Вечният градинар

6.

Джъстин Куейл погреба своята убита от всички и всякак съпруга в красивото африканско гробище Лангата, под едно джакарандово дърво, между своя мъртвороден син Гарт и петгодишното момченце от племето кикую, над което денонощно бдеше гипсов ангел, а на паметната плоча пишеше, че духът му е на небето между светците. Зад Теса лежеше някой си Хорейшо Джон Уилямс от Дорсет, лека му пръст, а в краката й — Миранда К. Соупър, непрежалима навеки. Ала Гарт и африканското момченце, чието име беше Гитау Каранджа, бяха най-близката й компания — Теса щеше да лежи редом с тях, както бе пожелал Джъстин и не без активната помощ на Глория, изразяваща се главно в умело и целенасочено разпределяне на неговата щедрост. По време на церемонията Джъстин стоя отделно от другите, насаме с Теса и Гарт, на цели две крачки пред Удроу и Глория, които малко преди това се бяха суетили покровителствено от двете му страни, отчасти за да го утешават, отчасти за да го предпазват от прекаленото внимание на журналистите, които — верни на своя граждански дълг — бяха твърдо решени да набавят с всички възможни средства необходимия материал в снимки и текст за нещастния британски дипломат рогоносец, неуспял баща и вдовец, чиято заклана бяла жена (по думите на някои по-дръзки таблоидни издания) бе родила дете от своя чернокож любовник, а сега лежеше до въпросното дете в една чужда земя (както бяха посочили поне три вестника от същия ден), която за вечни времена щеше да си остане нейната нова родина.

Встрани от семейство Удроу, но на значително разстояние от тях, стоеше Гита Пиърсън, загърната в сарито си, с наведена глава и ръце, сплетени във вечната поза на скръбта, а до Гита бе застанал смъртноблед Портър Колъридж заедно със съпругата си Вероника; двамата — доколкото можеше да забележи Удроу — обграждаха Гита със същата родителска закрила, която иначе бе запазена привилегия на отсъстващата им дъщеричка Роузи.

Гробището Лангата се намира върху едно тучно плато от червеникава земя, обрасло с висока трева и цъфтящи декоративни дървета, тъжни и весели едновременно, на няколко километра от центъра на града и съвсем близо до Кибера — най-голямото гето на Найроби, едно безкрайно кафяво петно от пушещи тенекиени бараки, заврени една в друга и почти нагазили в реката Найроби, над които вечно тегнеше неподвижен, болезнено кафяв облак от африкански прахоляк. Населението на Кибера е половин милион и непрекъснато се увеличава, а долината е известна с богатите си залежи на фекални води, найлонови торби, разноцветни дрипи, бананови и портокалови кори, царевични кочани и всякакви други отпадъци. Отвъд шосето са спретнатите офиси на кенийското Министерство на туризма и входът към сафари парка, а някъде зад тях в далечината — паянтовите бараки на летище Уилсън, най-старото в Кения.

За семейство Удроу, както и за голяма част от оплаквачите на Теса, имаше нещо многозначително и героично в самотата на Джъстин при наближаването на момента на спускането в гроба. Сякаш той се сбогуваше не само с Теса, но и с кариерата си, с Найроби, с мъртвородения си син, с целия си досегашен живот. Опасната му близост до зиналия гроб създаваше у присъстващите чувството, че онзи Джъстин, когото познаваха, се е отправил към отвъдното заедно с непрежалимата си съпруга. Вниманието му е изцяло насочено към един-единствен жив човек, мислено отбеляза Удроу, и това не беше свещеникът, нито неподвижната като страж фигура на Гита Пиърсън, нито шефът на мисията Портър Колъридж с пепелявото си лице и стиснатите устни, нито фоторепортерите, които се боричкаха за най-добра позиция, от която да заснемат сцената, нито английските съпруги с конските им физиономии, застинали в недвусмислена печал по напусналата ги посестрима, на чието място би могла да бъде всяка една от тях, нито дузината шишкави кенийски полицаи, които се потриваха наоколо и час по час подръпваха с ръце панталоните си нагоре.

Вниманието на Джъстин Куейл бе изцяло погълнато от Киоко — момчето, седяло на пода на болничната стая, докато сестра му умираше; момчето, изминало на два пъти по за десет часа пешком разстоянието от родното си село — веднъж до болницата, за да бъде до Уанза в последните й часове, и втори път днес, за да изпрати Теса във вечния й път. Джъстин и Киоко се забелязаха едновременно, погледите им се срещнаха съучастнически и повече не се отделиха. Киоко е най-млад измежду присъстващите, отбеляза мислено Удроу, защото Джъстин лично бе настоял, от уважение към местните традиции, на погребението да няма млади хора.

При пристигането на кортежа различиха входа на гробището по двете бели колони. Пътят към изкопания гроб — два кални коловоза, отъпкани в червената пръст — минаваше през шпалир от гигантски кактуси и плахи продавачи на банани и сладолед. Свещеникът беше чернокож, възрастен и прошарен. Удроу си спомни, че се бе ръкувал с него на една от сбирките на Теса. Любовта му към Теса не знаеше граници; вярата му в задгробния живот беше очевидна, но шумът от движещите се по шосето коли бе толкова всепроникващ, да не говорим за близостта до няколко други погребения, за високоговорителите на камионите с оплаквачи, от които гърмеше траурна музика, за надвикващите се оратори с мегафони, чиито елейни послания кънтяха над групичките опечалени, подкрепящи се с дребни закуски на тревата около ковчезите на своите починали близки, че никак не бе за чудене защо само малка част от крилатите слова на светия човек достигаха до ушите на аудиторията му. А Джъстин, ако изобщо ги чуваше, с нищо не го показваше. Елегантен както винаги, с тъмния си двуреден костюм, той не отделяше поглед от момчето Киоко, което като него си бе избрало едно усамотено местенце, далеч от останалите, и стоеше неподвижно като увиснало в пространството — тънките му като клечки крака едва докосваха земята, ръцете му се люлееха безжизнено от двете страни на тялото, а дългата му, леко крива глава бе извита като голяма, неподвижна въпросителна.

Последното пътуване на Теса не бе протекло никак гладко, но нито Удроу, нито Глория го бяха очаквали. И двамата поотделно отбелязаха за себе си, че и в последната й постъпка се съдържаше елемент на непредвидимост, белязала целият й живот. Семейство Удроу бяха станали рано тази сутрин, макар да нямаше никаква реална причина за това, като изключим стряскащата констатация, направена от Глория посред нощ, че няма черна шапка. От проведения в ранни зори спешен телефонен разговор тя установи, че Елена има две, но и двете са малко в стила на двайсетте години, като на тогавашните авиатори, та дали Глория щеше да ги хареса? От резиденцията на съпруга й — гърка — начаса бе изпратен служебен мерцедес, който достави черна шапка в зелен фирмен плик на „Хародс“. Глория я върна на подателя, отдавайки предпочитанията си на черния дантелен шал от майка си — решила бе да си го сложи през главата като мантиля. В края на краищата Теса беше половин италианка, нали така? Майка й била тосканска графиня, така поне пишеше в „Дейли Телеграф“!

— Мантилята е испански шал, скъпа — търпеливо я поправи Елена. — А не италиански за съжаление.

— Е, майка й е била италианка, това поне е сигурно! — извика възбудено Глория и затръшна телефона, но след пет минути позвъни отново, за да извини избухването си с преживения стрес.

Към този момент момчетата на семейство Удроу вече бяха изпратени на училище, самият Удроу бе отишъл в мисията, а Джъстин крачеше из трапезарията по костюм и вратовръзка и копнееше за цветята си. Така му се искаше да набере от жълтите фрезии, с които винаги я бе посрещал във всекидневната след продължителните й пътувания. Сега искаше поне две дузини за ковчега. Разсъжденията на Глория относно най-удачния начин за тяхното набавяне бяха прекъснати от звъна на телефона; някакъв объркан глас, който се представи за журналист от местен вестник, я уведоми, че трупът на Арнолд Блум бил открит в пресъхнала река на осемдесет километра източно от езерото Туркана. Как бихте коментирали това, моля ви? „Без коментар!“ — изкрещя Глория в слушалката и тресна телефона. Беше шокирана и дълбоко раздвоена дали да не сподели новината с Джъстин още на минутата, или да го направи след погребението. Затова изпита голямо облекчение, когато Милдрен й се обади от мисията пет минути по-късно, за да й съобщи, че Удроу е на съвещание, като същевременно я увери, че всякакви приказки за трупа на Блум са чиста глупост; намереното тяло, за което някакво сомалийско племе искало десет хиляди долара откуп, било най-малко на сто години, много по-вероятно на хиляда, а иначе бих ли могъл да чуя Джъстин за минутка?

Глория доведе Джъстин до телефона и остана до него в угрижена, услужлива поза, докато той казваше — да, така ми е най-удобно, много сте любезен, ще се опитам да се приготвя. В какъв смисъл беше любезен Милдрен и за какво точно щеше да се готви Джъстин, тя така и не разбра. Не, благодаря — каза още Джъстин на Милдрен доста натъртено, с което мистерията се задълбочи още повече, — няма нужда да ме посрещат, аз ще си уредя нещата сам. След което затвори и помоли, малко по-твърдо, отколкото би следвало да се очаква след всичко, което Глория бе сторила за него, да бъде оставен сам в трапезарията, за да се обади на адвокатите си в Лондон за тяхна сметка — нещо, което на два пъти вече бе правил през изтеклите дни, при това и двата пъти без присъствието на Глория. След кратко суетене, което трябваше да мине за демонстрация на дискретност, тя се оттегли в кухнята, за да подслушва, но там се натъкна на Мустафа, който незабелязано се бе промъкнал в къщата през задния вход с две кошници фрезии, набрани по негова инициатива от градината на Джъстин. Глория си намери претекст да нахълта победоносно в трапезарията, с надеждата да хване поне края на разговора му, но той вече затваряше телефона.

Изведнъж, без да усетят как мина времето, всички се оказаха закъснели. Глория бе приключила с обличането, но още не си бе напудрила лицето; вече минаваше обяд, а никой не бе хапнал дори и залък; Удроу ги чакаше отвън във фолксвагена, Джъстин стискаше фрезиите си — вече вързани на приличен букет — в коридора; Джума навираше чиния със сандвичи под носовете на всички присъстващи, а Глория, отново раздвоена, се колебаеше дали да си върже мантилята под брадичката, или да я пусне свободно по раменете си, както правеше майка й навремето.

На задната седалка на фолксвагена, притисната между Джъстин от едната и Удроу от другата страна, Глория тайно си призна наум онова, което Елена вече от няколко дни й натякваше: че се бе влюбила до уши в Джъстин — нещо, което от години не й се бе случвало — и че изпитваше едва ли не физическа болка само при мисълта, че все някой ден той ще трябва да си иде. От друга страна, както с право бе посочила Елена, отпътуването му щеше да й даде възможност да се вземе в ръце и да изпълнява нормално съпружеските си задължения. А ако отсъствието му изостри още повече чувствата й, бе добавила мъдро Елена — е, винаги можеш да предприемеш нещо, докато си в Лондон, нали така!

Пътят през града се стори на Глория по-изровен от всеки друг път, при това тя с безпокойство си даваше сметка за топлия, плътен допир на бедрото на Джъстин до своето. Още преди фолксвагенът да е стигнал до обредния дом, гърлото й беше свито от притеснение, носната й кърпа бе смачкана на мокра от сълзи топка и тя вече не можеше да каже за кого всъщност й е мъчно — за Теса или за Джъстин. Някой отвори отвън задните врати, Джъстин и Удроу скочиха и тя остана сама, с Ливингстън на предната седалка. Мъчейки се да си върне присъствието на духа, тя с радост констатира, че наоколо няма журналисти. Поне засега. Тя проследи с поглед двамата мъже, които се изкачиха по стъпалата към едноетажната гранитна постройка. Джъстин, с шития си по поръчка костюм и гъста черна коса, леко посивяла на слепоочията, която никой никога не го бе виждал да реши, с кавалерийската си походка, с издадено напред дясно рамо — като всички издънки на рода Дъдли, припомни си Глория, — крачеше напред. Защо Джъстин винаги води, а Санди все го следва, помисли си тя. Защо Санди ми изглежда толкова недодялан напоследък — като някакъв иконом или слуга? Крайно време е да си купи нов костюм — с шевиотния прилича на изпаднал частен детектив.

Двамата влязоха във фоайето и тя ги изгуби от поглед. Има да се подписват куп документи, скъпа — бе й казал Санди с тон на превъзходство. За освобождаване на трупа и тъй нататък. Защо се отнася с мен, сякаш съм тъпата му женичка? Да не би да е забравил, че аз уредих цялото проклето погребение! Откъм страничния вход на обредния дом се бе натрупала тълпа от носачи в очакване на ковчега. Разтваряха се врати, към тях заднишком се приближаваше голяма черна катафалка, отстрани на която с огромни бели букви пишеше „КАТАФАЛКА“ за информация на недосетливите. Глория зърна за миг полирано дърво и жълти фрезии, когато ковчегът се плъзна върху откритата каросерия. Сигурно са залепили букета със скоч за капака — как иначе щеше да се закрепи, та капакът нали е изпъкнал? Ах, този Джъстин — за всичко е помислил! Носачите се качиха и катафалката бавно потегли. Глория подсмръкна, после издуха носа си.

— Лоша работа, госпожо — промърмори Ливингстън от предната седалка. — Много лоша.

— Така е, Ливингстън — отвърна Глория, благодарна за официалния тон. Наблюдават те, жено, каза си строго тя. Горе главата, дай пример. Задните врати се отвориха с трясък.

— Добре ли си, моето момиче? — весело й подвикна Удроу и се тръшна до нея на седалката. — Бяха страхотни, нали, Джъстин? Големи професионалисти. И как ни съчувстват само!

Да не си посмял да ме наричаш твоето момиче! — ядно му се тросна тя, но наум.

Още с влизането си в църквата „Сейнт Андрю“ Удроу огледа събралото се множество. Той от пръв поглед разпозна бледите лица на семейство Колъридж, зад тях Донъхю и смахнатата му жена Мод, която приличаше на безработна балерина от водевил, отдавна навъртяла години за пенсия; малко по-нататък Милдрен — или Милдред — заедно с кльощавата блондинка, за която се говореше, че живее с него. Бандата тежкари от клуба „Мутайга“ — според крилатата фраза на Теса — се бяха подредили в каре като на военен парад. Отвъд пътеката той зърна делегацията на Световната програма за изхранване и още една делегация, съставена изцяло от африкански жени, някои с официални шапки, други по джинси, но всички с решителни войнствени физиономии, както подобаваше на приятелки на Теса. Зад тях се бяха скупчили групичка млади мъже и жени с донякъде нагли изражения на обърканите си галски лица; жените бяха с шапки или шалове, мъжете с артистична, небръсната от няколко дни брада. След кратко колебание Удроу реши, че са от белгийската организация на белгиеца Блум. Сигурно се чудят сега дали след седмица няма да се събират и в негова чест, помисли си той с известна жестокост. До тях се нареждаше нелегалната прислуга на семейство Куейл — момчето за всичко Мустафа, южносуданката Есмералда и едноръкият угандиец с неизвестно име. А на първия ред, с две глави над своя мълчалив, потаен съпруг — гърка, се извисяваше натруфената фигура на Елена, кошмарът на Удроу, с бухналата си оранжева фризура, обкичена с траурните бижута от черен кехлибар на баба си, специално извадени за случая.

„Я кажи, скъпа, дали да си сложа черното бижу, или е малко прекалено?“ — бе поискала да знае тя в телефонен разговор с Глория в осем сутринта. Не без задни мисли Глория я бе посъветвала да бъде дръзка в избора си.

„На всеки друг, Ел, ако трябва да бъдем честни, черното бижу би стояло прекалено, ъъъ, знаеш как. Но с твоя цвят на косата, скъпа, хич не се колебай!“

И никакви полицаи, отбеляза със задоволство той. Нито местни, нито английски. Дали магията на Бърнард Пелегрин и тоя път бе свършила работа? Стискай палци, Санди!

Той хвърли още един поглед на Колъридж — пепелявосивия, изпит мъченик. Спомни си налудничавия разговор помежду им в резиденцията на върховния комисар миналата събота и го прокле за идиотската му нерешителност. Погледът му се спря върху ковчега на Теса, изложен за поклонение пред олтара, и върху жълтите фрезии на Джъстин, навреме набавени и надлежно закрепени върху капака. Очите му се изпълниха със сълзи, мислите му без предупреждение го върнаха там, откъдето бе тръгнал. Органът поде началните акорди на траурен химн и Глория, която знаеше текста на латински, вдъхновено запя. Представя си, че е в пансиона, ядно си помисли Удроу. Или в моя. Той мразеше еднакво и двете заведения. Санди и Глория, несвободни по рождение. Разликата между нас е, че аз знам това, а тя не. Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата си, смиром… Понякога ми се иска някой и мен да ме отпусне нанякъде. Да ме отпусне и да не се връщам. Но къде? Блуждаещият му поглед отново се спря на ковчега. Обичах те. Толкова ми е лесно да го кажа сега, вече в минало време. Обичах те. Имах манията да държа хората под контрол, без да мога да контролирам себе си, както любезно ми напомняше. Е, виж сега какво се случи с теб самата. И си помисли защо стана така!

Най-важното — не съм чувал за никакъв Лорбиър. Не познавам никакви дълкокраки унгарски красавици на име Ковач и не искам да слушам, отказвам да слушам разни недоказани, недоизказани теории, които звънят като камбани в главата ми, при това хич не искам и да мисля за стройните маслинени рамене на призрачната Гита Пиърсън, загърната в сарито си. Знам едно: след теб никой друг не бива да знае за плахото дете, скрито в моето войнишко тяло.

За да разсее мислите си, Удроу съсредоточено започна да изучава църковните витражи. Разни светци, всичките мъже, всичките бели, нито един Блум. Теса би побесняла, ако можеше да ги види. Един от витражите изобразява алегорична сцена: напето бяло момче е моряшко костюмче, заобиколено от горски животни, които го гледат с благоговение. Една хиена подушва кръв от десет километра. Сълзите отново заплашваха да бликнат; с усилие на волята Удроу се загледа в сцената със самия светец, патрона на църквата — онзи, с кръвожадния шотландски поглед и рижата брада. Какво ли си мислят пък тия за нас? — запита се той, когато замъгленият му поглед се премести от само себе си върху чернокожите лица от отсрещната страна. Какво ли сме си представяли, че вършим навремето, когато в името на белия си християнски бог и на рижавия шотландски светец сме превръщали тази страна в играчка за разни авантюристи и мошеници аристократи?

„Аз лично се опитвам да поправя стореното“ — отвръщаше ти, когато шеговито, в опит за флирт, ти задавах същия въпрос на дансинга в клуба „Мутайга“. Ала с всеки свой отговор ти обръщаше въпроса и го използваше като улика срещу мен самия: „А вие какво правите тук, мистър Удроу?“ Оркестърът свири лудо и ние трябва да танцуваме притиснати, за да можем да се чуваме. Да, това са гърдите ми — казват очите ти, когато моите крадешком поглеждат надолу. Да, това са бедрата ми и те се поклащат, докато ръцете ти ме държат през кръста. Можеш да ги огледаш и тях, ако искаш — хайде де, оплакни си очите. Повечето мъже го правят, защо ти да правиш изключение? „Според мен ние сме тук, за да помагаме на кенийския народ да стопанисва онова, което сме му предоставили“ — надуто заявявам аз, надвиквайки се с оркестъра. Тялото ти се стяга и отдръпва от мен, още преди да съм завършил изречението. „Ние не сме им предоставяли нищо — те сами си го взеха! С оръжие в ръка! Ние не сме им дали нищо. Нищо!“

Удроу рязко се извърна. Глория до него стори същото, а малко по-нататък и семейство Колъридж. Отвън се разнесе писък, последван от звук на разбито стъкло. През отворения портал Удроу видя как уплашени клисари в черни костюми трескаво затвориха металните порти на църковния двор, докато полицаи с лъскави шлемове формираха кордон покрай оградата, размахвайки големи палки с метални накрайници за разпръскване на демонстранти, сякаш бяха играчи на бейзбол, готвещи се да отбият топката. На улицата, където се бяха събрали студентите, като факел гореше дърво, а под него се виждаха няколко преобърнати автомобила, чиито пътници не смееха да излязат. Под окуражителния рев на тълпата една лъскава черна лимузина волво — същата като на Удроу — с мъка се накланяше на двете си колела под натиска на човешкия мравуняк. Тя се прекатури върху вратите си, после върху страничните прозорци и накрая с трясък се намести върху покрива си и застина неподвижно като своите посестрими. В този момент полицията се хвърли в атака. Ако бяха чакали нечий знак, той бе даден. Допреди миг бяха стояли безстрастно отстрани, а сега си проправяха кървава пъртина през бягащата тълпа, като тук-там се спираха, за да ударят по още някоя палка на вече падналите. Отнякъде долетя бронирана камионетка; половин дузина окървавени тела бяха нахвърляни вътре.

„Университетът е като барутен погреб, старче — бе казал Донъхю, когато Удроу се съветваше с него за рисковаността на мероприятието. — Спират се стипендии, персоналът не получава заплати, местата се пазят за богати тъпанари, общежитията са претъпкани, всички клозети са запушени, в коридорите се готви на дървени въглища, сградата може да лумне като кибритена клечка. Няма електричество, няма лампи за четене, няма учебници, от които да се чете. Най-бедните студенти излизат на улицата, защото правителството приватизира висшето образование, без да се съобразява с никого. Вече само богатите могат да си купят дипломи, изпитите масово се фалшифицират, а държавата насърчава студентите да следват зад граница. При това вчера двама студенти са били убити от полицията, а приятелите им отказват да се преструват, че нищо не е станало. Още нещо да искаш да знаеш?“

Църковните порти отново се разтвориха, органът засвири, божията служба можеше да продължи.

Жегата в гробището беше безмилостна и агресивна. Посивелият достолепен свещеник бе спрял да говори, но глъчката не намаляваше, а слънцето отгоре шибаше по лицата като камшик. От едната страна на Удроу от голям касетофон на батерии, собственост на група чернокожи монахини в сиви одежди, гърмеше рокверсия на „Аве Мария“. От другата му страна цял отбор футболисти по спортни фланелки, здравата подпийнали, се бяха събрали да оплачат свой починал съотборник. На летище Уилсън вероятно се провеждаше нещо като празник на авиацията, ако се съди по малките спортни самолети, прелитащи над главите им на всеки двайсетина секунди. Възрастният свещеник затвори молитвеника. Носачите се наведоха над ковчега, всеки грабна по една дръжка. Джъстин, все още сам, сякаш се олюля. Удроу направи крачка напред да го подкрепи, но Глория го възпря с желязната хватка на ръката си в черна дантелена ръкавица.

— Човекът иска да е сам, кретен такъв! — изсъска тя през сълзи.

От пресата не проявиха подобна тактичност. Те жадно бяха чакали именно този кадър: чернокожи носачи спускат убитата бяла жена в пръстта на Африка под погледа на измамения съпруг. Сипаничав фотограф, подстриган като моряк и обкичен с фотоапарати, подаде на Джъстин лопатка с пръст, за да го заснеме как я изсипва върху ковчега. Джъстин я отблъсна, без да го поглежда. В този миг погледа му привлякоха двама дрипльовци, които с мъка бутаха дървена количка със спукана гума към гроба; над ръбовете й преливаше циментов разтвор.

— Какво правите, моля ви се? — попита той толкова рязко, че лицата на всички присъстващи стреснато се извърнаха към него. — Би ли запитал някой тези двамата какво смятат да правят с цимента? Санди, нужен ми е преводач.

Без да обръща повече внимание на Глория, генералският син Удроу храбро пристъпи напред към бойната линия. Жилавата висока Шийла от отдела на Донъхю заговори мъжете, после се обърна към Джъстин.

— Казват, че така се прави за богатите — обясни тя.

— Какво се прави? Нищо не разбирам. Обясни ми, моля те.

— Излива се цимент. За да не разкопаят гроба вандали. Богатите мъртъвци ги погребват с накити, венчални халки, с хубави дрехи. Белите или уазунгу, както им викат, са предпочитана плячка за крадците. Само циментът може да ги спре.

— Кой ги е молил да правят това?

— Никой. Услугата струва пет хиляди шилинга.

— Да си вървят. Кажи им го, моля те, Шийла! Не желая услугите им и няма да им платя. Да си вземат количката и да се махат. — После, вероятно преценил, че тя няма да предаде думите му с достатъчна категоричност, Джъстин решително пристъпи към тях, застана между количката и зейналия гроб и сочейки с ръка над главите им като Мойсей, ги изкомандва: — Вървете си, моля ви. Веднага. Благодаря ви. — Тълпата се люшна встрани, раздели се на две по линията, указана от протегнатата му ръка, и двамата дрипльовци забутаха количката си обратно по отворения им път. Джъстин ги проследи с поглед, докато се стопиха в трептящата мараня. После се обърна вдървено, като оловен войник, и заговори на настръхналата глутница журналисти: — Бих желал и всички вие да си идете, моля ви. — Гласът му се чу отчетливо във внезапно настъпилата тишина. — Много сте любезни. Благодаря. Довиждане.

За всеобщо изумление журналистите заприбираха фотоапаратите и бележниците си и с по едно последно „Сбогом, Джъстин!“ наистина си тръгнаха. Джъстин зае самотен мястото си до главата на Теса. В този момент група африкански жени се появи изневиделица и застана в полукръг откъм долния край на гроба. Бяха облечени еднакво, като униформени — с ярки басмени рокли на сини цветчета, с къдрички, на главите със забрадки от същия плат. Поотделно бе трудно да бъдат различени в тълпата, но заедно се набиваха на очи. Жените запяха отначало тихичко; никой не ги ръководеше, нямаха диригент, повечето плачеха, но песента им звучеше доста стройно въпреки сълзите. Пееха в хор, последователно на английски и суахили, като с всяко повторение гласовете им придобиваха сила: „Ква хери, мама Теса, малка наша мамичко, сбогом…“ Удроу се опита да улови останалата част от текста. „Ква хери, мама Теса, приятелко наша любима, сбогом… Ти дойде при нас, мама Теса, малка наша мамичко. Ти ни даде сърцето си… Ква хери, мама Теса, сбогом!“

— Откъде се взеха пък тия? — процеди той през зъби, като се стараеше да не движи устните си.

— Оттам, долу — отвърна Глория и кимна по посока на гетото Кибера.

Пеенето се усили, докато ковчегът бавно се спускаше в изкопания гроб. Джъстин го изпрати с поглед, примигна, когато той се удари в дъното, после още веднъж, когато първите лопати пръст затропаха по капака и окаляха жълтите цветчета на фрезиите. Чу се нечовешки вой, кратък и пронизителен. Като в забавен кадър Удроу видя как Гита Пиърсън се строполи на колене и зарови лице в дланите си; после се изправи, подкрепяна от ръката на Вероника Колъридж, и отново застина неподвижно в скръбната си поза.

Джъстин ли извика Киоко? Във всеки случай Удроу не видя кога бе станало това. А може би момчето по собствено желание се бе приближило до него и без да се стеснява, го хвана за ръката. През бликналите отново сълзи Глория проследи с поглед как ръцете им се наместваха няколко мига една в друга, докато накрая се сключиха топло, като приятели. Опечаленият съпруг и опечаленият брат изпратиха ковчега на Теса в нейния последен път под африканската пръст.

Джъстин отпътува от Найроби още същата вечер. Удроу не бе предупредил своевременно Глория и тя се закле, че никога няма да му го прости. Масата за вечеря бе подредена за трима, Глория собственоръчно бе отворила бутилката бордо и бе сложила пълнената патица във фурната — имахме нужда да си повдигнем малко духа, Ел! — когато от коридора се чуха стъпки и сърцето й трепна от радост, че Джъстин е решил да й прави компания за по едно питие, само ние двамата, докато Санди чете комикси горе на децата. И изведнъж видя до вратата охлузената му чанта „Гладстон“, до нея стария сив куфар, който Мустафа му бе донесъл от къщи — опаковани, затворени и с багажни етикети, а до тях самият Джъстин, с шлифер, преметнат през едната, и с малка пътна чанта в другата ръка, изправен в очакване да й върне ключа от килера за вино.

— Джъстин, ама да не би да ни оставяш?!

— Ти беше невероятно мила с мен, Глория. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

— Извинявай, скъпа — провикна се бодро Удроу, който в този момент се спускаше през две стъпала по стълбите от горния етаж. — Малко потайност не вреди, нали разбираш. Не исках слугите да клюкарстват.

В този момент на входната врата се звънна кратко; беше шофьорът Ливингстън с някакво червено пежо, което бе заел от приятел, за да избегнат издайническите дипломатически номера на летището; на предната седалка седеше смръщен Мустафа, който бе заприличал на сянка.

— Но, Джъстин, ние трябва да дойдем с теб! Да те изпратим! Настоявам! Освен това искам да ти подаря един от моите акварели. Какво ще правиш, като пристигнеш? Има ли кой да те посрещне? — Глория хлипаше неудържимо. — Не можем да те оставим да си тръгнеш току-така… скъпи!

Последното бе формално предназначено за Удроу, но би могло със същия успех да се отнася и за Джъстин, понеже тя го произнесе, обърната към празното пространство между двамата, цялата обляна в сълзи — последните за един дълъг и тежък сълзлив ден. Хълцайки неудържимо, тя се вкопчи в Джъстин, тупаше го с юмрук по гърба и притискаше бузата си към гърдите му, шепнейки „не си отивай, Джъстин, моля те, миличък мой!“ и други, по-трудно разбираеми увещания, докато изведнъж храбро се отлепи от него, изблъска Удроу от пътя си и хукна по стълбите към своята спалня, затръшвайки вратата.

— Малко е превъзбудена днес — обясни Удроу, злорадо ухилен.

— Кой не е? — съгласи се Джъстин, като стисна предложената му ръка. — Благодаря ти още веднъж, Санди.

— Ще държим връзка.

— Разбира се.

— Сигурен ли си, че не искаш да те посрещнат в Лондон? Те настояват.

— Абсолютно съм сигурен, благодаря. Адвокатите на Теса ме очакват.

В следващия момент Джъстин вече крачеше към червеното пежо, от едната му страна Мустафа носеше чантата, а от другата Ливингстън — стария сив куфар.

— Оставил съм по един плик за всички ви при мистър Удроу — каза Джъстин на Мустафа в колата на път към летището. — А това да се предаде лично на Гита Пиърсън. Повтарям, лично.

— Знаем, че ти винаги ще бъдеш добър човек, господарю — каза пророчески Мустафа, като скри плика в гънките на памучното си яке. Но по гласа му личеше, че никога няма да прости на Джъстин, задето напуска Африка.

На летището, въпреки неотдавнашния ремонт, цареше хаос. Групи изтощени от слънцето туристи чакаха на дълги опашки, препираха се с екскурзоводите и бясно хвърляха раниците си на лентата за рентгенова проверка. Служителките на багажните гишета внимателно оглеждаха всеки билет и шушнеха нещо в телефонните слушалки. По високоговорителите се разнасяха неразбираеми съобщения, които хвърляха в паника пътниците, без да се отразят на невъзмутимата летаргия на носачи и полицаи. Но Удроу беше уредил всичко. Джъстин едва бе слязъл от колата, когато представителят на Бритиш Еъруейс изникна пред него и го поведе към своя закътан офис, далеч от погледите на тълпата.

— Бих желал и приятелите ми да дойдат с нас — помоли Джъстин.

— Няма проблем.

Докато Ливингстън и Мустафа припкаха по петите му, в ръцете на Джъстин се озова бордна карта на името на мистър Алфред Браун. Етикет със същото име бе прикрепен и към сивия куфар.

— Това тук ще го взема като ръчен багаж — каза той.

Представителят на Бритиш Еъруейс — русоляв младок от Нова Зеландия — претегли чантата на ръка и комично изпъшка от усилието:

— Семейното сребро, а, сър?

— На домакините ми — влезе в тона му Джъстин, но изражението на лицето му показваше, че въпросът не подлежи на обсъждане.

— Стига вие да можете да го носите, сър, няма проблем — каза русият чиновник, като му върна чантата. — Е, приятен полет, мистър Браун. Ще ви прекарам през залата за пристигащи, ако нямате нищо против.

— Много сте любезен.

Джъстин се обърна да си вземе „довиждане“ и стисна огромната лапа на Ливингстън с двете си ръце. Мустафа, на когото му бе дошло много, се бе измъкнал незабелязано. Без да изпуска чантата от ръцете си, Джъстин влезе в залата за пристигащи пътници, следвайки неотлъчно своя придружител. Изведнъж насреща му се изправи огромната фигура на едрогърда красавица без видима расова принадлежност, шест метра висока и метър и половина широка в ханша, която му се усмихваше подкупващо от единственото рекламно пано в цялата зала. Беше облечена в бяла престилка на медицинска сестра, а на всяко рамо имаше по три златни пчелички. Още три пчели се виждаха ясно върху горното джобче на престилката й, а в ръцете си държеше поднос с медикаменти, които предлагаше като бонбони на щастливо семейство родители и деца от различни раси. Върху подноса имаше за всекиго по нещо — за бащата шишенца златист сироп, който странно напомняше уиски; таблетки с шоколадова глазура, любимо лакомство за малките палавници; за майката — пълен набор козметични продукти, на етикетите на които голи богини сластно протягаха ръце нагоре към слънцето. Отгоре и отдолу на плаката с набиващи се в очи червеникавокафяви букви бе изписано жизнерадостно послание към цялото човечество:

Плакатът прикова вниманието му, както навремето бе приковал вниманието на Теса.

Докато го гледаше вцепенен, Джъстин дочу гласа й до себе си. Гласът на Теса — протестиращ, но развеселен. И двамата са замаяни от дългото пътуване, само преди минути са пристигнали тук направо от Лондон. И двамата за пръв път стъпват на африканска земя. Кения, Африка ги очакват. Но вниманието на Теса е погълнато изцяло от плаката.

— Джъстин, погледни! Не виждаш ли?

— Какво има? Какво да виждам?

— Откраднали са ни пчелите тия мизерници! Някой се мисли за Наполеон. Абсолютно нахалство! Безобразие! Направи нещо!

Така си беше. Нахалство. Безобразие. При това комично до немай-къде. Трите пчели на Наполеон, символ на славата му, скъпоценна емблема на нейния любим остров Елба, където този велик мъж бе прекарал първото си заточение, безсрамно продадени в робство от някакъв търгаш в далечна Кения. Замислен, сега Джъстин не можеше да се начуди колко отвратителни можеха да бъдат съвпаденията в живота.