Вечният градинар

24.

Въздухът в палатката е кисел, сгъстен и непоносимо горещ; мирише на гниеща трева и захабени дрехи, които никакво пране не може вече да изчисти. Има един дървен стол, но за да го освободи за сядане, Лорбиър трябва да намери място на лютеранска Библия, едно томче със стихове на Хайне, мъхеста пижама като за бебе и авариен комплект в раница за наблюдател, който съдържа малка радиостанция и сигнално фенерче. Когато столът е свободен, Лорбиър го предлага на Джъстин, а самият той присяда на ръба на походното легло и подпира главата си с ръце; потният му гръб се тресе, докато чака Джъстин да заговори.

— Моят вестник се интересува от историята на едно спорно ново лекарство против туберкулоза на име „Дипракса“, произвеждано от „Карел, Вита и Хъдсън“ и разпространявано на територията на Африка от фирмата „Трите пчели“. Не го забелязах по вашите рафтове. Освен това моят вестник смята, че истинското ви име е Маркъс Лорбиър и че вие сте добрата фея, пуснала този препарат на пазара.

Нищо по Лорбиър не трепва. Мокрият гръб, рижаво златистата коса, сгърбените му рамене остават неподвижни в уплашената тишина, която настъпва след думите на Джъстин.

— Както сигурно сам знаете, напоследък се вдига много шум относно страничните ефекти от „Дипракса“ — продължава Джъстин, след като обръща страниците на бележника си и прави съответната справка. — КВХ и „Трите пчели“ не могат вечно да опазят всичко в тайна. За вас самия би било изгодно да разкажете вашата версия преди останалите.

И от двамата се лее пот, и двамата са жертви на едно и също страдание. Жегата в палатката е толкова приспивна, че Джъстин се бои да не би и двамата да се разболеят едновременно от сънна болест и да заспят един до друг. Лорбиър става и крачи нервно из палатката като звяр в клетка. Също като мен, докато бях затворник на долния етаж у Глория, мисли си Джъстин, докато наблюдава как неговият пленник се спира и стреснато вижда образа си в едно тенекиено огледалце или пък се съветва с дървения кръст, закачен на платното над леглото му.

— Боже милостиви! Как ме откри бе, приятел?

— С питане. И с малко късмет.

— Ами, късмет! Не ме будалкай, приятел. За кого работиш?

Продължава да крачи. Тръсва глава, за да паднат капките пот от челото му. Обръща се внезапно, сякаш се бои, че Джъстин го следва по петите. Гледа го с подозрение и укор.

— Аз съм на свободна практика — казва Джъстин.

— Как ли пък не, приятел! Купувал съм журналисти като теб! Знам ви аз на вас номерата. Кой ти плаща?

— Никой.

— КВХ? Къртис? Аз им спечелих много пари, по дяволите!

— А също и те на теб, не е ли така? Според моя вестник ти притежаваш една трета от четирийсет и девет процента от фирмите, патентовали формулата.

— Аз официално се отказах от моя дял, приятел! И Лара от нейния. Това бяха кървави пари. „Вземете си парите — казах им. — Те са ваши. А в деня на Страшния съд господ да ви е на помощ!“ Това ми бяха точно думите, Питър!

— А пред кого по-точно ги изрече? — пита Джъстин, който не спира да пише. — Пред Къртис? Пред някой от КВХ? — Лицето на Лорбиър е застинало в маска на ужас. — Или пред Крик може би. Аха. Сега разбирам. Крик е бил връзката ти в „Трите пчели“. — И той записва „Крик“ в бележника си, бавно, буква по буква, защото ръката му се е размекнала от жегата. — „Дипракса“ обаче не беше толкова лошо лекарство, нали? Според моя вестник „Дипракса“ е едно добро лекарство, което обаче е пуснато прекалено бързо на пазара.

— Бързо, а? — изрича Лорбиър с горчива ирония. — Бързо значи. Приятел, тия типове искаха да получат резултати от изпитанията толкова бързо, че не бяха готови да изчакат дори един ден.

Думите му са прекъснати от мощна експлозия. Сякаш руският самолет от Джуба е пуснал една от своите бомби. Или пък кръвожадните конници препускат от север. А може би битката от петролните полета се е пренесла пред вратите на лагера. Палатката потреперва, огъва се и пак се изправя, готова да посрещне поредната атака. Въжетата трептят като струни, докато водната стихия шиба по платнения покрив. Самият Лорбиър сякаш не забелязва бурята. Той стои изправен в средата на палатката, притиснал с ръка челото си, сякаш се мъчи да си спомни нещо. Джъстин отмята платнището и през дъждовната стена преброява три покосени палатки и още две, които се свличат бавно пред очите му. От въжетата за пране се стичат водни завеси. Тревата се е превърнала в езеро, нивото на водата се повдига към основите на бунгалото. Мощни струи удрят по сламения покрив на заслона. После дъждът спира също толкова внезапно, както е започнал.

— И така, Маркъс — започва приятелски Джъстин, сякаш бурята е прочистила въздуха и вътре в палатката, а не само отвън. — Разкажи ми за Уанза. Тя ли бе повратната точка в живота ти? Моят вестник смята, че това е така. — Изпъкналите очи на Лорбиър не го изпускат дори за миг. Той се опитва да заговори, но от устата му не излиза звук. — Уанза от онова село, северно от Найроби. Уанза, която се премести да живее в гетото Кибера. А после я отведоха в болницата „Ухуру“, за да роди. Тя умря, а детето остана живо. Според моя вестник тя е била в една и съща стая с Теса Куейл. Възможно ли е това? Или Теса Абът, както самата тя се наричаше понякога.

Гласът на Джъстин си остава равен и безстрастен, той е един обективен журналист и нищо повече. И това спокойствие е до голяма степен неподправено, защото той не е свикнал да владее положението. Отговорността му идва твърде много. Инстинктите му за отмъщение са слаби. Високо над главите им боботи самолет на път към своята зона за пускане на провизии. Очите на Лорбиър се вдигат нагоре със слаба надежда. Идва спасение! Грешка. Спасението е за Судан, не за теб.

— Кой си ти, приятел?

Той е събрал целия си кураж, за да зададе този въпрос. Но Джъстин се прави, че не го чува.

— Уанза умря. Също и Теса. Също и Арнолд Блум, белгийски лекар от хуманитарна организация, неин добър приятел. Според моя вестник Теса и Арнолд са идвали по тия места, за да говорят с теб, само няколко дни, преди да бъдат убити. Моят вестник смята също така, че ти си направил пълни самопризнания пред Теса и Арнолд по въпроса за „Дипракса“, но също, че — разбира се, това са само предположения — веднага след като те са си тръгнали, си ги издал на бившите си работодатели, за да се застраховаш. Може би чрез радиограма до твоя приятел Крик. Името говори ли ти нещо?

— Боже милостиви, господи, Исусе Христе!

Маркъс Лорбиър гори на кладата. Той стиска с две ръце подпорния кол на палатката и се обляга на него сякаш за да се защити от атаката на Джъстин. Главата му е вдигната към небесата в няма молитва, устните му се движат беззвучно. Джъстин става от мястото си, взема стола и го поставя зад него, после го хваща за ръката и внимателно го слага да седне.

— Какво търсеха Теса и Арнолд, когато дойдоха тук? — пита той. Въпросите му са формулирани сухо и безпристрастно. Той не желае повече сълзливи самопризнания и молитви към бога.

— Търсеха доказателства за вината ми, човече, искаха да научат срамната ми история, да докажат моята греховна горделивост — шепне Лорбиър в отговор, попивайки лицето си с подгизнал парцал, който е извадил от джоба на късите си панталони.

— И намериха ли всичко това?

— Всичко, човече. Всичко до последно, кълна ти се.

— И го записаха на магнетофон?

— На два! Тая жена не се доверяваше на един магнетофон, та си беше донесла два.

Вътрешно усмихнат, Джъстин си отбелязва мислено юридическия професионализъм на Теса.

— Аз им се разкрих, унизих се до край. Разказах им самата гола истина и нека бог ми е свидетел. Нямах друг избор. Аз бях последната брънка на тяхното разследване.

— А казаха ли какво смятат да правят с информацията, която си им предоставил?

Очите на Лорбиър се разшириха, но устните му бяха стиснати, а тялото му остана неподвижно; дори за момент Джъстин си помисли, че може с божията милост да е умрял от сърдечен удар, но Лорбиър просто се напрягаше да си припомни нещо. Изведнъж заговори бързо и отривисто, думите му преминаха в крясъци — толкова нямаше търпение да си каже всичко, което му тежи.

— Искаха да представят доказателствата на единствения човек в Кения, на когото имаха доверие. Щяха да предадат цялата история на Лийки. Всички събрани от тях данни. Кения е длъжна сама да решава проблемите си, казваше тя. И според тях тъкмо Лийки бил човекът, способен да ги реши. Те бяха убедени в това. Предупредиха ме да внимавам. Тя ми каза: „Маркъс, скрий се някъде, приятел. Тука вече не е безопасно за теб. Намери си по-добро убежище или ще ти видят сметката, задето си ги издал.“

За Джъстин не е никак лесно да възпроизведе точните думи на Теса по тези трескави, накъсани изречения, но е убеден, че първата й грижа действително е била безопасността на Лорбиър, а не нейната собствена. А пък „ще ти видят сметката“ без съмнение е израз, който тя би използвала.

— А какво ти каза Блум?

— Блум ме нарече мошеник и шарлатанин, каза, че съм злоупотребил с доверието на хората. Право в лицето ми го каза, без увъртания.

— И с това, разбира се, те предизвика да го предадеш? — пита кротко Джъстин, но от кротостта му няма полза, защото Лорбиър вече плаче по-горчиво и от Удроу.

Сълзите му, протяжният му, жален вой отблъсват и вбесяват Джъстин, докато оня моли за милост и отчаяно се опитва да се изкара невинен. Лорбиър обича тоя препарат, приятел! Тоя препарат не заслужава да бъде отречен. Още няколко години, и той ще заеме достойно мястото си между най-великите открития на съвременната медицина. Трябва само да се доуточнят пиковите нива на токсичност, да се доизпипа дозировката, и толкоз! Вече се работи по въпроса, приятел! Докато дойде време лекарството да се пусне на американския пазар, всичко ще е тип-топ! Лорбиър обича Африка, приятел — така както обича цялото останало човечество; Лорбиър е добър човек, не заслужава да поема такава вина върху себе си. Ала докато се моли и стене, и се мята в безсилен гняв, той вече успява, по някакъв мистериозен начин, да се отърси от поражението и да се вдигне на крака. Изправя се на стола, изпъва рамене и самодоволна усмивчица на превъзходство заменя сълзите на разкаяние.

— Ама пък, от друга страна, виж ги само как се държаха помежду си, приятел! — възмущава се той, а гласът му лепне от дебелашкия намек. — Виж само моралната страна на собственото им поведение! Кой е по-голям грешник тук, питам аз?

— Не съм напълно сигурен, че разбирам накъде биеш — казва меко Джъстин, но в главата му се спуска защитна завеса между него и Лорбиър.

— Не четеш ли вестници, приятел? Не слушаш ли радио? Сам прецени и ми кажи какво мислиш! Една бяла хубавица като нея, при това омъжена, да остави оня чернокож доктор да се завира под полата й! При това навсякъде се представя с моминското си име, а крие името на законния си съпруг! Как смее да ми се влачи тук с любовника си и да ме разпитва, ей в тая, същата палатка, да разпитва Маркъс Лорбиър, една нагла лицемерка и развратница да ми търси сметка и да ми говори за морал!

Само че защитната завеса в главата на Джъстин сигурно се е повдигнала от единия край, защото Лорбиър сега го гледа право в лицето, сякаш вижда ангела на смъртта, който е дошъл да го отведе към Страшния съд.

— Божичко, приятел! Ти си оня! Съпругът. Куейл!

След последната доставка на храни за деня работниците са си тръгнали от лагера. След като оставя Лорбиър да се наплаче на воля в палатката си, Джъстин се настанява в един хамак и наблюдава вечерното представление: първо черните силуети на чаплите, които кръжат над главата му, снишават се и се издигат на фона на залеза. После мълниите, които раздират сумрака със своите резки, дълго отекващи залпове, след това влагата, която се вдига във въздуха като бял саван. И накрая звездите — толкова близки, че едва ли не могат да се докоснат с ръка.