Вечният градинар

20.

— Къде, по дяволите, си навира носа тоя ваш Куейл, а, Тим? — запита грубо Къртис, като завъртя огромното си туловище върху тока на обувката, за да погледне Донъхю право в лицето. Гласът му мощно отекна в стаята с размери на голям параклис, с гредоред от тиково дърво, масивни врати с панти като на затвор и африкански щитове, закачени по стените от декоративни дървени трупи.

— Куейл не е наш, Кени. Никога не е бил — отвърна стоически Донъхю. — Той си е чист дипломат.

— Какво му е чистото? Та той е най-големият хитрец и тарикат, който съм виждал. Ако толкова се тревожи за моя препарат, защо не дойде да ми го каже в очите? Вратата ми е широко отворена. Все пак не съм чудовище, нали? Какво иска тоя? Пари ли?

— Не, Кени. Мисля, че парите не го интересуват.

Какво гласище само, помисли си Донъхю, докато чакаше да узнае защо е извикан. Никога няма да се промени. Само знае да плаши и хленчи, да лъже и да се самоокайва. Но плашенето най-много му се отдава, поне засега. Този човек е лакиран, както си е с мръсотията. Призракът на гетото, откъдето е излязъл, никога няма да го напусне въпреки всичките учителки по правоговор, които идват нощем при него и си тръгват отчаяни.

— Какво го тормози толкова, Тим? Ти поне го познаваш, аз не.

— Жена му, Кени. Нещастен случай. Не помниш ли?

Къртис се извърна обратно към големия панорамен прозорец и вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш молеше африканския здрач да вразуми глупците. Зад непробиваемото от куршуми стъкло се стелеха смрачените ливади на имението му, а отвъд тях в далечината се плискаше езерото. По склоновете на хълма блещукаха светлинки. Няколко подранили звезди се опитваха да пробият синкавата вечерна мъгла.

— Жена му си получи каквото си търсеше — мъдро отбеляза Къртис със същия нажален тон. — Някакви палави местни момченца се погаврили малко с нея. Тя и без това обичаше да се заиграва с чернилки. Както я беше подкарала, направо си го просеше. Тук е Туркана, ако ме извиниш, не е графство Съри. Аз обаче все пак съжалявам за станалото. Много, много съжалявам.

Не чак толкова, колкото би трябвало, помисли си Донъхю.

Къртис притежаваше къщи от Монако до Мексико и Донъхю ги ненавиждаше всичките до една. Ненавиждаше вонята на йод, наплашените слуги и вечно вибриращите дъсчени подове. Ненавиждаше бюфетите за напитки с огледала отзад, ненавиждаше цветята без аромат, които сякаш го следяха с поглед — също като вечно отегчените проститутки, с които се обграждаше Къртис. В съзнанието на Донъхю всички тези неща — заедно с ролс-ройсите, частния реактивен Гълфстрийм и яхтата — се смесваха в един безвкусен, кичозен панаир, разпрострял се върху половин дузина държави. Но най-много от всичко ненавиждаше тази крепост във вид на ферма, нагло пльосната край бреговете на езерото Найваша, с оградите от бодлива тел и въоръжената охрана; ненавиждаше възглавниците от кожа на зебра и пода от червени плочки, килимчетата от леопардови кожи и диванчетата от кожи на антилопи, и бюфета за напитки, осветен отвътре в розово, и телевизора със сателитна антена, и сателитния телефон, детекторите на движение, алармените бутони и портативните радиостанции — Донъхю ненавиждаше от дъното на душата си всичко това, защото тъкмо тук, в тази къща, на това диванче, тапицирано с кожа от антилопа, бе седял, смирено и с шапка в ръка, безброй пъти през последните пет години, щом великият Кени Кей в своето капризно великодушие сметнеше за нужно да разпореди да го извикат, за да подхвърли някоя поредна клюка в ненаситната паст на британското разузнаване. Както го бяха извикали и тази вечер по причини, които тепърва щяха да му бъдат съобщени, а засега ръцете му бяха заети с отваряне на бутилка южноафриканско бяло вино, преди двамата с неговата скъпа Мод да седнат на масата на Кени Кей и да похапнат от езерната му сьомга.

започваше разтревоженото, строго секретно послание, съставено лично от регионалния директор в Лондон донякъде в стила на сатирика Удхаус.

— Защо изобщо дойде с кола? — запита обидено Къртис, все още загледан в безкрайните декари на своя частен кът от Африка. — Можеше да вземеш бийчкрафта, стига да се беше обадил. Дъг Крик беше инструктирал пилота да те чака. Или може би искаш да ме накараш да се чувствам виновен?

— Познаваш ме, шефе. — Понякога в пристъп на пасивна агресия Донъхю му викаше шефе, едно прозвище, запазено за вечни времена за директора на собствената му служба. — Обичам да карам. Смъкна си прозорците, вятърът ме брули в лицето. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие.

— По тия скапани пътища? Ти си се побъркал. Казах му го на Нашия човек. Вчера. Не, ще те излъжа… В неделя. „Кое е първото нещо, което вижда всеки турист, пристигащ на летище Кениата, още преди да се качи на автобуса и да иде на сафари?“ — питам го аз. „Не някакви идиотски лъвове и жирафи, господин президент. Вижда вашите пътища. Вашите разбити, изровени пътища.“ Ама Нашия човек си е свикнал да гледа само това, дето му изнася, там е бедата. Освен това той навсякъде, докъдето може, пътува с хеликоптер. „Същото е положението и с железниците — викам му. — Какво пък, използвайте затворници, ако трябва. Поне затворници тука дал господ. Пратете ги да работят по линиите и дайте на железниците възможност да си стъпят на краката.“ Пък той: „Защо не говориш с Джомо“ — вика. „С кой Джомо?“ — питам. „Джомо е новият министър на транспорта.“ — „Откога?“ — питам. „От този момент.“ По дяволите!

— По дяволите я — съгласи се покорно Донъхю и се усмихна, макар да нямаше никаква причина за усмивки. Продълговатата му глава с жълта, отпусната кожа и торбички под очите беше наклонена встрани и съвсем леко назад, жълтите му очички проблясваха, погледът му не изпускаше нищо, докато ръката му приглаждаше острите бодли на мустаците.

Като никога тишина изпълваше голямата къща. Африканските слуги се бяха разотишли пеша по селата си. Израелските телохранители — тези, които не патрулираха из района — бяха скупчени в къщата на пазачите и гледаха екшън филм с източни бойни изкуства. Докато чакаше да го пуснат да влезе, Донъхю си оплакна очите с две бързи убийства, при които жертвите бяха удушени с тел. Частните секретари и камериерът сомалиец бяха получили заповед да не напускат сградата за персонала в другия край на фермата. За пръв път в историята имението на Кени Къртис не се огласяше от телефонен звън. Само преди месец Донъхю трябваше да се надвиква с телефоните и да заплаши, че ще си тръгне, ако Къртис не му отдели няколко минути за разговор на четири очи. Тази вечер бе готов да се зарадва на електронното цвърчене на вътрешния телефон или на квакането на сателитния, който дремеше намусено върху количката си до огромното бюро.

Обърнал към Донъхю огромния си гръб на борец, Къртис стоеше до прозореца в поза, която според него трябваше да изразява дълбок размисъл. Облечен беше както винаги с бяла риза с двойни маншети и златни копчета с емблемата на „Трите пчели“ и тъмносин панталон; на краката си имаше лачени половинки с назъбени езици, а на дебелата си космата китка — часовник от масивно злато, тънък като монета. Ала погледът на Донъхю не се отделяше от черния му колан от крокодилска кожа. Доколкото познаваше и други дебели мъже, той бе забелязал, че коланът на панталоните им е винаги смъкнат надолу, а шкембето прелива отгоре. При Къртис обаче коланът стоеше абсолютно хоризонтално, като плътна черна линия, нарисувана през центъра на яйце. Боядисаната му черна грива беше зализана назад по славянски и се събираше на тила като гъша трътка. Пушеше пура, като при всяко дръпване се мръщеше с отвращение. Когато пурата го отегчаваше, Кени Кей я забравяше запалена върху първата изпречила му се мебел, а после обвиняваше слугите, че са му я откраднали.

— Предполагам, че знаеш какво е намислил тоя копелдак? — запита той.

— Мой ли?

— Куейл.

— Не мисля. Защо, трябва ли да знам?

— Не са ли ти казали? Или не ги интересува?

— Може пък да не знаят, Кени. Казаха ми само, че продължава делото на жена си, каквото и да значи това, че е прекъснал всякакви контакти с работодателите си и действа сам. Знаем, че жена му притежаваше имение в Италия; предполага се, че се крие там някъде.

— Ами шибаната Германия? — прекъсна го Къртис.

— Какво шибаната Германия? — запита Донъхю, имитирайки един стил на изразяване, който особено презираше.

— Бил е в Германия. Миналата седмица. Завъртял се е около някаква тайфа рошави либералчета, дето си точат ножовете за КВХ. Ако не бях толкова мекушав, отдавна да сме заличили името му от телефонния указател. Ама твоите хора в Лондон даже и не подозират това, така ли? Какво им дреме на тях! Заети са с по-важни дела. На теб говоря, Донъхю!

Къртис отново се бе обърнал кръгом и го гледаше в лицето. Грамадното му туловище беше приведено, моравата му долна челюст издадена напред. Едната му ръка бе пъхната дълбоко в джоба на огромните му като палатка панталони, а с другата държеше пурата си напред с огънчето, сякаш всеки момент се готвеше да я забие в черепа на Донъхю.

— Боя се, че тоя път си ме изпреварил, Кени — отвърна миролюбиво Донъхю. — Дали от моята служба следят Куейл? Нямам никаква представа. Застрашени ли са важни национални интереси? Съмнявам се. Дали нашият ценен източник Кенет Къртис има нужда от специална закрила? Ние никога не сме ти обещавали търговска закрила, Кени. Не смятам, че на света има някаква институция, било финансова, било друга, която може да си позволи това. И да оцелее.

— Върви да го духаш! — Къртис направи няколко крачки към Донъхю, приведен напред, подпирайки се като горила с огромните си длани на импозантната банкетна маса. Но Донъхю кротко се усмихваше под мустак и не се помръдна. — Аз мога да срина скапаната ти служба с един пръст, ясно ли ти е? — изкрещя Кени Кей.

— Скъпи приятелю, никога не съм се съмнявал в това.

— Аз храня ония хубавци, които ти плащат заплатата. Те идват при мен да ги повозя на яхтата си. Момичета. Черен хайвер. Шампанско. Като наближат избори, ме молят за някоя службичка. Служебни коли, пари, секретарки с големи цици. Аз имам бизнес с корпорации, дето изкарват десет пъти повече пари, отколкото твоята организация харчи за една година. Ако им разкажа всичко, дето го знам, с теб е свършено. Така че върви да го духаш, Донъхю!

— Ти също, Къртис, ти също — промърмори уморено Донъхю като човек, който не за пръв път слуша всичко това, което си беше самата истина.

В същото време обаче мозъкът му на оперативен работник трескаво разсъждаваше каква ли би могла да бъде причината за тази истерия и накъде ли щеше да избие. Къртис бе изпадал в подобни пристъпи на ярост и в миналото; Донъхю не помнеше вече колко пъти бе седял кротко на същото канапе в очакване бурята да премине или — в случай че обидите на Кени Кей минаваха всякаква мярка — се бе оттеглял тихомълком от стаята, докато оня го досрамееше и пратеше да го повикат, за да му се извини, понякога с помощта на някоя и друга крокодилска сълза. Но тази вечер Донъхю имаше чувството, че къщата е заредена с експлозив и всеки момент ще хвръкне във въздуха. Спомни си настойчивия поглед на Дъг Крик при портала, пресилената почтителност, с която го беше поздравил: „Добър вееечер, мистър Донъхю, как сте, сър, незабавно ще доложа на шефа!“ Сега той се вслушваше с нарастващо безпокойство в мъртвешката тишина, която се възцаряваше в стаята след всеки крясък на Къртис.

Силуетите на двама израелци от охраната преминаха бавно покрай панорамния прозорец, повели бясно дърпащи се кучета. Моравата беше осеяна с огромни жълти евкалиптови дървета. Сред надвисналите им клони скачаха черно-бели декоративни маймунки, при вида на които кучетата яростно лаеха и се опитваха да се изтръгнат от каишките си. Напояваната с езерна вода трева беше свежа и мека като кадифе.

— Твоите разбойници му плащат! — внезапно каза Къртис, удари обвинително с юмрук по масата и понижи глас за по-голям драматизъм. — Куейл е ваш човек! Изпълнява ваши нареждания, понеже целта ви е да ме прецакате. Така ли е?

Донъхю се усмихна многозначително.

— Така си е, Кени — каза сговорчиво той. — Колкото и налудничаво да звучи, позна. Направо удари в десетката.

— Защо ми причинявате това? Имам право да знам! Аз съм сър Кенет Къртис, по дяволите! Само миналата година съм дал половин милион лири дарения за партията ти. Снасям ви — на вас, на шибаното британско разузнаване — безценна информация, чисто злато. Правил съм ти — доброволно! — определени услуги с твърде деликатен характер. Аз съм…

— Кени — прекъсна го тихо Донъхю, — млъкни, ако обичаш! Не пред прислугата. Сега ме чуй. За какво ни е на нас да насърчаваме Джъстин Куейл да те будалка? Какво печелим ние от това? За какво й е на моята служба, дето и без това е затънала до гуша в работа, както винаги да опира пешкира за всичко в Уайтхол, за какъв дявол ни е сами да се прецакваме, като се лишим от един безценен капитал като Кени Кей?!

— Защото вие провалихте целия ми живот, затова! Защото вие сте казали на банките в Ситито да си поискат заемите. Десет хиляди работни места в Англия са под заплаха, ама на кого му пука, нали въпросът е да се подложи крак на Кени Кей. Понеже вие сте предупредили вашите политически приятелчета да си измият ръцете, защото аз и без това съм обречен. Така ли е? Така ли е? Питам те, така ли е?!

Мозъкът на Донъхю светкавично отся информацията от въпроса. „Банките са си поискали заемите от Къртис? Дали знаят в Лондон? И ако знаят, тогава защо Роджър не ме предупреди, за бога?“

— Много съжалявам, Кени? Кога стана това?

— Какво значение има кога, по дяволите! Днес. Следобед. По телефона и с факс. Уведомяват ме по телефона, пращат ми и факс за по-сигурно, а ако случайно не видя факса, оригиналът пристига след три дни по пощата.

Сигурно в Лондон знаят, помисли си Донъхю. Но ако знаят, защо ме държат на тъмно? Да се изясни!

— Банките дадоха ли ти някакво обяснение за решението си, Кени? — попита загрижено той.

— Сериозна загриженост за нарушения на търговската етика е главната причина, която ми изтъкнаха. Какви нарушения бе? Каква етика, по дяволите?! Какво разбират те от етика? Освен това загубата на пазарно доверие ги тревожела. Ами че кой я причини тая загуба на доверие? Те самите! Тревожни слухове се били появили. Майната им! Не ми е за пръв път.

— А твоите политически приятели, дето уж си измиват ръцете? Тези, дето уж сме ги предупредили, само дето не сме?

— Обади ми се някакъв мухльо от Даунинг Стрийт десет, уж от името на… и тъй нататък. Били вечно благодарни и прочие, но в днешно време трябвало да се правим на по-големи светци от папата, ето защо те ми връщат обратно щедрите дарения, направени на партията им, до каква сметка да ви ги преведем, моля, защото колкото по-бързо се заличат от нашите сметки, толкоз по-добре, и нека просто забравим за случилото се, а? Знаеш ли къде е той сега? Къде е бил преди две вечери и с кого се е срещал? — Донъхю примигна, потърси се и почти мигновено се досети, че Къртис говори вече не за обитателя на Даунинг Стрийт 10, а за Джъстин Куейл. — В Канада. В Саскечуан, неговата мамка! — изпуфтя Кени Кей в отговор на собствения си въпрос.

— И какво е правил там? — попита Донъхю, озадачен не толкова от факта, че Джъстин е могъл да стигне до Канада, а от лекотата, с която Къртис го бе проследил.

— Ходил е в някакъв университет. При някаква жена. Научен работник, представи си. Която си наумила, че трябва да разправя наляво и надясно как моето лекарство убива хора, което при това е в нарушение на договора й. Куейл я открил и се набутал под полата й. Само месец след смъртта на жена си. — Той извиси глас, сякаш се готвеше отново да избухне. — С фалшив паспорт, мамицата му! Кой му го е дал? Вие сте му го дали! Плащал навсякъде в брой. Кой му дава пари? Вие, жалки негодници. Всеки път, когато моите хора го засекат, той им се изплъзва като змиорка. Кой го е научил на тия номера? Пак вие!

— Не, Кени. Не сме ние. И по трите пункта. — Моите хора, помисли си той. Не вашите. Моите.

Къртис се напомпваше вътрешно за поредната серия крясъци. Те не закъсняха.

— Тогава защо му е притрябвало, ако ми позволиш да те запитам, на оня поплювко мистър Портър Колъридж да подава неточна и клеветническа информация на властите относно моята фирма и моето лекарство, та чак да заплашва да се обърне към пресата, ако не бъде предприета пълна и безпристрастна проверка от нашите господари и повелители, ония откачалки в Брюксел? И защо, по дяволите, твоите смотаняци допускат това, нещо повече, насърчават тоя никаквец да си разиграва коня?!

А ти откъде знаеш всичко това? — мълчаливо се питаше Донъхю. Защото дори изпечен и безскрупулен мошеник като Къртис не би трябвало да е в състояние да сложи косматите си лапи върху тази информация, тъй като тя му бе изпратена лично на него, на Донъхю, в шифрован и строго секретен вид само преди осем часа по специалния канал на службата. И все пак той бе успял да го стори — но как?! След като си зададе този въпрос, Донъхю, като истински професионалист, се зае да търси отговора. Той се усмихна с подкупващата си усмивка, този път искрено доволен, че на света все още бяха останали някои нещица, дето е почтено да се вършат между приятели.

— Разбира се — каза той. — Старият Бърнард Пелегрин ти е снесъл информацията. Много доблестно от негова страна. И тъкмо навреме. Предполагам, че при подходящ случай и аз бих сторил същото. Винаги съм имал слабост към Бърнард.

Без да изпуска зачервеното лице на Къртис от усмихнатия си поглед, Донъхю видя как отначало чертите му изразиха колебание, после се изкривиха в презрителна гримаса.

— Тоя жалък педал ли бе? Че аз му нямам вяра да си изпикае кучето в парка! Аз да му пазя такова топло местенце, след като се пенсионира, а той досега да не си е мръднал пръста да ме защити. Искаш ли? — запита Къртис, като му навря в лицето гарафа с коняк.

— Не мога, братко. По нареждане на доктора.

— Казвам ти, върви при моя доктор. Дъг не ти ли даде адреса му? Кабинетът му е в Кейптаун, ей го къде е! Ще ти уредя самолет. Абе направо вземи гълфстрийма.

— Малко ми е късно за смяна на конете, но ти благодаря, Кени.

— Никога не е късно.

Значи е Пелегрин, каза си Донъхю, потвърждавайки едно свое старо подозрение, докато наблюдаваше как Кени Кей си налива поредната смъртоносна доза от гарафата. Все пак поне някои неща са сигурни при теб, старче. Едното от тях е, че така и не се научи да лъжеш.

Преди пет години, тласкани от желание да свършат нещо полезно, бездетните Донъхю бяха отишли на гости на един беден африкански фермер в глухата провинция, който в свободното си време се опитваше да основе мрежа от детски футболни отбори. Единственият му проблем бяха парите: за камион, с който да кара децата на мачове, за екипи и други скъпоценни атрибути на спортната чест. Мод наскоро бе получила неголямо наследство, а след това Донъхю бе осребрил застрахователната си полица. Преди да се върнат в Найроби, двамата бяха обещали на фермера всичките тия пари, които да му бъдат изплащани на вноски през следващите пет години, и Донъхю се чувстваше по-щастлив отвсякога. Съжаляваше единствено, че бе отделил толкова малка част от живота си на детския футбол и толкова голяма на шпионажа. Странно защо се сети за това, докато наблюдаваше как Къртис полага масивното си тяло в тиковото кресло, кимайки с глава и намигайки като някой добър дядо. Твоят приказен чар вече не ми действа, приятелю, каза си той.

— Аз самият прескочих до Хараре преди няколко дни — хитро се изповяда Къртис, като се плесна с длани по коленете и се наведе напред за по-голяма интимност. — Оня тъп пуяк Мугабе си е назначил нов министър на инфраструктурата. Перспективно момче, ако питаш мен. Чел ли си нещо за него, Тим?

— Всъщност, да.

— Млад момък. Ще ти хареса. Помага ни при едно проектче, което сме започнали там. Много си пада по бакшишите. Направо ще ти отхапе ръката. Помислих си, че тази информация ще ти свърши работа. В миналото ни е вършила, нали тъй? Един момък, който приема бакшиши от Кени Кей, няма да откаже и на правителството на Нейно величество, нали тъй?

— Тъй, тъй. Благодаря. Добра идея. Ще предам където трябва.

Още кимане с глава и дяволито подмигване, придружено с голяма глътка коняк.

— Знаеш ли оня, новия небостъргач, дето аз го построих до магистралата Ухуру?

— Да, много е хубав.

— Миналата седмица го продадох на един руснак. Дъг вика, че бил някаква клечка в руската мафия. При това доста голяма клечка, както изглежда, а не някой дребосък от тия, дето само знаят да се перчат. Чувам, че подготвял голяма сделка за дрога с корейците. — Той се облегна назад в креслото и се загледа в Донъхю със загриженото изражение на стар приятел. — Ей, Тим! Какво ти става, изглеждаш ми нещо отпаднал.

— Нищо ми няма. Понякога ми прималява.

— От химиотерапията е. Казах ти да идеш при моя доктор, ама като не щеш… Как е Мод?

— Мод е добре, благодаря.

— Вземи яхтата. Поотпуснете се малко, само двамцата. Говори с Дъг.

— Благодаря ти още веднъж, Кени, но не желая да се афиширам прекалено, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Кени Кей въздъхна дълбоко, едрата му ръка падна като отсечена надолу и го плесна по хълбока; имаше вид, сякаш отново се готви да избухне. Той не прощаваше на онези, които дръзваха да отхвърлят щедростта му.

— Ти май нещо почваш да страниш от мен, а, Тим? Май моята компания не ти понася? Да не се гласиш и ти да ми обърнеш гръб като тия сополиви банкерчета?

— Разбира се, че не.

— Внимавай. От това само ти ще пострадаш. Та ти разправях за оня руснак. Слушай сега. Знаеш ли какво си е сдиплил тоя хубостник за черни дни? Показал го е на Дъг.

— Целият съм в слух, Кени.

— Аз построих подземие на небостъргача. Това днес почти никой не го прави, но аз си рекох, хайде, да има, за паркинг или нещо такова. Здравата се изръсих, ама аз съм си такъв. Четиристотин места за паркиране за двеста апартамента. А този руснак, ще ти кажа името му, да вземе на всяко място да набута по един бял камион със знака на ООН. Чисто нови, така казал на Дъг. Изпаднали от кораба на път за Сомалия. Та той иска да ги пласира. — Кени разпери ръце, смаян от собствения си разказ. — Представяш ли си? Руската мафия пласира камиони на ООН. И то на мен! Знаеш ли какво е искал от Дъг?

— Казвай.

— Да му ги внесе. От Найроби за Найроби. Той щял да ги пребоядиса, а от нас се иска само да оправим работата с митниците и да впишем камионите в нашите документи за внос, на партиди по няколко. Ако това не е организирана престъпност, здраве му кажи. Някакъв руски мошеник да краде от ООН посред бял ден, и то тук, в Найроби. Това си е направо анархия! А аз не обичам анархията. Затова ти снасям тази информация. Без пари, ей така. Гратис. С комплиментите на Кени Кей. Кажи им, че нищо не ти искам в замяна.

— Те ще изпаднат в екстаз.

— Искам тоя тип да бъде спрян, Тим. На място. Още сега.

— Колъридж или Куейл?

— И двамата. Искам Колъридж да престане да рови, искам оня тъп доклад на оная Куейл да се загуби…

Господи, този човек и това знае, помисли си Донъхю.

— А аз мислех, че Пелегрин вече ти го е загубил — оплака се той, намръщен като старец, който се бои, че му изневерява паметта.

— Остави Бърнард на мира! Той не ми е приятел и никога няма да бъде. Искам да кажеш на твоя мистър Куейл, че ако продължава да ми се мотае в краката, и господ не може да го спаси, защото той не играе вече само срещу мен, а срещу целия свят! Разбра ли? Щяха да му видят сметката още в Германия, ако не се бях застъпил за него. Чуваш ли какво ти разправям?

— Чувам те, Кени. Ще предам където трябва. Само това мога да ти обещая.

С мечешка пъргавина Къртис скочи от креслото и се понесе из стаята.

— Аз съм патриот! — изкрещя той. — Можеш ли да го отречеш, Донъхю? Аз съм патриот, мамицата му!

— Разбира се, че си патриот, Кени.

— Повтори. Аз съм патриот.

— Ти си патриот. Ти си Джон Бул, Уинстън Чърчил. Какво още искаш да кажа?

— Дай ми един пример за моя патриотизъм. Примери — колкото щеш. Дай ми само един пример, най-добрия, за който се сещаш. Веднага!

Накъде бие тоя? Донъхю все пак му даде пример:

— Ами, да вземем оная история в Сиера Леоне, миналата година…

— Разкажи ми я. Хайде де. Разказвай!

— Наш клиент искал оръжие и муниции, без да се споменават имена…

— Е, и?

— Та ние купихме оръжието…

— Аз купих оръжието, неговата мамица!

— Ти купи оръжието с наши пари. Ние ти осигурихме фалшив сертификат за краен потребител, в който пишеше, че е предназначено за Сингапур…

— Забравяш проклетия кораб!

— „Трите пчели“ наеха четирийсет хиляди тонен товарен кораб и натовариха оръжието. Корабът се изгуби някъде в мъглата…

— Искаш да кажеш, уж се загуби!

— … и трябваше да хвърли котва в едно малко пристанище близо до Фрийтаун, където нашият клиент и хората му чакаха да разтоварят пушките.

— А не бях длъжен да го правя, нали така? Можех да се откажа. Можех да ви река: „Бъркате ме с някого, сигурно търсите съседа!“ Но помогнах. Направих го от любов към родината, мамицата му! Понеже съм патриот! — Той понижи заговорнически глас: — Добре. Слушай сега какво искам от теб и от твоята служба. — Той крачеше из стаята и издаваше заповедите си с къси, отсечени изречения: — Искам човек от твоята служба, не от Форин Офис, те са едни посерковци, да иде лично в банките. И във всяка банка да намери — записвай си, ако трябва — по един истински патриот англичанин, може и англичанка. Слушай ме внимателно, защото ще трябва да им го предаваш дума по дума веднага щом се прибереш вкъщи довечера. — Къртис говореше с пророческия си глас. Леко фалцетен, леко разтреперан от вълнение, истински народен милионер.

— Слушам те най-внимателно — увери го Донъхю.

— Добре. Та значи каните ги всички заедно. Тия истински английски патриоти. Или патриотки. Събирате ги в някоя уютна зала с ламперии някъде в Ситито. Вие ги знаете тия места. И им казвате най-официално, в качеството си на Британски тайни служби, нещо от рода на: „Дами и господа! Оставете Кени Кей на мира. Няма да ви обясняваме защо. Просто го оставете на мира в името на короната. Кени Кей служи вярно на родината си, няма да ви обясняваме точно как, но той й служи и ще продължава да й служи. Дайте му три месеца отсрочка по дълговете, и ще направите голяма услуга на Англия, както вярно й служи Кени Кей.“ И те ще ви послушат. Ако един каже „да“, и останалите ще кажат „да“, защото са овце. И другите банки ще ги последват, защото и те са овце.

Донъхю никога не беше предполагал, че може да му стане жал за Къртис. Но сега изпита именно това чувство.

— Ще им предам, Кени. Бедата е там, че ние нямаме чак такава власт. Ако я имахме, отдавна да са ни разформировали.

Ефектът от тези думи беше много по-драстичен, отколкото бе очаквал. Къртис започна да крещи, крясъците му отекваха под дървения гредоред. Грамадните му ръце в бели ръкави се бяха вдигнали високо над главата като на свещенодействащ езически жрец. Стаята се тресеше от тътена на гърления му тираничен глас.

— Свършено е с теб, Донъхю! Ти си мислиш, че държавите управляват света. Върни се в неделното училище! Сега песента е „Бог да пази многонационалните компании“, ако случайно не си чул. Бих те помолил да предадеш още нещо на мистър Колъридж и на мистър Куейл, и на всички, дето си ги строил срещу мен. Кени Кей обича Африка. — С широк замах на цялата горна половина на тялото си той обгърна панорамния прозорец и езерото, обляно в мека лунна светлина. — И тая любов му е в кръвта, неговата мамица! Освен това Кени Кей обича лекарството си. Господ е създал Кени Кей, за да даде това лекарство в ръцете на всеки африканец, мъж, жена, дете, който има нужда от него. И той няма да се откаже да го направи, така че майната ви на всички! И ако някой се опита да застане на пътя на науката, сам си е виновен. Аз не мога повече да ги удържам тия момчета, нито пък ти можеш да ги удържиш. Защото това лекарство е изпитано от начало до край от най-добрите умове, които могат да се купят с пари, без изключение. И нито един от тях — гласът му се извиси в кресчендо на истерична заплаха, — нито един от тях никога не е казал дума против него. А сега се разкарай.

Докато Донъхю изпълняваше последната учтива покана, около него започнаха да се раздвижват сенки, да се чува хор от човешки гласове и лай на кучета; внезапно всички телефони в къщата зазвъняха.

След като напусна дома на Къртис, Донъхю се спря сред чистия нощен въздух, сякаш очакваше шумовете и миризмите на Африка да отмият мръсотията от него. Както винаги беше невъоръжен. Разкъсани облаци забулваха звездите. Под ярката светлина на охранителните прожектори акациевите дървета бяха като изрязани от жълта хартия. Той дочу писък на нощна птица и далечен рев на зебра. Огледа се, като задържаше погледа си най-вече върху неосветените места. Къщата беше построена върху издигната тераса, зад нея беше езерото, а пред нея — асфалтиран участък, който на лунната светлина приличаше на дълбок кратер. Колата му беше в центъра на асфалта. По навик той я беше паркирал далеч от всякаква растителност. Стори му се, че вижда движеща се сянка, и замръзна на място. Странно, мислите му се бяха насочили към Джъстин. Ако Къртис бе прав и Джъстин за толкова кратко време е бил засичан в Италия, Германия и Канада, при това пътувайки с фалшив паспорт, то това беше някакъв нов, непознат Джъстин, за чието съществуване той бе разбрал едва през последните седмици — единак, който се подчинява само на себе си; ранен и озлобен човек, обладан от единствената цел да разкрие докрай това, което в предишния си живот бе помогнал да бъде прикривано. Ако това беше истинският Джъстин и ако наистина си беше поставил такава цел, какво по-подходящо място да започне търсенето от крайезерната резиденция на сър Кенет Къртис, вносител и дистрибутор на „моето лекарство“?

Донъхю понечи да направи крачка към колата, но чу тих шум в непосредствена близост и застина, после едва чуто положи вдигнатия си крак на асфалта. На каква игра играем, Джъстин? На криеница? Това ти ли си или някоя декоративна маймунка? Следващият звук се чу съвсем ясно зад гърба му — беше стъпка. На човек или на звяр? Донъхю вдигна десния си лакът в самозащита и с мъка сподавил желанието да прошепне името на Джъстин, се извърна; на четири крачки от себе си видя Дъг Крик, който демонстративно държеше ръцете си отпуснати отстрани на тялото. Ръцете му бяха празни. Дъг беше едър мъж, на ръст колкото Донъхю, но наполовина на годините му, с широко бледо лице, руси коси и приятна, макар и леко женствена усмивка.

— Здрасти, Дъг — каза Донъхю. — Как я караш?

— Много добре, сър, надявам се, че и вие.

— Мога ли да ти услужа с нещо?

— Да, сър. Ще ви помоля да тръгнете по главния път, после завийте към Найроби и като стигнете до разклона за националния парк „Хелс Гейт“, отбийте там. Паркът е затворил преди около час. Пътят е неосветен. Аз ще ви чакам там след десет минути.

Донъхю подкара колата си по алеята с бугенвилии към портала на фермата, където пазачът насочи фенерче в лицето му, а после и вътре в колата, сякаш се боеше, че може да е задигнал някоя леопардова кожа от къщата. На екрана на телевизора източните бойни изкуства бяха отстъпили място на непрофесионално заснета порнография. Той бавно изкара колата на шосето, като се оглеждаше за хора и животни. Закачулени туземци клечаха или лежаха от двете страни на пътя. Самотни пешеходци с дълги тояги вдигаха бавно ръка за поздрав или на шега се преструваха, че ще се хвърлят под колелата. Той продължи напред, докато видя елегантната табелка на разклона за националния парк. Там спря, угаси фаровете и зачака. Зад него спря кола. Той отключи вратата откъм мястото до шофьора и я отвори на около една педя, за да светне лампичката. По небето нямаше нито облаци, нито луна. През предното стъкло на колата се виждаха ярки звезди. Донъхю различи съзвездията Телец и Близнаци, после и Рак. Крик се вмъкна на седалката до него и затръшна вратата; в колата настана пълен мрак.

— Шефът е отчаян, сър. Не съм го виждал така от… всъщност никога — каза Крик.

— Вярвам ти, Дъг.

— Нещо е започнал да изперква, между нас казано.

— Предполагам, че е напрегнат — съчувствено каза Донъхю.

— Цял ден седя в централата и го свързвам. Първо лондонските банки, после Базел, после отново банките; разни финансови фирми, за които не е и чувал, му предлагат заеми при четирийсет процента месечна капитализирана лихва; накрая и глутницата плъхове, както им вика — политиците де. Човек не може да се сдържи и дава ухо, нали така? — Майка с дете на ръце плахо подраска по предното стъкло с тънката си като клечка ръка; Донъхю свали прозореца и й подаде сгъната банкнота от двайсет шилинга. — Ипотекирал е къщите си в Париж, Рим и Лондон, вече плаща наем за собствения си дом в Сътън Плейс, Ню Йорк. Търси купувач за тъпия си футболен отбор, но кой глупак ще се излъже? Днес помоли своя приятел от „Креди Сюис“ за двайсет и пет милиона долара, обеща да му върне трийсет в понеделник. Освен това КВХ го дърпат за неизплатени суми по договорите. Ако не им плати, ще му вземат компанията.

До прозореца се бяха събрали три човешки фигури — семейство бежанци, дошли отнякъде, тръгнали за никъде.

— Да ги опухам ли, сър? — попита Крик и посегна към дръжката на вратата.

— Няма да правиш нищо подобно — рязко му нареди Донъхю. Той запали двигателя и бавно премести колата, докато Крик продължаваше да говори.

— Той нищо не прави, само им крещи. Направо да ти е жал да го гледаш. КВХ не му щат парите. Те искат да му отнемат бизнеса, както знаехме всички още отначало, с изключение на него. Не знам докъде ще стигне, като почнат трусовете.

— Съжалявам, Дъг. Аз все си мислех, че вие двамата с Кени сте като баща и син.

— И аз, сър. Признавам, че не ми беше никак лесно да взема решение да ви заговоря. Аз не съм някой двуличник, нали така?

Групичка изгонени от стадото мъжки газели се бяха събрали край шосето и ги гледаха с любопитство.

— Какво искаш от мен, Дъг? — запита Донъхю.

— Мислех си дали няма да се намери някаква работа за мен, сър. Нещо неофициално, ако трябва някой да бъде проследен или посетен. Или ако потрябват някакви специални документи. — Донъхю слушаше не особено впечатлен. — Освен това имам един приятел. От службата в Ирландия. Живее в Хараре, аз там не стъпвам.

— Е, и какво?

— Ами опитали се да го наемат. Той е на свободна практика, така да се каже.

— Да го наемат за какво?

— Някакви хора, приятели на негови приятели от Европа, му предложили много мангизи да затвори устата на някаква бяла жена и нейния чернокож приятел горе, край Туркана. Много спешно, от днес за вчера. Тръгване вечерта, пращат му кола.

Донъхю отби в банкета и отново спря.

— Дата?

— Два дни преди убийството на Теса.

— Приел ли е поръчката?

— Разбира се, че не, сър.

— Защо?

— Не е такъв тип. Първо, не посяга на жени. Бил се е в Руанда, в Конго, стига му. Повече не докосва жена.

— Какво е направил тогава?

— Посъветвал ги да говорят с други хора, които не са толкова придирчиви.

— Кои са тия други хора?

— Не казва, мистър Донъхю. Пък и да искаше да каже, аз нямаше да го слушам. Някои неща са твърде опасни, по-добре да не ги знаеш.

— Май нямаш кой знае какво да предложиш.

— Е, той е готов да опише ситуацията в по-широки параметри, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не разбирам. Аз купувам дати, имена и места. На дребно. Срещу пари в плик. Не ме интересуват широките параметри.

— Аз мисля, че ако махнем терминологията, той просто иска да каже следното: бихте ли желали да закупите историята за това, което се случи с доктор Блум, включително карта на местността? Само че моят приятел много обича да пише, та той е съставил подробно описание на събитията около езерото Туркана в частта, отнасяща се до доктора, така както са му предадени от неговите познати. Специално за вас при условие, че получи добра цена.

Около колата се бе събрала нова групичка нощни скитници, предвождани от възрастен мъж с дамска шапка с широка периферия и копринена панделка.

— Струва ми се, че това са пълни глупости.

— Не са глупости, сър, това е самата истина. Знам, че е истина.

Донъхю потръпна. Знаеш ли? — помисли си той. Откъде знаеш? Или твоят приятел от Ирландия се казва Дъг Крик?

— Къде е? Описанието на събитията, дето уж го е написал?

— Ще кажа само, че е подръка, сър.

— Ще бъда в билярдната на хотел „Серена“ утре по обяд за около двайсет минути.

— Моят приятел очаква да получи петдесет бона, мистър Донъхю.

— Ще ти кажа колко ще получи, след като видя стоката.

Донъхю шофира цял час, като се мъчеше да избегне дупките по пътя, без да намалява скоростта. Един чакал се стрелна пред фаровете му на път за резервата. Група жени от фермата за цветя наблизо му махнаха на автостоп, но този път той не спря. Дори когато минаваше покрай собствената си къща, той отказа да намали, а продължи право към Британската мисия. Езерната сьомга щеше да почака до утре сутринта.