Вечният градинар

15.

До късно през нощта, когато уискито най-после го надви, Санди Удроу остана доблестно на поста си в Британската мисия, зает с дописване, дооформяне и доизпипване на предстоящата си изява пред утрешното съвещание на Политическия отдел; съзнанието му ту прехвърляше материала нагоре към по-висшия му разум, ту го връщаше стремително обратно в дълбините на другия му разум, като противотежест на неуправляем асансьор, който без предупреждение го влечеше със себе си през лудешкия лабиринт от обвиняващи призраци, принуждавайки го да се надвиква с тях: вие не съществувате, вие сте просто поредица от несвързани случайности; вие нямате никакво отношение към внезапното и окончателно отпътуване на Портър Колъридж за Лондон със съпругата и детето му под твърде спорния претекст, че изведнъж били решили, ей така просто, да си вземат отпуск и да търсят специално училище за Роузи.

Понякога мислите му се втурваха без посока и той обикновено ги настигаше, заровени в пагубни идеи, като например развод по взаимно съгласие, и дали Гита Пиърсън или онова новото момиче, Тара еди-коя си от Търговския отдел, би била подходяща за партньорка в живота, а също и коя от двете биха харесали повече синовете му. Или пък дали все пак не е по-добре да си живее живота като вълк-единак, както досега, да си мечтае за някаква връзка, която все да не намира, и да гледа как мечтата все повече му се изплъзва. Докато шофираше към къщи със заключени врати на колата и вдигнати докрай стъкла, той се видя още веднъж отстрани — верният съпруг, баща и стълб на семейството (наистина леко податлив на чужд чар, но кой ли пък мъж не е?), но в крайна сметка неизменно почтеният, непоклатим, мъдър офицерски син, в когото Глория се бе влюбила до уши преди толкова много години. Ето защо, когато влезе в дома си, той се изненада, да не кажем обиди, когато откри, че в отплата за всичките му най-благородни намерения Глория не бе благоволила да го дочака, приласкае и нахрани, а се бе оттеглила в спалнята, оставяйки го да се самообслужи от хладилника. В края на краищата, дявол да го вземе, аз съм временно изпълняващият длъжността върховен комисар! И като такъв ми се полага малко уважение, поне в собствения ми дом!

— Нещо по телевизията? — извика той с жален глас, докато дъвчеше студеното говеждо в недостойна за един държавен мъж самота.

Тънката бетонна плоча, служеща за таван на трапезарията им, беше също така и под на тяхната спалня.

— Не слушате ли новините в службата? — изкрещя Глория в отговор.

— Ако си мислиш, че по цял ден седим там и само радио слушаме, лъжеш се — отвърна Удроу, с което не много деликатно намекна, че Глория само това прави. След което вилицата му отново замръзна във въздуха в очакване на отговора.

— Убили са още двама бели фермери в Зимбабве, ако това изобщо е новина — съобщи Глория след кратко мълчание.

— На мен ли ми разправяш? Пелегрин цял ден все за това ни натиска. Как така, моля ви се, да не можем да накараме Мой да стегне юздите на Мугабе?! Точно както не можем да накараме Мой сам да си стегне юздите! — Удроу напразно зачака да чуе обичайното „Бедничкият ми, как те мъчат!“, но горе се бе възцарило тайнствено, заплашително затишие. — И нищо друго? — запита той. — По новините. Това ли беше?

— Ти какво очакваш?

Какво й става на тая вещица? — зачуди се намусено той, докато си наливаше втора чаша кларет. Не беше такава жена. Откакто оня овдовял красавец се изнесе за Англия, тя само броди из къщи като болна крава. Не ще да ядем, нито да пием по чаша заедно, дори не ме поглежда в очите. А за оная работа да не говорим, не че изобщо някога я е бивало кой знае колко. Дори не си дава труд да си цапоти лицето, да й се неначудиш просто!

Все пак той се зарадва, че Глория не е дочула други новини. За пръв път от доста време разполагаше с новина, за която тя нямаше представа. Рядко се случваше в Лондон да се мъти нещо наистина важно, без някакъв идиот от Информационния отдел да го изпее преждевременно на вестниците. Ако само можеха да удържат фронта до утре сутрин, това щеше да му даде известна преднина. Тъкмо затова бе молил Пелегрин по телефона.

— Става въпрос за духа на личния състав, Бърнард — беше го предупредил той с най-твърдия си офицерски тон. — Тук има поне двама души, които няма да го приемат никак леко. Бих желал аз пръв да им го съобщя. Особено сега, когато Портър го няма.

Винаги е полезно да им се напомня кой командва парада. Предпазливост, съчетана с твърда ръка — това харесва Форин Офис у най-добрите си служители. Не че смяташе да вдига излишен шум около себе си — по-добре в Лондон сами да оценят колко гладко вървят нещата, като го няма Портър Колъридж да пуфти и да се вайка за всяка запетайка.

Честно казано, цялата тази нерешителност започваше да му действа на нервите. Ха така, ха инак! Резиденцията на върховния комисар е само на сто метра, прислугата е в пълен състав и бойна готовност, даймлерът чака в гаража — без знаменце, но какво пък? От една страна, имаме Портър Колъридж, отсъстващият върховен комисар. От друга — бедният аз, който му върша всичката работа, и то доста по-добре от него, и чакам ден и нощ да благоволят да решат, след като и без това съм му влязъл във функциите, дали ще продължавам да ги изпълнявам като временно изпълняващ или като официално назначен негов приемник, с всички привилегии на поста: резиденция, даймлер, личен кабинет, Милдрен, още трийсет и пет хиляди лири годишно за представителни, плюс още няколко стъпки по-близо до заветното рицарско звание.

Съществуваше обаче една сериозна пречка. От Форин Офис по принцип избягваха да повишават служителите си en poste. Предпочитаха да ги отзоват, да ги подготвят в родината и тогава да им дадат официално назначение за новото място. Разбира се, имаше и изключения, но те бяха малко…

Мислите му се върнаха към Глория. Лейди Удроу — това поне ще й оправи настроението. Нещо не я свърта напоследък. Така е, като по цял ден нищичко не пипва. Трябваше да й направя още две дечица, за да има с какво да се занимава. Е, веднъж да се нанесем в резиденцията, ще си намери занимания, в това поне не се съмнявам. Ако има късмет, ще й остава по една свободна вечер в седмицата. Пък е станала и една такава заядлива… Миналата седмица щеше да оскубе косите на Джума заради глупости — как да се пооправи малко долният етаж за гости. А в понеделник (мислех, че никога няма да доживея да го видя с очите си) намери начин да се сдърпа и с оная суперкучка Ел; поводът — неизвестен.

— Не е ли време да поканим Ел и мъжа й на вечеря, скъпа? — бе предложил галантно той тогава. — Май не сме се събирали с тях от месеци.

— Ако толкова са ти притрябвали, покани ги ти — бе изсъскала в отговор Глория. Той, разбира се, не ги покани. Липсата на Ел обаче започваше да се усеща. Глория без приятелка беше като двигател без скоростна кутия. Обстоятелството, невероятно само по себе си, че бе успяла да постигне някакво временно примирие с Гита Пиърсън — онази с очите на кошута, — никак не го радваше. Само допреди два месеца Глория презрително отхвърляше Гита като ни риба, ни рак. „Не мога да имам за приятелка дъщеря на брамин, получила образованието си в Англия, която говори като нас, а се облича като някой дервиш — бе казала тя на Ел така, че Удроу да я чуе. — А и онази Куейл много лошо й влияе.“ Е, онази Куейл беше вече мъртва, а Елена бе заминала по служба в Ковънтри. Затова пък същата Гита, която се обличаше като дервиш, бе привлечена да разведе Глория на обиколка из гетото Кибера с намерението да й намери работа като доброволец в някоя хуманитарна организация. И всичко това в един момент, когато поведението на Гита започваше сериозно да плаши Удроу.

Най-напред да вземем оня цирк на погребението. Не че има правилник за поведението на погребения, но все пак според Удроу държанието на Гита показа пълно незачитане на околните. Последва период на агресивност, уж породена от скръбта, през който тя бродеше из Политическия отдел като зомби, отказвайки да срещне погледа му, докато в миналото той бе свикнал да я възприема като… като потенциален обект. И накрая миналия петък тя бе помолила за почивен ден, без да му даде каквито и да било обяснения, макар че като нов, при това най-младши служител на Политическия отдел все още не й се полагаха почивни дни. От чиста добросърдечност той й бе отвърнал: „Ами добре, Гита, ползвай един ден, не възразявам, само не му взимай здравето!“ Нищо обидно, невинна шега между по-възрастен, при това женен мъж и хубава млада колежка. В отговор тя така го изгледа, че направо го изпепели с поглед.

А за какво бе оползотворила свободния ден, дето й го бе дал? За да отиде с чартърен полет до онова проклето езеро Туркана, при това с цяла тумба женища от някакъв си Клуб за солидарност с Теса Куейл, и да поднасят венци, моля ви се, да пеят химни и да думкат тъпани на мястото, където са били убити Теса и Ноуа! Удроу научи за това чак в понеделник сутрин, когато разгърна „Найроби Стандарт“ на закуска и какво да види? Гита на първа страница, между две дебели африканки, които той смътно си спомняше от погребението.

— Ама че тъпа патка е тая Гита Пиърсън — бе изръмжал той, докато подаваше вестника през масата на Глория. — Дявол да ги вземе, да оставят мъртвите на мира, стига са ги вадили от гроба и разнасяли като чучела насам-натам! Аз пък все си мислех, че тя се точи на Джъстин.

— Ако не ни беше на гости италианският посланик, и аз щях да ида с тях! — тросна се Глория; гласът й преливаше от презрение.

Когато се качи горе, лампата в спалнята не светеше. Глория се правеше на заспала.

— Дами и господа, моля, заемете местата си!

От горния етаж се чуваше вой на електрическа бормашина. Удроу изпрати Милдрен да въдвори тишина, докато той си даде вид, че е изцяло погълнат от книжата на бюрото си. Воят секна. Без да бърза, Удроу вдигна поглед; всички бяха налице, включително и Милдрен, леко задъхан. По изключение бяха поканени също и Тим Донъхю, и помощничката му Шийла. Сега, когато временно не се провеждаха седмични съвещания с върховния комисар, Удроу бе настоял целият личен състав да присъства на неговото. Поканени бяха и военният аташе, и шефът на специалните служби, и Барни Лонг от Търговския отдел. Там беше също и бедната Сали Ейткън, заекваща и вечно изчервяваща се, с временно преназначение от Министерството на земеделието и рибните ресурси. Гита както винаги се бе сгушила в най-далечния ъгъл, където след смъртта на Теса се опитваше да мине за невидима. Той с раздразнение си отбеляза наум, че все още носеше около врата си черния копринен шал, който така силно му напомняше на изцапаната превръзка около шията на Теса. Дали погледите, които скришом му хвърляше, изразяваха презрение или кокетство? С тия азиатски красавици никога не се знае, каза си той.

— Боя се, че имам тъжна новина, момчета и момичета — започна престорено безгрижно Удроу. — Барни, би ли се заел с вратата, както казват в Америка? Не, не я демонтирай, просто я заключи…

Смях. Обаче напрегнат.

Той мина направо на темата, точно както си бе запланувал. Хвани бика за рогата, всички сме професионалисти, режи до кокал! Има нещо сдържано-героично в нашия временно изпълняващ длъжността върховен комисар, нещо неустоимо мъжествено в начина, по който поглежда бележките пред себе си, после ги почуква с тъпото на молива, преди по военному да изправи рамене и да се обърне към строя:

— Имам да ви казвам две неща. Първото е под ембарго, докато не бъде съобщено официално по новините, независимо дали тук или в Англия. В дванайсет днес на обяд кенийската полиция ще издаде заповед за задържане на доктор Арнолд Блум за предумишлено убийство на Теса Куейл и шофьора Ноуа. Кенийците действат съгласувано с белгийското правителство, като работодателите на Блум ще бъдат уведомени своевременно. Ние имаме преднина поради прякото участие на Скотланд Ярд, които ще предадат досието на Блум на Интерпол. — От бомбата на чутото не последва взривна вълна, не проскърца дори стол. Никакви шумни протести, никакви викове на изумление. Само загадъчните очи на Гита най-после са вперени право в него, с обожание или ненавист. — Знам, че за всички вас, особено за тези, които познаваха и обичаха Арнолд, шокът сигурно е голям. Ако искате да го споделите в семействата си, имате разрешението ми да го сторите по своя преценка. — За миг си представи Глория, която до смъртта на Теса бе наричала Блум нафукан жиголо, но сега изглеждаше загадъчно загрижена за неговото благополучие. — Не мога да се преструвам, че лично мен това развитие на ситуацията ме радва — призна си Удроу, рицарят на сдържаността. — Разбира се, в пресата ще бъде пълно с всякакви обяснения за мотива. Вестниците ще се ровят във връзката между Теса и Блум до умопобъркване. А ако изобщо го хванат, ще има шумен процес. Така че от гледна точка на мисията ситуацията не би могла да бъде по-лоша. Засега нямам информация за неоспоримостта на уликите. Твърди се, че доказателствата са железни, но какво ли друго могат да кажат? — В шегата му се долови същата напрегнатост, както и в техния смях. — Има ли въпроси?

Явно нямаше. Всички бяха като поразени от чутото. Дори Милдрен, който пръв бе получил информацията предишната вечер, не се сещаше какво друго да прави и почесваше замислено върха на носа си.

— Втората новина, която имам да ви съобщя, не е без връзка с първата, но е много по-деликатна. Тя не може да бъде споделяна с близките ви без моето изрично разрешение. Нисшият персонал ще бъде информиран селективно и само в случай на нужда. От мен или от върховния комисар, ако и когато се върне. Не от вас, много ви моля. Ясно ли се изразявам? — По-ясно не би и могло да бъде. Кравешките погледи отстъпиха място на разбиращо кимане. Очите на всички бяха приковани в него, а погледът на Гита не го беше изпускал през цялото време. Господи, тая да не ме бройка нещо?! Ако е така, няма отърване! Удроу проследи мисълта си докрай. Ами да, разбира се! Затова се увърта около Глория! Най-напред Джъстин, сега пък аз. Истинска разтурикъща — не мирясва, докато не омотае съпругата! Той се опомни и продължи с информационния бюлетин: — С най-голямо съжаление трябва да ви уведомя, че нашият бивш колега Джъстин Куейл се е самоотлъчил от дипломатическа служба. Вие вероятно сте чули как той отказал всякакво съдействие на министерството при завръщането си в Лондон, като обяснил, че предпочита да се оправя сам. Наистина, отишъл на среща в „Кадри“, после на обяд с Пелегрин, като и в двата случая участвалите лица го описват като свръхнапрегнат, навъсен и враждебен, горкият човек! Предложено му било усамотено място за възстановяване и психологическа помощ, но той отказал. А междувременно напуснал кораба.

На този етап от изложението си Удроу поглеждаше по-често към Донъхю, отколкото към Гита. Разбира се, той умело създаваше впечатление, че погледът му се рее между пространството пред него и бележките на бюрото му, но в действителност с периферното си зрение фиксираше Донъхю, докато почти се убеди, че и този път шпионинът, както и онази мърла Шийла, са получили информацията преди него. Те вече знаеха, че Джъстин е дезертирал.

— В деня на пристигането си в Англия, по-точно вечерта на същия ден, Джъстин изпратил не особено убедително писмо на шефа на „Кадри“, в което се казвало, че си взима отпуск, за да урежда делата на съпругата си. Писмото било изпратено с обикновена поща, което на практика му давало три дни преднина. Докато от „Кадри“ се размърдат да го озаптят — за негово добро, смея да добавя, — той вече бил изчезнал в неизвестна посока. По всичко изглежда, че е положил значителни усилия, за да прикрие следите си. Смята се, че известно време е бил на остров Елба, където Теса има наследствени имоти, но преди от Форин Офис да го надушат, той вече бил изчезнал и оттам. Къде е сега, един господ знае, но има известни предположения. Разбира се, Куейл не е подавал официална молба за отпуск, а от Форин Офис били готови на какво ли не, за да му помогнат, включително да му намерят някъде синекурно местенце, където да си ближе раните година-две. — Повдигане на раменете, колкото да покаже, че в днешния свят не можеш да очакваш благодарност. — С други думи, каквото и да прави, го прави сам. И в никакъв случай то не е в наша полза.

Той изгледа мрачно публиката, после отново заби нос в бележките си.

— В цялата история има и съображения за сигурност, които по очевидни причини не мога да споделя с вас, но във всеки случай във Форин Офис са сериозно разтревожени какъв ли ще бъде следващият му ход. Тревожат се и за самия него, както, убеден съм, и всички ние. Докато служеше при нас, той беше максимално сдържан и се владееше, но явно напрежението му е дошло твърде много. — Наближаваше деликатният момент, но всички вече бяха претръпнали и седяха, готови да го чуят. — Постъпват различни тълкувания на случая от специалистите и се боя, че от наша гледна точка не са много оптимистични.

Генералският син си пое дъх и храбро продължи:

— Една вероятност според хора, по-умни от нас, е, че Джъстин е във фаза на отричане; той отказва да приеме факта, че жена му е мъртва, и е тръгнал да я търси. Това е много болезнено състояние, но става въпрос за изкривена логика на човек с временно помрачен разсъдък. Поне се надяваме, че е временно. Друга теория, еднакво вероятна или еднакво невероятна според гледната точка, е, че той е тръгнал да си отмъщава, че търси Блум, за да го накаже. Възможно е Пелегрин, воден от най-добри чувства, просто да му е подхвърлил, че Блум стои зад убийството на Теса. А Джъстин се е хванал за думите му и е решил да действа. Много тъжно. Много, много тъжно.

За миг в променящата се с бързина на калейдоскоп представа за себе си самият Удроу се почувства носител на тази тъга. Пример за почтения държавен служител, винаги загрижен за ближния. Римски трибун, който бавно съди и още по-бавно осъжда. Светски лъв, който не се страхува от трудни решения, но в крайна сметка винаги слуша сърцето си. Придобил смелост от артистичната си дарба, той се почувства свободен да импровизира:

— Има данни, че хора в състоянието на Джъстин често осъществяват някаква програма, за която едва ли и сами си дават сметка. Те функционират на автопилот, като само чакат повод да приведат в изпълнение това, което несъзнателно са планирали от дълго време. Така е при самоубийствата. Някой най-невинно се пошегува нещо, и — бум! — механизмът се е задействал.

Не говореше ли твърде много? Или твърде малко? Не се ли отклоняваше от темата? Гита го изгаряше с поглед като разгневена вещица, а и в жълтите подпухнали очи на Донъхю проблясваше нещо, което Удроу не можеше напълно да дешифрира. Презрение? Ярост? Или вечното неодобрително изражение на някой, чиито цели и пътища се разминават изцяло с твоите.

— Боя се, че най-правдоподобната теория за това, което става понастоящем в главата на Джъстин, теорията, която най-много се доближава до известните нам факти; теорията, разработена от психолозите на Форин Офис, гласи, че Джъстин вярва в съществуването на някаква конспирация. Ако това е вярно, то може да доведе до много сериозни последици. Когато човек не успее да се справи с действителността, започва да вярва в конспирации. Ако не искаме да приемем, че майка ни е умряла от рак, най-лесно е да обвиним лекуващия лекар. Или хирурга. Или анестезиолога. Или сестрата. Техните действия, разбира се, не са случайни. Заедно са се наговорили да я премахнат. Сега изглежда, че точно това изпитва Джъстин по отношение на смъртта на Теса. Тя не е била просто изнасилена и убита. Тя е станала жертва на международен заговор. Не е умряла поради своята младост, фатална привлекателност или лош късмет, а защото те са искали тя да умре. А кои са те — боя се, че всеки може сам да си отговори. Те могат да бъдат всеки — и кварталният бакалин, и лелката от Армията на спасението, която е звъняла на входната ви врата и е предлагала своите листовки. Всички са замесени. Всички заедно са се наговорили да убият Теса.

Притеснено хихикане. Дали не каза повече, отколкото беше нужно? Дали не му се присмиваха? Стегни се, Санди! Говориш твърде общо.

— В случая на Джъстин те може да са и момчетата на Мой, и едрият бизнес, и Форин Офис, и всеки един от нас в тази стая. Всички ние сме врагът. Всички участваме в заговора. А Джъстин е единственият, който го знае — това е елемент от неговата параноя. В неговите очи жертвата не е Теса, а самият той. Ако бяхте на мястото на Джъстин, кой щеше да бъде врагът? Зависи от човека, с когото последно сте говорили, от вестниците и книгите, които сте чели наскоро, от филмите, които сте гледали, от фазата в биоритмите ви. Между другото, чувам, че напоследък Джъстин много пиел. Не мисля, че беше така, докато още работеше тук. Пелегрин разправя, че обядът за двама в неговия клуб му струвал една месечна заплата.

Още нервен кикот, в който се включват почти всички освен Гита. Удроу вдъхновено продължава виртуозните си словесни пируети, като честичко поспира, за да се наслади сам на себе си. Ето, това най-много мразеше ти в мен, казва той на Теса, докато прави поредния пирует и се връща задъхан при нея. „Това е гласът, който съсипа Англия“, беше ми казала закачливо ти, докато танцувахме. „Това е гласът, който потопи хиляда кораба, и всичките бяха наши.“ Много смешно. Я ме чуй сега, малката! Я ме чуй само как умело и последователно стъпквам в калта доброто име на съпруга ти, с любезното съдействие на Пелегрин и с опита на петте деформиращи съзнанието години в Информационния отдел на Форин Офис.

Изведнъж усети, че му се гади; в този миг мразеше всяка безчувствена фибра от собствената си парадоксална природа. От гаденето му идваше да побегне от стаята, да се престори, че има неотложен телефонен разговор или важна телесна нужда, само и само да се махне по-далеч от себе си. Или пък да се дотътри до бюрото си, да измъкне официална бланка с герба на Нейно величество и да запълни празнотата в себе си с излияния в любов и обещания за безразсъдство. Кой ми причини всичко това? — запита се той, докато устата му не спираше да говори. Кой ме създаде такъв? Англия? Баща ми? Училищата, които завърших? Моята жалка, вечно уплашена майчица? Седемнайсет години лъжи в името на отечеството? „Всички рано или късно стигаме до една възраст, Санди — беше ми казала ти, — когато детството престава да бъде извинение. Бедата е там, че в твоя случай тази възраст е някъде към деветдесет и пет години.“

Той продължаваше да говори — блестящ както преди:

— Каква точно е конспирацията, която Джъстин си е въобразил, и каква е нашата роля в нея, на служителите на Британската мисия — дали сме в съюз с масоните, с йезуитите, със Световната банка или с Ку-Клукс-Клан, — боя се, че не мога да отговоря на този въпрос. Това, което мога със сигурност да ви кажа обаче, е: той ни е обявил война. Вече е направил някои доста сериозни инсинуации, все още е много убедителен, много представителен — кога ли не е бил? — и е твърде възможно още утре или след три месеца да намине насам. — Гласът му отново стана твърд. — В такъв случай всички вие, заедно и поотделно, сте инструктирани (моля те, Гита, това не е молба — боя се, че е заповед!), каквито и да са личните ви чувства към Джъстин — а, повярвайте ми, и аз мисля като вас, че той е един прекрасен човек, много мил, добър и великодушен, всички знаем това, — незабавно, по всяко време на денонощието, да докладвате на мен. Или на Портър, когато се върне. Или — придружено с поглед към съответния обект — на Майк Милдрен. — За малко не каза „Милдред“. — Или ако това стане през нощта, на дежурния в мисията, незабавно. Преди още да са надушили нещо от пресата, полицията и така нататък, незабавно докладвайте на нас.

Очите на Гита, към която поглеждаше крадешком, бяха станали по-тъмни и отнесени отвсякога, а тези на Донъхю — още по-подпухнали и болнави. Погледът на вечно раздърпаната Шийла беше твърд като диамант и немигащ.

— За удобство при обмена на информация и по съображения за сигурност от Лондон са дали на Джъстин прозвище „Холандеца“. Като „Летящия холандец“. Ако случайно — което ми се струва малко вероятно, но нека не забравяме, че става дума за побъркан човек, разполагащ с неограничени средства, — ако случайно се натъкнете на него, пряко или непряко, ако чуете, усетите нещо и така нататък или ако някой от вас вече разполага с някаква информация, то моля ви, за ваше и негово добро, вдигнете телефона, където и да се намирате, и кажете: „Става въпрос за Холандеца; имам бележка от Холандеца; Холандеца ми се обади по телефона или ми прати факс от еди-къде си; Холандеца се намира в хола ми и седи на канапето.“ Надявам се, че всичко е напълно ясно. Някакви въпроси? Да, Барни!

— Ти спомена нещо за сериозни инсинуации. Инсинуации за какво? Пред кого?

Навлизаха в опасна зона. Удроу обаче вече беше говорил за това с Пелегрин по секретния телефон на Портър Колъридж.

— В неговите инсинуации няма видима логика. Той е обладан от фиксидеи за някакви си фармацевтични продукти. Доколкото можем да гадаем, Джъстин си е наумил, че производителите — а също и изобретателите — на определен лекарствен препарат са отговорни за убийството на Теса.

— Значи си мисли, че тя не е заклана? Ами че той разпозна трупа! — Това отново беше Барни — отвратен.

— Боя се, че тази история с препарата датира от злощастния престой на Теса в болницата. Препаратът убива детето й. Това е първият удар на заговорниците. Теса се оплаква на производителите, които после премахват и нея.

— Опасен ли е? — Въпросът на Шийла явно имаше за цел да убеди присъстващите, че тя и Донъхю не разполагат с информация по други линии.

— Би могъл да бъде. Така поне се твърди от Лондон. Главната му цел е фармацевтичната компания, произвела отровата. После учените, които са я разработили. После идва ред на хората, които я прилагат, което в нашия случай включва и официалния вносител или по-конкретно фирмата „Трите пчели“, така че може да ни се наложи да ги предупредим. — Донъхю не трепна. — Позволете ми да повторя, че имаме работа с привидно рационален и напълно уравновесен британски дипломат. Не си представяйте някакъв луд със сламки в косите и пяна на устата. Външно това е същият човек, когото всички помним и обичаме. Изискан, добре облечен, красив и ужасно учтив. И в един момент започва да крещи за световни конспирации, довели до смъртта на детето и жена му. — Кратка пауза преди личното отношение: — Това е истинска трагедия. По-лошо от трагедия. Сигурен съм, че всички ние, които бяхме близки с него, мислим и чувстваме едно и също. Но тъкмо затова съм длъжен да бия тъпана. Никакви чувства, умолявам ви! Ако Холандеца ви се изпречи насреща, ние сме длъжни да знаем незабавно. Нали, колеги? Благодаря ви. Други въпроси, докато всички сме тук? Да, Гита!

Ако на Удроу му беше трудно да дешифрира чувствата на Гита Пиърсън, за момент и тя се оказа в неговото състояние. Гита започна да се изправя на крака, докато останалите, включително и Удроу, още седяха по местата си. Това поне бе сигурно. Както и другото — че се изправи, за да бъде видяна. Най-вече ставаше на крака, защото никога през живота си не бе чувала накуп толкова злонамерени, гадни лъжи и защото нещо отвътре не й позволяваше да слуша повече седнала. И ето я, стоеше права в знак на протест, потрес и възмущение, за да заклейми Удроу в лицето като лъжец; защото през целия си кратък, объркан живот никога не бе познавала по-добри хора от Теса, Арнолд и Джъстин.

Това поне Гита го разбираше в този момент. Но когато погледът й се впи — над строгите лица на военния аташе, на търговския аташе и на Милдрен, личния секретар на върховния комисар, които вече се бяха извърнали към нея — в другия край на стаята, право в лъжливите, измамнически очи на Санди Удроу, тя разбра и нещо друго: че не това е пътят. Че трябва да намери друг път. Пътя на Теса. Не от страх, а от хитрост.

Да нарече тъкмо сега Удроу лъжец в лицето щеше да й осигури една минута на съмнителна слава, последвана от незабавно уволнение. И какво щеше да докаже? Нищо. Лъжите му не бяха пълни измислици, а приличаха на майсторски изработено криво огледало, което деформираше фактите, превръщайки ги в чудовища, без напълно да престанат да приличат на факти.

— Да, скъпа?

С отметната назад глава, повдигнати вежди и полуотворена уста, Удроу приличаше на хоров диригент, който се готви да даде тон. За момент тя отклони поглед от него. Лицето на тоя старец Донъхю е цялото набраздено от бръчки, помисли си тя. Сестра Мари в пансиона имаше куче, което много приличаше на него. Снощи играхме бадминтон с Шийла, а как ме гледа сега. За свое изумление Гита чу гласа си, който се изказваше на съвещанието.

— Едва ли е подходящ моментът да повдигам въпроса, Санди. Може би след няколко дни — започна нерешително тя. — Сега, в тая суматоха…

— Какво след няколко дни? Не ни дръж в напрежение, Гита.

— Ами това запитване, дето постъпи чрез Световната програма за изхранване. Настойчиво ни агитират да изпратим представител на КЕРДИА да вземе участие в следващата работна група по самодостатъчност на потребителите.

Това беше лъжа. Правдоподобна, напълно приемлива лъжа, която свърши работа. По някакво чудо Гита успя да изрови от паметта си една отдавнашна циркулярна покана за участие и да я превърне в нетърпящ отлагане проблем. Ако Удроу бе поискал да види кореспонденцията, тя нямаше да знае какво да прави. Но той не поиска.

— Това нещо като самозадоволяване ли е, Гита? — запита той сред благия, пречистващ смях на присъстващите.

— Официалното понятие е оптимизация на оползотворяването на помощта с оглед постигане на бъдеща самодостатъчност, Санди — отвърна неумолимо Гита, цитирайки по памет жаргона на въпросния циркуляр. — Тоест как една общност, която е получила достатъчни количества хуманитарна и медицинска помощ, може да се приучи на самостоятелност, след като един ден агенциите се оттеглят. Това е темата на работната група, както и мерките, които трябва да се вземат от страна на дарителите, за да се осигури рационалното използване на ресурсите без пилеене и без лишаване на отделни общностни групи. Явно придават голямо значение на проблема.

— И правилно, Гита. Та колко ще продължи тая дандания?

— Три пълни дни, Санди. Вторник, сряда и четвъртък, с възможност за продължение в петък. Работата е там, Санди, че откакто Джъстин си замина, нямаме представител на КЕРДИА.

— И сега ме питаш дали не би могла ти да идеш на негово място? — засмя се Удроу, тънък познавач на прищевките на красивите жени. — Къде се провежда, Гита? В Града на греха? — Това беше любимото му прозвище на комплекса на ООН.

— В Локикоджо, Санди — отвърна Гита.

Не Холандеца. Джъстин.