Вечният градинар

23.

Командирът на полета Маккензи и вторият пилот Едсърд седят в пилотската кабина, която е просто една издигната платформа в носовата част на стария бъфало, без врата или каквато и да било преграда между екипажа и товара. На около една стъпка зад платформата нечия грижовна ръка е занитила за металния под ниско викторианско кресло с ръждивокафява дамаска, каквото възрастният иконом в някой английски буржоазен дом би придърпал през зимните вечери, за да постопли уморените си кости край камината. Сега на креслото е седнал Джъстин, на главата си има пилотски слушалки, а върху корема му се кръстосват пластмасови ремъци, напомнящи юздичките, с които майки водят прохождащите си бебета в парка; по слушалките той съсредоточено слуша мъдрата лекция на Маккензи и Едсърд, но понякога ги сваля, за да чува въпросите на младата бяла зимбабвийка на име Джейми, която се е настанила между планина от кафеникави дървени каси, привързани с мрежи за пода. Още в началото на полета Джъстин се опита да й предложи стола си, но Маккензи го спря с едно нетърпящо възражения: „Ти си тук!“ В опашката на самолета клечат шест судански жени в разнообразни пози, издаващи стоицизъм или може би сковаващ ужас. Една от тях повръща в пластмасова кофа, грижливо оставена подръка за целта. Таванът на самолета е облицован с лъскаво сиви плоскости; от жицата под тях се поклащат червени скоби за отваряне на парашути, металните им връхчета потреперват от рева на двигателите. Корпусът на самолета пъшка и роптае като стар боен кон, изкаран от обора за поредната битка, която вече му идва твърде много. От климатична инсталация няма и помен, нито пък от парашути, въпреки скобите. На стената с лющеща се блажна боя е нарисуван червен кръст, който указва, че някъде там има аптечка. Под него, пристегнати със стоманено въже, са наредени в редица метални туби с надпис „Керосин“. Това е същото пътуване, извършено от Теса и Арнолд, и този е същият пилот, който ги е возил. Това е тяхното последно пътуване преди последния им път.

— Значи вие сте приятел на Гита — бе отбелязал Маккензи, когато Сара доведе Джъстин в бунгалото му в Локи и ги остави насаме.

— Да.

— Сара казва, че имате пасаван, издаден от Южносуданското представителство в Найроби, но сте го загубили. Вярно ли е?

— Да.

— Имате ли нещо против, ако погледна паспорта ви?

— Ни най-малко, заповядайте. — Джъстин му подава паспорта на Аткинсън.

— С какво се занимавате, мистър Аткинсън?

— Журналист съм. От лондонския „Дейли Телеграф“. Пиша репортаж за хуманитарните операции на ООН „Суданска връзка“.

— Наистина е жалко, че сте загубили пасавана тъкмо сега, когато нашата операция има такава нужда от разгласяване. От друга страна, би било глупаво да не ви кача заради някаква си хартийка. Имате ли представа къде сте го загубили?

— Боя се, че не.

— Днес превозваме главно каси соево олио. Плюс няколко кашона провизии за момчетата и момичетата, които работят на терена. Основно сухо мляко, ако това ви интересува.

— Интересува ме.

— Имате ли нещо против да прекарате няколко часа на пода на джип, покрит с одеяла?

— Ни най-малко.

— Значи се разбрахме, мистър Аткинсън.

От този момент Маккензи се държи така, сякаш е повярвал на легендата на Джъстин. На борда той надълго и нашироко му обяснява като на журналист механизмите на тази — според него — най-скъпо струваща операция за борба с глада в историята на човечеството. Информацията тече по слушалките на Джъстин на кратки металически откоси, които невинаги успяват да преодолеят грохота на двигателите.

— В Южен Судан има хора с богата, средна и бедна на калории диета, а също и такива без диета — гладуващи. Нашата работа в Локи е да установяваме къде са най-нуждаещите се, мистър Аткинсън. Всеки тон храна, който пускаме отгоре, струва на ООН хиляда и триста долара. При гражданска война първи загиват най-богатите. Това е, защото, ако някой им открадне добитъка, те не могат да се приспособят. Докато за бедните почти няма промяна. За да може да оцелее една общност, земята наоколо трябва да бъде безопасна за засяване. За съжаление безопасните земи по тия места не са много. Бързо ли говоря?

— Не, добре говорите, благодаря ви.

— И така, Локи прави оценка на засетите площи и се опитва да предвиди къде ще възникне глад. Тъкмо сега сме в навечерието на нов глад. Но тоя път ние сме изчислили времето много точно. Ако им пуснем храните, когато се готвят да жънат, объркваме им икономиката. Ако ги пуснем прекалено късно, започват да измират. Между другото, единственият начин е по въздуха. Ако пратим храните по шосе, обикновено ги крадат, и то най-често самите шофьори.

— Аха. Разбирам. Добре.

— Не желаете ли да си водите бележки?

Ако сте журналист, дръжте се като такъв — това се опитва да му каже оня. Джъстин отваря бележника си и Едсърд поема нататък. Темата на лекцията му са охраната и сигурността.

— В станциите за раздаване на храни има четири степени на охранителна ситуация. Четвърта степен означава: висока опасност, отменяме операцията. Трета степен — повишено внимание. Втора степен — нормално внимание. В Южен Судан първа степен няма. Ясно?

— Ясно. Разбрах.

Маккензи го сменя.

— Когато пристигнем в станцията, наблюдателят ни докладва за степента на опасност. При извънредни ситуации действаме според инструкциите му. Станцията, която ще посетим днес, се намира на територия, номинално контролирана от генерал Гаранг — същия, който ви е издал загубения пасаван. Но тази територия е подложена на редовни атаки от племената на север, а също и от съперничещи с тях банди от юг. Но не си мислете, че враждата е само между севера и юга. Враждуващите банди се прегрупират за една нощ и по-скоро се бият помежду си, отколкото с общи сили срещу мюсюлманите. Следите ли ми мисълта?

— Напълно.

— Самата държава Судан е плод на фантазията на колониалния картограф. На юг е Африка, зелени поля, петрол и анимисти, които вярват, че и камъните имат душа. На север — Арабия, пясъци и банди мюсюлмани екстремисти, които искат да наложат шериата. Знаете ли какво е това?

— Приблизително — казва Джъстин, който в предишния си живот бе писал трудове за ислямския религиозен закон.

— В резултат са налице всички условия за практически постоянен глад. Това, което не може да постигне сушата, го постига гражданската война и обратното. Но законното правителство все още е в Хартум. Така че каквито и съглашения да постигне ООН на юг, при всички случаи трябва да отдаде дължимото на Хартум. На практика тук става въпрос за един уникален тристранен пакт между ООН, ония типове в Хартум и метежниците, на които те скъсват задниците от бой. Следите ли ми мисълта?

— Отиваме в Седми лагер! — вика в ухото му Джейми, бялата зимбабвийка, приклекнала грациозно до него с кафявите си джинси и камуфлажна шапка и събрала ръцете си в шепи около ухото му.

Джъстин кима.

— Сега в Седми е най-горещо. Една моя приятелка попаднала там преди две седмици точно по време на бойна тревога четвърта степен. Единайсет часа газила през блатата, после още шест часа чакала без гащи да дойде самолетът да я вземе!

— Къде са й били гащите? — пита Джъстин.

— Сами си ги свалят. И мъже, и жени. Иначе всичко им се протърква. Мокър, горещ конопен плат — представяте ли си? Направо не се издържа! — Тя спира за малко, после отново обгръща с длани ухото му. — Когато чуете добитък да напуска дадено село, бягайте далеч! Когато жените напускат след добитъка, бягайте още по-далеч. Веднъж един колега бягал в продължение на четиринайсет часа без вода. Отслабнал с четири килограма. Карабино бил по петите му.

— Кой е Карабино?

— Беше добър човек, преди да се присъедини към северняците. Сега ни се извини и се върна при нас. Никой не го пита къде е бил. Вие за пръв път ли сте по тия места? — Той кима с глава. — Вижте какво, статистически не би трябвало да ви заплашва опасност. Не се бойте. А и Брант е голям образ.

— Кой е Брант?

— Наблюдателят в Седми лагер. Голям симпатяга. Всички го обичат. Смахнат колкото си щеш. Божи човек.

— Откъде е?

Тя вдига рамене.

— Той твърди, че е мелез, изоставен от своите като всички останали. При нас никой няма минало. Това е неписаното правило.

— От колко време е там? — крещи Джъстин и трябва да повтори, защото ревът на моторите заглушава гласа му.

— От шест месеца, мисля. Шест месеца нон стоп на терена е практически един цял човешки живот, повярвайте ми. Той отказва да слезе до Локи дори за два дни почивка! — укорително завършва тя и се отпуска назад сред кашоните, изтощена от викане.

Джъстин разкопчава коланите си и отива до прозореца. Това е същото пътуване, което предприе ти. Същите обяснения, които си изслушала. Същата гледка, която си видяла. Под него се простират смарагдовите мочурища на Нил, замъглени от жегата, пронизани тук-там с черни петна вода. На по-високите места има заграждения с добитък.

— Местните никога не ни казват точно колко добитък имат. — Джейми стои изправена до него и му крещи в ухото. — Работата на наблюдателя е да установи това. Козите и овцете се държат в центъра на заграждението, кравите най-отвън, а до тях телетата. Кучетата се пускат при кравите. Нощем изгарят кравешкия тор в огнищата на къщичките си. Така прогонват хищници, топлят кравите, а в добавка си докарват една прекрасна кашлица. Понякога затварят и жените, и децата при добитъка! Момичетата се хранят, общо взето, прилично в Судан. Ако са добре охранени, родителите получават по-добра цена, когато ги омъжат. — Тя се потупва усмихнато по корема. — Един мъж има толкова жени, колкото може да си позволи. Знаете ли какъв невероятен танц имат… честна дума! — Тя слага ръка пред устата си и избухва в смях.

— Вие наблюдател ли сте?

— Помощничка.

— Как ви взеха на работа?

— Просто отидох в съответния бар в Найроби. Да ви кажа ли една гатанка?

— Разбира се.

— Ние сега пускаме зърно тук, нали?

— Да.

— Поради войната между севера и юга, нали?

— Е, и?

— Голямата част от зърното, което пускаме, се отглежда в Северен Судан. Останалото идва от излишъците в Съединените щати. Пресметнете сам. С парите на хуманитарните агенции се купува зърно от Хартум. Със същите пари Хартум купува оръжие, за да се бие срещу юга. Самолетите, които пускат зърното, излитат от същото летище, както и самолетите на Хартум, които бомбардират селата в Южен Судан.

— Е, и къде е гатанката?

— Как така ООН финансира бомбардировките в Южен Судан и едновременно с това храни жертвите?

— Тук съм пас.

— След лагера ще се връщате ли в Локи? — пита го тя. Джъстин поклаща глава. — Жалко — казва тя и му намига.

Джейми се връща в гнездото си между кашоните със соево олио. Джъстин остава до прозореца и наблюдава как сянката на самолета пробягва по мочурищата. Хоризонтът не се вижда. На известно разстояние земята под тях се слива с маранята, а светлината, която струи през прозореца, все повече се оцветява в бледо мораво. „Можем да летим цял живот — казва й той — и пак няма да стигнем до ръба на земята.“ Без предупреждение самолетът започва да се снижава. Мочурищата стават кафяви, над водата се подава твърда почва. Появяват се отделни дървета като големи зелени карфиоли; сянката на самолета се блъска в тях и ги прегазва. Едсърд държи щурвала, докато капитан Маккензи разучава рекламна брошура за туристическа екипировка. Той се обръща към Джъстин и вдига окуражително палец. Джъстин се връща на креслото, закопчава коланите и поглежда часовника си. Полетът продължава вече три часа. Едсърд рязко завива, самолетът се накланя; кутии с тоалетна хартия, спрей против насекоми и кашони с шоколад се понасят по металния под и се спират в подножието на пилотската платформа пред краката на Джъстин. Самолетът сочи с крилото си към групичка колиби с тръстикови покриви. Ушите на Джъстин бучат от електростатичния шум в слушалките. Сред какофонията различава дрезгав глас с германски акцент, който предава данни за обстановката на земята. Чуват се думите „твърда и гладка“, явно става въпрос за повърхността на пистата. Самолетът се тресе като обезумял. Джъстин се надига с ремъците си и наднича през прозореца на пилотската кабина — ивица червеникава земя се носи бясно към тях сред зелените поля. Вместо ограничителни светлини са подредени в редици бели чували. Още чували са струпани в единия ъгъл на пистата. Самолетът лети хоризонтално и слънцето жари врата на Джъстин като врял душ. Той рязко се отпуска на креслото си. Гласът с германски акцент се чува вече ясно и отчетливо:

— Хайде, Едсърд, кацай! Днес за обяд има страхотна козя яхния. Оня нехранимайко Маккензи с теб ли е?

Само че Едсърд не се умилостивява лесно.

— Какво правят тия чували в ъгъла на пистата? Някой да не е пускал нещо наскоро? И друг самолет ли идва насам?

— Това са празни чували, Едсърд. Остави ги ти на мира чувалите и кацай, чуваш ли? Оня фукльо журналистът с вас ли е?

— С нас е, Брант — отговаря лаконично Маккензи.

— Кого водите още?

— Мен! — весело се провиква Джейми през грохота на моторите.

— Един журналист, една нимфоманка и шест завръщащи се делегатки — изброява Маккензи, невъзмутим както винаги.

— Що за човек е оня, фукльото?

— Мен ли питаш? — отвръща Маккензи.

Пилотите се заливат от смях, към който се присъединява и гласът от земята.

— Защо нервничи толкова? — пита Джъстин.

— Тук всички са нервни. Това е последната спирка, разбирате ли? Когато кацнем, мистър Аткинсън, не се отделяйте от мен. Протоколът изисква да ви представя на комисаря преди всички останали.

Пистата е удължен тенискорт, отчасти обрасъл с трева. От близката горичка излизат селяни и кучета и тичат към нея. Колибите им са с конични тръстикови покриви. Едсърд прелита ниско над тях, докато Джъстин оглежда храсталаците от двете страни.

— Няма ли от лошите? — пита Едсърд.

— Няма от лошите — потвърждава Маккензи.

Самолетът се накланя още веднъж в рязък завой, после се понася устремно напред. Пистата го блъсва като стена. Облаци червен прахоляк закриват прозорците. Корпусът се накланя наляво, после още и още, товарът стене в укрепителните си мрежи. Двигателите реват, самолетът се друса, крилото остъргва нещо, цялата метална конструкция се тресе и подскача. После двигателите утихват, прахолякът се разсейва. Пристигнали са. Джъстин се взира през стелещия се прах към приближаващата делегация африкански големци, деца и две бели жени по джинси, с плитки и гривни. В средата на групата, с кафява мека шапка, износени къси панталони в защитен цвят и стари велурени обувки, крачи — сияйно усмихнат, едър, рижав и безспорно величествен — Маркъс Лорбиър, този път без слушалката си.

Суданските жени се свличат с мъка от самолета и се присъединяват към очакващата ги група роднини. Зимбабвийката Джейми и приятелките й се прегръщат сред писъци на взаимна радост и удивление, тя прегръща и Лорбиър, смъква шапката му и приглажда рижавите му къдрици, докато той, сияйно усмихнат, я потупва приятелски по задника и сумти доволно като ученик, който има рожден ден. Носачи суданци се скупчват около опашката на самолета и разтоварват багажа под указанията на Едсърд. Но Джъстин е длъжен да остане на мястото си, докато капитан Маккензи не го извика и поведе надолу по стълбичката, далеч от шумотевицата, към една ниска могила, където група старейшини с черни панталони и бели ризи са насядали в полукръг върху кухненски столове под сянката на кичесто дърво. В центъра на групата седи комисарят Артър — сбръчкан, посивял мъж с изсечени черти и втренчен, проницателен поглед. На главата си има червена бейзболна шапка с надпис „Париж“, избродиран със златни букви.

— Значи вие сте човек на перото, мистър Аткинсън? — казва Артър на безупречен, макар и архаичен английски, след като Маккензи ги представя един на друг.

— Точно така, сър.

— И кое печатно издание, ако ми бъде позволено да запитам, има привилегията да се възползва от вашите професионални услуги?

— Лондонският „Телеграф“.

— „Сънди Телеграф“?

— Главно „Дейли“.

— И двата вестника са превъзходни — заявява Артър.

— Артър е бил сержант в суданската армия по време на британския мандат — уточнява Маккензи.

— Позволете да ви запитам, сър. Правилно ли предполагам, че вие сте дошли тук, за да обогатите съзнанието си?

— А също, надявам се, и съзнанието на читателите ми — отвръща Джъстин с дипломатично смирение, докато с крайчеца на окото си следи Лорбиър и групичката около него, които се насочват към тях през пистата.

— В такъв случай, сър, бих ви помолил да обогатите и съзнанието на моя народ, като ни изпратите английски книги. Обединените нации се грижат твърде похвално за телата, но съвсем недостатъчно за душите ни. Наше предпочитано четиво са английските майстори разказвачи от деветнайсети век. Дали вашият вестник не би могъл да субсидира едно такова благородно начинание?

— Обещавам, че ще им го предложа — казва Джъстин. През дясното си рамо той вижда как Лорбиър и групата му се приближават към могилата.

— Вие сте добре дошли сред нас, сър. За колко време ще ни удостоите с вашето благородно присъствие?

Маккензи отговаря вместо Джъстин. Лорбиър и хората му са се спрели в подножието на могилата и чакат Джъстин и Маккензи да слязат при тях.

— До утре по това време, Артър — казва Маккензи.

— Но не по-късно, моля ви — казва Артър, който косо поглежда към свитата си. — И не ни забравяйте, след като си тръгнете, мистър Аткинсън. Ще очакваме вашите книги.

— Каква жега — забелязва Маккензи, докато слизат по ниския склон. — Сигурно е поне четирийсет и два градуса и продължава да се вдига. И все пак това за вас е райската градина. Хайде, до утре по същото време. Разбрано? Здрасти, Брант. Ето ти го твоя фукльо.

Джъстин не е очаквал такава сърдечна доброта. Подвижните очички, които в болницата „Ухуру“ упорито избягваха погледа му, сега излъчват неподправена радост. Бебешкото лице, обжарено от африканското слънце, е цялото разтегнато в широка, заразителна усмивка. Гърленият глас, чийто приглушен шепот тревожно бе отеквал под гредореда в болничната стая на Теса, звучи бодро и покоряващо. Докато двамата се здрависват, Лорбиър не спира да говори, стиснал ръката на Джъстин в двете си ръце. Ръкостискането му е добронамерено и предразполагащо.

— Направиха ли ви брифинг още в Локи, мистър Аткинсън, или оставиха цялата тежка работа за мен?

— Боя се, че нямах кой знае колко време за брифинги — отвръща Джъстин, приветливо усмихнат на шегата.

— Защо вие, журналистите, все бързате, мистър Аткинсън? — жалва се закачливо Лорбиър, като пуска ръката на Джъстин само за да го тупне приятелски по рамото, докато го води обратно към пистата. — Толкова бързо ли се променя истината напоследък? Баща ми винаги ми казваше: истината е вечна.

— Де да можеше да го каже на редактора ми — казва Джъстин.

— Може би вашият редактор не вярва във вечността? — Лорбиър рязко се извръща към Джъстин и размахва пръст пред лицето му.

— Може би — съгласява се Джъстин.

— А вие? — Веждите на негодника са повдигнати в набожно любопитство.

За момент мозъкът на Джъстин е като парализиран. На кого се преструвам? Та това е Маркъс Лорбиър, твоят предател.

— Мисля, че няма скоро да съм в състояние да отговоря на този въпрос — отвръща неуверено той, при което Лорбиър избухва в искрен смях.

— Все пак побързай, човече! Преди сам да си се озовал във вечността! Виждал ли си някога как се пуска храна от въздуха? — Внезапно понижил глас, той отново сграбчва Джъстин за ръката.

— Боя се, че не.

— Тогава аз ще ти покажа. И тогава ще повярваш във вечността, обещавам ти. Тук всеки ден по четири пъти ни пускат храна и всеки път е като истинско божие чудо.

— Много сте любезен.

Като опитен дипломат и колега софист, Джъстин предусеща, че Лорбиър се готви да произнесе заучена реч.

— Ние тук се стараем да работим ефективно, мистър Аткинсън. Стараем се да нахраним всички гладни гърла. Може би понякога се престараваме и доставяме повече, отколкото е нужно. Но когато има гладни, аз не виждам в това престъпление. Може би те ни послъгват от време на време колко хора живеят в селата им, колко умират от глад. Може би ние сме създали някой и друг милионер на черния пазар в Авейл. Е, жалко, казвам аз. Но какво да се прави?

— Така си е.

Джейми се появява изневиделица и застава до Лорбиър, придружена от няколко африкански жени с извадени бележници.

— Може продавачите на сергиите да не ни обичат много, защото им проваляме търговийката. Може шаманите и магьосниците в джунглата да ни кълнат, задето им подкопаваме бизнеса с нашите западни медикаменти. Може чрез тези хранителни доставки да създаваме зависимост у местното население. Но какво да се прави?

— Така си е.

Широка, всеопрощаваща усмивка обобщава всички тези дребни несъвършенства.

— Чуй сега какво ще ти кажа, мистър Аткинсън. И го предай на читателите си. Предай го на ония тъпи задници от ООН в Женева и Найроби. Всеки път, когато моята станция нахрани някое гладуващо африканско дете, аз смятам, че съм си изпълнил дълга. И същата нощ спя като праведник. Заслужил съм правото си да живея на божия свят. Ще им предадеш ли това?

— Ще се опитам.

— Как е малкото ти име?

— Питър.

— А аз съм Брант.

Те отново се здрависват, този път още по-продължително.

— Питай каквото искаш, разбрано? Нямам тайни от бога. Имаш ли някакви специални въпроси, Питър?

— Още не. Може би по-късно, когато понавляза в нещата.

— Много добре. Не бързаме за никъде. Истината е вечна, нали така?

— Точно така.

Време е за молитва.

Време е за светото причастие.

Време е за чудеса.

Време е за раздаване на нафора на човечеството.

Или поне така обявява Лорбиър, докато Джъстин се преструва, че записва внимателно в бележника си в напразен опит да избяга от потискащо ведрото настроение на своя домакин. Време е да наблюдаваме „мистерията на човешката доброта, която лекува раните от човешката злина“ — още една от вбесяващите заучени фрази на Лорбиър, произнесена, докато подвижните му воднисти очички са вперени набожно в пламтящите небеса, а широката му усмивка призовава божията благодат да се излее на земята; Джъстин усеща как рамото на човека, предал съпругата му, възторжено се отърква в неговото. Наблюдателите са строени в една редица. Най-близо до тях са застанали Джейми зимбабвийката, Артър комисарят и неговата придворна свита. Кучета, групички туземци с червени роби и притихнала тълпа от голи негърчета са строени по-нататък край пистата.

— Четиристотин и седемнайсет семейства храним днес, Питър. Умножи го по шест гърла в семейство, за да получиш пълния брой. Комисарят, ей го там, получава по пет процента от всичко. Това между нас да си остане, не го пиши. Казвам ти го, защото си свестен мъж. Ако слушаш комисаря, населението на Судан трябва да е поне сто милиона. Друг проблем са слуховете. Стига някой да каже, че е видял човек на кон с пушка, и всички се юрват да бягат, изоставяйки посевите и селата си.

Той внезапно млъква. До него Джейми сочи с ръка към небето, докато другата й ръка намира тази на Лорбиър и незабелязано я стиска. Комисарят и свитата му също са чули звука и в отговор вдигат едновременно глави, притварят очи и разтягат устни в напрегнати, но широки усмивки. Джъстин долавя далечния рев на мотори и различава тъмна точка на фона на избелялото от жегата небе. Скоро точката се превръща в още един бъфало като този, който ги докара дотук — бял, безстрашен и самотен като божи пратеник, който прелита на една педя над върховете на дърветата, потръпвайки и поклащайки крила, докато пилотът коригира азимута и височината. После изчезва от погледите им, сякаш няма да се върне повече. Но Лорбиър и неговото паство не губят надежда. Главите остават вдигнати нагоре в молитвена поза. И ето, самолетът се завръща; сега той лети ниско, в права линия, целенасочено. В гърлото на Джъстин е заседнала буца, очите му се насълзяват, когато първият бял дъжд от чували с храна се посипва подобно на сапунени гранули от опашката на самолета. Те се люшват игриво във въздуха, после набират скорост и устрем, докато накрая забарабаняват като картечни откоси по площадката за приземяване. Самолетът набира височина и прави остър завой, за да повтори маневрата.

— Гледаш ли, приятел? — шепне Лорбиър. Неговите очи също са пълни със сълзи. Дали плаче по четири пъти дневно? Или само пред публика?

— Да, виждам — потвърждава Джъстин. „Както си го видяла и ти и също като мен веднага си се присъединила към неговата църква.“

— Виж какво, приятел. На нас тук ни трябват повече летища, така да пишеш. Повече летища и по-близо до селата. Те не могат да ходят дълго, трудно им е, пък е и опасно. По пътя бандити ги изнасилват или направо им режат гърлата. Отвличат им децата от селото, докато ги няма. А понякога, като стигнат до летището, разбират, че са сбъркали. Днес не било ред на тяхното село. Връщат се обратно, объркани, разочаровани. Много от тях си умират от объркването. И децата им също. Ще напишеш ли и това?

— Ще се опитам.

— От Локи казват, че повече летища ще изискват повече мониторинг. Аз им викам: добре, ще осигурим повече мониторинг. От Локи викат: а откъде пари? Аз им викам: похарчете ги най-напред, после ще ги намерим. Майната му!

Над пистата отново надвисва тишина, този път предизвикана от мрачни предчувствия. Дали в храсталаците не дебнат мародери, които чакат да задигнат божите дарове и да офейкат? Едрата десница на Лорбиър отново стиска Джъстин за ръката.

— Тук пушки няма, приятел — казва той, отгатнал незададения въпрос. — В селото имат калашници и картечни пистолети. Артър комисарят ги купува със своите пет процента и ги раздава на хората си. Но тук имаме само едно радио и една молитва.

Кризата е отминала. Първите носачи се приближават плахо към пистата и започват да подреждат чувалите на купчини. С моливи и бележници в ръка, Джейми и другите помощник-наблюдателки заемат позиции — по едно момиче до всяка купчина. Някои от чувалите са се пробили; жени с метлички ревниво събират разпиляното зърно. Лорбиър продължава да стиска ръката на Джъстин, докато го запознава с „културата на дажбения чувал“. След като изобретил пускането на хранителни дажби от самолет, казва с гърлен смях той, господ създал и дажбения чувал. Цели или скъсани, тези бели синтетични чували с инициалите на Световната програма за изхранване са не по-малко търсена стока в Южен Судан от самата храна, която се пренася в тях.

— Виждаш ли летищния ветропоказател? Виждаш ли мокасините на оня приятел там? Ами шала на жена му? Казвам ти, приятел, ако някога реша да се оженя, роклята на жена ми ще бъде ушита от дажбени чували!

От другата му страна Джейми избухва в гърлен смях, който бързо заразява момичетата около нея. Смехът още не е заглъхнал, когато откъм другата страна на пистата от три страни започват да прииждат в колони жени. Всички са много високи, ръст от метър и осемдесет изобщо не е изключение; сигурно са от суданското племе динка. Вървят с грациозната африканска походка, за която мечтае всяка начинаеща манекенка по модните подиуми. Повечето са с разголени гърди, други са облечени със строги басмени рокли, ревниво прикриващи деколтетата им. Очите им безстрастно са приковани в дажбените чували пред тях. Те разговарят тихо и доверително помежду си. Всяка колона жени се движи към точно определена цел. Всяка помощник-наблюдателка познава клиентите си. Джъстин поглежда крадешком Лорбиър, докато жените си казват подред имената, после всяка хваща по един чувал, подхвърля го нагоре и внимателно го закрепва на главата си. И вижда как очите на Лорбиър се изпълват с трагично неверие, сякаш той е виновникът за тяхната злочеста участ, а не за тяхното спасение.

— Нещо не е наред ли? — пита Джъстин.

— Жените, приятел, те са единствената надежда на Африка — отвръща шепнешком Лорбиър, без да откъсва поглед от тях. Дали не вижда Уанза? И всички останали Уанзи? Малките му воднисти очички надничат гузно изпод тъмната сянка на широкополата шапка. — Запиши си го това, приятел. Ние даваме храна само на жените. На мъжете им нямаме вяра за пет пари. Тези идиоти отиват право на пазара и продават всичко. Или карат жените си да варят ракия от зърното. С парите си купуват цигари, оръжие, момичета. Мъжете са едни тъпи безделници. Докато жените въртят къщата, мъжете ходят да се трепят помежду си. Цяла Африка е една огромна битка между половете, приятел. Само жените служат на бога по тия места. Запиши си го това.

Джъстин покорно си записва каквото му диктуват. От това няма нужда, защото същото послание го е чувал безброй пъти от Теса. Жените се изнизват безшумно между дърветата. Гузни кучета събират с език от земята разпилените зърна.

Джейми и другите помощнички са се пръснали. С дългата си тояга и кафявата широкопола шапка Лорбиър прилича на някакъв духовен пастир, докато отвежда Джъстин далеч от селцето отвъд пистата, към синкавата линия на гората. Една дузина полуголи деца се боричкат кой да ходи по петите му. Те се пресягат да хванат великия човек за ръката. Всяко стиска по един пръст и увисва на него, крещейки и ритайки с крака във въздуха като танцуващ горски дух.

— Тези деца си мислят, че са лъвчета — снизходително споделя Лорбиър, докато децата го теглят за ръцете и крещят в надпревара. — Миналата неделя имахме час по вероучение и тия лъвчета толкова бързо излапаха пророк Даниил, че сам господ не можа да го спаси. Казвам им: не, дайте на господ възможност да спаси Даниила! Така е според Библията. А те разправят, че лъвовете били изгладнели и не можели да чакат. Нека първо да изядат Даниил, пък после господ ще го спаси с магия. Иначе, викат, лъвовете щели да загинат от глад.

Двамата приближават една редица правоъгълни заслони откъм отдалечения край на пистата. Към всеки заслон има по една паянтова пристройка като конска ясла. Всяка ясла представлява един миниатюрен ад за неизлечимо болните, недъгавите, умиращите от жажда и от обезводняване. Прегърбени жени, стоически взиращи се в коремите си в няма агония. Покрити с мухи деца, които нямат сили дори да плачат. Старци, изпаднали в кома от непрекъснато повръщане и диария. Обръгнали на всичко лекари и фелдшери правят невъзможното, за да предумат и подмамят пациентите си да се подредят в някакво подобие на редица. Срамежливи момичета чакат на дълга опашка, подбутват се, шушукат и се кискат нервно. Двама хлапаци са вкопчени в яростна схватка на земята, докато по-голямо момче ги налага с тояга.

Следвани на известна дистанция от Артър и свитата му, Лорбиър и Джъстин достигат до покрития със слама диспансер, който отдалеч напомня на почетната трибуна на английско игрище за крикет. Търпеливо проправяйки си път през тълпата от блъскащи се свадливи пациенти, Лорбиър повежда Джъстин към стоманена решетка, охранявана от двама яки африканци по тениски с емблемата на „Лекари без граници“. Решетката се отваря, Лорбиър се шмугва вътре, сваля шапката и повлича Джъстин след себе си. Бяла фелдшерка и три местни асистентки мерят и смесват нещо зад дървен тезгях. Обстановката издава постоянна припряност, която всеки миг може да прерасне в анархия. Като забелязва Лорбиър, фелдшерката вдига глава и му се ухилва.

— Здрасти, Брант. Кой е този красавец? — пита тя с накъсан шотландски акцент.

— Хелън, запознай се с Питър. Той е журналист и ще разкаже на целия свят какви лениви безделници сте всички тук.

— Здрасти, Питър.

— Здрасти.

— Хелън е медицинска сестра от Глазгоу.

Покрай стените върху дълги рафтове са натрупани до тавана разноцветни кутии и стъкленици. Джъстин ги оглежда уж от обикновено журналистическо любопитство, докато всъщност погледът му търси познатата черно-червена кутийка с логото с трите весели златни пчелички. Кутийката обаче не се вижда никъде по рафтовете. Лорбиър застава в тържествена поза пред една витрина, готов за поредната лекция. Фелдшерката и асистентките й разменят многозначителни усмивки: хайде, почна се пак. Лорбиър държи в ръката си голяма стъкленица, пълна догоре със зелени таблетки.

— Питър — започва той тържествено, — сега искам да те запозная с другата страна от живота в Африка.

Дали всеки път казва едно и също? На всеки посетител? Дали това е неговият ежедневен акт на покаяние? Дали бе издекламирал същото и на Теса?

— Осемдесет процента от всички болни от СПИН в света се намират в Африка. И то по най-предпазливи оценки. Три четвърти от тях нямат достъп до каквото и да било медикаментозно лечение. Затова трябва да сме благодарни на фармацевтичните компании и на техните слуги от Държавния департамент на САЩ, които заплашват със санкции всяка страна, дръзнала да произведе своя евтина версия на патентованите препарати против СПИН. Чаткаш ли? Водиш ли си записки?

Джъстин му кима насърчително.

— Продължавайте.

— Таблетките в тази стъкленица струват по двайсет долара едната в Найроби, по шест в Ню Йорк и по осемнайсет в Манила. Всеки момент Индия ще произведе своя версия на същото лекарство, която ще струва по шейсет цента таблетката. Не е необходимо да говорим за разходите за изследователската и развойната дейност. Фармацевтичните компании са ги отписали още преди десет години, а и парите им за развойна дейност идват главно от държавни субсидии, така че това са чисти дивотии. Тук става дума за един аморален монопол, чиято цена се изчислява в човешки живот. Чат ли си? — Лорбиър познава експонатите си наизуст, така че не му е нужно да ги търси. Той връща стъкленицата на рафта и със същото движение грабва голяма черно-бяла кутия. — Тия мръсници продават едно и също лекарство вече трийсет години. И какво е то? Препарат против малария. А знаеш ли, Питър, защо е отпреди трийсет години? Защото, ако един ден в Ню Йорк някой се разболее от малария, лекарството да му е подръка! — Той вдига друга кутия. Ръцете, както и гласът му треперят от благочестиво възмущение. — Една щедра и човеколюбива фармацевтична фирма от Ню Джърси е принесла този свой продукт в дар на гладуващите народи по света, нали разбираш? Фармацевтичните компании искат да ги обичаме. Ако не се чувстват достатъчно обичани, започват да се плашат и стават нещастни.

И опасни, добавя Джъстин, но наум.

— А защо й е на въпросната фармацевтична компания да ни дарява това лекарство? Веднага ще ти кажа. Защото междувременно са произвели по-добро. Старото е вече излишно и само заема място в складовете. Та те даряват старото лекарство, чийто срок на годност изтича след шест месеца, на Африка, като при това данъчните власти им опрощават няколко милиона долара в отплата за щедростта. Освен това си спестяват още пари от складови наеми, плюс цената на унищожаването на препарати с изтекъл срок, които не могат да продадат. На всичко отгоре хората ги гледат и си казват: какви благодетели! Дори и акционерите им си казват същото. — Той обръща кутията и намръщено се зачита в нещо на дъното й. — Тази пратка престоя три месеца на митницата в Найроби, докато митничарите чакаха някой да им даде рушвет. През последните години същата фирма е изпращала в Африка препарати против оплешивяване, лекарства за отказване от тютюнопушенето и ензими против затлъстяване, като заради щедростта си е получила данъчни облекчения за няколко десетки милиона долара. Тия негодници знаят само един бог — бога Печалба, това е истината.

Но силата на неговия праведен гняв е насочена главно към собствените му господари — „онези мързеливци от хуманитарните организации в Женева, които всеки път са готови да се подлагат на големите фармацевтични компании.“

— И тези типове наричат себе си хуманитарни работници! — възмущава се той сред срамежливия кикот на асистентките и несъзнателно напомня на Джъстин за тирадите на Теса. — С техните гарантирани работни места и необлагаеми с никакви данъци заплати, с техните пенсионни осигуровки, луксозни коли, безплатни училища за децата им! През цялото време са в командировка, така че дори не си харчат парите. Познавам ги аз тях, приятел! Виждал съм ги как плюскат по най-скъпите ресторанти в Швейцария, а лобистите на големите фармацевтични компании им плащат сметките. За какво им е на тях да си рискуват задника за благото на човечеството! В Женева имало няколко излишни милиарда? Прекрасно, дайте да ги похарчим за лекарства на големите фармацевтични компании, че да се радва Америка!

След избухването настъпва затишие, през което Джъстин се престрашава да зададе въпрос.

— В какво точно качество, лично или служебно, сте ги виждали, Брант?

Всички вдигат глави. Всички, с изключение на Джъстин. Явно никой преди не се е осмелявал да се усъмни в думите на пророка. Подвижните воднисти очички на Лорбиър се разширяват. Обидена бръчка прорязва моравото му чело.

— Виждал съм ги, приятел. С очите си съм ги виждал, слушай какво ти казвам.

— Не че се съмнявам в думите ви, Брант. Но моите читатели може да се усъмнят. Може да се запитат: „А какъв ли е бил тоя Брант, когато е видял всичко това?“ Да не би да сте работили в ООН? Или сте били редовен посетител в тези ресторанти? — Той се засмива кратко, сякаш това, което ще каже, е самият абсурд: — Или може би сам вие сте служили на силите на мрака?

Дали Лорбиър не долавя присъствието на враг? Дали изразът „силите на мрака“ не му звучи заплашително познато? Дали това, което бе видял с периферното си зрение в болницата, изведнъж не изкристализира в чертите на мъжа срещу него? Лицето му се сгърчва в жалка гримаса. Пророческата светлина, озарявала го допреди миг, угасва, той се отдръпва обиден — един уморен старец без шапка. Не ми причинявай това, казва лицето му. Нали сме приятели? Но съвестният журналист е прекалено зает с воденето на бележки, за да му се притече на помощ.

— Ако искаш да се обърнеш към бога, трябва най-напред да си бил грешник — казва той с продран глас. — Тук всички се уповаваме на божията милост, приятел, повярвай ми!

Но сянката на болка не напуска лицето му. Нито пък внезапното притеснение, сграбчило го за гърлото като предчувствие за нещо, което той не иска да чуе. На връщане към пистата той подчертано предпочита компанията на Артър комисаря. Двамата крачат като туземци, хванати за ръце — едрият Лорбиър с широкополата си шапка и хилавото плашило Артър с неговата бейзболна шапчица с надпис „Париж“.

Дървена ограда от подострени отвесни колове, увенчана с масивен пилон от цяло дървесно стебло над портала, пази африканската обител на Брант, хуманитарния наблюдател, и неговите помощнички. Само Артър и Лорбиър придружават височайшия посетител по време на задължителната обиколка. Импровизирана душкабина със закачена кофа, която се навежда с въженце. Резервоар за дъждовна вода с древна помпа, задвижвана от още по-древен генератор. Всичко, изобретено и построено лично от великия Брант.

— Някой ден ще патентовам ей това чудо тук — заканва се Лорбиър с пресилено намигване, на което Артър съвестно отвръща. В средата на курника е поставена слънчева батерия, която кокошките използват за трамплин. — С това нещо се осветява целият комплекс само от слънчевата енергия — хвали се Лорбиър, но монологът му е загубил много от първоначалния жар.

Клозетите са в края на заградения участък — по един за мъже и за жени. Лорбиър думка по вратата на мъжкия, после я блъсва навътре и показва на госта вонящата дупка в земята.

— Тук са се навъдили едни мухи, които развиват резистентност към всякакви дезинфекционни препарати! — жалва се той.

— Мултирезистентни мухи, а? — подмята Джъстин, приветливо усмихнат; Лорбиър му хвърля бърз безумен поглед, след което с отчаяно усилие успява също да се усмихне.

Тримата пресичат плаца, като пътем спират, за да надникнат в един прясно изкопан гроб, около три и половина метра на метър и половина. На дъното на ямата лежат, свити на кълбо, семейство змии на жълти и зелени шарки.

— А това тук е нашето бомбоубежище, приятел. Тия змии обаче виждаш ли ги? Те са по-страшни от всякакви бомби — вайка се Лорбиър, който не може да се примири с жестокостта на природата.

След като Джъстин не реагира, той търси с поглед Артър, за да сподели с него шегата си. Но Артър се е върнал при своите. Като човек, който отчаяно се нуждае от сродна душа, Лорбиър прегръща Джъстин през рамото и не сваля ръката си, докато го влачи почти бегом към централното бунгало.

— А сега ще опиташ нашата козя яхния — обявява решително той. — Тоя готвач прави по-вкусна яхния от най-добрите ресторанти в Женева. Виж какво, Питър, ти си добро момче, нали? Ти си ми приятел, нали?

„Кого видя там долу в оня гроб до змиите, приятелю? — пита той Лорбиър. — Дали не беше Уанза, а? Или може би студената ръка на Теса се протегна, за да те докосне?“

Свободното пространство вътре в бунгалото е доста тясно — едва пет на пет метра. В средата има маса, грубо скована от стари палети. Вместо столове около нея са наредени неотворени каси с бира и олио. Разнебитен вентилатор размахва безпомощно перки от сламения покрив, въздухът в бунгалото смърди на соя и спрей против комари. Само на Лорбиър, като глава на семейство, се полага стол — същият, който обикновено се намира пред радиостанцията до газовата печка. Сега Лорбиър седи на стола, изпънат като струна, с меката си широкопола шапка; от едната му страна е Джъстин, а от другата Джейми, за която явно има запазено място до шефа. От другата страна на Джъстин сяда млад лекар от Флоренция с вързана на опашка коса; до него е шотландката Хелън от диспансера; срещу Хелън седи медицинска сестра от Нигерия на име Салвейшън.

Останалите членове на голямото семейство на Лорбиър нямат време да се заседават; те си сипват от яхнията и я изяждат на крак или сядат само колкото да се нахранят, след което отново тръгват по задачи. Лорбиър лакомо гребе яхнията с лъжица, малките му очички шарят из стаята, а устата му не спира да говори. И макар понякога да се обръща към отделни лица от публиката, никой не се съмнява, че словоизлиянията му са насочени основно към журналиста от Лондон. Любимата му тема е войната. Не непрестанните племенни войни наоколо, а онази „проклета мръсна война“, която бушува в петролните полета на север, но с всеки изминал ден се разпространява все по на юг.

— Ония мръсни копелета в Хартум изпращат на фронта танкове и хеликоптери, Питър. Те правят нещастните африканци на кайма. Върви там, на място, и се убеди с очите си, приятел. Ако бомбардировките не свършат работа, пращат пехотата да ги изколи. А пък пехотата коли мъжете и изнасилва жените, после коли и тях. А кой им помага? Кой им ръкопляска отстрани? Мултинационалните петролни компании. — Възмутеният му глас заглушава всички останали разговори. Хората около масата трябва да се надвикват с него или да млъкнат, и повечето замлъкват. — Мултинационалките си падат по Хартум, приятел. „Момчета — викат те, — ние много уважаваме принципите на фундаментализма. Някое и друго нашибване с камшици, някое и друго отсичане на ръце и глави, всичко това е прекрасно. Искаме да ви помогнем с каквото можем. Искаме да използвате пътищата и летищата, които сме ви построили, колкото ви е угодно. Само не позволявайте на тия черни мързеливци по градове и села да се пречкат на пътя на великия бог Печалба. Ние не по-малко от вас искаме тия черни мързеливци да бъдат етнически прочистени и натикани в миша дупка. Така че ето ви част от нашите петролни печалби, момчета. Вървете да си купите още пушки!“ Чуваш ли какво разправям, Салвейшън? Питър, водиш ли си записки?

— Записвам всяка дума, благодаря ви, Брант — отвръща тихо Джъстин, наведен над бележника си.

— Казвам ти, приятел, мултинационалките работят за Дявола! Един ден те ще идат в ада, където им е мястото, по-добре отсега да го знаят! — Лорбиър театрално се свива от ужас, заровил лице в големите си ръце. Тази пантомима би трябвало да изобразява мултинационалния човек, явил се пред Създателя си в деня на Страшния съд. — „Не бях аз, господи. Аз само изпълнявах заповеди. Заповедите на бога Печалба.“ Този мултинационален човек е същият, който първо те привиква към цигарите, а после ти продава лекарство против рак, за което нямаш пари да си го купиш.

„Той е и същият, който продава неодобрени лекарства, който претупва клиничните изпитания и използва прокълнатите по света като опитни зайчета.“

— Искаш ли кафе?

— С удоволствие бих пийнал. Благодаря.

Лорбиър скача на крака, грабва чашата за супа на Джъстин и я изплаква с гореща вода от термоса като подготовка към наливането на кафето. Ризата му е залепнала от пот на гърба, под мокрия плат се тресат дебели гънки сланина. През цялото време той не спира да говори. Развил е фобия към тишината.

— Момчетата в Локи казаха ли ти за влака, Питър? — изревава той, докато подсушава чашата със салфетка, измъкната от найлонов плик за боклук до него. — За тоя скапан влак, дето слиза на юг с човешки ход три пъти в годината?

— Боя се, че не.

— Той се движи по старата железопътна линия, строена от вас, англичаните, нали така? Охраняват го кръвожадни северняци на коне. Като в едновремешните филми. Та този влак кара провизии от север на юг за всички гарнизони на войските на Хартум. Чат ли си?

— Да.

„Защо се поти така? Защо очите му са толкова уплашени и търсещи? Какви тайни сравнения прави между този арабски влак и собствените си грехове?“

— Страшна работа, приятел! Този влак. Сега е заседнал някъде между Ариат и Авейл, на два дни път оттук. Да се молим на бога реката да не спада, тогава може би ония копелета няма да дойдат насам. Където идат, зад тях остава пустош, истината ти казвам! Убиват всичко живо по пътя си. Никой не може да им се опре. Прекалено силни са.

— За кои точно копелета става дума, Брант? — пита Джъстин, докато драска в бележника си. — Боя се, че загубих нишката.

— За кръвожадните конници, приятел! Да не мислиш, че им се плаща, задето охраняват влака? Нито цент, приятел. Нито драхма. Правят го без пари, ей тъй, от добро сърце! Единствената им награда е да ги оставят да изнасилват и убиват всичко живо по пътя си. Където минат, трева не никне. Отвличат в робство момчета и момичета, откарват ги със същия влак, когато се изпразни на връщане. А каквото не могат да отнесат със себе си, го опожаряват.

— Аха. Сега разбрах.

Но влакът не е достатъчен за Лорбиър. Нищо не е достатъчно, ако след него настава тишина, а в тишината може да му бъдат зададени въпроси, които той не иска да чуе. Уплашените му очички вече трескаво търсят тема за продължение.

— А за самолета казаха ли ти? Руски самолет, приятел, по-стар от Ноевия ковчег, базата му е в Джуба. Е, това е страхотна история, приятел!

— Боя се, че нито за влака, нито за самолета са ми разказвали. Нали ви казах, нямаха време за брифинг.

И Джъстин отново зачаква послушно, с молив в ръка, да чуе страхотната история за руския самолет, дето базата му е в Джуба.

— Ония смахнати мюсюлмани в Джуба правят едни бомби като топовни гюлета. Качват ги значи на самолета и ги пускат отгоре, ей така, направо ги търкалят по пода и ги хвърлят върху християнските села. „На ви, християни! Много ви здраве от вашите мюсюлмански братя!“ Ама те вършат добра работа, ще знаеш. Пък и ония типове са се научили да се целят много точно. Няма грешка! А и бомбите са толкова избухливи, че екипажът на самолета не каца в Джуба, докато не изхвърли и последната.

Радиостанцията обявява пристигането на поредния бъфало. Най-напред се чува лаконичният глас на диспечера от Локи, после командирът на полета се обажда от въздуха, за да установи контакт. Сгърбена пред микрофона, Джейми обещава хубаво време, твърда писта и спокойна обстановка без заплахи за сигурността. Вечерялите припряно се разотиват, но Лорбиър остава на мястото си. Джъстин затваря бележника си и под втренчения поглед на Лорбиър го прибира в джоба на ризата, до писалките и очилата за четене.

— Е, Брант, козята яхния беше чудесна. Сега имам няколко по-конкретни въпроса, ако нямате нищо против. Има ли къде да поседнем за един час, без да ни прекъсват?

Като осъден на смърт, който е принуден сам да намери пътя към мястото на екзекуцията си, Лорбиър повежда Джъстин по утъпканата трева, върху която безразборно са опънати палатки и въжета за пране. На известно разстояние от тях се издига палатка с формата на конус. С шапка в ръка, Лорбиър отмята платнището на входа и с отблъскващо угодническа усмивка пропуска Джъстин да влезе пръв. Джъстин се навежда, за миг погледите им се срещат и той вижда в очите на Лорбиър същото изражение, което вече е видял на масата в бунгалото — изражението на човек, ужасен от това, което си забранява да види.