Вечният градинар

16.

Джъстин пристигна в градчето Билефелд недалеч от Хановер след два тревожни дни, прекарани в пътуване с влак. Той се разписа като Аткинсън в книгата за гости на скромния хотел срещу гарата, поразгледа града и хапна нещо, колкото да не е гладен. А когато се стъмни, достави писмото. Така постъпват всички шпиони, каза си той, докато крадешком се приближаваше към неосветената ъглова къща. Тази наблюдателност се научава още в люлката. Така се пресича тъмна улица, оглеждат се всички входове, завива се зад ъгъла — мен ли чакате, моля? Не съм ли ви виждал някъде? Но едва бе пуснал писмото в кутията, когато здравият му разум се обади: какъв шпионин си ти, кретен такъв, можеше да изпратиш писмото по някое такси! А сега, докато отново приближаваше към същата ъглова къща, но вече по светло, пак го загризаха страхове, но този път различни: къщата не се ли наблюдава? Дали не са ме видели снощи? Дали няма да ме арестуват веднага щом стигна? Дали някой не се е обадил в „Дейли Телеграф“ и не са открили, че не съществувам?

По време на пътуването с влака той бе спал много малко, а последната нощ в хотела изобщо не мигна. Този път не носеше със себе си обемисти папки хартия — никакви платнени куфари повече, никакъв лаптоп с принадлежности. Всичко, което трябваше да се запази, бе изпратено на страховитата леля на Хам в Милано. Това, без което можеше да се мине, лежеше на три и половина метра дълбочина на дъното на Средиземно море. Освободен от товара си, той се движеше със символична лекота. Чертите на лицето му бяха изопнати, очите му блестяха. Беше доволен, че най-после мисията на Теса бе станала и негова.

Къщата на ъгъла се оказа пететажен тевтонски замък с кулички. Приземният етаж беше нашарен на райета като джунгла; на дневна светлина райетата се оказаха яркозелени и оранжеви. Предишната вечер в светлината на натриевата улична лампа му се бяха сторили черни и мъртвешки бели. Един от горните етажи беше украсен със стенопис на щастливо ухилени деца от различни раси, които му напомниха махащите дечица от лаптопа на Теса. Същите деца го гледаха на живо от прозореца на приземния етаж, седнали в полукръг около изтормозената си учителка. На съседния прозорец имаше нагледно табло с въпрос — как расте шоколадът? — и отговор във вид на нагърчени от времето фотоси на какаови зърна.

Като си даваше вид, че търси нещо друго, Джъстин подмина сградата, после зави рязко вляво и продължи да крачи по улицата, зачетен в табелките с имена на съмнителни медици и психиатри. В една цивилизована държава никога не се знае. Покрай него премина полицейска кола, гумите й разплискаха локвите. Двамата полицаи, мъж и жена, го изгледаха с безизразни лица. На отсрещния тротоар двама възрастни мъже с меки шапки и черни шлифери имаха вид, сякаш очакват погребална процесия. Прозорецът зад тях беше със спуснати завеси. Три жени на тротинетки плавно се спускаха по склона. Надпис със спрей на една стена изразяваше подкрепа за палестинската кауза. Той се върна до многоцветния замък и застана пред входната врата с изрисуван зелен хипопотам. Същия хипопотам, но по-малък, имаше и до бутона на звънеца. Отгоре, издаден напред като нос на древен кораб, го гледаше богато украсен еркерен прозорец. Предишната вечер бе стоял на същото място, за да пусне писмото си. Кой ли го бе видял тогава през прозореца? Изтормозената учителка му направи знак да мине през другата врата, но тя се оказа заключена и залостена. Той й обясни с извинителен жест положението.

— Трябвало е да я оставят отворена — изсъска неумилостивена тя, след като плъзна тежките резета и го пусна да влезе.

Джъстин отново се извини и предпазливо запристъпва между насядалите дечица, като ги поздравяваше с „gruss dich“ и „guten Tag“, но нуждата да бъде нащрек бързо изчерпа запаса му от любезности. Той се изкачи по стълбището, задръстено с подпрени велосипеди и детска количка, и се озова в един коридор, който за бдителния му взор изглеждаше мебелиран само с най-необходимото: чешмичка за пиене на вода, фотокопирна машина, голи полици, купища справочна литература и сгънати кашони, натрупани направо на пода. През отворената врата се виждаше млада жена с рогови очила и поло, вперила поглед в компютърен екран.

— Аз съм Аткинсън — каза той на английски. — Питър Аткинсън. Имам уговорена среща с Биргит от „Хипо“.

— Защо не телефонирахте?

— Пристигнах в града късно снощи. Казах си, че е по-добре да оставя бележка. Може ли да я видя?

— Не знам. Питайте нея.

Той я последва до края на коридора, където имаше две двойни врати.

— Твоят журналист е дошъл — обяви жената на немски, сякаш под журналист трябваше да се разбира таен любовник, и се върна на поста си.

Биргит беше дребна и подвижна, с розови бузи, руса коса и закачливо-присмехулно изражение на лицето. Усмихваше се често и заразително. Стаята й беше почти гола като коридора, със същата безлична спартанска атмосфера.

— В десет е нашето съвещание — обясни тя леко задъхано, докато стискаше ръката му. Говоримият й английски беше същият като този на писмата й. Той нямаше нищо против. Мистър Аткинсън не желаеше да привлича излишно внимание със своя немски.

— Искате ли чай?

— Благодаря. Няма нужда.

Тя придърпа два стола до ниската маса и седна на единия.

— Ако е за обира, нямам какво да кажа.

— Какъв обир?

— Няма значение. Взети бяха няколко неща. Може би имахме твърде много вещи. Сега вече нямаме толкова.

— Кога беше това?

Тя вдигна рамене.

— Отдавна. Миналата седмица.

Джъстин извади бележник от джоба си и го разгърна на коляно, както бе виждал да прави Лесли.

— Искам да ви питам за вашата работа — започна той. — Моят вестник планира серия от статии за фармацевтичните компании и Третия свят. Работното заглавие е „Търговците в медицината“. Как в страните от Третия свят потребителят няма думата. Как, от една страна, има страшни болести, а от друга — тлъсти печалби. — Той се опитваше да говори като журналист, но не беше убеден, че се получава. — „Бедните нямат пари, затова нека мрат. Докога ще продължава всичко това? Средствата са налице, липсва само добра воля.“ Нещо такова.

За негова изненада тя се усмихваше широко.

— И очаквате отговор на тези няколко прости въпроса преди десет?

— Ако можете просто да ми кажете, с какво точно се занимава „Хипо“? Кой ви финансира, каква е сферата ви на дейност, така да се каже? — каза важно той.

Докато тя говореше, той си записваше на коляно в бележника. Тя бодро зарецитира наизустените декларации, а той си даваше вид, че я слуша внимателно и си води бележки. В същото време си мислеше, че тази жена е била приятелка и съюзник на Теса, без изобщо да се познават, и че ако се бяха запознали, и двете щяха да се поздравят за избора си. Мислеше си, че за един обир би могло да има най-различни причини, между другото и като прикритие за монтиране на устройства, произвеждащи определен вид продукция, каквато във Форин Офис се използва за определени цели и до която имат достъп само определени хора… Спомни си как по време на специалния курс ги бяха водили в някаква мрачна лаборатория в едно мазе зад Карлтън Гардънс, където курсистите с възхищение се бяха запознали с най-новите местенца за монтиране на свръхминиатюрни подслушвателни устройства. Саксии, лампиони, телефонни розетки, гипсови орнаменти и рамки за картини бяха вече минало; сега електронен бръмбар може да се сложи практически във всичко, от телбода на бюрото на Биргит до канадката й, закачена на куката на вратата.

Той си бе записал това, което му беше необходимо, както и тя явно си бе изрецитирала всичко, което й се струваше важно; сега Биргит се надигна от стола си и започна да рови в нагледните материали по лавиците, за да му даде нещо за домашно четене на изпроводяк. Съвещанието в десет щеше да започне всеки момент. Докато търсеше, тя разсеяно спомена германската Федерална лекарствена агенция, като уточни, че това е само плашило за наивници. А пък Световната здравна организация получава парите си главно от Америка, добави презрително тя, затова се кланя на големите корпорации, уважава само печалбите и се плаши от всякакви радикални решения.

— Идете на който и да било форум на СЗО, и какво ще видите? — запита реторично тя, като му навря в ръката стиска дипляни. — Лобисти. С дузини. Рекламни агенти на фармацевтични компании. Поне от една голяма фирма, най-често от три-четири. „Заповядайте на обяд. Заповядайте в нашия клуб през почивните дни. Четохте ли онази прекрасна статия от професор еди-кой си?“ А и хората в Третия свят не са много проницателни. Нямат нито пари, нито опит. С дипломатичен език и повече гъвкавост големите компании винаги могат да ги надхитрят.

Изведнъж тя спря да говори и се намръщи. Джъстин държеше бележника си разтворен, за да може Биргит да прочете написаното. Държеше го близо до лицето си, за да се вижда изражението му; надяваше се, че то ще я успокои и ще й вдъхне доверие. С показалеца на свободната си ръка той й направи знак да мълчи.

Тя прочете посланието, погледът й се плъзна по вдигнатия пръст и се спря в очите му, докато той запълни тишината с първото, което му дойде наум:

— Значи според вас е необходимо да се създаде независима световна институция, която да има контролни функции и да служи за коректив на тези компании? — запита той, неволно повишил тон. — Да ограничи влиянието им?

— Да — отвърна тя напълно спокойно. — Мисля, че това е една прекрасна идея.

На излизане той мина покрай жената с полото и приветливо й махна за сбогом, както му се струваше, че подобава на журналист.

— Приключих — увери я той. — Тъкмо си тръгвам. Благодаря за съдействието. — И да не ви хрумне да се обаждате в полицията, че при вас има някой, който не е това, за което се представя, добави той наум.

Джъстин премина на пръсти през класната стая и се опита още веднъж да си изпроси усмивка от изтормозената учителка. „За последен път“ — промърмори извинително той, но единствените, които му се усмихнаха, бяха децата.

На улицата двамата възрастни мъже с шлифери и меки шапки още чакаха своята погребална процесия. В паркирано до тротоара ауди две млади жени разучаваха географска карта. Джъстин се прибра в хотела и внезапно му хрумна да попита на рецепцията дали няма поща за него. Нямаше. Когато се качи в стаята, той откъсна компрометиращата страница от бележника си, после и следващата, защото написаното се беше отпечатало и на нея от натискането на молива. Изгори и двете страници в мивката и пусна аспиратора, за да разкара дима. После легна на кревата, като се питаше какво ли правят шпионите, за да си убиват времето. Беше задрямал, когато звънна телефонът. Вдигна слушалката и се сети да каже: „Аткинсън“. Беше домакинката на хотела. Просто проверявала, обясни тя; извинете, моля. Проверява какво, за бога? Но шпионите не задават такива въпроси на глас. Те гледат да не ги забелязват излишно. Шпионите лежат на бели чаршафи в сиви градчета и чакат.

Старата крепост на град Билефелд се издигаше на висок зелен хълм, от който се виждаха други хълмове, вечно забулени в облаци. Паркинги, маси за пикници, тревни площи, оформени от общината под обраслите в бръшлян зъбери. През летния сезон крепостта беше любимо място за отмора на местните граждани, които се разхождаха, без да бързат, по сенчестите алеи, наслаждаваха се на цветните лехи и обилно поливаха с бира обяда си в Ловния ресторант. Но през сивите дъждовни месеци цялата местност имаше тъжен и запустял вид; така беше и тази вечер, когато Джъстин, подранил с двайсет минути, плати на шофьора на таксито и тръгна да разузнае мястото на срещата. Празните паркинги, наместени в извивките на крепостните стени, бяха изровени от дъжда. По подгизналите ливади стърчаха ръждиви табелки, които го предупреждаваха да държи кучето си на каишка. На една пейка под надвисналите бойници седяха двама ветерани, увити в шалове, и го наблюдаваха. Дали не бяха същите двама мъже с меки шапки, които тази сутрин бяха чакали закъснялата погребална процесия? Какво ме зяпат така? Да не им приличам на евреин? Или на поляк? Колко време трябва да мине, докато тази ваша Германия стане една обикновена, скучна европейска държава?

Към крепостта водеше само един път и Джъстин закрачи по него, като се опитваше да избягва канавките, пълни с гниещи листа. Когато пристигне, ще я изчакам да паркира, преди да я заговоря, реши той. И колите имат уши. Само че тази на Биргит нямаше, защото не беше кола, а велосипед. Отдалеч тя му заприлича на призрачна ездачка, пришпорваща своя противящ се жребец нагоре по склона, докато вятърът издуваше пластмасовия дъждобран на гърба й. Светлоотражателните каишки, кръстосани на гърдите й, напомняха щит на кръстоносец. Скоро привидението се превърна в същество от плът и кръв — не призрачен ангел, нито задъхан вестоносец от някоя далечна битка, а млада майка. От дъждобрана надничаха не една, а две глави; втората беше русата главичка на малко момченце, завързано с ремъци в детско столче на багажника; неопитното око на Джъстин го оцени на не повече от осемнайсет месеца по скалата на Рихтер.

Видът на двамата беше толкова неизказано приятен, абсурден и сгряващ душата, че за пръв път след смъртта на Теса той избухна в искрен, гърлен, невъздържан смях.

— Но нима очаквахте да намеря гледачка толкова бързо? — запита Биргит, леко засегната от неговата веселост.

— Не, не съм очаквал. Няма нищо, всичко е прекрасно. Как се казва?

— Карл. А вие?

Карл ти праща много здраве… Количката слонче, която изпрати на Карл, направо го побърка… Пожелавам ти и твоето бебче да бъде хубаво като Карл.

Той й показа паспорта на Джъстин Куейл. Тя го прелисти — име, възраст, снимка, особени белези, — като през цялото време поглеждаше към него за сравнение.

— Бяхте й казали, че е waghalsig — подметна той и видя как угрижените й черти се разтегнаха в широка усмивка; тя свали със замах дъждобрана си, сгъна го и му подаде да държи велосипеда, докато свали Карл от детската седалка. На гърба си беше препасала раничка. След като постави детето на земята, тя разкопча багажните чанти на велосипеда и се извърна, за да може Джъстин да прехвърли в джобовете на раничката й съдържанието на чантите: биберона на Карл, пакет бисквити, резервни памперси и два сандвича с шунка и жълто сирене, завити поотделно във восъчна хартия.

— Днес ял ли си, Джъстин?

— Не много.

— Ето. Можем да хапнем. Така няма да сме толкова нервни. Карлхен, du machst das bitte nicht! Не прави това, моля те! Да се поразходим. Карл може да ходи безкрайно.

Нервни ли? Кой е нервен? Като се правеше, че оглежда надвисналите дъждовни облаци, Джъстин се извъртя на токовете си с вдигната нагоре глава и погледна косо назад. Двамата възрастни часови бяха на поста си.

— Въобще не знам колко и какво точно се изтри — оплака се той на Биргит, след като й разказа историята за лаптопа на Теса. — Струва ми се, че вътре имаше още много кореспонденция между вас двете, която тя не си бе дала труд да разпечата.

— Прочетохте ли за Емрих?

— Да, че емигрирала в Канада. Но че все още работела за КВХ.

— Не знаете ли в каква ситуация е сега тя? За проблема й?

— Знам, че с Ковач са скарани.

— Ковач не е никой. Емрих е скарана с КВХ.

— За какво, по дяволите?!

— Заради „Дипракса“. Тя смята, че е констатирала някои много негативни странични ефекти. От КВХ смятат обратното.

— Направили ли са нещо по въпроса? — попита Джъстин.

— Засега само са провалили кариерата и репутацията й.

— И това е всичко?

— Да.

Известно време вървяха, без да разговарят; Карл подтичваше пред тях, събираше гнили диви кестени по алеята и трябваше да му ги вадят от ръцете, преди да си ги сложи в устата. Заоблените върхове на хълмовете стърчаха като острови над спусналата се вечерна мъгла.

— Кога е станало това?

— Сега, в момента. Тя е уволнена от КВХ, съкратена е от ректората на университета „Доуз“ в Саскечуан и е извадена от състава на университетската болница. Опитала се да публикува статия в медицинско списание със своите заключения за „Дипракса“, но в договора й с КВХ имало клауза за конфиденциалност, така че те я дали на съд, също и списанието дали на съд и сега не се разрешава да се продава броят.

— Под съд. Не на съд, под съд.

— Все едно.

— И ти разказа ли на Теса всичко това? Тя сигурно е изпаднала в шок.

— Разбира се. Разказах й.

— Кога?

Биргит вдигна рамене.

— Може би преди три седмици. А може би преди две. Нашата кореспонденция също се загуби.

— Искаш да кажеш, че са заразили и твоя компютър?

— Откраднаха го. При обира. Аз не бях свалила писмата й на дискети, нито ги бях отпечатала. Та така.

Та така, съгласи се мълчаливо Джъстин.

— Имаш ли представа кой го е откраднал?

— Никой. Така е с корпорациите — никога никой не е виновен. Големият бос се обажда на по-малкия бос, а той на заместника си, който разговаря с шефа на охраната, а той със своя заместник, който разговаря с приятелите си, които разговарят с техните приятели. Така стават тия неща. И после никой нищо не е направил. Не и корпорацията. Нито босът, нито по-малкият бос, нито заместникът му, нито шефът на охраната, нито неговият заместник. Няма документи, няма чекове, няма договор. Никой нищо не знае. Никой не е бил там, но извършеното е извършено.

— А какво казва полицията?

— О, германската полиция е страшно заета. Ако ви се е загубил компютър, уведомете застрахователната компания и си купете нов. Не занимавайте полицията. Ти познаваш ли Уанза?

— Само от болницата. Беше вече много болна. Теса писа ли ти за Уанза?

— Писа, че била отровена. Че Лорбиър и Ковач я посещавали в болницата и че бебето оживяло, но Уанза починала. Че лекарството я убило. Може би в комбинация с други. Може би е била твърде слаба, не е имала достатъчно подкожна тлъстина, за да се справи с лекарството. Може би, ако й бяха дали по-малка доза, е щяла да оживее. Може би в КВХ ще оправят фармакокинетиката, преди да почнат да продават препарата в Америка.

— Така ли каза? Имам предвид Теса.

— Точно така. „Уанза беше едно опитно зайче. Аз я обичах, а те я убиха. Теса“

Джъстин запротестира:

— За бога, Биргит, ами Емрих? Ако Емрих, като един от откривателите на препарата, го е обявила за опасен, то какво остава…

Биргит го прекъсна:

— Емрих преувеличава. Питай Ковач. Питай КВХ. Приносът на Емрих за разработване на формулата на „Дипракса“ е минимален. Ковач е изобретателят, Лара Емрих е била просто асистент, а Лорбиър е техният зъл гений. Разбира се, понеже Емрих е била и любовница на Лорбиър, нейната роля в проекта е силно преувеличена.

— Къде е Лорбиър понастоящем?

— Не се знае. Емрих не знае, КВХ не знаят — така поне твърдят; през последните пет месеца Лорбиър е напълно невидим. Може да са го убили и него.

— Къде е Ковач?

— Пътува. Пътува толкова много, че в КВХ никога не знаят къде е точно или къде ще бъде. Миналата седмица била в Хаити, преди три седмици в Буенос Айрес или Тимбукту. Къде ще е утре или след седмица, това никой не знае. Домашният й адрес е фирмена тайна, също и телефонният й номер.

Карл беше гладен. Само допреди минута мирно и тихо си бе ровил с клонче в локвата, а изведнъж ревна, сякаш го колеха. Тримата седнаха на една пейка и Биргит му подаде биберона.

— Ако не беше ти, щеше да се храни сам — каза гордо тя. Щеше да ходи по земята като някой пияница, с биберона в уста. Но сега, пред непознатия чичко, иска да бъде център на вниманието. — Още докато казваше това, Биргит се сети за загубата на Джъстин. — Извинявай — промърмори смутено тя. — Как можах да изтърся такова нещо! — Тя се поправи толкова бързо, че не бе нужно Джъстин да казва „благодаря ти“ или „да, наистина“, или „много си мила“, или някоя от останалите безсмислици, които се бе научил да произнася, щом някой споменеше неизказуемото.

Двамата отново крачеха един до друг и Биргит изживяваше повторно обира.

— Пристигам сутринта в офиса, моят колега Роланд е на конференция в Рио, иначе си е най-обикновен работен ден. Вратите са заключени, та трябва да отключа както обикновено. Отначало нищо не забелязвам. Там е работата. Кой крадец заключва вратите след себе си на излизане? От полицията ми зададоха същия въпрос. Но вратите си бяха заключени, няма съмнение. Помещението е в безпорядък, но то си е така винаги. В „Хипо“ всеки сам си чисти стаята. Не можем да си позволим чистачка, а понякога ни мързи или сме твърде заети, за да си почистим сами. — Три жени на тротинетки тържествено ги подминаха, направиха един кръг около паркинга и на връщане отново минаха покрай тях. Джъстин се сети за трите колоездачки, които бе видял сутринта. — Отивам да проверя телефонния секретар. При нас в „Хипо“ се обаждат хора от цял свят, не може без телефонен секретар. Той е най-обикновен, струва сто марки, но все пак е нещо; гледам — седи си, никой не го е пипал. Само дето касетата я няма. По дяволите, викам си, кой може да задигне една тъпа касета? Отивам във външния офис да търся нова касета. Гледам — компютъра го няма. По дяволите, викам си пак, кой идиот е преместил компютъра и къде ли го е сложил? Компютърът беше висок, но понеже беше на колелца, лесно се местеше. При нас има едно ново момиче, стажант-юристка, много е добра, но е още зелена. „Беате, скъпа — викам й. — Къде, за бога, е компютърът?“ Почваме да търсим. Компютър. Касетки. Дискети. Документи. Папки. Всичко изчезнало, а вратата заключена. Нищо друго не са взели. Нито парите в касичката, нито кафемашината, нито радиото, телевизора или касетофона. Не са наркомани. Не са професионални крадци. Полицията казва, че не са и престъпници. Защо му е на един престъпник да заключва вратата след себе си? Може би ти се сещаш защо?

— За да ни покаже — казва Джъстин след дълга пауза.

— Моля? Да ни покаже какво? Не разбирам.

— И след Теса вратите бяха заключени.

— Обясни ми, моля. Какви врати?

— На джипа. Когато я убиха. Вратите на джипа бяха затворени, за да не разкъсат хиени труповете.

— Защо?

— С това искаха да ни покажат, че трябва да се боим. Също и с посланието, което изпратиха до лаптопа на Теса. Адресирано до нея или до мен. „Предупреждаваме ви. Откажете се от това, което правите.“ На нея й изпратиха и писмо със смъртна заплаха. Научих го едва преди няколко дни, тя така и не ми беше казала.

— Значи е била много смела — каза Биргит. Изведнъж тя се сети за сандвичите. Седнаха на друга пейка и започнаха да се хранят, докато Карл гризеше бисквитка и си пееше, а двамата възрастни часови крачеха надолу по склона, без повече да поглеждат към тях.

— Имаше ли логика в подбора на откраднатите предмети, или бяха вземали наред?

— По принцип бяха вземали наред, но имаше и известна логика. Роланд казва, че не е имало, но Роланд е много спокоен. Той винаги е много спокоен. Роланд е като атлет, чийто пулс е два пъти по-бавен от нормално, за да може да бяга два пъти по-бързо от всеки друг. Но само когато поиска. Когато има полза от бързане, той бърза. Когато нищо не може да се направи, дори не става от леглото.

— Каква беше логиката? — запита той.

Тя се мръщи също като Теса, отбеляза си мислено той. Като човек, който прави професионална преценка. Както и преди с Теса, той не се опита да наруши мълчанието й.

— Как преведохте думата waghalsig? — запита накрая тя.

— Като безразсъден, доколкото си спомням. Луда глава, нещо такова. Защо?

— Значи и аз съм била waghalsig — каза Биргит.

Карл искаше да го вземат на ръце; тя заяви, че това е нечувано. Джъстин не виждаше нищо лошо в това да й предложи да си поделят товара; тя се засуети с каишките на раничката и едва когато се убеди, че е закрепена плътно на раменете му, повдигна Карл и спусна крачетата му в нея, като го предупреди да се държи прилично с новия чичко.

— Бях нещо повече от waghalsig — продължи Биргит. — Бях пълен идиот. — Тя прехапа устни; мразеше се заради това, което се готвеше да каже. — Миналата седмица се получи писмо. В четвъртък. По куриер от Найроби. Не писмо, а цял документ. Седемдесет страници. Все за „Дипракса“. История, особености, странични ефекти. Положителни и отрицателни страни, най-вече отрицателни, с оглед на смъртните случаи и всевъзможните усложнения. Без подпис. В някои отношения документът беше научно обективен, в други — малко смахнат. Адресиран до „Хипо“ — не до конкретно лице, а просто така, до „Хипо“. До дамите и господата от „Хипо“.

— На английски ли беше?

— На английски, но не го беше писал англичанин. Напечатан, за да не разпознаем почерка. Авторът многократно споменаваше бог. Ти набожен ли си?

— Не.

— Лорбиър обаче е набожен.

Мократа мъгла започна да се превръща в редки, но големи дъждовни капки. Биргит седеше на пейка. Бяха се спрели до едни люлки, снабдени с предпазни ограничители на седалките, за да не изпаднат децата. Карл имаше нужда някой да го вдигне до седалката и след това да го залюлее. Спеше му се. Изглеждаше някак мекичък, като малко коте. С притворени очи той се усмихваше, докато Джъстин с изключителна предпазливост го залюля. Бял мерцедес с хамбургски номера се изкачи бавно по склона, подмина ги, обиколи залетия с вода паркинг и без да бърза, се върна обратно. Шофьор и пътник, и двамата мъже. Джъстин си спомни за двете жени в паркираното ауди сутринта, докато излизаше от хотела. Мерцедесът заслиза обратно по склона.

— Теса казваше, че говориш на всички езици — каза Биргит.

— Това не значи, че имам какво да кажа на който и да било от тях. Защо казваш, че си била waghalsig?

— Направо кажи глупава.

— Защо казваш, че си била глупава?

— Глупава бях, защото, когато куриерът донесе документа от Найроби, аз много се развълнувах, телефонирах на Лара Емрих в Саскечуан и й казах: „Лара, скъпа, слушай сега, тук се получи дълга, анонимна, много загадъчна, много смахната история за «Дипракса» — без адрес, без дата, написана от някой, който може да е Маркъс Лорбиър. Разказва се за смъртни случаи в комбинация с други лекарства и мисля, че това силно подкрепя твоята теза.“ Бях ужасно щастлива, защото материалът дори носеше нейното име. Озаглавен беше „Доктор Лара Емрих е права“. „Налудничаво е — казах й аз. — Но звучи гневно и категорично като политическа декларация. Освен това материалът е много полемичен, религиозен и може ужасно да навреди на Лорбиър.“ — „Значи е от Лорбиър — вика тя. — Маркъс е почнал да се самобичува. Напълно в реда на нещата.“

— Познавате ли се лично с Емрих? Срещали ли сте се?

— Както с Теса. Само чрез електронната поща. В документа се казваше, че Лорбиър бил шест години в Русия, от които две години при комунизма и четири при сегашния хаос. Аз казах това на Лара, но тя вече го знаеше. Казах й още, че според изложението Лорбиър е бил агент на някои западни фармацевтични компании, като задачата му била да лобира сред правителствените среди в Русия и да им продава западни медикаменти. За шест години работил с осем различни министри на здравеопазването. В материала се разказва един виц за руския министър на здравеопазването и тъкмо да го кажа на Лара, когато тя ме прекъсва и ми го казва, точно както е написан: „Руският министър на здравеопазването пристига с лада и си тръгва с мерцедес.“ Любимият виц на Лорбиър, казва тя. Това само потвърждава, че Лорбиър е авторът на изложението. Този документ е неговата мазохистична изповед. Също от Лара научавам, че бащата на Лорбиър бил германски лютеран, надъхан калвинист, с много строги разбирания, което обяснява набожността на сина и желанието му да се изповяда. Разбираш ли от медицина? От химия? Може би малко от биология?

— Боя се, че образованието, което съм получил, е прекалено скъпо, за да включва подобни предмети.

— Лорбиър твърди в изявлението си, че докато е работил за КВХ в Русия, бил издействал официално одобрение за „Дипракса“ чрез ласкателства и рушвети. Той описва как е подкупвал висши служители в Министерството на здравеопазването, как е претупвал клинични изпитания, как е получавал регистрация на лекарствени средства и лицензи за внос срещу рушвети, как е давал подкупи на всички, които му се изпречвали на пътя. В Москва официалното одобрение на лекарствен препарат от авторитетен специалист струвало двайсет и пет хиляди долара. Така го е написал. Проблемът е там, че като дадеш на един, трябва да дадеш и на останалите — на тези, които изобщо не си молил за одобрение, защото иначе ще оплюят формулата ти от чиста завист. В Полша било абсолютно същото, само тарифите били по-високи. В Германия купуването на влияние ставало по по-деликатен начин, но не чак толкова деликатен. Лорбиър описва един пикантен случай, когато от името на КВХ наел цял боинг за осемдесет изтъкнати германски доктори за образователна екскурзия до Тайланд. — Докато разказваше историйката, тя се усмихна. — Образователната част от програмата била по време на пътуването и се състояла от лекции и видеофилми, обилно гарнирани с черен хайвер и отлежало уиски и коняк. Всичко било от най-високо качество, пише той, защото германските доктори били много разглезени. Само шампанско отдавна вече не им стигало. В Тайланд имало свободна програма, като за желаещите били устроени забавления с млади компаньонки. Лорбиър лично поръчал хеликоптери да ръсят орхидеи над плажа, на който отмаряли докторите с компаньонките си. По време на обратния полет нямало образователна програма. Всички били вече достатъчно образовани. От тях се искало само да запомнят името на препарата за статиите и рецептите си. — Макар да се смееше, Биргит беше видимо смутена от разказа си и се постара да заглади впечатлението. — Това в никакъв случай не означава, че „Дипракса“ е лошо лекарство, Джъстин. „Дипракса“ е много добро лекарство, което обаче не е изпитано докрай. Не всеки лекар може да бъде изкушен, не всички фармацевтични компании са толкова алчни и безотговорни. — Тя се спря; струваше й се, че е казала вече твърде много, но Джъстин не се опита да я отклони от темата. Биргит продължи: — Съвременната фармацевтична промишленост е само на шейсет и пет години. В нея работят достойни мъже и жени, тя е постигнала чудеса, но колективната й съвест все още е недостатъчно развита. Лорбиър пише, че фармацевтичните компании са обърнали гръб на бога. Изложението му е пълно с цитати от Библията, които не разбирам. Може би защото не разбирам и бог.

Карл бе заспал на люлката. Джъстин го вдигна, нежно обгърна топлото телце и тръгна по асфалта.

— Каза ми, че си телефонирала на Лара Емрих — напомни й той.

— Да, но нарочно се отклоних, защото ме е срам от глупостта ми. Удобно ли ти е да носиш Карл, или аз да го взема?

— Много съм си добре.

Белият мерцедес бе спрял в подножието на хълма. Двамата мъже още седяха в него.

— В „Хипо“ сме приели, че телефоните ни се подслушват от години, и дори се гордеем с това. От време на време и кореспонденцията ни се чете. Изпращали сме писма до себе си, които са пристигали със закъснение и явно са били отваряни. Често сме се изкушавали да подхвърлим подвеждаща информация на Органите.

— На кого?

— Лара въведе тази дума. Това е понятие от времето на Съветския съюз. Органите на държавата.

— Ще го пусна незабавно в употреба.

— Та най-вероятно Органите са ни чули как се смеем и ликуваме по телефона, докато й обещавах още веднага да й изпратя копие от документа в Канада. Лара каза, че за съжаление няма факс, понеже е похарчила всичките си пари по адвокати, а й е забранено да стъпва в болниците. Ако тя имаше факс, днес нямаше да имаме този проблем. Тя щеше да е получила изповедта на Лорбиър, дори ние да не я бяхме получили. Всичко щеше да се запази. Може би. Нищо не е сигурно.

— А няма ли адрес в интернет?

— Вече не. В деня след като се опитала да публикува статията си, компютърът й получил инфаркт и не се възстановил повече.

Тя седеше на пейката, неподвижна и зачервена от гняв.

— После? — подкани я Джъстин.

— После няма документ. Откраднаха го заедно с компютъра, папките и касетите. Аз телефонирах на Лара привечер, около пет часа немско време. Разговорът ни продължи може би до шест без двайсет. Тя беше възбудена и много щастлива. Аз също. „Ще видиш какво ще стане, като научи Ковач“ — повтаряше тя. Говорихме, смяхме се, а аз така и не се сетих да направя копие от изповедта на Лорбиър. Заключих материала в сейфа за следващата сутрин. Сейфът не е голям, но е много здрав. Крадците са имали ключ. Както бяха заключили всички врати, преди да си тръгнат, така бяха заключили и сейфа, след като бяха отмъкнали материала. Всичко е съвсем ясно. Какво би направил един великан, когато му трябва ключ? Той ще изпрати джуджетата си да разберат какъв точно ти е сейфът. После ще се обади на великана, който е произвел сейфа, и той ще нареди на своите джуджета да извадят точно копие от ключа. В света на великаните това е съвсем нормално.

Белият мерцедес не помръдваше. Може би и това беше съвсем нормално.

Двамата са открили ламаринен навес. От двете им страни са наредени дълги редици сгъваеми столове, привързани с вериги като каторжници. Дъждът потропва по ламаринения покрив и се стича на ручейчета в краката им. Карл е отново при майка си и кротко спи, склонил глава на гърдите й. Тя държи чадър над главата му. Джъстин седи малко встрани на пейката, сключил ръце в молитвена поза между коленете си, наклонил глава встрани. Със смъртта си Гарт ме лиши от по-нататъшно образование, мисли си той.

— Лорбиър пишел роман — внезапно казва тя. — И в него хепиендът бил в началото. Имало едно време две хубави млади лекарки на име Ковач и Емрих. Те били стажантки в Лайпцигския университет в Източна Германия. В университета имало голяма болница. Те провеждали различни изследвания под ръководството на мъдри професори и си мечтаели, че един ден ще направят важно откритие, което ще спаси света. Никой не говорел за бога Печалба, освен ако от това не печелело цялото човечество. В университетската болница постъпвали много руски германци, които се завръщали от Сибир с туберкулоза. В съветските лагери имало много висок процент туберкулозно болни. Всички пациенти били бедни, всички били болни и беззащитни, много били заразени с полирезистентни щамове на ТБ, някои умирали. Готови били да подпишат каквото ги накарат; готови били да опитват каквото им се даде; нямало да създават никакви проблеми. Напълно естествено двете млади лекарки започнали да изолират туберкулозни бацили и да експериментират с медикаменти в начален стадий на развитие. Отначало върху животни, после — вероятно — върху студенти или върху други стажанти. Студентите по медицина нямат пари. При това те самите се готвят да станат лекари и им е интересно да участват в експериментите. Всичко се извършвало под ръководството на Oberarzt…

— Главният лекар — подсказва Джъстин.

— Начело на екипа бил самият главен лекар, който бил много въодушевен. Целият екип иска признание, затова всички участват в експериментите. Нищо лошо, нищо престъпно. Това са млади мечтатели, материята е обещаваща, а пациентите отчаяно се нуждаят от помощ. Защо не?

— Защо не? — промърморва Джъстин.

— А Ковач си има приятел. Тази Ковач винаги си има приятел. Много приятели. Въпросният приятел е поляк, добро момче. Женен е, но нищо. При това има лаборатория. Малка, но добре оборудвана, модерна лаборатория в Гданск. Толкова е влюбен в Ковач, че я кани да идва, когато си поиска, и да работи в лабораторията му в Гданск. Кани я да доведе и още някого, та тя води своята красива приятелка и колежка Емрих. Ковач и Емрих си правят изследванията, Ковач и полякът правят любов, всички са доволни. Никой не споменава за бога Печалба. Това са млади хора, които работят само за чест и слава и евентуално за повишение. А пък изследванията им носят добри резултати. Пациентите продължават да мрат, но те и без това си мрат. Дори някои, които иначе биха умрели, оживяват. Ковач и Емрих се гордеят с това. Пишат статии за медицинските списания. Професорът им пише статии, с които ги подкрепя. Други професори подкрепят техния професор, всички са доволни, всички се поздравяват един друг, никой не завижда. Поне засега.

Карл се размърдва в ръцете й. Тя го потупва по гръбчето и леко духва в ухото му. Той се усмихва и отново заспива.

— Емрих също си има любовник. Тя си има и съпруг, мистър Емрих, но той вече не я задоволява, това е Източна Европа, всеки е бил женен за всички останали. Любовникът се казва Маркъс Лорбиър. Има кръщелно свидетелство от Южна Африка, баща германец и майка холандка, а самият той живее в Москва и работи като агент на фармацевтична компания, на свободна практика, но същевременно и като… предприемач, който открива и разработва интересни възможности в областта на биотехнологиите.

— Ловец на таланти.

— Лорбиър е по-възрастен от Лара с около петнайсет години, от стара коза яре, както се вика, но и двамата са мечтатели. Той обича науката, но не е станал учен. Обича бог и цялото човечество, но също и твърдата валута, и бога Печалба. Ето какво пише: „Младият Лорбиър е вярващ, той почита християнския бог, почита жените, но почита също и бога Печалба.“ И там е неговото падение. Вярва в бог, но често го забравя. Аз лично не приемам такова отношение, но нищо. За един хуманист бог е само претекст за отклоняване от хуманизма. Нека бъдем хуманисти в отвъдното, а тук, на земята, да трупаме печалби. Няма значение. „Лорбиър взе дара на божията мъдрост — предполагам, че има предвид формулата — и го продаде на Дявола.“ Сигурно под Дявола се разбира КВХ. По-нататък пише, че когато Теса се срещнала с него в пустинята, той й се изповядал напълно за греховете си.

Джъстин внезапно се изправя на пейката.

— Така ли пише? Че е казал на Теса? Кога? В болницата? Къде другаде се е срещала с него? В каква пустиня? Какви ги приказва?

— Както ти казах, целият материал е малко налудничав. Той я нарича „Абата“ — от Абът. „Когато Абата дойде да навести Лорбиър в пустинята, Лорбиър заплака.“ Може всичко да е просто една басня. Лорбиър е разкаян отшелник, който се е оттеглил в пустинята, нещо като светец или пророк. Доста е гадничко всъщност. „Абата призова Лорбиър да се отчете пред бога. Затова на срещата в пустинята Лорбиър разкри пред Абата всички свои грехове.“ Така пише. Явно, че греховете му са били много. Не ги помня всичките. Между тях са грехът на самозаблудата и грехът на лъжата. После идва грехът на горделивостта, а след него — грехът на малодушието. Затова той изобщо не се опитва да се оневини, което всъщност ме радва. Вероятно и той се радва, дори е щастлив. Лара казва, че Лорбиър е щастлив само когато прави любов или се изповядва.

— Той е написал всичко това на английски?

Тя кимна.

— Един абзац звучи като библейски текст; следващият съдържа изключително технически данни — за съзнателно неспазени условия на обективно провеждане на клиническите изпитания на препарата, за споровете между Ковач и Емрих, за проблемите, възникнали при комбиниране на „Дипракса“ с други медикаменти. Само много информиран специалист би могъл да знае всички тези подробности. И тъкмо този Лорбиър ми е много по-симпатичен от Лорбиър Гръмовержеца, ако трябва да бъда честна.

— С малка буква ли е написано „абата“?

— С главна: „Абата си записваше всичко, което й казвах.“ Той обаче си признава още един грях — че я е убил.

Джъстин не отделяше очи от спящия Карл.

— Може би не пряко, тук той се изразява много двусмислено. „Лорбиър я уби със своето предателство. Той извърши греха на Юда, преряза гърлото й с голи ръце и прикова Блум към дървото.“ Когато прочетох това на Лара, аз я запитах: „Лара, какво иска да каже Маркъс? Че той лично е убил Теса Куейл?“

— И тя какво отвърна?

— Че Маркъс не би могъл да убие и най-злия си враг. И тъкмо там била бедата му — че е злодей със съвест. Тя е рускиня, много е потисната.

— Но ако е убил Теса, той все пак е злодей, нали?

— Лара се кълне, че това е невъзможно. Тя има много писма от него. Тя може само да обича безнадеждно. Той й се е изповядвал за много неща, но не и за това, естествено. Маркъс много се гордее с греховете си, казва тя. Той обаче е суетен и склонен да ги преувеличава. Освен това е сложна натура, може би леко откачен, и тъкмо затова тя го обича.

— Но не знае къде е?

— Не.

Невиждащият поглед на Джъстин беше вперен право напред, в измамния здрач.

— Юда никого не е убил — възрази той. — Просто е извършил предателство.

— Но ефектът е един и същ. Юда е убил с предателството си.

Джъстин упорито съзерцаваше здрача.

— Липсва някой. Ако Лорбиър е предал Теса, на кого я е предал?

— Не е ясно. Може би на силите на Мрака. Цитирам по памет.

— На силите на Мрака?!

— В писмото си говори много за силите на Мрака. Ненавиждам тази терминология. Дали има предвид КВХ? Може да познава и други сили.

— В материала споменава ли се Арнолд?

— Абатът е имал водач. В документа той е наречен Светеца. Светеца се явил на Лорбиър в болницата и му казал, че лекарството „Дипракса“ е оръдие на смъртта. Светеца бил по-предпазлив от Абата, тъй като бил лекар, а също и по-толерантен, защото познавал отблизо човешката злонамереност. Но най-важната истина е у Емрих. В това Лорбиър е сигурен. Емрих знае всичко, затова й е забранено да говори. Силите на Мрака са твърдо решени да не позволят истината да излезе наяве. Ето защо Абата е трябвало да бъде убит, а Светеца разпнат.

— Разпнат? Арнолд?

— В баснята на Лорбиър силите на Мрака отвличат Блум и го приковават към едно дърво.

И двамата замълчаха някак засрамено.

— Лара казва също, че Лорбиър пиел като руснак — добави тя сякаш извинително, но Джъстин не допусна да бъде умилостивен.

— Лорбиър уж пише в пустинята, а използва куриерска служба в Найроби — възрази той.

— Адресът е написан на машина, но куриерският фиш е попълнен на ръка. Пакетът е изпратен от хотел „Норфък“ в Найроби. Името на подателя се чете трудно, но прилича на Маккензи. Това шотландско име ли е? В случай че пакетът не бъде доставен, да не се връща в Кения, а да бъде унищожен.

— Куриерският фиш положително е имал номер.

— Той беше прикрепен към пакета. Преди да заключа пакета в сейфа, аз откъснах фиша и го поставих в плика. Разбира се, пликът също бе откраднат.

— Обади се на куриерската служба. Те сигурно имат копие.

— В куриерската служба няма никакви документни следи от пакета. Нито в Найроби, нито в Хановер.

— Как мога да я открия?

— Лара ли?

Дъждът потропваше по ламаринения покрив, а оранжевото сияние на града ту се усилваше, ту отслабваше в мъглата. Биргит откъсна лист от дневника си и написа дълъг телефонен номер.

— Тя живее в къща, но няма да е за дълго. Иначе можеш да я потърсиш в университета, но внимавай, защото там я мразят.

— Лорбиър и с двете ли спеше?

— За него не би било чудно. Но аз си мисля, че конфликтът между двете жени не е бил заради секса, а заради формулата. — Тя замълча и проследи погледа му. Той гледаше в далечината, но там нямаше нищо освен върховете на хълмовете, които се подаваха като острови над мъглата. — Теса често ми пишеше колко много те обича — промълви тя към извърнатото му лице. — Не направо, не беше и нужно. Пишеше, че си човек на честта и че когато се наложи, ще постъпиш почтено.

Тя се готвеше да си тръгва. Той й подаде раничката, двамата заедно привързаха Карл към бебешката седалка на велосипеда и нагласиха найлоновия дъждобран така, че главичката му да се подава отгоре. Тя стоеше права срещу него.

— И така… — каза тя — Пеша ли ще вървиш?

— Да.

Тя извади от джоба на якето си някакъв плик.

— Това е всичко, което помня от романа на Лорбиър. Записала съм ти го. Почеркът ми е много лош, но се надявам да го разчетеш.

— Много си любезна. — Той пъхна плика под шлифера си.

— Е, приятна разходка тогава.

Биргит се готвеше да му подаде ръка, но внезапно промени решението си и го целуна по устата — една строга, целенасочена, неизбежно несръчна целувка на обич и раздяла, докато държеше с ръце велосипеда. После Джъстин го задържа, докато тя нагласи каишката на шлема под брадата си, качи се на седлото и подкара надолу по склона.

Тръгвам.

И той тръгна, като се стараеше да върви по средата на шосето, докато погледът му опипваше притъмнелите рододендронови храсти от двете страни. На всеки петдесет метра горяха ярки натриеви лампи, но той се взираше в неосветените пространства между тях. Нощният въздух ухаеше на ябълки. В подножието на хълма се доближи до паркирания мерцедес, като мина на десетина метра от предния му капак. Вътрешността на колата беше тъмна. Отпред седяха двама мъже, но силуетите им му се сториха различни от преди. Той продължи да върви и след малко колата го задмина. Той не погледна към мъжете, но по-скоро във въображението си видя как те го огледаха внимателно. На първото кръстовище мерцедесът зави наляво. Джъстин зави надясно, към сиянието на града. Застигна го едно такси и шофьорът му подвикна.

— Благодаря, много благодаря — отвърна сърдечно той. — Но предпочитам да се поразходя.

Шофьорът не отговори. Под краката му вече имаше паваж; Джъстин се стараеше да ходи по ръба на платното. На следващото кръстовище свърна в една ярко осветена странична улица. Момчета и момичета с мъртвешки очи клечаха във входовете. Мъже с кожени якета стояха по ъглите, разперили лакти, и говореха по мобилни телефони. След още две кръстовища той видя хотела пред себе си.

Във фоайето цареше неизбежната вечерна суматоха. Току-що бе пристигнала някаква японска делегация, бляскаха светкавици на фотоапарати, пиколата трупаха скъпи куфари в единствения асансьор. След като се нареди на опашката за асансьора, Джъстин свали шлифера и го преметна върху ръката си, като внимаваше да не изпадне пликът от вътрешния му джоб. Асансьорът се спусна обратно и той се дръпна встрани, за да влязат първо жените; беше единственият, който слезе на третия етаж. Мрачният коридор с луминесцентните тръби на тавана му напомни болницата „Ухуру“. Във всички стаи гърмяха телевизори. Неговата стая беше номер 311, а ключът за нея представляваше правоъгълно парче пластмаса с отпечатана черна стрелка. Шумът от телевизорите го вбесяваше; реши да се оплаче на някого. Как ще пиша сега на Хам при този шум? Той влезе в стаята си, сложи шлифера на облегалката на стола и видя, че собственият му телевизор е виновен за шума. Сигурно камериерките са го включили, когато са оправяли стаята, и после са забравили да го изключат. Той се приближи към апарата, който в момента предаваше най-омразното му шоу. Полугола певица врещеше с пълен глас в микрофона за радост на публиката от изпаднали в екстаз тийнейджъри; през екрана се стелеше ярко осветен разноцветен сняг.

Това беше последното нещо, което Джъстин видя, преди светлината да угасне: цветните снежинки, които валяха от екрана на телевизора. После върху него се спусна мрак; той усети как някакви ръце едновременно го удрят и душат. Собствените му ръце бяха приковани в стоманена хватка отстрани на тялото, а устата му бе запушена с парче груб плат, свит на топка. Други ръце го хванаха през коленете и го събориха на пода; стори му се, че ще получи инфаркт. Последва силен удар в стомаха, който изкара и последния останал в дробовете му въздух. Опита се да извика, но не можеше да издаде и звук; нямаше нито въздух, нито глас, а от топката плат в устата му се гадеше.

Усети как някой коленичи върху гърдите му. Около врата му се пристегна примка и Джъстин реши, че ще го бесят. Ясно си представи Блум, прикован към дървото. Замириса му на мъжки одеколон и си спомни за телесната миризма на Удроу и как бе подушил писмото му до Теса, за да види дали не мирише на същото. За момент в паметта му не остана място за Теса. Лежеше на пода върху лявата си страна, когато същият предмет, който преди малко го бе ударил в стомаха, сега безжалостно се стовари в слабините му. Главата му беше покрита с платнена качулка, но поне засега никой не се опитваше да го беси. От топката груб плат му се повръщаше, но понеже устата му беше запушена, повърнатото се стичаше обратно в гърлото му. Обърнаха го по гръб и изпружиха ръцете му над главата, с кокалчетата на килима и с дланите нагоре. Ще ме разпънат като Арнолд, помисли си той. Но те не бързаха да го разпъват, поне засега. Вместо това, докато притискаха ръцете му към пода, те започнаха да ги извиват; болката беше много по-силна, отколкото човек можеше да си представи — боляха го едновременно ставите, гръдният кош, краката и слабините. Моля ви, помисли си той. Недейте да чупите лявата ми ръка, иначе как ще пиша на Хам? Сигурно бяха чули молбата му, защото болката престана и той чу мъжки глас, със северногермански акцент — вероятно берлинчанин, звучеше доста културно. Гласът заповяда на някого да обърне тая свиня на една страна и да му върже ръцете зад гърба; заповедта незабавно бе изпълнена.

— Мистър Куейл! Чувате ли ме? — Същият глас, но вече на английски. Джъстин не отговори. Но не поради невъзпитание, а защото бе успял да изплюе топката плат и отново повръщаше; този път повърнатото изпълваше качулката и се стичаше надолу до стегнатата връв на врата му. Звукът на телевизора значително бе отслабнал.

— Стига вече, мистър Куейл. Трябва да престанете, разбирате ли? Или ще ви сполети същото, както и жена ви. Чувате ли ме? Или може би искате още малко, мистър Куейл?

При поредното споменаване на името му последва нов убийствен ритник в слабините.

— Сигурно сте оглушали нещо. Оставяме ви една бележка. На леглото. Като се събудите, прочетете бележката и хубаво я запомнете. И си вървете право в Англия, чувате ли? Престанете да задавате неудобни въпроси. Вървете си у дома и бъдете добро момче. Иначе следващия път ще ви убием като Блум. Бавно и доста мъчително. Чувате ли какво ви говоря?

Още един ритник в слабините за онагледяване на урока. Джъстин чу как вратата се затваря.

Той лежеше сам в своя собствен мрак, сред съдържанието на стомаха си, обърнат на лявата страна, с колене, придърпани към брадата, и с ръце, пристегнати отзад на гърба; в черепа му гореше огън от изгарящата болка, която преминаваше като електрически вълни по цялото му тяло. Лежеше в непрогледния, агонизиращ мрак и се опитваше да преброи като на вечерна проверка частите на тялото си: стъпала, пищяли, колене, слабини, корем, сърце, длани; всичко беше налице, макар и не в изряден вид. Той се опита да се раздвижи във въжетата; усещането бе, сякаш го въргаляха в разпалена жарава. Отново застана неподвижен, внезапно обхванат от тържество, от победната, светла топлина на самопознанието. Те ми сториха всичко това, но аз си останах този, който съм. Аз вече съм закален. Аз мога. Човекът вътре в мен е недокоснат. Дори да се върнат и да повторят всичко отначало, те не могат да достигнат до човека в мен. Преминах изпита, от който се опитвах да изклинча през целия си живот. Финалният изпит по издръжливост на болка.

Или болката започваше да отслабва, или природата си казваше своето, защото Джъстин задряма, стиснал устни, като се опитваше да диша през носа в смрадливия подгизнал мрак на качулката си. Телевизорът все още работеше, той ясно чуваше звука. И ако чувството му за ориентация не го лъжеше, лицето му беше обърнато право към него. Но качулката му сигурно беше с подплата, защото през нея не се виждаше нищо, а когато с цената на пареща болка в китките и дланите си успя да се обърне по гръб, светлината на полилея също не проникваше през плата, макар да нямаше спомен от щракване на копчето, когато мъчителите му си тръгваха. Той отново се претърколи настрани и за момент изпадна в паника, докато чакаше силите му да се възвърнат. Мисли, човече! Използвай тъпата си глава — тя е единственото, което ти пощадиха! А защо ти я пощадиха? Защото не са искали скандал. Тоест този, който ги е пратил, не е искал скандал. „Следващия път ще те убием като Блум!“ Само че сега не беше следващия път, сега беше този път, колкото и да им се е искало да го направят. Значи викам. Това ли правя? Търкалям се по пода, блъскам се в мебелите, ритам с крака стените, събарям телевизора и въобще се държа като умопобъркан, докато някой се сети, че тази стая не се обитава от двама влюбени познавачи на тънкостите на садомазохизма, а от един завързан и пребит англичанин с торба на главата, така ли?

Като опитен дипломат Джъстин веднага си представи до най-малки подробности последиците от това откритие. От хотела звънят в полицията. Полицията взима от мен показания и се обажда в най-близкото британско консулство, в случая в Хановер, ако все още имаме такова там. Пристига дежурният консул, бесен, че са го вдигнали от вечерята му, за да се занимава с поредния изпаднал британски поданик, и първото, което му идва наум да направи, е да ми провери паспорта — кой от двата, за него едва ли има значение. Ако обаче е този на Аткинсън, имаме проблем, защото е фалшив. Едно позвъняване до Лондон, и истината се разкрива. Ако е този на Куейл, пак имаме проблем, но от различно естество, макар и със същите последици: качват ме на първия самолет за Лондон, без право на обжалване, а там на летището ме очаква делегация, която няма никак да ми се зарадва.

Краката му не бяха завързани, но до момента се бе страхувал да ги разтвори. Сега се опита, при което слабините и коремът му пламнаха от болка, а бедрата и пищялите бързо ги последваха. Все пак, поне можеше със сигурност да движи краката си поотделно, можеше да ги удари един в друг и да чуе тракането на токовете. Окуражен от откритието си, той предприе крайната мярка да се претърколи по лице, при което извика от болка. След това прехапа устни, за да спре да вика.

Успял да се закрепи по лице в неудобната си сгъната поза, той търпеливо заразвързва въжетата, като се стараеше да не стене високо, за да не разбуди съседите си.