Вечният градинар

2.

Удроу живееше в каменна къща с прозорци в стил имитация на „Тюдор“, между цяла колония къщи със същата или подобна архитектура, разположени всяка сред обширна английска градина в престижното предградие на Найроби Мутайга, на върха на хълма и на един хвърлей разстояние от кънтри-клуба и от резиденцията на върховния комисар; наоколо имаше още много резиденции на посланици и висши дипломати от държави, за които едва ли бе чувал някой до момента, в който не прочетеше названията им на табелките по високите каменни или железни огради, наред с неизменното предупреждение на суахили за присъствието на зло куче. След бомбен атентат срещу посолството на САЩ от Форин Офис бяха оборудвали резиденциите на всички дипломатически служители с ранга на Удроу и по-нагоре със стоманени порти, устойчиви на удар с камион, пред които денонощно бдяха на смени добросъвестни стражи от племето балуя, заобиколени от техни роднини, близки и симпатизанти. Същите вдъхновени мозъци бяха заредили с електрически ток оградите, увенчани с бодлива тел и с прожектори против нарушители, които светеха цяла нощ. В Мутайга въпросите за личната сигурност на обитателите, както и всичко останало, са съобразени с техния ранг и място в йерархията. Най-скромните къщи са оградени с каменни стени, със стъкла от натрошени бутилки, зазидани отгоре в бетона; за служителите от по-средна ръка се отпускат и по няколко реда бодлива тел. Дипломатическата аристокрация обаче се крие зад стоманени порти, огради с електрически ток, датчици на прозорците и автоматично задействащи се прожектори и охранителни камери.

Къщата на семейство Удроу беше на три етажа. Горните два съставляваха това, което на езика на охранителните фирми се нарича обезопасена зона, отделена от долния етаж със стоманена решетка на първата стълбищна площадка, от която само Санди Удроу и жена му Глория имаха ключ. На долния етаж беше предвиден малък апартамент за гости, в който, на изхода към склона, бе монтирана втора стоманена решетка, която да предпазва господарите Удроу от слугите. Апартаментът на долния етаж се състоеше от две стаи, спартански обзаведени с малко мебели и боядисани в бяло, което в съчетание с решетките на прозорците определено им придаваше вид на затвор. В очакване на госта обаче Глория се бе постарала да ги поразкраси със свежи рози от градината и с настолна лампа от стаята на Санди; там бяха пренесени също служебният телевизор и радиото; тя бе щастлива да се отърве и от двете за известно време. Дори и така помещението за гости не беше точно пет звезди, както сподели Глория с най-добрата си приятелка Елена — съпруга на грък, който работеше в мисията на ООН, а самата тя англичанка, — но поне бедният човек щеше да има възможност да остане сам със себе си, та това е просто задължително за всеки, претърпял такава страшна загуба, Ел. Самата Глория не се ли бе почувствала точно така, когато почина мама, но, разбира се, нека не забравяме, че бракът на Теса и Джъстин беше донякъде неконвенционален, ако може да се нарече така, макар от своя страна Глория никога да не се бе съмнявала дори и за миг, че двамата всъщност много се обичаха по своему. Поне Джъстин със сигурност я обичаше, а що се отнася до не… Ел, честно да ти кажа, скъпа, един господ я знае нея, за нас поне това си остана тайна докрай.

На което Елена, многократно развеждана светска дама, пълна противоположност на Глория, отбеляза:

— Ти по-добре си пази сладкото задниче, скъпа. Един току-що овдовял плейбой може да бъде много опасен за жените.

Глория Удроу беше образец за доблестна съпруга на британски дипломат, твърдо убедена, че всяко нещо на този свят си има своята добра страна. А когато абсолютно нищо наоколо не изглеждаше да има такава, тя се засмиваше заразително и възкликваше: „Е, това е положението!“ Един призив за обединение на всички благородни души, които заедно да посрещнат несгодите на живота без хленч и вайкане. Тя беше достойна възпитаничка на частното училище, изиграло роля в нейното оформяне като личност; след завършването му периодично и подробно бе осведомявала училищното ръководство за житейския си път, като в замяна с наслада бе поглъщала всички новини за бившите си съученици. За всеки училищен празник бе изпращала остроумни поздравителни телеграми или, напоследък, не по-малко остроумни електронни послания, обикновено в стихове, тъй като много държеше да не се забравя, че навремето бе спечелила наградата на училището за поезия. Глория беше по своему привлекателна и извънредно словоохотлива женичка, особено когато нямаше какво особено да каже. Освен това с времето бе придобила онази вдървена, неописуемо грозна походка, с която поразително напомняше на жените от британското кралско семейство.

Въпреки всичко Глория Удроу не беше глупава по природа. Навремето, докато следваше в Единбургския университет, се бе отличила като една от най-интелигентните студентки на випуска; тогава се говореше, че ако не се бе оставила Удроу да й завърти главата, като нищо щеше да изкара отличен по политология и поне много добър по философия. За съжаление през изминалите оттогава осемнайсет години бракът, децата и непредвидимостта на дипломатическия живот бяха убили у нея всякакви амбиции за личностна реализация. Понякога Удроу тайно съжаляваше, че тя сякаш нарочно бе приспала интелекта си, за да се отдаде изцяло на ролята си на съпруга и майка. Същевременно той й беше благодарен за тази саможертва, за спокойствието, което му даряваше неспособността й да чете мислите му и същевременно като по чудо да отговаря на всичките му очаквания. „Ако някога ми се прииска да имам свой собствен живот, ще ти кажа“ — успокояваше го тя, когато обхванат от чувство на гузност или скука, я подканваше да довърши образованието си, да вземе по-висока академична степен, да учи право, медицина — и изобщо да прочете нещо, за бога. „Ако не ме харесваш такава, каквато съм, това е друг въпрос“ — отвръщаше тя, ловко прехвърляйки оплакването му от частното към общото. „Напротив, напротив, харесвам те точно такава, каквато си!“ — протестираше той и я прегръщаше нежно. И понякога дори си вярваше.

Джъстин стана тайният затворник на долния етаж още същата вечер на онзи черен понеделник, когато му съобщиха за смъртта на Теса; той се нанесе там тъкмо по времето, когато моторите на черните лимузини на посланиците от съседните къщи забръмчаха зад железните решетки, готови да откарат височайшите си пътници до поредната тайнствено подбрана кръчма. Какъв бе поводът тази вечер? Денят на Лумумба? Денят на Мердека? Денят на падането на Бастилията? Все едно — националният флаг щеше да се вее в градината, водните пръскачки щяха да бъдат изключени, червеният килим постлан, наоколо щяха да пърхат чернокожи прислужници с бели ръкавици — също като в колониалните времена, които всички сега богоугодно отричахме. А от тентата на домакините щеше да долита подходяща за случая патриотична музика.

Удроу седеше до Джъстин на задната седалка на фолксвагена. От моргата той го придружи до полицейския участък и го наблюдаваше, докато пише с безукорния си академичен почерк декларация, че е разпознал трупа на съпругата си. От участъка Удроу се обади на Глория, за да я уведоми, че доколкото позволява уличното движение, до петнайсет минути ще си бъде вкъщи заедно с техния специален гост — „който е много потиснат, скъпа, и от нас зависи да не си остане така до края“, — което не попречи на Глория да позвъни пожарно на Елена; тя набра номера няколко пъти, докато накрая се свърза, за да обсъдят менюто за вечеря. Обича ли бедният Джъстин риба, да или не? Тя беше забравила, но доколкото си спомняше, той се влияеше от модата, и — ах, Ел! — с какво, за бога, да го разсейвам, докато Санди е в мисията, а аз стоя сама с горкия човек по цели часове? Искам да кажа, всякакви истински теми се изключват при сегашните обстоятелства, не е ли така?

Елена се опита да я насърчи не дотам любезно: все ще се сетиш за нещо, скъпа, не се бой!

Все пак Глория намери време да даде на Елена подробен отчет за събитията, включително да я осведоми за всички обаждания на журналисти, на които бе принудена да отговаря цял ден — тези хора просто нямат милост, Ел! — както и за тези, на които не й бяха стигнали силите да отговори, а бе инструктирала Джума, домашния прислужник от племето уакамба, да повтаря, че мистър и мисис Удроу в момента не са в състояние да разговарят с вас, както и за онзи ужасно чаровен млад човек от „Дейли Телеграф“, с когото тя с радост би си побъбрила на воля, само дето Санди й бе забранил под страх от смъртно наказание.

Елена я успокои: той сигурно ще ти пише, скъпа.

Фолксвагенът с тъмни стъкла спря пред къщата на Удроу, самият Удроу изскочи навън, за да се огледа за журналисти, а веднага след това Глория получи за пръв път възможност да види с очите си Джъстин като вдовец, като човек, загубил сина си и жена си в разстояние на шест месеца; Джъстин, измаменият съпруг, който повече нямаше да бъде мамен; Джъстин с безупречно ушития ленен костюм и с обичайния си мек поглед; нейният таен беглец, за когото бе отредила целия долен етаж и който тъкмо си бе свалил сламената шапка и се бе измъкнал заднишком от страничната врата, при което благодари на всички — на шофьора Ливингстън, на Джаксън от охраната, на Джума от прислугата, който се мотаеше без работа наоколо, както обикновено с грациозно кимване на красивата си глава с тъмна пригладена коса, преди да се отправи през шпалира посрещачи към входната врата. Тя видя лицето му първо обгърнато от плътна сянка, после за миг осветено от мимолетния вечерен здрач. Той се приближи към нея и изрече „Добър вечер, Глория, колко любезно от ваша страна да ме поканите“ с толкова овладян глас, че тя бе готова да се разплаче, както и направи впоследствие.

— Ах, колко се радваме, че можем да помогнем с нещичко, скъпи Джъстин — промърмори тя, като го целуна с предпазлива нежност.

— Доколкото разбирам, няма и следа от Арнолд. Някой да се е обаждал, докато сме били на път?

— Не, скъпи, никой. Ние не сме мърдали от телефона, разбира се. — Как се владее само, помисли си тя. Как само се владее! Истински герой.

Като в просъница тя чу Удроу да й обяснява със скръбен глас, че се налага да прекара още един час в мисията — скъпа, ще ти звънна оттам, — но Глория не го слушаше. Той пък кого ли е загубил през живота си, помисли си тя язвително. Чу се захлопване на врата и шумът от мотора на фолксвагена се отдалечи по улицата, но вниманието на Глория бе другаде. Очите й бяха впити в Джъстин — нейния трагичен герой, нейния страж. Изведнъж си даде сметка, че Джъстин е поне толкова жертва на тази ужасна трагедия, колкото и Теса, ако не и повече. Във всеки случай Теса вече бе мъртва, докато Джъстин трябваше да носи бремето на тази ужасна загуба чак до смъртта си. То бе започнало да му се отразява — в посивелите бузи, в прегърбената походка, безразличието му към растенията наоколо, докато вървеше към къщата. Любимите тревни бордюрчета на Глория, засадени по негови указания, изобщо не привлякоха вниманието му. Нито пък чимширеният храст и двете хлебни дръвчета, за които толкова мило й бе отказал да му плати. Едно от най-прелестните качества на Джъстин, с които Глория така и никога не можа да свикне — както разправи на Елена в подробно телефонно резюме още същата вечер, — бяха огромните му познания по ботаника и градинарство. Искам да кажа, откъде ги е научил всички тия неща, Ел? Освен от майка си? Тя не беше ли половин Дъдли? Ама разбира се, тези Дъдли винаги са били страхотни градинари, откакто се помнят. Тук става въпрос за класическа английска ботаника, Ел, а не за разните модни тенденции в неделните вестници.

Глория поведе скъпия гост по стълбите към входната врата, през антрето и по слугинското стълбище към долния етаж, където го разведе из двете затворнически килии, които щяха да бъдат негов дом до излежаване на присъдата му; показа му разкривения шперплатов гардероб, в който да си закачваш костюмите, скъпи Джъстин — божичко, защо не дадох на Ебедая още петдесет шилинга, за да го пребоядиса? — проядения от червеи скрин, в който да си държиш ризите и бельото — каква глупачка съм, как не се сетих да застеля чекмеджетата с чиста хартия.

Както обикновено, Джъстин бе този, който се извиняваше през цялото време.

— Страхувам се, че няма какво толкова да сложа вътре, Глория. Къщата ми е обсадена от глутница журналисти и Мустафа сигурно вече е изключил телефона. Санди любезно обеща да ми заеме някои неща на първо време, докато успея да се промъкна през обсадата и си взема необходимото.

— Ах, Джъстин, колко съм несъобразителна! — извика Глория, изчервена от неудобство.

След което, може би защото не искаше или по-скоро не знаеше как да се оттегли, тя настоя да му покаже ужасния стар хладилник, претъпкан с бутилки минерална вода и съставки за коктейли… ах, защо не се сетих да наредя да сменят тая изгнила гума?

— А, ледът е тук, Джъстин, просто го подложи под течаща вода, за да се отдели по-лесно.

И пластмасовия електрически чайник, който така мразеше, и декоративния, пукнат по цялата си височина съд, пълен с пакетчета чай „Тетли“, и поочуканата тенекиена кутия от бисквити, пълна с различни сладки — в случай, че Джъстин огладнее през нощта, понеже Санди все огладнява, нищо, че докторът му каза да свали килограми. И накрая — слава богу, че поне едно нещо бе както трябва — великолепната ваза с разноцветни кученца, които бе отгледала от семе, следвайки неговите указания.

— Е, добре, оставям те на спокойствие — рече накрая тя, но когато стигна до вратата, изведнъж се сети за свой срам, че дори не му е изказала съболезнованията си. — Джъстин, скъпи…

— Благодаря, Глория, наистина няма нужда — прекъсна я той с изненадваща твърдост.

Лишена от възможността да изрази нежна съпричастност, Глория с усилие си възвърна деловия тон:

— Е, добре, можеш да се качиш горе, когато поискаш, нали, скъпи? Вечерята обикновено е в осем. Преди това по едно питиенце, ако си в настроение. Чувствай се като у дома си. Прави всичко каквото ти се иска. Или не прави нищо. Един господ знае кога ще се върне Санди… — След което тя с благодарност се оттегли горе в покоите си, изкъпа се и се преоблече, сложи си грим, после се отби при момчетата в детската стая. Смирени от реалната близост на смъртта, те усърдно си готвеха домашните или поне успешно се преструваха.

— Много ли тъжен изглежда? — попита Хари, по-малкият.

— Утре ще го видите. Само да се държите учтиво и сериозно с него. Матилда ви прави сандвичи. Ще си ги ядете в стаята, а не в кухнята, разбрахме ли се? — Следващите думи се изплъзнаха от устата й някак неволно, преди да е осъзнала смисъла им. — Той е един много смел, благороден човек, така че се отнасяйте с голямо уважение към него.

Когато Глория слезе във всекидневната, за своя изненада завари Джъстин там. Той прие прилична доза уиски със сода, тя си наля чаша бяло вино и седна на едно от креслата, което всъщност беше на Санди, но на нея хич не й беше до Санди в момента. В продължение на няколко минути — тя не можа да прецени колко точно — и двамата мълчаха, но за Глория мълчанието беше духовна връзка. Колкото по-дълго, толкова по-здрава. Джъстин безмълвно отпиваше от уискито, като за нейно най-дълбоко облекчение явно не бе усвоил вбесяващия нов навик на Санди да се жабурка с него през предните си зъби със затворени очи, сякаш го дегустираше. С чаша в ръка, той се приближи до френския прозорец, обърнат към обляната в светлина градина — двайсет 150-ватови крушки, свързани с отделен генератор, блясъкът от които осветяваше половината от лицето му.

— Може би това си мислят всички — отбеляза внезапно той, сякаш възобновявайки разговор, който нито един от двамата не бе започвал.

— Какво, скъпи? — запита Глория, която не бе напълно сигурна, че се е обърнал към нея, но явно имаше нужда да поговори с някого.

— Че те обичат заради това, което не си. Че си измамник, крадец на любов.

Глория нямаше никаква представа дали наистина всички си мислеха тъкмо това, но че не биваше да си го мислят, в това тя не се съмняваше.

— Разбира се, че не си измамник, Джъстин! — каза решително тя. — Ти си един от най-почтените хора, които познавам, винаги си бил такъв. Теса те обожаваше и имаше защо. Тя беше една щастлива млада жена. — А що се отнася до крадеца на любов, помисли си тя, не е трудно човек да се досети за кого от двамата бе предназначено това определение.

Джъстин не отвърна нищо на нейното многословно уверение в собствената му почтеност; вместо това се заслуша във верижния кучешки лай из квартала, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше.

— Винаги си бил толкова добър с нея, Джъстин, знаеш, че беше така. Не бива да се самобичуваш за престъпления, които не си извършил. Много хора са склонни да се упрекват, когато загубят близък човек, но това просто не е справедливо. Не можем вечно да се държим с някого, сякаш се страхуваме, че всеки миг ще умре, така далеч няма да стигнем. Не си ли съгласен? Ти й беше верен. При всички обстоятелства — добави тя, с което съвсем случайно намекна, че същото не може да се каже за Теса. Намекът й не остана незабелязан, това поне бе сигурно; Джъстин имаше вид, сякаш се готви да я заговори за Арнолд Блум, когато за свое най-голямо раздразнение тя чу как ключът на мъжа й се превъртя в бравата. Магията се развали.

— Джъстин, бедни приятелю, как я караш? — извика Удроу, като си наля необичайно скромна доза вино, преди да се строполи на дивана. — Боя се, че нямам новини, добри или лоши. Няма улики, няма заподозрени, нищо. Поне засега. От Арнолд нито следа. Белгийците ще осигурят хеликоптер. Лондон изпраща втори. Ако не бяха парите, това проклятие на цивилизацията… Все пак той е белгийски гражданин, какво им пречи да пратят? Колко си красива тази вечер, скъпа! Какво има за вечеря?

Пак е пил, помисли си с отвращение Глория. Прави се, че работи до късно, а си седи в кабинета и пие сам, докато аз трябва да седя на главите на момчетата да си пишат домашните. Откъм прозореца се чу шум; тя се извърна и за свой ужас видя Джъстин, който очевидно се готвеше да си тръгне — без съмнение, стреснат от дебелашкото държание на мъжа й.

— Няма ли да хапнеш? — протестира Удроу. — Трябва да си пазиш силите, старче!

— Много сте мили, но се боя, че нямам апетит. Глория, благодаря още веднъж. Санди, лека нощ.

— Пелегрин ти изпраща най-дълбоки съболезнования от Лондон. Всички във Форин Офис са потресени. Не искал да те безпокои лично.

— Бърнард винаги е бил много тактичен.

Тя проследи с поглед затварящата се врата, чу как стъпките му заглъхват надолу по стълбите, забеляза празната му чаша на бамбуковата масичка до френския прозорец. За един ужасяващо дълъг миг й се стори, че никога вече няма да го види.

Удроу изгълта нервно вечерята си, без да усети вкуса на храната. Глория, която като Джъстин нямаше апетит, го наблюдаваше. Прислужникът Джума, който бродеше неспокойно наоколо, също не го изпускаше от очи.

— Е, как я караме? — промърмори заговорнически Удроу, като сниши глас и посочи надолу с ръка, предупреждавайки я да направи същото.

— Добре — отвърна тя, влизайки в тон. — Като се има предвид… — Какво правиш там долу, запита го мислено тя. Да не би да лежиш по гръб на леглото и да се бичуваш в тъмното? Или гледаш през решетките в градината и разговаряш с духа й?

— Да си чула нещо по-съществено? — запита Удроу. Той малко се запъна на думата „съществено“, но успя да завърши изречението. Джума слушаше внимателно.

— Какво например?

— Нещо за нашия любовник — рече той, като се подхилваше, посочи с пръст саксията с бегонията и беззвучно изговори с устни „Блум“1, при което Джума отърча смутен да напълни каната с вода.

Тази нощ Глория с часове лежа будна до хъркащия си съпруг. В един момент отдолу й се счу шум; тя слезе по стълбите до междинната площадка и надникна през прозореца. Спирането на тока бе приключило. Над града сияеше оранжево зарево. Но в осветената градина не бродеше нито Теса, нито Джъстин. Тя се върна в леглото и завари Хари, заспал напряко на леглото, с палец в устата и с една ръка върху гърдите на баща си.

На сутринта семейството стана рано както обикновено, но Джъстин ги беше изпреварил. Облечен с поомачкания си костюм, той крачеше неспокойно напред-назад. Изглежда възбуден, помисли си тя, и като че ли е обладан от прекомерно напрежение, бузите му са някак прекалено румени. Момчетата се здрависаха с него — тържествено, според инструкциите — и той най-старателно отвърна на поздравите им.

— Ааа, Санди. Здравей, добро утро — каза той, щом се появи Удроу. — Имаш ли нещо против да поговорим за малко?

Двамата мъже се оттеглиха на терасата.

— Къщата ми… — започна Джъстин, след като се убеди, че са сами.

— Тукашната или тази в Лондон? — прекъсна го Удроу в несръчен опит да се пошегува. Глория, която чуваше всяка дума от кухненския бокс, в този момент бе готова да удуши съпруга си.

— Тук, в Найроби. Става въпрос за личните й документи, писма от адвокати, пълномощни за семейните имоти. Все неща, които са скъпи и на двама ни. Няма да ми е приятно кенийската полиция да се рови в тях.

— И какво предлагаш, старче?

— Бих желал да прескоча до вкъщи. Още сега.

Каква решителност, запревъзнася го мислено Глория. Толкова е силен, въпреки всичко.

— Драги приятелю, това е просто невъзможно. Ония драскачи ще те изядат жив.

— Не смятам, че това е точно така. Може да се опитат да ме снимат. Може да ми подвикват. Ако не им отговарям, какво друго могат да направят? Пък и едва ли ни очакват, ще ги заварим по бели гащи.

Глория познаваше увъртанията на съпруга си като никой друг. Ей сега ще започне да звъни на Бърнард Пелегрин в Лондон. Така прави всеки път, когато иска да получи отговора, който му е нужен, през главата на Портър Колъридж.

— Виж сега какво ще ти кажа, старче. Напиши ми един списък с всичко, което ти трябва. Аз ще го предам някак си на Мустафа и той ще ти донесе нещата.

Колко типично, помисли си Глория. Шикалкави, потрива се и чака всичко да се размине.

— Мустафа няма представа какво точно да подбере — чу тя гласа на Джъстин, твърд и настойчив както преди. — Никакъв списък няма да му помогне. Той с един списък за пазар не може да се оправи. Аз съм длъжен да го направя, Санди. Заради нея. Това е въпрос на чест. И смятам да отида със или без твоята помощ.

Страхотен е! — възхити се безмълвно Глория от своя подслушвателен пост. Личи си класата! Но дори в този момент тя нямаше как да се досети, макар мислите й да се мятаха трескаво в разни посоки, че нейният собствен съпруг може да има свои лични причини да посети къщата на Теса.

Журналистите изобщо не бяха по бели гащи, както се бе надявал Джъстин. Те бяха прекарали нощта по тревните площи около неговата къща в наети коли и бяха хвърляли боклуци сред декоративните му храсти. Двама африканци с панталони и цилиндри в стил „Чичо Сам“ бяха отворили сергия за чай и напитки. Други печаха царевица на дървени въглища. Полицаи с помътнели погледи се въртяха около очукана патрулна кола, прозяваха се и пушеха цигари. Началникът им, чудовищно дебел мъж с излъскан кожен колан и златен ролекс, лежеше изтегнат, с притворени очи, на предната седалка. Беше 7,30 ч. Градът не се виждаше от надвисналите облаци. По жиците над главите бяха накацали черни птици в очакване на удобен момент да се спуснат за храна.

— Подмини ги и спри — изкомандва Удроу, офицерският син, от задната седалка.

Бяха седнали както предния ден — Ливингстън и Джаксън отпред, Удроу и Джъстин, превити надве, отзад. Черният фолксваген ван беше с дипломатически номера, но така бяха половината коли в Мутайга. Някой по-осведомен наблюдател би различил двете букви на Британската мисия, но явно наблюдателите не бяха чак дотам осведомени; никой не им обърна внимание, когато Ливингстън невъзмутимо подмина отбивката за портала и се заизкачва по лекия наклон. Там спря и дръпна ръчната спирачка.

— Джаксън, слез от колата и тръгни бавно надолу по хълма към портала. Как се казва пазачът? — Последното бе адресирано към Джъстин.

— Омари — отвърна той.

— Кажи на Омари, когато колата наближи, да разтвори портала в последната секунда и да го затвори веднага след като влезем. Остани при него и го наставлявай.

Джаксън беше роден за подобни задачи. Той мързеливо спусна крака от колата, разкърши снага, подръпна си панталоните нагоре и едва тогава пое, без да бърза, надолу към къщата. Пред очите на настръхналите журналисти и полицаи той небрежно се облегна на портала в близост до Омари.

— Хайде, спускай назад — изкомандва Удроу. — Лека-полека. Не бързай.

Ливингстън освободи ръчната спирачка и без да гаси мотора, плавно спусна вана по склона, като леко въртеше волана, докато задницата се изравни с разширението за отбивката, която водеше към портала на Джъстин. Отстрани изглеждаше, сякаш просто се готви да обърне. Ако наблюдаващите сцената се бяха заблудили за миг, заблудата им не трая дълго, защото в момента, когато задната броня навлезе в отбивката, шофьорът натисна газта и фолксвагенът се понесе към портала, разпръсквайки изумените журналисти като пилци по пътя си. Двете крила се отвориха, теглени навътре от яките ръце на Омари и Джаксън; колата профуча през портала и двете му крила мигом се затръшнаха. Джаксън се метна в движение, докато Ливингстън насочваше фолксвагена към верандата; задницата изкачи двете ниски стъпала и се закова на сантиметри от входната врата точно в мига, когато Омари, със завиден синхрон, отвори вратата отвътре. Удроу избута Джъстин напред, после сам скочи направо във вестибюла и затръшна вратата след себе си.

Къщата тънеше в мрак. От уважение към Теса или за да не предизвикват глутницата журналисти, прислужниците бяха дръпнали всички завеси. Тримата мъже — Джъстин, Удроу, Мустафа — стояха заедно във вестибюла. Мустафа плачеше беззвучно. Удроу различи в тъмното сгърченото му от болка лице, белите зъби, сълзите, стичащи се по черните му бузи широко встрани, почти покрай ушите. Джъстин бе сложил ръце на раменете му и го утешаваше. Удроу едновременно се стресна и едва ли не се засегна от този израз на сърдечност от страна на колегата си — чувства, неприсъщи за англичанин. Джъстин придърпа Мустафа към себе си, докато стиснатата челюст на момчето легна на рамото му. Смутен, Удроу извърна поглед встрани. В дъното на коридора, откъм стаите на прислугата, се раздвижиха и други сенки: едноръкият угандиец, нелегален емигрант, когото Джъстин използваше за помощник в градината и чието име Удроу така и не успяваше да запомни; прислужницата Есмералда, бегълка от Южен Судан, също нелегално пребиваваща, която все си навличаше неприятности с разни мъже. Теса се вживяваше в сърцераздирателни човешки драми със същата жар, с която обичаше да нарушава местните закони. Понякога домакинството й наподобяваше панафрикански приют за инвалиди и несретници. Удроу неведнъж се бе опитвал да вразумява Джъстин на тази тема, но всеки път удряше на камък.

Единствено Есмералда не плачеше. Лицето й бе застинало в онази безизразна маска, която белите винаги бъркат с безразличие или душевна грубост. Удроу знаеше, че лицето й не изразява нито едно от двете. То изразяваше разбиране. Това е реалният живот, казваше лицето. Мъка и омраза, човешки тела, насечени на парчета. Това е ежедневието, с което сме се родили на този свят, докато вие, белите, не разбирате нищо.

Джъстин леко оттласна Мустафа от себе си и се обърна към Есмералда. Здрависаха се с две ръце, при което тя склони глава до неговата и отърка плитките на челото си в бузата му. Удроу имаше чувството, че е попаднал в един кръг на взаимна сърдечност, за каквато не бе предполагал, че съществува. Дали техният Джума ще плаче така, ако някой пререже гърлото на Глория? Как ли пък не! Ами Ебедая? Ами личната прислужница на Глория, как й беше името? Джъстин притисна угандиеца пазач към себе си, погали го по бузата, после се извърна и с дясната си ръка се хвана за парапета на стълбището. За момент заприлича на стареца, в какъвто не след дълго бездруго щеше да се превърне. Като се подпираше с ръка на парапета, той бавно се заизкачва нагоре. Удроу го видя как се слива с мрака на стълбищната площадка, след което изчезна в спалнята — в семейната спалня, където Удроу никога не бе надниквал, което не му бе попречило да си я представя тайно по хиляди начини.

Останал сам, Удроу потрепери както при всеки случай, когато идваше в къщата им — като селски момък, за пръв път попаднал в града. Ако беше на коктейл, кои ли бяха тези хора? Чия ли кауза сме поканени да защитаваме днес? В коя от стаите е тя? Къде ли е Блум? До нея, къде иначе! Или в кухнята, където слугите са го наобиколили и се превиват от смях на шегите му. Внезапно спомнил си за целта на посещението, Удроу се запрокрадва пипнешком по тъмния коридор към вратата на всекидневната. Беше отключена. Между завесите като остриета на ножове се спускаха лъчите на утринното слънце, осветяваха африканските дървени маски и щитове по стените и поизтърканите ръчно тъкани рогозки, с които Теса се бе опитала — доста успешно — да поосвежи потискащата служебна мебелировка. Как бе съумяла така да оживи стаята с тоя боклук? Същата тухлена камина като нашата, същите носещи стоманени греди на тавана, далечно подобие на дъбов гредоред от гостните на добрата стара Англия. Всичко е като у нас, само че по-малко, защото семейство Куейл са без деца, а и той е с по-нисък ранг. Защо тогава къщата на Теса винаги изглежда толкова истинска, а нашата — като нейна по-грозна и скучна сестра?

Той стигна до средата на стаята и се спря; силата на спомените го завладя и не му даде да помръдне. Тук стоях, когато й четох онази лекция, тъкмо до инкрустираната ниска масичка, която майка й толкова обичала навремето, и се бях подпрял с ръце на облегалката на онзи скърцащ стол, докато я поучавах като някакъв викториански проповедник. Теса стоеше ей там, до прозореца, а слънчевите лъчи проникваха през прозрачната й памучна рокля. Дали съзнаваше, че говорех на голия й силует? Че само като я погледнех, всичките ми мечти се сбъдваха — моята русалка на плажа, чаровната непозната в купето на влака…

— Рекох си, че ще е най-добре да се отбия лично — започва мрачно той.

— Откъде пък ти хрумна това, Санди? — пита го тя.

Часът е единайсет сутринта. Съвещанието на Политическия отдел току-що е приключило, Джъстин е в командировка в Кампала, изпратен да регистрира присъствие на някаква напълно безсмислена конференция по „Хуманитарна помощ и ефективност“. Аз съм се отбил по служба, но за всеки случай съм паркирал колата в страничната улица, като гузен любовник, който посещава младата и красива съпруга на свой колега и брат по оръжие. Господи, колко е красива! Господи, колко е млада! Млада, с твърди заострени гърди, които не помръдват, когато се движи. Как може тоя Джъстин да я изпуска от поглед дори за миг? Млада, със сивите си, широко разтворени, сърдити очи, с усмивката си, твърде мъдра за възрастта й. Удроу не вижда усмивката, защото Теса е с гръб към него. Но я усеща в гласа й, в предизвикателния, кокетиращ, аристократичен глас. Той може да го извика в паметта си във всеки един момент. Както и спомена за очертанията на ханша и бедрата на голия й силует, влудяващата грация на походката й; нищо чудно, че двамата с Джъстин са се харесали от пръв поглед — те са от една и съща порода, еднакво расови, само дето ги делят двайсет години.

— Тес, честно казано, това не може да продължава.

— Не ме наричай Тес.

— Защо?

— Името е запазено.

Запазено за кого? — пита се той. За Блум или за някой друг любовник? Куейл никога не й викаше Тес. Нито пък Гита я наричаше така, доколкото знаеше.

— Просто не можеш да изразяваш гласно мнения, когато ти падне.

Следва един пасаж, приготвен предварително, в който й напомня за дълга й като съпруга на действащ дипломат. При думата дълг подскача като ужилена.

— Санди, моят дълг е към Африка. А твоят?

За своя изненада той е принуден да отговаря за себе си:

— Към родината, ако ми позволиш гръмкия израз. Както и дългът на Джъстин. Към дипломатическата служба и към шефа на мисията. С това отговарям ли на въпроса ти?

— Ни най-малко. На светлинни години си далеч и го знаеш.

— Знам ли го? Откъде да го знам?

— Мислех, че си дошъл да поговорим за твърде интересните документи, които ти дадох.

— Не, Теса, не за това съм дошъл. Дойдох, за да те помоля да спреш да нападаш гласно правителството на Мой пред всеки непознат в Найроби. Дойдох, за да те помоля да бъдеш поне за известно време една от нас, вместо да… е, можеш да си го довършиш и сама.

Дали щях да разговарям така с нея, ако знаех, че е бременна? Може би не чак толкова направо. Но във всеки случай щях да й го кажа, А можех ли да се досетя, че е бременна, само по голия й силует? Едва ли. Аз я желаех до полуда, може би се издавах с неестествения тон и движения.

— Искаш да кажеш, че не си ги чел? — казва тя, без да допуска промяна на темата. — Само не ми обяснявай, че не си имал време.

— Разбира се, че ги прочетох.

— И какво разбра от тях, като ги прочете, Санди?

— Нищо, което да не знаех отпреди, както и нищо, за което да мога да направя каквото и да било.

— Много лошо от твоя страна, Санди. Нещо повече от лошо — това е признак на малодушие. Защо да не можеш да направиш нищо?

Удроу бе омерзен от това, което бе принуден да каже:

— Защото, Теса, ние сме дипломати, а не полицаи. Твърдиш, че правителството на Мой е корумпирано до мозъка на костите. Не че не го знам. Тази нация умира от СПИН, тя е свършена; няма сфера, от туризма и дивата природа през образованието и транспорта до комуникациите и социалните грижи, която да не се разпада от корупция, измами, некадърност и безстопанственост. Наблюденията ти са точни. Министри и държавни чиновници отклоняват цели конвои с храна и медикаменти, предназначени за гладуващите бежанци, понякога със знанието и съучастието на служители от самите хуманитарни агенции, твърдиш ти. Разбира се, че е така. Разходите за здравеопазване възлизат на пет долара годишно на глава от населението, при това бруто — преди всеки бюрократ на всяко ниво, от горе до долу, да си е прибрал своя дял. От полицията дебнат и са готови да пребият всеки, който е имал неблагоразумието да повдигне публично тези проблеми. Също вярно. Ти си проучила добре методите им. Използват изтезания във вода, казваш ти. Потапят жертвите си във вода, после ги бият — така не остават видими следи. Така е. Точно това правят. Не подбират. А ние не протестираме. Освен това заемат оръжията си на банди наемни убийци, лоялни на режима; ако онези не ги върнат до сутринта, губят депозита. Британската мисия напълно споделя възмущението ти и въпреки това не протестираме. Защо? Защото ние, слава богу, сме тук като представители на нашата страна, а не на тяхната. В Кения живеят трийсет и пет хиляди англичани, родени тук, и техният живот зависи изцяло от капризите на президента Мой. Мисията не си поставя за цел да създава проблеми за онези, които и без това си ги имат достатъчно.

— Е, представлявате и определени бизнесинтереси… — напомня му закачливо тя.

— Това не е грях, Теса — отвръща той, опитвайки се да отмести поглед от сянката на гърдите й, прозираща под ефирната памучна материя. — Търговията не е грях. Търговията с развиващите се страни не е грях. Тя им помага да се развиват, държа да ти го кажа. Тя помага за осъществяване на реформите. На реформите, които всички ние желаем. Търговията помага на нас да помогнем на тях. Как можем да помогнем на една бедна страна, ако самите ние сме бедни?

— Глупости.

— Моля?

— Кухи, надути дипломатически тъпотии, ако искаш по-подробно мнението ми. Достойни за самия неоценим, недостижим Пелегрин от Форин Офис. Я се огледай наоколо. Търговията не прави бедните по-богати. С печалби не се купуват реформи. С печалби се купуват корумпирани правителствени чиновници и сметки в швейцарски банки.

— Абсолютно не съм съгласен с теб…

Тя не го оставя да довърши:

— Значи всичко към дело, а, Санди? Прочети и забрави. Засега да не се предприемат мерки, подпис: Санди. Страхотно. Най-старата европейска демокрация още веднъж е изобличена като лъжец и лицемер, който проповядва свобода и равноправие за всички, освен когато може да се изкара някой цент от обратното.

— Изобщо не си права! Добре, да кажем, че момчетата на Мой са мошеници и че старецът има още няколко години живот. Но на хоризонта се задават добри дни. Пък и сега, като им се подшушне по някоя дума — спиране на хуманитарната помощ от страните дарителки, безмълвна дипломация, — все ще има резултат. Самият Лийки ще получи министерско кресло, за да обуздае корупцията и да убеди дарителите да продължават да дават, да им даде уверения, че парите им няма да отидат за далаверите на Мой. — Думите му звучат като служебни указания към подчинен и той го разбира. И което е още по-лошо, тя също го е разбрала, ако се съди по широката й прозявка. — Кения може да няма кой знае какво настояще, но има бъдеще — заключава оптимистично той и зачаква ответен знак, че тя е съгласна и приема примирието.

Само че Теса, както Удроу щеше да има случай да си припомни доста по-късно, не е склонна към лесно примирие — по това много си приличат с нейната приятелка Гита. И двете са млади и все още вярват, че съществува такова нещо като проста истина.

— Документът, който ти показах, съдържа имена, дати и банкови сметки — безмилостно настъпва тя. — Назовани са точно определени министри и е уточнена вината им. И това ли ще го подшушнеш на някого? Или вече никой не те слуша?

— Теса…

Той се приближава към нея, тя се отдръпва.

— Санди.

— Чувам какво ми казваш. Разбирам те. Но, за бога, в името на здравия разум ти не можеш да очакваш правителството на Нейно величество в лицето на Бърнард Пелегрин да провежда лов на вещици срещу назовани министри от правителството на Кения! Искам да кажа — господи! — ние самите, англичаните, също не сме застраховани от корупция. Представяш ли си кенийският посланик в Лондон да вземе да ни учи нас на морал!

— Дрън-дрън, Санди, как не те е срам! — сопва му се Теса, а очите й хвърлят искри.

Удроу съвсем е забравил за Мустафа. Слугата тихомълком е влязъл и стои до ниската масичка. Най-напред той ловко премества масичката помежду им на дебелия килим, после поставя върху нея сребърен поднос със сребърен кафеник и сребърна кошничка за сладкиши от покойната й майка, в която има нарязан кейк. Внезапното му нахълтване сякаш възбужда театралните й инстинкти, защото тя коленичи до масичката, изправена и с изпънати назад рамене — гърдите й се очертават през роклята, сякаш са голи — и любезно-подигравателно започва да го разпитва за вкусовете му.

— Все забравям, черно ли го пиеш, Санди, или с малко мляко? — пита тя с пресилена церемониалност. Това е нашият фарисейски животец, е смисълът на въпроса й. Пред прага ни загива цял един континент, а ние тук пием кафе от сребърен сервиз, докато деца гладуват, болни умират, а крадливи политици разоряват една цяла нация, подлъгана да гласува за тях. — Един лов на вещици, да си дойдем на думата, не би бил лош за начало. Издирете ги, опозорете ги, отрежете им главите и ги набийте на кол пред градските порти, викам аз. Работата е там, че това не върши работа. Един и същ позорен списък излиза всяка година във всички вестници в Найроби, с едни и същи имена на политици. И няма нито един уволнен, нито един даден под съд. — Тя вдига чашата и се извърта на колене, за да му я подаде. — Само че това не те притеснява. Ти си човек на статуквото. По свой избор. Никой не ти го е налагал, направил си го сам. Ти, Санди, сам си взел решението. Един ден си се погледнал в огледалото и си казал: „От днес нататък ще приемам света такъв, какъвто е. Ще гледам само интересите на Англия и ще смятам това за свой морален дълг. Дори този мой дълг да предполага оцеляването на най-прогнилите режими на планетата. Щом трябва, ще го изпълня.“ — Теса му предлага захар. Той мълчаливо отказва. — Така че, боя се, ние с теб не можем да се разберем. Аз искам да изричам истината в очите. Ти пък искаш да си завра главата, където е завряна и твоята. Това, което за теб е дълг, за мен е бягство от отговорност. Какво да приказваме повече?

— А Джъстин? — Удроу играе последната си губеща карта. — Какво е неговото участие, питам се?

Внезапно Теса се стяга, усетила капан.

— Джъстин си е Джъстин — отвръща сухо тя. — Той е направил своя избор, както и аз моя.

— Както и Блум си е Блум — захилва се цинично Удроу; изгарян от ревност, той се изпуска и казва името, което се е заричал никога да не произнесе пред нея. Както и тя се е заричала да не го чуе. С усилие на волята устните й остават стиснати; явно го изчаква да се издъни напълно. И той го прави. При това здравата. — Не ти ли идва наум, че поставяш под заплаха кариерата на Джъстин? — пита високомерно той.

— За това ли дойде да ме видиш?

— По принцип, да.

— Аз си помислих, че си дошъл да ме спасиш от самата мен. Сега се оказва, че си дошъл да спасяваш Джъстин от мен. Колко незряло от моя страна!

— Аз пък си мислех, че двамата с Джъстин имате общи интереси.

Напрегнат, безрадостен смях; гневът й се възвръща. За разлика от Удроу обаче тя не губи контрол над себе си.

— Боже милостиви, Санди, ти сигурно си единственият човек в Найроби, който смята така! — Тя се изправя, играта е приключила. — По-добре си върви. Ще почнат да ни одумват. Аз няма да ти пращам повече улики, дано това те зарадва. Не можем да хабим повече машината за унищожаване на документи на мисията, да рискуваме повишението ти.

Изживявайки за кой ли път тази сцена — така, както я бе изживявал през всичките дванайсет месеца, откакто се бе случила, Удроу почувства с пълна сила своето унижение и безсилие, усети нейния изгарящ поглед върху гърба си, когато се извърна да си върви. Останал сам, той незабелязано се наведе над малката инкрустирана масичка, наследство на Теса от майка й, и плъзна ръка в плиткото чекмедже, като награби всичко, което се изпречи пред пръстите му. Тогава бях пиян, бях луд, оправдаваше се той. Имах нужда да направя нещо безразсъдно, да съборя покрива над главата си, за да видя синьото небе отгоре.

Един лист хартия — това бе всичко, което търсеше, докато пръстите му бясно препускаха из чекмеджетата и полиците й, — един нищо и никакъв лист хартия, с герб на официална бланка на Нейно величество, изписан на ръка от едната страна — от моята собствена ръка, напомняше си той, докато търсеше — с думи, които казваха неизказуемото, ясно и конкретно, без обичайните увъртания и двусмислици, без „от една страна, е така, но, от друга, няма какво да се направи по въпроса“, както бе свикнал да се изразява обикновено, при това с подпис „Санди“ — не „С“ или „С. У.“, а Санди — с ясен, четлив почерк, следван от нещо, което почти със сигурност можеше да се разчете като „УДРОУ“ с главни печатни букви, та да бъде ясно на цял свят, включително и на Теса Куейл; едно писмо, съставено в продължение на пет безумни минути в кабинета му онази вечер, през което време голият й силует изцяло закриваше кръгозора и заемаше мислите му, с една порядъчна доза от уискито за гости на бюрото до лакътя му, на бюрото на нейния страхлив, нерешителен ухажор, някой си Санди Удроу, началник на Политическия отдел при Британската мисия в Найроби, който тази вечер бе готов да извърши едно действие на преднамерена, умишлена, безпрецедентна лудост, с което да постави под заплаха кариера, жена и деца, в отчаян опит да остави поне веднъж чувствата да направляват живота му.

А след като написа писмото, той го постави в плик, също с герба на Нейно величество, и го залепи с език, който имаше вкус на уиски; после го адресира най-внимателно и без да обръща внимание на гласа на разума, който го призоваваше да изчака час, ден, един човешки живот, да си налее още едно уиски, да поиска домашен отпуск или поне да изпрати писмото на сутринта, като първо се наспи и размисли, го занесе лично до мисията, влезе в стаята за събиране на пощата, където дежурен беше един куриер от местните, Джомо, момък от племето кикую — на името на Джомо Кениата, отдавнашен президент на тази държава, — който, без да си даде труд да се запита, поне външно, откъде-накъде един началник на Политическия отдел на мисията ще изпраща служебен плик, надписан „Лично!“, на голия силует на красивата млада съпруга на свой колега и подчинен, изпълнително го пусна в пощенската чанта с надпис „МЕСТНА, НЕСЕКРЕТНА“, като при това не забрави да извика угоднически „Лека нощ, мистър Удроу“ на неговия бързо отдалечаващ се гръб.

Стари коледни картички.

Стари покани за приеми, върху които ръката на Теса е поставила кръстче — „Не“. Други, с още по-категорично „Никога!“.

Стара картичка с пожелания за „Бързо оздравяване!“ от Гита Пиърсън, изобразяваща индийски птици.

Парче панделка, тапа от вино, пачка дипломатически визитки, хванати с щипка.

И нито следа от един малък, нищо и никакъв лист хартия, официална бланка с герба на Нейно величество, на който с почерка на Удроу е написано: „Обичам те, обичам те, обичам те — Санди!“

Удроу трескаво претърси последните лавици, разтваряше и изтърсваше книги, надничаше в кутии за бижута и други джунджурии, почти готов да се признае за победен. Спокойно, приятелю, вземи се в ръце, подканваше се той, като се опитваше да си внуши, че дяволът не е чак толкова черен. Е, добре — писмото го няма. И какво от това? Защо трябва да го има? След дванайсет месеца? У Теса? Тя сигурно го е хвърлила в кошчето за боклук още същия ден. Жена като нея, патологична кокетка, омъжена за мухльо като Джъстин, сигурно получава такива бележки по два пъти месечно. Къде ти, по три пъти! Всяка седмица, не — всеки ден! Удроу плувна в пот. В Африка изведнъж се обливаш в пот, като мазен душ, и после също така внезапно изсъхваш. Той се наведе напред, сякаш за да отърси капките от челото си, и се заслуша.

Какво прави оня никаквец на горния етаж? Като че ли крачи напред-назад. Лични документи значи. Писма от адвокатите. Какви ли документи е пазила на горния етаж, които са прекалено лични за приземния? Телефонът в дневната звънеше. Всъщност звънеше още откакто бяха влезли в къщата, но Удроу чак сега му обърна внимание. Журналисти? Ухажори? Какво значение има вече! Нека си звъни. Замисли се — ако разположението на стаите тук бе същото, както у тях, това щеше да му помогне да се ориентира. Джъстин беше точно в стаята над него, вляво от стълбището, като се качваш нагоре. Там бяха голямата спалня, прилежащата баня и стаята с гардеробите. Удроу си спомни как Теса му бе казвала, че я е превърнала в работен кабинет: „Не само вие, мъжете, имате бърлоги, Санди. Ние, девойките, също обичаме да се усамотяваме.“ Гласът й звучеше някак дръзко и предизвикателно, сякаш му обясняваше частите на тялото си. Ритъмът на стъпките горе се смени. Сега пък ти събираш разни неща от стаята, помисли си Удроу. Какви неща? Неща, които са скъпи и на двама ви. А може би и на мен, помисли си Удроу. От това напомняне за собствената му непредпазливост му се догади.

Внезапно усети, че стои до прозореца, който гледаше към задния двор. Повдигна крайчеца на завесата и видя цъфналите храсти — гордостта на Джъстин, който устройваше в градината си увеселения за нисшия персонал, като им поднасяше ягоди със сметана и охладено бяло вино и ги развеждаше из своите елисейски полета. „Една година градинарство в Кения се равнява на десет в Англия“ — обичаше да казва той по време на комичните си сутрешни обиколки из мисията, докато раздаваше на служителите свежи цветя от собствената си градина. Това беше единствената тема, на която някой изобщо го бе чул да се хвали. Удроу примижа и погледна настрани към билото на хълма. Къщата на Куейл всъщност беше доста близо до тяхната. Вечерно време се виждаха осветените прозорци. Погледът му се спря на прозореца, от който толкова често бе поглеждал насам. Изведнъж му се приплака така, както никога не му се бе случвало преди. Косата й го бръсна през лицето. Той плуваше в очите й, вдишваше парфюма й, поемаше свежия дъх на топла, сладка трева, който струеше от нея, докато танцуваха на Коледа в клуба „Мутайга“, когато съвсем случайно, без какъвто и да било умисъл, бе докоснал косата й с носа си. От завесите е, досети се той, докато се опитваше да сдържи бликналите сълзи. Завесите са попили миризмата й, а аз стоя точно до тях. Обзет от внезапен порив, той сграбчи завесата с две ръце и понечи да зарови лицето си в нея.

— Благодаря, Санди. Извинявай, че те накарах да чакаш.

Той се извърна и панически отблъсна завесата от себе си. Едрата фигура на Джъстин закриваше вратата; изглеждаше не по-малко объркан от самия него. В ръката си държеше продълговата кожена чанта „Гладстон“ с извита форма, прилична на наденица. Изглеждаше пълна и доста протрита, с месингови закопчалки, ъгли и две месингови катинарчета от двете страни.

— Готов ли си, старче? Изпълни ли дълга си? — запита Удроу, който отначало се стресна, но като добър дипломат веднага успя да се окопити. — Много добре. Само така. Всичко ли събра, дето ти трябваше?

— Мисля, че да. Поне доколкото можах.

— Не изглеждаш много сигурен.

— Наистина ли? Не исках да прозвучи така. — Вдигна чантата и я разлюля. — Беше на баща й.

— Изглежда, по-скоро да е била на някой доктор, дето прави аборти по домовете — подхвърли закачливо Удроу.

Предложи да му помогне при носенето, но Джъстин отказа и повлече товара си сам. Удроу се качи в колата, Джъстин го последва, като през цялото време не изпускаше чантата от ръката си. През ламарината до тях достигаха предизвикателните крясъци на журналистите:

— Блум дали я чукаше, а, мистър Куейл?

— Хей, Джъстин, моят издател плаща големи мангизи!

Откъм къщата през звъна на телефона се чу плач на дете. Удроу се сети, че сигурно е Мустафа.