какво са правили Арнолд и Теса през последните си дни. Джъстин ми писа и изрично ме помоли.

— Случайно писмото му да е у теб, миличка?

Гита го извади с разтреперана ръка от новата чанта с презрамка, която висеше на рамото й и която специално си бе купила за това пътуване. Сара го взе и влезе в бунгалото, за да го прочете на светлината на електрическата крушка; тя се забави малко, после се върна на верандата и седна на стола си с доста объркан вид.

— Ще ми кажеш ли едно нещо, миличка?

— Стига да мога.

— Теса сама ли ти каза, със сладката си устичка, че двамата с Арнолд идват в Локи за семинар по полова осъзнатост?

— Така казаха на всички ни.

— И вие им повярвахте.

— Да. Всички им повярвахме. Джъстин им повярва. Още им вярваме.

— Теса ти беше близка приятелка, нали? Нещо като сестра, доколкото съм чувала. И въпреки това даже не ти е казала, че може да има и друга причина, заради която е трябвало да бъде тук? Че онзи семинар беше за нея просто претекст, повод, също както този, сегашният, за самодостатъчността, е претекст и повод за теб?!

— В началото на нашето приятелство Теса ми разказваше разни неща. После започна да се тревожи за мен. Смяташе, че твърде много ми е казала. Не било справедливо да ме обременява. Аз съм на временна длъжност, от местния персонал. Тя знаеше, че смятам да се кандидатирам за постоянно място. Да положа изпита още веднъж.

— Все още ли имаш такива планове, миличка?

— Да. Но това не значи, че нямам право да знам истината.

Сара отпи от чая, подръпна периферията на шапката си и се настани удобно на стола.

— Разбрах, че ще останеш тук три нощи.

— Да. Връщам се в Найроби във вторник.

— Добре. Много добре. Приятно прекарване на конференцията. Джудит е способна и практична жена, която не позволява да я будалкат. Малко е рязка към по-тъпите, но никога не е преднамерено груба. А утре вечер ще те запозная с моя добър приятел капитан Маккензи. Никога ли не си чувала за него?

— Не.

— Не си ли чувала Теса или Арнолд да споменават понякога капитан Маккензи?

— Не.

— Той е пилот тук, в базата на Локи. Днес отлетя за Найроби, така че сте се разминали. Отиде да докара провизии и да посвърши това-онова. Капитан Маккензи много ще ти допадне. Приятен човек с широко сърце, няма грешка. По тия места нищо не убягва от вниманието на капитан Маккензи, а още по-малко са нещата, които се изплъзват от устата му. Той е участвал в много войни, но е посветил живота си на мира, затова е тук, в Локи, за да помогне за изхранването на моя народ.

— Той познаваше ли добре Теса? — попита боязливо Гита.

— Капитан Маккензи познаваше Теса и смяташе, че тя е добър човек, това е. Капитан Маккензи никога не би се задявал с омъжена жена, също както и Арнолд. Но капитан Маккензи познаваше Арнолд по-добре, отколкото Теса. Той смята, че от полицията в Найроби трябва да са откачили, за да издирват Арнолд, и смята да им го каже в очите, докато е там. Бих казала, че това е основната причина за пътуването му до Найроби. И това, което смята да им каже, никак няма да им се хареса, защото, повярвай ми, когато капитан Маккензи има да казва нещо, той няма мярка на устата.

— Когато Теса и Арнолд дойдоха за семинара, капитан Маккензи беше ли в Локи?

— Да, беше. Капитан Маккензи прекара с Теса много повече време от мен, миличка.

Тя замълча и известно време седя, замислено вперила поглед в звездите, като се усмихваше сама на себе си. На Гита й се струваше, че се опитва да вземе решение: дали да й каже всичко, което знае, или да го запази за себе си — въпрос, който самата Гита си задаваше вече три седмици.

— Виж какво, миличка — продължи накрая Сара. — Слушам те внимателно, гледам те, мисля за теб и се тревожа за теб. И си казвам, че ти си момиче с мозък в главата, че си добро и почтено същество със силно развито чувство за отговорност, което аз високо ценя. Но ако случайно греша и ти не си човекът, за когото те смятам, ние двете можем да навлечем на капитан Маккензи сума неприятности. Това, което ще ти кажа сега, е много опасно и след като веднъж го узнаеш, няма начин да го върнем обратно в бутилката. Затова сега настоявам да ми кажеш честно дали те надценявам, или съм те оценила правилно. Защото хората, които не могат да си държат устата затворена, не се променят. Един ден може да се кълнат в Библията, а на следващия да си плямпат както си знаят. Библията не ги е променила ей толкова.

— Разбирам — каза Гита.

— Кажи ми сега, наистина ли ти си такава, за каквато те смятам, или съм се излъгала в теб? Да ти кажа ли това, което знам, или да не те обременявам завинаги с една тежка отговорност, която не можеш да понесеш?

— Бих желала да ми вярвате, моля ви.

— Тъкмо това очаквах, че ще кажеш. Слушай сега. Ще говоря тихо, затова ела по-близо. — Сара подръпна шапката си настрани, за да може Гита да доближи глава до нейната. — Така. Надявам се жабите да бъдат така любезни и да крякат по-силно тази вечер. Теса въобще не присъства на онзи семинар, нито пък Арнолд. Двамата се качват на джипа на моя приятел капитан Маккензи и свити на две на седалките, поемат направо към летището. Там капитан Маккензи изчаква, докато се поразчисти теренът, качва ги на своя бъфало и ги откарва на север, без визи, без паспорти, без нищо от всички ония дивотии, дето ги измислят бунтовниците в Южен Судан, които не могат да спрат да се трепят помежду си, нито пък им достига кураж и интелигентност, за да се обединят срещу ония лоши араби на север, които смятат, че Аллах прощава всичко, дори неговият пророк да ги съди.

Гита си помисли, че Сара е свършила, и отвори уста да каже нещо, но Сара едва започваше:

— Едно допълнително усложнение възниква оттам, че мистър Мой, който не може да управлява и стадо овце дори с помощта на целия си кабинет, си е наумил, както сигурно си забелязала, че трябва да управлява летището на Локи. Мистър Мой не си пада много-много по неправителствените организации, но има голям апетит за летищни такси. От друга страна, доктор Арнолд извънредно много държеше хората на мистър Мой по никакъв начин да не надушат накъде са тръгнали.

— А накъде бяха тръгнали? — прошепна Гита, но Сара продължи, без да я чуе.

— Аз така и не попитах къде е това място, защото каквото не знам, няма как да го кажа насън. Не че има кой да ме чуе напоследък, твърде стара съм вече. Капитан Маккензи обаче знае къде са били, това се разбира от само себе си. На следващата сутрин той ги връща също така незабелязано. А пък доктор Арнолд идва при мен и ми вика: „Сара, не сме ходили никъде, през цялото време сме били тук, в Локи. Бяхме на твоя семинар по полова осъзнатост двайсет и четири часа без прекъсване. Двамата с Теса ще сме ти много благодарни, ако и за миг не забравиш този важен факт.“ Само че Теса вече не е между живите и е малко вероятно да продължава да бъде благодарна на Сара или на когото и да било. А пък доктор Арнолд, ако не е мъртъв, е още по-зле. Защото хората на Мой са навсякъде, грабят и убиват колкото им душа иска, тоест много. А когато хванат някого, за да изтръгнат от него определена информация, забравят всякакво божие състрадание. Няма да е лошо да запомниш това за свое собствено добро, миличка, защото си на път да нагазиш в дълбокото. Заради което реших, че е важно да поговориш с капитан Маккензи, който знае неща, дето аз избягвам да науча. Защото Джъстин, който е добър човек, доколкото чувам, иска да знае всичко, свързано с мъртвата му женичка и доктор Арнолд. Та кажи ми честно сега, правилно ли оценявам положението, или има нещо, дето не е съвсем така?

— Това е истината — каза Гита.

Сара пресуши чая си и постави чашата на масичката.

— Ами добре тогава. Сега иди, хапни и се възстанови, миличка, пък аз ще поостана малко сама, защото тук е истинска говорилня, както сигурно вече си забелязала. И за нищо на света не близвай от козята яхния, момичето ми, колкото и да обичаш козе месо. Защото готвачът — младо момче от Сомалия, много способно — може един ден да стане прекрасен адвокат, ама по въпроса за козите яхнии нещо не му достига квалификацията.

Гита така и не разбра как издържа първия ден с работната група по самодостатъчност, но когато в пет часа удари звънецът — нищо, че този звънец беше само в главата й, — тя с радост си помисли, че не се бе изложила кой знае колко, че не бе говорила нито твърде малко, нито прекалено много, че бе изслушвала с подобаващо смирение становищата на по-възрастните и по-мъдрите от нея и че си бе водила старателно бележки, които щяха да залегнат в поредния доклад на КЕРДИА, който никой нямаше да прочете.

— Доволна ли си, че дойде? — хвана я под ръка Джудит, след като заседанието приключи. — Е, ще се видим надвечер в клуба.

— Това е за теб, миличка — каза й Сара, която в този момент се появи на вратата на една от административните бараки и бутна в ръката й кафяв плик. — Приятна вечер.

— И на вас — отвърна Гита.

Почеркът на Сара беше като изваден от ученическа тетрадка по краснопис:

Имената на бунгалата звучаха на Гита като надписи от паметните плочи в селската църква до пансиона й в Англия. Вратата на бунгало „Ентебе“ беше открехната, но мрежата против комари беше плътно спусната отвътре. Капитан Маккензи седеше пред ветроупорен фенер със син абажур; от мястото, където се намираше Гита, се виждаше само монашеският му силует, прегърбен над нещо, което пишеше на бюрото си. Първото впечатление така я порази, че за момент тя остана загледана в жилавата му и абсолютно неподвижна фигура, издаваща желязната воля на професионален войник. Тя се готвеше да почука на рамката, но капитан Маккензи я бе чул или усетил, защото скочи на крака и с две атлетични крачки пристъпи до мрежата и я отметна, за да влезе.

— Гита, аз съм Рик Маккензи. Много си точна. Носиш ли ми някаква бележка?

Новозеландец, помисли си тя. Знаеше, че не греши. Понякога забравяше познанията си за имената и акцентите в английския език, но не и този път. Новозеландец, и при внимателен оглед по-близо до петдесетте, отколкото до трийсетте, но това личеше само от двете отвесни бръчки по изпитите му бузи и от среброто в косите. Тя му подаде бележката на Сара и го наблюдаваше, докато се обърна с гръб и я поднесе към синята лампа. На светлината от припламването тя успя да огледа оскъдно обзаведената, но чиста стая, дъската за гладене в ъгъла, излъсканите кафяви обувки и войнишкото легло, оправено така, както ги бяха учили да си оправят леглата в пансиона — чаршафът подгънат върху одеялото, а самото одеяло отметнато във вид на равностранен триъгълник.

— Защо не седнеш ей там? — попита той, като й посочи с ръка кухненския стол. Докато тя се приближаваше към стола, синята лампа се раздвижи зад нея и се спря по средата до вратата на бунгалото. — Така никой няма да ни вижда — обясни той. — Тук има хора, дето само това им е работата, да надничат в бунгалата. Искаш ли една кока-кола? — Той й я подаде с изпъната ръка. — Сара казва, че си спечелила доверието й, Гита. Това ми стига. Теса и Арнолд нямаха доверие на никого освен един на друг. И на мен, защото бяха принудени. Така съм свикнал и аз. Разбирам, че си тук уж заради семинара. — Това беше въпрос.

— Семинарът беше само повод. Джъстин ми писа и ме помоли да узная какво са правили Теса и Арнолд в Локикоджо в деня, преди да я убият. Той не вярва на официалната версия за семинара по полова осъзнатост.

— Дяволски прав е. Писмото му у теб ли е?

Документът ми за самоличност, помисли си тя. Доказателство за моята добросъвестност като пратеник на Джъстин. Тя му го подаде и го наблюдаваше, докато се изправи, сложи си очилата с прости метални рамки и се приближи до лампата, като същевременно внимаваше да стои извън рамката на вратата, където можеха да го видят. После й върна писмото.

— Слушай сега — каза той. Но преди това пусна радиото, за да постигне това, което педантично нарече приемливо ниво на шумовия фон.

Гита лежеше в леглото си, завита с единичен чаршаф. Нощта не беше много по-прохладна от изминалия ден. През мрежата, която бе опънала около себе си, се виждаше червената светлина на реотана против комари. Завесите бяха спуснати, но те не бяха много плътни. Покрай прозореца й минаваха стъпки и се чуваха гласове. Мислите й витаеха. Спомни си за Глория, която само преди седмица в пълното си объркване я бе поканила да играят тенис в клуба.

— Кажи ми, скъпа — запита я тогава Глория, след като я бе разгромила с по шест на два гейма в три последователни сета; двете се връщаха, хванати под ръка, към сградата на клуба. — Имаш ли впечатления някога Теса да се е точила на Санди или обратното — той на нея?

При което Гита, за която по принцип нямаше нищо по-свято от истината, излъга Глория в лицето, без дори да се изчерви:

— Сигурна съм, че от страна и на двамата никога не е имало нищо подобно — каза тя сериозно. — Какво те кара дори да си го помислиш, Глория?

— Нищо, скъпа. Абсолютно нищо. Може би начинът, по който Санди изглеждаше на погребението…

След Глория мислите й се върнаха към капитан Маккензи.

— Това е оня смахнат бур, който държи станцията за раздаване на провизии на осем километра западно от градчето Маян — казваше той, като се стараеше да не надвиква Павароти. — Голям безбожник!