Вечният градинар

13.

Гидо чакаше на прага на тяхната къщичка, издокаран с черно палто, твърде дълго за неговия ръст, и с ученическата си чанта с презрамки, които едва се захващаха на хилавите му рамене. Тънката му като на насекомо ръка стискаше тенекиената кутия с лекарствата и сандвича. Часът беше шест сутринта. Първите лъчи на пролетното слънце позлатяваха паяжините по тревистия склон. Джъстин приближи джипа до къщичката и докато майката ги наблюдаваше от прозореца, Гидо, без да се облегне на подадената му ръка, пропълзя сам през предната седалка — ръце, колене, чанта, тенекиена кутия, палто — и се строполи отзад в ъгъла, като птиче, останало без сили след първия си полет.

— Отдавна ли ме чакаш? — попита Джъстин, но в отговор Гидо само се намръщи. „Гидо е специалист по поставяне на диагнози“, напомня Теса, силно впечатлена от своето неотдавнашно посещение в детската болница в Милано. „Ако е болен, вика сестрата. Ако е много болен, вика старшата сестра. А когато му се стори, че умира, вика лекуващия лекар. И всички до един начаса се отзовават.“

— Трябва да бъда на училище в девет без пет — каза вдървено Гидо.

— Няма проблем — отвърна Джъстин. Двамата разговаряха на английски заради самочувствието на Гидо.

— Ако закъснея, влизам в час задъхан. Ако подраня, трябва да се мотая наоколо и да ме гледат всички.

— Разбрано — каза Джъстин. В огледалото за обратно виждане лицето на Гидо беше восъчно бледо; по същия начин изглеждаше, когато имаше нужда да му се прелее кръв. — За твое сведение, ще работим в маслобойната, а не във вилата — добави успокояващо той.

Гидо не каза нищо, но докато излязоха на крайбрежния път, цветът на лицето му се възвърна. Понякога и аз не мога да я понасям, помисли си Джъстин.

Столът беше твърде нисък за Гидо, а табуретката от бар плота твърде висока, затова Джъстин отиде сам до вилата и донесе две възглавници. Когато се върна, Гидо вече стоеше прав до чамовото бюро, като ръцете му невъзмутимо опипваха компонентите — телефонния кабел за връзка с модема, трансформаторите на компютъра и принтера, адаптера за принтерния кабел и накрая самия компютър. С демонстративно неуважение той разтвори капака, после натика захранващия кабел в съответния вход на лаптопа, без все още — слава богу! — да включва другия му край в мрежата. Със същото самоуверено достойнство Гидо бутна настрани модема, принтера и останалите части, които засега нямаше да му трябват, и се пльосна върху двете възглавници на стола.

— Хайде — каза той.

— Хайде какво?

— Включвай — подкани той на английски, като кимна към контакта на стената, недалеч от краката му. — Да почваме. — Той подаде на Джъстин щепсела. Чувствителният слух на Джъстин се подразни от престорения му американски акцент.

— Може ли да стане грешка? — попита притеснено той.

— Каква например?

— Да изтрием, без да искаме, всичко или нещо такова?

— Като го включим в мрежата? В никакъв случай.

— Защо?

Ръката на Гидо, безплътна като на плашило, обгърна с величествен жест екрана.

— Всичко, което се намира вътре, е запаметено. Ако не е запаметено, значи не е било важно, значи тя не го е искала. Как ти се струва, има ли смисъл това, което говоря?

Джъстин усети как го залива вълна от враждебност както всеки път, когато някой разговаряше с него с превъзходството на компютърния жаргон.

— Добре тогава. Щом казваш… Включвам. — Коленичил, той с трепереща ръка вкара щепсела в контакта. — Е?

— По дяволите!

Джъстин натисна копчето до щепсела и пусна тока, после с неохота се изправи. На екрана не ставаше нищо. Устата му беше суха, започна да му се гади. Аз съм един нещастен кретен. Къде се навирам, дето не ми е работа? Трябваше да повикам специалист, а не това дете. Трябваше да се науча да ползвам сам тази проклета играчка! Внезапно екранът светна и на него се появи редица от усмихнати чернокожи деца, махащи приятелски с ръце пред някаква клиника с ламаринен покрив; после картината се смени с множество разноцветни правоъгълничета и кръгчета на сиво-син фон.

— Какво е това?

— Десктопът. Основният екран, от който извикваш програмите.

Джъстин надникна през рамото на Гидо и прочете: „Моята директория“… „Мрежа“… „Съкратена пътечка за свързване“…

— А сега?

— Искаш да видиш файловете ли? Сега ще ги видиш. Отиваме на „Файлове“, аз отварям, а ти четеш.

— Искам да знам всичко, което е знаела Теса. Всичко, върху което е работила. Искам да тръгна по стъпките й и да прочета всичко, което е вътре. Струва ми се, че достатъчно ясно се изразих.

Във вълнението си Джъстин се дразнеше от присъствието на Гидо. Искаше Теса само и изцяло за себе си. Дори компютърът му пречеше да я има. Гидо насочи стрелката към прозорче в долната част на екрана.

— Какво има тук?

— Това тук са последните девет файла, с които е работила. Искаш ли да видиш и останалите? Няма проблем, сега ще ги видиш. — Появи се друг прозорец, озаглавен „Отвори файл. Документи на Теса.“ Гидо продължаваше да чука по клавишите. — Тук има двайсет и четири файла само в тази категория.

— Имат ли названия?

Гидо се наведе встрани, за да може Джъстин да види сам.

Гидо местеше курсора по екрана и не спираше да чука по клавишите.

— Арнолд… Отде се взе изведнъж този Арнолд?

— Неин приятел.

— И на негово име има документи. Охо, и още колко!

— Колко?

— Двайсет. Не, повече! — Пръстите му чукаха по клавиатурата. — „Туй-онуй.“ Това някакъв разговорен израз ли е?

— Да, това е разговорен език. На компютърен би трябвало да се преведе като „Разни“ или нещо такова — отвърна намусено Джъстин. — А това тук какво е? Ама какво правиш? Карай по-бавно!

— Аз карам съвсем бавно, специално заради теб. Проверявам личната й директория, колко поддиректории има в нея. Я гледай! Много са! Първа поддиректория, втора, ето още една… И още! — Той натисна още някакъв клавиш. Престореният му американски акцент вбесяваше Джъстин. Откъде се е научил да говори така? Сигурно гледа прекалено много американски филми това дете. Ще трябва да говоря с директорката. — Виждаш ли това тук? Това е кошчето за боклук. Тук слага всичко, което не й трябва и иска да го изтрие.

— Предполагам, че не е изтрила нищо?

— Това, което е тук, още не е изтрито. — Пръстите му чукнаха още няколко клавиша.

— Какво е това АОЛ? — попита Джъстин.

— „Америка Онлайн“. Всичко, което е свалила от интернет и е искала да запази, е запаметено в тази програма. Също и старата й електронна поща. Всички нови съобщения са още в мрежата и трябва да се включим, за да ги извикаме. Ако искаме да изпратим съобщение, също трябва да се включим.

— Знам това. От само себе си се разбира.

— Искаш ли да се включим?

— Още не. Първо искам да видя какво има вътре.

— Всичко?

— Да.

— Тогава ще има да четеш с дни. Може и седмици. Просто насочваш курсора с мишката и кликваш бутона. Искаш ли да седнеш на мястото ми?

— Сигурен ли си, че не може да стане грешка? — настоя Джъстин, докато се наместваше на стола, а Гидо важно заемаше позиция до него.

— Казах ти вече. Всичко, което е запаметено, е вътре. Иначе какъв е смисълът да се запаметява?

— И не мога да го изтрия, без да искам?

— По дяволите, човече! Можеш, ако кликнеш „Изтриване“. Но дори и тогава програмата те пита: Джъстин, сигурен ли си, че искаш да изтриеш този файл? И ако не си, отговаряш „не“. Натискаш бутона „Не“. Кликваш, и толкоз. Хайде, давай!

Джъстин предпазливо си проправя път през лабиринта от директории, поддиректории, папки и файлове на Теса, докато Гидо, неговият наставник, стои покровителствено отстрани. Когато някоя операция е непозната или прекалено объркваща за Джъстин, той моли за почивка, взима лист хартия и си записва прилежно, стъпка по стъпка, под неумолимата диктовка на Гидо. Пред смаяните му очи се разкриват нови хоризонти на информация. Влез тук, влез там, сега пак се върни тук. Всичко е толкова необятно, ти си толкова далеч пред мен, че аз никога няма да те настигна, казва й той. Дори да чета цяла година, как ще разбера, че съм открил онова, което ти търсеше?

Листовки на Световната здравна организация.

Протоколи от малко известни здравни конгреси, проведени в Женева, Амстердам или Хайделберг под егидата на поредния малко известен орган на все по-разрастващата се здравна империя на ООН.

Проспекти на фирми, възхваляващи чудотворни лекарства с непроизносими названия, които спасяват човешкия живот и го правят щастлив и пълноценен.

Бележки до самата нея. Докладни. Шокиращ цитат от списание „Тайм“, набран с главни букви и подсилен с добавени на ръка удивителни, които привличат погледа на всеки, който има очи да ги види. Едно ужасяващо обобщение, което провокира търсенето на конкретната истина:

Цяла папка, посветена на ФН. Кой, по дяволите, е ФН, ако изобщо е някой? Джъстин е отчаян. Дайте ми хартията, с която поне мога да се оправя. Но когато кликва върху поддиректория „Туй-онуй“, ФН отново му се облещва в лицето. Още едно кликване, и всичко се изяснява: ФН е съкратено от „Фармацевтичен наблюдател“ — някакво полулегално движение, самообявило се за кибернетична полиция с условно седалище в Канзас и с главна задача „да изобличава злоупотребите и нарушенията във фармацевтичната индустрия“, ако не се смята „нехуманността на така наречените хуманитарни организации, които редовно прецакват най-бедните държави“.

Доклади за така наречени „маргинални“ конференции на протестиращи, които подготвят масови демонстрации в Сиатъл или Вашингтон, за да изразят чувствата си към Световната банка и Международния валутен фонд.

Възвишени клетви по адрес на „голямата корпоративна хидра“ и „чудовището на капитала“. Лекомислена статия, отпечатана бог знае къде, под заглавие „Анархизмът отново на мода“.

Със следващото кликване на мишката попада на масирана атака срещу думата „хуманизъм“. „За мен хуманизъм е мръсна дума — споделя Теса в едно шеговито писмо до Арнолд — и колкото пъти я чуя, толкова пъти се хващам за револвера.“:

Всичко това ми е известно, казва си Джъстин и отново кликва с мишката, качва се обратно на главното меню и се прехвърля на „Документи на Арнолд“.

— Ама какво е това? — възкликва внезапно той и вдига ръце от клавиатурата, сякаш се пази да не го обвинят, че е направил нещо нередно. За пръв път през цялото време на тяхната връзка Теса иска от него парола, за да го допусне до себе си. Командата е недвусмислена: „ПАРОЛА“, и примигва нагло насреща му като неонов надпис на публичен дом.

— По дяволите! — възкликва Гидо.

— Когато Теса те учеше на тази машинка, имаше ли парола? — пита Джъстин, който се прави, че не забелязва ругатнята.

Гидо слага ръка пред устата си, навежда се напред и със свободната си ръка натиска пет клавиша.

— Аз — отвръща той.

На екрана се изписват четири звездички, после нищо.

— Какво пишеш? — настоява да знае Джъстин.

— Пиша си името. „GUIDO“.

— Защо?

— Това беше паролата — отвръща той, като в притеснението си несъзнателно минава на многословен италиански. Всъщност „I“-то не е „I“, а единица, както и „О“-то не е „О“, а нула. Теса беше луда по тайни кодове. Във всяка парола настояваше да има поне една цифра.

— А защо на екрана излизат звезди?

— Защото не бива да се вижда, че пише Гидо! Иначе ще надникнеш през рамото ми и ще узнаеш паролата. Не става обаче. Гидо не е сегашната парола. — Той заравя лице в дланите си.

— Значи трябва просто да я отгатнем — опитва се да го успокои Джъстин.

— Да отгатнем какво? Да отгатнем как? Знаеш ли на колко грешки имаш право? На две, а на третия път компютърът просто ще изключи.

— Искаш да кажеш, че ако не отгатнем паролата, не можем да влезем? — Джъстин храбро се опитва да се пошегува: — Ей, ти! Излез оттам! Не се крий!

— Разбира се, че не можем да влезем!

— Добре де. Да помислим малко. Какво други цифри приличат на букви?

— Тройката може да бъде обърнато „Е“. Петицата — „S“. Има още половин дузина комбинации. Повече. Направо ми призлява! — Лицето му беше заровено в дланите.

— А какво става, когато изчерпим всички възможности?

— Компютърът се заключва и повече не реагира. А ти какво си мислеше, че става?

— Изобщо ли?

— Изобщо.

Джъстин долавя лъжата в гласа му и вътрешно се усмихва.

— Значи имаме право на три опита.

— Виж какво, аз не съм енциклопедия, разбра ли? Не съм наръчник за компютри. Каквото не знам, не говоря. Може да са три. Може да са десет. Трябва да тръгвам на училище. Защо не се обадиш на софтуерната поддръжка?

— Помисли. След Гидо кого или какво обичаше тя най-много?

Най-после Гидо престава да крие лицето си в дланите.

— Теб! Кого мислиш? Джъстин!

— Тя не би направила такова нещо.

— Защо?

— Защото компютърът си беше неин. Нейна територия, не моя.

— Само предполагаш. Я не ставай смешен. Опитай с Джъстин. Знам, че съм прав!

— Слушай сега. След Джъстин, кого обичаше на трето място?

— Не аз бях женен за нея, а ти! Ясно ли е?

Джъстин прехвърля в съзнанието си „Арнолд“, после „Уанза“, опитва с „Гита“, като вместо „I“-то слага единица. Нищо. Изпръхтява презрително, сякаш иска да покаже, че е под достойнството му да се занимава с подобни детинщини, но мозъкът му е напрегнат докрай и не знае какво решение да вземе. Продължава с „Гарт“, нейния мъртъв баща, и „Гарт“, техния мъртъв син, но отхвърля тази възможност като естетически и емоционален абсурд. Спира се за миг на „Теса“, но тя не е такъв егоист. Мислено преминава през „Арнолд“, но си казва, че тя едва ли би имала нахалството да защити директорията на „Арнолд“ с парола „Арнолд“. Заиграва се с „Мария“ — името на майка й, после с „Мустафа“, после с „Хамънд“, но нито едно от трите не му звучи достатъчно убедително като парола. Поглежда надолу в отворения й гроб, докато червената пръст закрива букета от жълти фрезии. Пред очите му е Мустафа, застанал в кухнята на Удроу с кошница в ръка. Вижда себе си, със сламена шапка, унесен в работа в градината им в Найроби и после тук, на остров Елба. Набира думата „фрезия“, като още веднъж вместо „I“-то поставя „1“. На екрана излизат седем звездички, по една за всяка буква — „FREESIA“, но не се случва нищо. Той още веднъж задава паролата, като този път и вместо „S“ пише „5“.

— Дали имам още опити? — пита той.

— Аз съм на дванайсет години, Джъстин! На дванайсет! — После Гидо се смилява. — Имаш може би още един опит. Последен. И край. Аз се отказвам. Компютърът е неин. Твой. Не ме занимавай повече.

Джъстин написва още веднъж „фрезия“ с „5“ вместо „S“, но този път променя единицата обратно в „I“. На екрана пред него изведнъж се появява недовършено полемично есе. С помощта на жълтите фрезии е успял да влезе в поддиректорията „Арнолд“ и да попадне на негов трактат за човешките права. Гидо танцува из стаята.

— Познахме! Не ти ли казах? Ние сме страхотни! Теса е страхотна!

На това място статията прекъсва. Защо ли? И защо, за бога, ти е трябвало да запаметяваш незавършена полемична статия за правата на хомосексуалистите в поддиректория „Арнолд“ и да й слагаш парола? Джъстин усеща присъствието на Гидо до себе си. Момчето е завършило триумфалната си разходка из стаята и сега наднича любопитно зад рамото му.

— Време е да те закарам на училище — казва Джъстин.

— Рано е да тръгваме. Имаме още цели десет минути. Кой е този Арнолд? Той педераст ли е? Какво всъщност правят педерастите? Мама пощръклява, като й задам такъв въпрос.

— Тръгваме. Може да попаднем зад някой трактор по шосето.

— Виж какво. Нека да отворя пощенската й кутия. Става ли? Някой може да й е писал. Може да е и Арнолд. Не искаш ли да проверим пощенската й кутия? Може тя да ти е писала писмо и ти да не си го чел. Нека да й отворя пощенската кутия! Може ли?

Джъстин нежно слага ръка на рамото му.

— Всичко е наред. Никой няма да ти се смее. Всички деца отсъстват понякога от училище. Това не значи, че си инвалид. Значи, че си като всички останали. Ще проверим пощенската й кутия, когато се върнеш.

Пътят до училището на Гидо и обратно отне на Джъстин цял час, през което време той съзнателно сдържаше полета на въображението си и се опитваше да не мисли. Когато отново зае мястото си в маслобойната, той посегна не към компютъра, а към купчината документи, които Лесли му бе дала в микробуса пред киното. С книжни документи той се справяше много по-лесно, отколкото с лаптопа, и бързо откри едно фотокопие на писмо, несръчно написано на ръка върху карирана хартия, което бе привлякло погледа му и преди. Писмото беше без дата. Било „попаднало на вниманието“ на двамата следователи, според прикрепения протокол с подписа на Роб, между страниците на медицинска енциклопедия, открита на кухненския под в апартамента на Блум, очевидно запокитена там от онези, които безуспешно бяха тършували из апартамента. В протокола се казваше още, че хартията на оригинала била стара и избеляла. Пликът бил адресиран до пощенската кутия на организацията на Блум. Клеймото било от остров Ламу, някога изходен пункт на търговията с роби.

Джъстин, както и Роб преди него, напразно се опитваше да разчете подписа. Почеркът, както се посочваше и в прикрепения от Роб протокол, наподобяваше арабски, сякаш авторът бе привикнал с разтеглените и закръглени отдолу знаци на арабското писмо. Подписът, положен със замах и богато украсен с финтифлюшки, изглеждаше, сякаш на латиница се състои от две съгласни в двата края, по средата с гласна: Пип? Пет? Пат? Дот? Безсмислено беше да се гадае. Всеки би казал, че това е просто един арабски подпис.

Ала дали авторът на писмото беше мъж или жена? Дали една необразована арабка от Ламу би дръзнала да пише толкова открито? Дали такава жена би карала мотоциклет?

Джъстин прекоси стаята и седна пред лаптопа, но вместо отново да извика „Арнолд“, втренчено се загледа в празния екран.

— И кого всъщност обича Арнолд? — пита я той с престорено безгрижие, докато лежат един до друг в леглото си в Найроби през една топла неделна вечер. Същия ден сутринта Арнолд и Теса са се върнали от първото си съвместно пътуване. Теса заявява, че това било едно от най-интересните преживявания в живота й.

— Арнолд обича целия човешки род — отвръща лениво тя. — Без изключения.

— Може би и спи с целия човешки род?

— Може би. Не съм го питала. Да го попитам ли?

— По-скоро не. Може аз да го попитам лично.

— Няма нужда.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

И го целува. И отново. Докато с целувките си го възвръща към живота.

— И никога повече не ми задавай този въпрос — добавя тя, скрила лице в гънката на рамото му, обгърнала тялото му с крак и ръка. — Ще ти кажа само, че сърцето на Арнолд е завинаги в Момбаса. — И тя се притиска към него с приведена глава и изпънати назад рамене.

В Момбаса ли?

Или може би в Ламу, на двеста и петдесет километра нагоре по крайбрежието?

Джъстин се върна на масата с книжата и отгърна сводката на Лесли, озаглавена: „БЛУМ, Арнолд Мойс, МД, безследно изчезнал или заподозрян в убийство?“ Сводката не съдържаше никакви скандални факти, никакви данни за семейно положение, за известна на следствието приятелка или законна съпруга. В град Алжир обектът живял в общежитие за млади лекари и от двата пола, но в самостоятелна стая. Няма данни за близък(ка) приятел(ка) в състава на неправителствената организация, в която работи. Като най-близък роднина е посочена полусестрата, дъщеря на неговите осиновители, белгийка, живееща в Брюж. Арнолд никога не е искал пътни и дневни за придружител при пътуванията си, като винаги е резервирал само единична стая. Претършуваният от крадци апартамент на обекта в Найроби се описва като „монашески, в който всичко говори за умереност и въздържание“. Обектът е живял сам, без слуги. „В личния си живот обектът доброволно се е лишавал от елементарни удобства, като например течаща топла вода.“

— Целият клуб „Мутайга“ са убедени, че нашето бебе е от Арнолд — приятелски съобщава Джъстин на Теса, докато двамата дояждат рибата си в един индийски ресторант в покрайнините на града. Тя е бременна в четвъртия месец и макар от тона на разговора им това по нищо да не личи, той е по-влюбен в нея отвсякога.

— Кои са целият клуб „Мутайга“? — настоява да знае тя.

— Елена гъркинята, предполагам. Подшушнато на Глория, а от нея на Удроу — продължава весело той. — Какво мога да направя по въпроса? Да те закарам в клуба и да се любим върху билярдната маса, ако си навита?

— Това значи двойна заплаха, не е ли така? — казва замислено тя. — И двойна предубеденост.

— Двойна ли? Защо пък двойна?

Тя не отговаря веднага, навежда очи и леко поклаща глава.

— Това са едни ограничени, тесногръди, тъпи копелета. Не им обръщай внимание.

Навремето той бе постъпил точно така. Не им бе обръщал внимание. Но никога повече.

Защо двойна заплаха? Защо двойна предубеденост? — пита се сега Джъстин, вперил поглед в екрана.

Под единична заплаха се разбира евентуалното прелюбодеяние с Арнолд. Но под двойна? Какво трябва да се разбира под двойна заплаха? Неговата раса? Арнолд е жертва на дискриминация заради предполагаемо прелюбодеяние и заради расата си? Оттам и двойната предубеденост?

Не е изключено. Освен ако…

Освен ако юристът в нея не е проговорил още веднъж, юристът с хладния поглед, решен да пренебрегне смъртната заплаха в търсенето на справедливост.

Освен ако първото предубеждение е било насочено не срещу чернокожия, преспал с омъжена бяла жена, а срещу хомосексуалистите въобще, какъвто — без враговете му да подозират за това — е и Блум.

В такъв случай юристът с хладен поглед и горещо сърце би разсъждавал по следния начин:

Първа заплаха: Арнолд е хомосексуалист, но местните предразсъдъци не му позволяват да признае това открито. Ако си го признае, няма да бъде в състояние да продължи хуманитарната си дейност, понеже Мой мрази неправителствените организации точно толкова, колкото ненавижда и хомосексуалистите, и в най-добрия случай ще заповяда Арнолд да бъде изритан незабавно от страната.

Втора заплаха: Арнолд е принуден да живее в измама, като вместо да разкрие сексуалната си ориентация, се опитва да се прави на плейбой и женкар, навличайки си омразата на пуританите расисти.

Следователно — двойна заплаха.

И най-накрая — защо ли Теса за пореден път не споделя тази тайна със своя любим и любещ съпруг, като вместо това допуска той да се измъчва от непочтени подозрения, които се срамува да сподели дори със самия себе си? — пита Джъстин екрана.

И изведнъж си спомня името на индийския ресторант, който тя толкова много обичаше. „Хаанди“.

Приливът на ревност, който Джъстин с такива отчаяни усилия се бе опитвал да задържи, изведнъж проби бента и го заля с мръсната си мътилка. Но това бе ревност от нов вид — ревност, че наред с многото тайни, които бяха споделяли помежду си, Теса и Арнолд бяха запазили в тайна от него дори това; че нарочно го бяха изключили от своя неприкосновен кръг от двама, оставяйки го да наднича отстрани като съкрушен воайор, без да е сигурен въпреки всичките им уверения, че няма и никога не ще има нищо за гледане; че, както Гита се бе опитала да обясни на Роб и Лесли, преди да се свие в черупката си, между тях двамата никога не бе прехвръкнала искра; че единствената връзка помежду им беше обичта между брат и сестра, в което Джъстин разпалено бе уверявал Хам, без сам да си вярва дълбоко в сърцето си.

Съвършеният мъж — така някога Теса бе нарекла Блум. Дори Джъстин, заклетият скептик, го бе възприемал само по този начин. Един мъж, който докосва хомоеротичната струна в душата на всички нас, бе отбелязал веднъж той, блажен в своята невинност. Красив и с приятни обноски. Еднакво любезен с приятели и непознати. Всичко в него беше красиво — от мекия, леко дрезгав глас, до заоблената метално сива брада и леко изпъкналите африкански очи с дълги мигли, които никога не се отделяха от лицето на събеседника му. Красив с редките си, но добре премерени жестове, с които акцентираше ясните си, прецизно формулирани, интелигентни становища. Красив с изящните си ръце с деликатно изваяни кокалчета, с грациозното си, безплътно тяло, източено и гъвкаво като на танцьор и също така дисциплинирано в сдържаността на жестовете си. Никога непроявяващ невежество, самонадеяност или жестокост въпреки многобройните си сблъсъци с посредствеността и арогантността на Запада, от които Джъстин толкова се срамуваше. Дори ветераните в „Мутайга“ казваха: я го виж тоя приятел Блум, по наше време чернокожите не бяха такива — нищо чудно, че булката на Джъстин е толкова хлътнала по него.

Защо, за бога, в името на всичко свято между нас, защо не ми спести мъките? — пита той яростно Теса или по-скоро екрана.

Защото аз ти вярвах и очаквах и ти на свой ред да ми вярваш.

Ако ми вярваше, защо не ми казваше всичко?

Защото аз никога не мамя доверието на приятелите си и искам от теб да уважаваш това и да ми се възхищаваш. Много и завинаги. Защото аз съм юрист и когато става въпрос за опазване на тайни — както обичаше да казва тя, — в сравнение с мен гробът е кречетало.