Вечният градинар

10.

Където и да се намираше по света, в спомените си Джъстин ненавиждаше тази къща — грамадна, настръхнала и прекалено напомняща за родителите й, номер четири на една зелена тиха уличка в Челси, с градина, обрасла в гъсталак от бурени, които си растяха на воля, колкото и да се бореше с тях през отпуските. Върху изсъхналия дъб се виждаха останките от дървената къщичка, която Теса си бе построила; тя така и не му разреши да я свали, когато почна да се руши, и сега дъските стърчаха като трупи на прогнил от водата сал, върху който корабокрушенците отдавна са загинали. В мъртвите клони на дървото се бяха заплели спукани балони от градински увеселения; върху един от тях се бе нанизало разкъсано хвърчило. Когато натисна ръждивата желязна порта, за да влезе, тя едва се помръдна, подпряна отвътре от купчина гниещи листа. Скърцането й подплаши съседския котарак, който с разширени от страх и омраза очи се шмугна в буренака. Джъстин забеляза, че двете черешови дръвчета са нападнати от плесен и си каза, че трябва да се погрижи за тях.

През целия изминал ден и през цялата предишна седмица, докато излежаваше присъдата си на долния етаж у семейство Удроу, Джъстин се бе страхувал от завръщането си в тази къща. Страхувал се бе и когато крачеше с натежали стъпки на запад в лондонския зимен следобеден здрач, докато съзнанието му се луташе в лабиринта от чудовищни тайни в главата му, а чантата ритмично го потупваше по бедрото. В тази къща бе обитавала онази част от нея, която той никога не бе познал и вече никога нямаше да познае.

Тънкият режещ ветрец друсаше навесите на отсрещната бакалница и смиташе листа и закъснели купувачи по паважа. Въпреки тънкия си костюм Джъстин не забелязваше студа. Каменните плочи, по които стъпваше, се клатеха и жвакаха. Когато стигна до входната врата, той се извърна и хвърли продължителен поглед зад гърба си, без да знае защо. Под банкомата на Нат Уест, свит на кълбо, лежеше бездомник. В неправилно паркирана кола седяха мъж и жена, които разпалено се караха. Кльощав мъж с шлифер и мека шапка притискаше мобилен телефон до ухото си, внимателно заслушан. В една цивилизована държава никога не се знае. Ветрилообразният прозорец над входната врата беше осветен отвътре. Тъй като не искаше да се появи изневиделица, той натисна звънеца и дрезгавият звън, странно напомнящ корабна сирена, се разнесе от площадката на първия етаж. Кой ли си е вкъщи? — помисли си той, докато чакаше да му отворят. Азис, художникът мароканец, и любовникът му Раул. Петрония, нигерийската девойка, която търси своя бог, и нейният петдесетгодишен покровител, свещеникът от Гватемала. Вечно пушещият Газон — високият, приличащ на труп лекар французин, който навремето бе работил с Арнолд в Алжир и също като Арнолд се усмихваше някак извинително, и имаше същия навик да се спира по средата на изречението си и да затваря очи от болка, докато мозъкът му се проясни от бог знае какво, преди да довърши мисълта си.

След като отвътре не се чуха нито гласове, нито забързани стъпки, той завъртя ключа и пристъпи в антрето, очаквайки да го посрещне аромат на африкански ястия, гърмящо от радиото реге и сподавено кискане от кухнята.

— Ало! — извика той. — Аз съм! Джъстин.

Никакви радостни крясъци, никаква усилена докрай музика, никакви кухненски миризми. Никакъв звук, ако не се смята приглушеното скърцане на гуми по паважа отвън и ехото на собствения му глас, което му отговори от стълбището. Вместо това изведнъж видя главата на Теса с прерязано гърло, по-точно отрязана при гърлото от вестникарска снимка и залепена върху картон; главата го гледаше измежду букети, натопени в буркани от конфитюр. А между бурканите беше мушнат лист карирана хартия, вероятно откъснат от бележника на Азис и гъсто изписан на ръка от изчезналите наематели с думи на съчувствие, любов и раздяла: „Джъстин, май не можем да останем повече.“ С дата миналия понеделник.

Той сгъна листа и го върна на мястото му между бурканите. Известно време стоя неподвижно, като войник, вперил очи напред в празното пространство, докато мигаше трескаво с клепачи, за да спре бликналите сълзи. След като остави чантата на пода в антрето, той се отправи към кухнята, като се подпираше на стената, за да не загуби равновесие. Отвори вратата на хладилника. Празен, ако не се брои забравено шишенце лекарство с непознато женско име на етикета. Сигурно поредната любовница на Газон, помисли си той. Опипом стигна по коридора до трапезарията и включи осветлението.

Ненавистната трапезария на баща й в стил имитация на „Тюдор“. От двете страни на масата по шест резбовани стола с благороднически гербове за мегаломани като него. Плюс два, още по-натруфени, в двата й края — с дамаски, избродирани с кралския герб, ако случайно техни величества решат да се отбият на вечеря. „Татко знаеше, че това е ужасно грозно, но така му харесваше, значи и на мен ми харесва“, обичаше да казва тя. „На мен пък не“, мислеше си той, „но господ да ми е на помощ, ако се издам“. През първите им месеци заедно Теса не му говореше за нищо друго освен за майка си и баща си, докато накрая под умелото му ръководство се захвана сама да изгони духовете им, като започна да пълни къщата с хора на тяхната собствена възраст: млади троцкисти, завършили Итън; вечно пияни полски свещенослужители, ориенталски мистици и факири плюс половината готованци от познатия ни свят. Ала след като откри Африка, целите й се избистриха и дом номер четири се превърна в свърталище на намусени, интровертни хуманитарни работници и активисти на всякакви съмнителни каузи и движения. Докато оглеждаше стаята, Джъстин се намръщи, когато погледът му попадна върху полумесеца от сажди около мраморната камина, които покриваха с плътен черен слой саджака и декоративната решетка. Гарги, помисли си той, но погледът му продължи да бяга наоколо, докато накрая отново се върна и се закова върху саждите. А в този момент и съзнанието му също се сепна и се спря на тях. И изведнъж той започна да спори сам със себе си или с Теса — което беше едно и също.

Какви гарги?

Гарги — но кога?

Бележката в антрето беше с дата миналия понеделник.

Мама Гейтс идва всяка сряда — това, разбира се, е мисис Дора Гейтс, старата бавачка на Теса, която за нея си оставаше мама Гейтс и не можеше да бъде друго.

Когато мама Гейтс нещо не се чувства добре, вместо нея идва дъщеря й Полин.

А ако и Полин не може — тогава онази фльорца, сестра й Деби.

Немислимо бе която и да било от трите жени да не забележи такъв куп сажди, който направо се набива в очи.

Значи гаргите са нападнали след миналата сряда и преди тази вечер.

Значи ако къщата е била опразнена от обитателите си в понеделник — според бележката — и мама Гейтс я е почистила в сряда, защо насред саждите има ясен отпечатък от подметка може би на спортна обувка с размер на мъжки крак?

На скрина имаше телефон, а до него — тефтерче с телефонни номера и адреси. От вътрешната страна на корицата с почерка на Теса, с червен молив, беше записан номерът на мама Гейтс. Той го набра и попадна на Полин, която избухна в сълзи и веднага прехвърли слушалката на майка си.

— Много съжалявам, миличък — бавно и отчетливо каза мама Гейтс. — Не мога да изкажа с думи колко съжалявам, дори повече от вас, мистър Джъстин. Никога няма да мога да го изкажа.

Разпитът започна — дълъг и внимателен, търпелив и настойчив, като през цялото време той говореше съвсем малко и слушаше много. Да, мама Гейтс бе идвала в сряда както обикновено, от девет до дванайсет; искала бе да… да остане насаме с мис Теса… Почистила бе навсякъде както обикновено, без да пропусне нищо… И освен това се бе помолила и си бе поплакала… И ако той, Джъстин, не възразява, би желала да продължи да идва — както преди, всяка сряда, все едно, че мис Теса е още жива. Не е въпросът в парите, а в спомена…

Сажди ли?! Откъде-накъде? В сряда в трапезарията нямаше никакви сажди, иначе положително щях да ги почистя, преди някой да е стъпил в тях. Лондонските сажди са толкова мазни! С всичките тия камини човек винаги трябва да си отваря очите за сажди. Не, мистър Джъстин, коминочистачът в никакъв случай няма ключ от къщата.

А знае ли мистър Джъстин дали са открили доктор Арнолд, защото от всички господа, които посещаваха дома, аз най-много харесвах него, а пък това, дето го пише по вестниците, хич не си го слагайте на сърце, мистър Джъстин…

— Много сте любезна, мисис Гейтс.

След като запали полилея във всекидневната, той си позволи да огледа някои от нещата, в които Теса щеше да присъства завинаги: розетките от костюмчето й за езда като малко момиченце; снимката след първото й причастие; сватбеният им портрет на стъпалата на малката църква в Сан Антонио на остров Елба. Ала през цялото време мислите му кръжаха около решетката пред камината. Самата камина беше застлана с каменни плочи, решетката беше от ранната викторианска епоха, стоманена, с месингов обков, с месингови легла за поставяне на ръжена и другите инструменти. Подът и решетката на камината бяха покрити със сажди. Същите сажди се бяха посипали на дълги черни ивици от дръжките на ръжена и машата.

Ето ти една хубава загадка на природата значи — каза той на Теса. Две ята гарги, без всякаква връзка помежду си, решават в едно и също време да съборят сажди в два отделни комина. Какво трябва да разбираме от това? Ти като юрист и аз като защитен вид?

Само че във всекидневната нямаше отпечатък от стъпки. Който и да бе ровил в камината на трапезарията, услужливо бе оставил отпечатъка си за спомен. Докато онзи, който бе ровил в камината на всекидневната — същият човек или някой друг, — не бе благоволил да остави своя.

И все пак защо му е притрябвало на някого да претърсва чужда камина — и то не една, а две? Наистина, старинните камини са идеално скривалище за любовни писма, завещания, дневници със срамни тайни, кесийки със злато… Наистина, ако се вярва на легендите, в комините живеят духове. Наистина, в старите камини вятърът нашепва стари тайни. А тази вечер духаше студен вятър, от който капаците на прозорците хлопаха, а старите резета на вратите потракваха. Но защо му е притрябвало на тайнствения непознат да претърсва тъкмо тези камини? Нашите камини? На дом номер четири? Защо? Освен ако камините не са били част от по-подробен обиск на цялата къща.

На средната площадка той се спря, за да прегледа аптечката на Теса — стар италиански шкаф за подправки, вграден в чупката на стълбището и обозначен със зелен кръст, който тя бе нарисувала собственоръчно върху вратичката. Не случайно беше лекарска дъщеря. Вратичката на шкафа беше открехната. Той я доотвори.

Всичко вътре бе обърнато наопаки. Празни кутийки от пластири, късчета памук и купчинки талк бяха безобразно разбъркани. Той притвори вратичката и в този миг телефонът на полуетажа иззвъня истерично до главата му.

Сигурно теб търсят, каза той на Теса. Ще трябва да им кажа, че си мъртва. Или може би търсят мен. Тогава ще трябва да приемам съболезнованията им. Или пък се обажда жената аквариум да провери дали имам всичко необходимо за безопасността и спокойствието си в травмирането състояние, в което се намирам. Сигурно е някой, който е чакал линията да се освободи след дългия разговор с мама Гейтс.

Той вдигна слушалката и чу забързан женски глас, който се обаждаше от някакво оживено място с каменен под. Глас на делова жена, но не без чувство за хумор, с простонароден лондонски акцент — глас на улична продавачка.

— А, най-после! Извинете, може ли да се обади мистър Куейл, ако си е вкъщи. — Произнесено с подобаваща тържественост, сякаш жената се готвеше да покаже нов номер с карти пред затаила дъх публика. И настрани: — Там е, скъпи, чувам го.

— Куейл на телефона.

— Не искаш ли да говориш с него лично, скъпи? — Скъпият явно не искаше. — Мистър Куейл, обаждаме се от цветарския магазин на Джефри, на Кингс Роуд. Имаме поръчка за един прекрасен букет, няма да кажа от какви цветя, да ви го доставим лично още тази вечер, ако нямате нищо против и сте вкъщи, поръчката е от… не, и това не мога да ви го кажа, нали така, скъпи? — Явно си беше така. — Та исках да ви попитам, мистър Куейл, какво ще кажете, ако пратя момчето още сега? След две минутки е при вас, нали, Кевин? След една минутка, ако обещаете да го почерпите с нещо.

— Ами пратете го тогава — отвърна разсеяно Джъстин.

Той стоеше пред вратата на стаята на Арнолд — викаха й така, защото всеки път, когато Арнолд отсядаше у тях, той неизменно забравяше нещо, което да напомня за присъствието му: чифт обувки, електрическа самобръсначка, будилник, по някой и друг доклад за плачевното състояние на здравеопазването в Третия свят. И все пак при вида на жилетката му от камилска вълна, сякаш току-що просната на облегалката на стола, Джъстин замръзна на място; за малко не го извика по име, докато пристъпваше към бюрото.

И тук някой бе тършувал здраво.

Зинали чекмеджета, папките измъкнати и после безразборно наблъскани обратно.

Корабната сирена на звънеца изсвири. Джъстин се втурна надолу по стълбите, като при входната врата залитна и се подпря на стената. Момчето от цветарския магазин беше дребничко, с болнав вид — един дикенсов герой с гладки бузи, зачервени от студа, полускрит зад грамадния букет ириси и лилии, който притискаше до гърдите си. Към букета с кламер бе прикрепен бял плик. Сред пачката кенийски шилинги, които измъкна от джобовете си, Джъстин намери две лири и ги подаде на момчето. След като затвори вратата, той отвори плика и измъкна бяла картичка, увита в няколко слоя плътна хартия, така че написаното да не може да се прочете през плика. Картичката беше напечатана на принтер.

Нямаше подпис.

Той огледа плика, подуши го, подуши картичката — не миришеха на нищо, макар сам той да не знаеше на какво точно би следвало да мирише. Отнесе плика и картичката в кухнята, драсна клечка кибрит и както им бяха показвали в курса за лична безопасност на дипломати, ги пусна да догорят в мивката. Когато изгоряха напълно, той смете пепелта в канала и пусна водата да тече много по-дълго, отколкото бе нужно. После се завтече нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, докато стигна до последния етаж. Обзела го бе твърда решителност. Не мисли, Джъстин, действай! Когато се изправи пред заключената таванска врата, той вече държеше ключа в ръката си. Лицето му изразяваше решителност, примесена с известна боязън. Беше като човек, който няма какво да губи и трябва само да събере кураж за скока. Той отвори със замах вратата и влезе в тесния вестибюл, водещ към една редица тавански стаички между комините, сред които гнездяха гарги, а тук-там имаше тайни ниши за отглеждане на цветя или за правене на любов. Той се втурна напред, присвил очи, за да прогони образите от миналото. Във всеки ъгъл, на всеки стол, пред всяка картина стоеше, седеше, живееше и го заговаряше Теса. Пищното бюро на баща й, което бе станало негово след сватбата, си стоеше в обичайната ниша. Той отвори капака. Както можеше да се очаква, претършувано и обрано. Отвори с трясък вратите на стаята-гардероб на Теса и видя роклите и палтата й, снети от закачалките и натрупани на пода, безжизнени и с обърнати навън джобове. Ама наистина, скъпа, можеше да си ги закачиш по местата. Прекрасно знаеш, че ги бях закачила, но някой ги е откачил. Той се наведе и изпод купищата дрехи измъкна старата й ученическа чанта — най-близкия до дипломатическо куфарче предмет, който му попадна подръка.

— Хайде да го направим заедно — каза й той, този път на глас.

Преди да тръгне, той се поспря да я погледа крадешком през отворената врата на спалнята. Теса тъкмо бе излязла от банята и стоеше гола пред огледалото, с наклонена настрани глава, и решеше дългата си мокра коса. Едното й босо стъпало бе извърнато като на балерина към него — тя обичаше да стои в тази поза, когато беше гола. Ръката й беше вдигната до главата. Докато я гледаше, той изпита същото неизразимо отчуждение от нея, както когато беше още жива. Твърде си млада, твърде съвършена си за мен — каза й той. Трябваше да те оставя на свобода. Глупости — отвърна му тя нежно и той веднага се почувства много по-добре.

На пода на кухнята Джъстин намери купища стари броеве на „Кениън Стандарт“, „Африка Конфиденшъл“, „Спектейтър“ и „Прайвит Ай“. Наблъска колкото можа от тях в ученическата й чанта, върна се в антрето и хвърли един последен поглед към импровизирания й храм и към чантата „Гладстон“. Оставям я така, че да я открият, ако не са доволни от огледа във Форин Офис тази сутрин — обясни й той и пристъпи навън в мразовития мрак. До киното стигна пеша за десет минути. Втори киносалон беше полупразен. Изобщо не забеляза филма. На два пъти отиде до мъжката тоалетна, за да види колко е часът, като не изпускаше от ръката си ученическата чанта на Теса. В девет без пет излезе през страничния западен изход и се озова в лютия студ на улицата. Фаровете на паркирания син микробус го гледаха втренчено в очите; за миг му мина абсурдната мисъл, че това е зеленият пикап от Марсабит. Фаровете му намигнаха. На шофьорската седалка се бе изтегнала длъгнеста мъжка фигура с моряшка шапка.

— През задната врата — изкомандва Роб.

Джъстин заобиколи изотзад и видя как вратата се отвори. Отвътре се подаде ръката на Лесли и пое чантата. Седнал в тъмното върху дървената пейка, той за момент си представи, че е отново в Мутайга, че това е фолксвагенът на мисията с Ливингстън на волана и Удроу на седалката срещу него.

— Следим те, Джъстин — обясни Лесли. В мрака гласът й звучеше отривисто и някак загадъчно унило. Сякаш самата тя бе претърпяла тежка загуба. — Полицейски екип те проследи до влизането ти в киното, а ние сме част от екипа. Сега ние двамата сме завардили страничния изход, за да не би случайно да излезеш през него. Винаги съществува възможност на обекта да му доскучае и да си тръгне преждевременно. Ти току-що постъпи точно така. След пет минути ще докладваме на шефа на операцията. Накъде отиваш?

— На изток.

— Значи спираш такси и тръгваш на изток. Ние ще докладваме номера на таксито. Няма да те следим, защото ти ще ни разпознаеш. Пред входа на киното ще те чака втора кола и още една нагоре по Кингс Роуд за всеки случай. Ако решиш да ходиш пеша или да вземеш метрото, веднага от колите ще слязат двама и ще те последват. А ако хванеш автобуса, ще са ти благодарни, защото няма нищо по-лесно от това да заседнеш с колата си зад някой лондонски автобус. Ако влезеш в телефонна кабина, те ще подслушат разговора ти. Имат разрешение за подслушване от Министерството на вътрешните работи, валидно за територията на цялата страна.

— Защо е всичко това? — запита Джъстин.

Очите му постепенно привикваха с тъмнината. Дългучът Роб се извърна назад от шофьорската седалка, за да се включи в разговора. Изглеждаше също толкова унил, колкото и Лесли, но значително по-враждебен.

— Защото ти ни прекара — отвърна той.

Лесли извади вестниците от ученическата чанта на Теса и ги натъпка в найлонова торба. В краката й лежеше купчина големи пликове, може би около десетина-дванайсет. Тя започна да ги нарежда в чантата.

— Нищо не разбирам — каза Джъстин.

— Опитай — посъветва го Роб. — Ние изпълняваме заповед, нали така? Да докладваме на мистър Гридли какво правиш. Някой по-нагоре обяснява защо го правиш, но не и на нас. Ние вършим техническата работа.

— Кой претърси дома ми?

— В Найроби или в Челси? — отвърна саркастично с въпрос Роб.

— В Челси.

— Не е наша работа да се интересуваме. Екипът ни трябваше да чака четири часа вън на студа, докато онзи, който претърсваше къщата, си свърши работата. Само това мога да ти кажа. Гридли постави един униформен полицай на входа, за да не се вмъкне случайно някой от улицата. Ако някой се бе опитал да влезе, полицаят трябваше да му каже, че в момента се разследва кражба с взлом, така че хайде, чупката. Ако изобщо беше полицай, в което се съмнявам — добави Роб и млъкна.

— Двамата с Роб сме официално отстранени от случая — каза Лесли. — Ако можеше, Гридли щеше да ни прати да налагаме глоби за неправилно паркиране на Оркнейските острови, само че не всичко зависи от него.

— Отстранени сме отвсякъде — добави Роб. — Направо не съществуваме. Благодарение на теб.

— Сега ни държи изкъсо, за да сме му под око — каза Лесли.

— Иска да се държим за полата му с две ръце, най-малко с една, и то само когато пикаем — каза Роб.

— Изпратил е друга двойка полицейски служители в Найроби като консултанти на местната полиция в издирването на Блум. Това е всичко — каза Лесли. — Никакви други разследвания, никакви лични волности. Точка.

— Никакъв Марсабит втори номер, никакво циврене по умиращи чернилки и изчезнали доктори — каза Роб. — Сам Гридли ни го рече точно с тези мили думи. Дори нашите заместници нямат право да се консултират с нас, за да не прихванат същата болест. Това са двама полуидиоти, на които им остава година до пенсия. Също като на Гридли.

— Ситуацията е строго поверителна и ти си част от нея — каза Лесли, която бе затворила закопчалката на ученическата чанта, но продължаваше да я притиска до корема си. — Каква е твоята роля, може само да се гадае. Гридли иска да знае всичко за теб. С кого се срещаш, къде, кой те посещава у дома, с кого говориш по телефона, какво ядеш и с кого. Всеки божи ден. Ти си основно действащо лице в една секретна операция. Това е всичко, което ни е позволено да знаем. Изпълняваме, каквото ни наредят, и оттам нататък си затваряме устата.

— Не бяха минали и десет минути, откакто пристигнахме в Скотланд Ярд, и той вече крещеше да му се явим веднага с всички тетрадки, касети и веществени доказателства — каза Роб. — И ние му ги предадохме. Оригиналният комплект, пълен и нередактиран. Разбира се, след като си бяхме направили копия от всичко.

— Славната и достопочтена фирма „Трите пчели“ не бива да се споменава повече по никакъв повод, това е заповед! — каза Лесли. — Нито продуктите им, нито търговските им операции, а още по-малко действията на техни представители. Нищо, което може да разклати лодката. Амин.

— Каква лодка?

— Лодки не липсват — намеси се Роб. — Богат избор. Къртис е недосегаем. Той тъкмо сега е на път да сключи страхотно изгодна сделка със Сомалия за британско оръжие. Ембаргото е голяма досада, разбира се, но той е открил начин да бъде заобиколено. Освен това понастоящем той е един от главните кандидати на търг за доставка на британски високи технологии на една източноафриканска телекомуникационна компания.

— И аз преча на всичко това?

— Пречиш, и още как! — отвърна гневно Роб. — Ако можехме да те заобиколим, щяхме вече да сме ги спипали. Сега сме изритани отвсякъде, кариерата ни се върна в изходна точка.

— Те си мислят, че ти положително знаеш всичко, което знаеше Теса — обясни Лесли. — А това може да се окаже вредно за здравето ти.

— Кои те?

Роб беше толкова разярен, че не чу въпроса.

— Това си беше инсценировка от самото начало и на теб ти беше отредена главната роля. Момчетата в синьо на Мой ни се хилеха в лицето, също и ония копелета от „Трите пчели“. Твоят колега и приятел мистър Удроу ни лъга до посиняване. Също и ти. Ти беше единствената ни възможност да стигнем до истината, а вместо това ни тегли шута.

— Искаме да ти зададем само един въпрос, Джъстин — намеси се Лесли, почти също толкова гневно. — Дължиш ни един искрен отговор. Имаш ли къде да се скриеш? Някое безопасно местенце, където да седнеш и да почетеш? Най-добре в чужбина.

— Какво става, когато вечер се прибера в къщи, в Челси, и загася лампата? Винаги ли има някой отвън? — отвърна с въпрос Джъстин.

— Нашите хора те придружават до дома и се убеждават, че си в леглото. Екипът за наблюдение отива да поспи няколко часа, докато подслушвачите остават на пост. После наблюдателите се връщат на сутринта, свежи и отпочинали, и чакат да се събудиш. Ако искаш да се измъкнеш, най-доброто време е между един и четири сутринта.

— При това положение имам къде да се скрия — каза Джъстин, след като помисли малко.

— Фантастично! — възкликна Роб. — А ние нямаме.

— Ако е в чужбина, пътувай по суша и по море — каза Лесли. — След като стигнеш, прекъсваш всякакви връзки с цивилизацията. Пътуваш с бавни провинциални автобуси или с пътнически влакове. Обличаш се незабележимо, бръснеш се всеки ден, не поглеждаш никого в очите. Не наемаш коли, в никакъв случай не пътуваш със самолет, дори по вътрешните линии. Ти минаваш за богат човек.

— Такъв съм.

— Тогава вземи със себе си достатъчно пари в брой. Не използвай кредитни карти или пътнически чекове и изобщо не се докосвай до мобилен телефон. Не се обаждаш за чужда сметка, защото тогава трябва да кажеш името си на автомата и компютрите веднага ще те засекат. Колегата Роб ти е приготвил паспорт и журналистическа карта на репортер от „Дейли Телеграф“. Нямахме твоя снимка, затова той се обади във Форин Офис и каза, че ни трябва за архива. Роб има приятели на невероятни места, нали Роб? — Роб не отговори. — Документите не са чак идеални, защото този път приятелите на Роб не разполагаха с достатъчно време. Така че не се опитвай да минаваш с тях през британския паспортен контрол. Разбрахме ли се?

— Да — каза Джъстин.

— Ти си Питър Пол Аткинсън, репортер. И запомни, в никакъв случай не носи и двата си паспорта едновременно.

— Защо правите всичко това? — запита Джъстин.

— Теб какво те засяга? — сопна се Роб в тъмното. — Имахме си нелоша работа, това е всичко. Не ни бе никак приятно да я загубим. Сега надеждата ни е в теб, така че гледай да не се издъниш отново. Ако ни уволнят окончателно, може да идваме да ти мием ролс-ройса от време на време.

— А може би правим всичко това заради Теса — каза Лесли, като натика ученическата чанта в ръцете му. — Тръгвай, Джъстин. Ти не ни се довери тогава. Може би имаше право. Но ако ни се беше доверил, сега щяхме да сме постигнали целта си. Каквато и да е била тя. — Лесли се пресегна и хвана дръжката на вратата. — Пази се. Тия убиват, без да им мигне окото. Но ти вече го знаеш.

Докато оглеждаше тъмната улица, Джъстин чу гласа на Роб, който тихичко говореше в микрофона: „Кенди излиза от киното. Повтарям, Кенди излиза. Чантата е в ръката й.“ Вратата на микробуса се затръшна зад гърба му. Вратата хлопна, помисли си той. Измина пеша известно разстояние. Кенди спира такси, при това тя не е момиче, а мъж.

Джъстин стоеше прав до плъзгащия се прозорец в офиса на Хам и слушаше как „Биг Бен“ отброява десет удара на фона на нощния тътен на града. Той оглеждаше улицата, като същевременно внимаваше да стои по-далеч от перваза, за да не го видят отдолу. Лампата за четене върху бюрото на Хам разпръскваше жълтеникава светлина. Самият Хам седеше изтегнат върху коженото кресло в ъгъла, с облегалки, охлузени от лактите на поколения недоволни клиенти. От реката се носеше ледена мъглица, която замръзваше на скреж върху металните парапети на миниатюрния параклис, където Теса бе водила безброй неразрешими спорове със Създателя си. Светещата зелена табелка уведомяваше минувачите, че параклисът е бил реставриран от Росминианските свещеници, че предлага изповеди, кръщенета и сватби по предварителна заявка. По стъпалата към криптата се точеше рехава опашка от закъснели богомолци. Теса не беше между тях. Първоначалното съдържание на чантата „Гладстон“ лежеше на пода на офиса, струпано в пластмасовото чекмедже от хладилника на Хам. На бюрото лежеше ученическата чанта на Теса, а до нея, в папки с името на кантората, педантично беше наредена почти цялата кореспонденция между Теса и Хам — всички разпечатки, факсове, фотокопия, бележки при телефонни разговори, пощенски картички и писма, които се бяха натрупали през последната година.

— Боя се, че има някаква засечка — призна объркано той. — Не мога да открия последните електронни съобщения от Теса.

— Как така не можеш да ги откриеш?

— Не само нейните, всички. Като че ли в компютъра има вирус. Не само пощенската кутия, половината от твърдия диск е отишъл. В момента го поправят. Когато ми го върнат, ще ти го дам.

Бяха разговаряли за Теса, после за Мег, после за крикет — тема, която заемаше порядъчна част от голямото сърце на Хам. Самият Джъстин не беше запалянко, но се постара да си придаде подобаващо възторжен тон. В полумрака на стената се виждаше туристически плакат от Флоренция, порядъчно оплют от мухи.

— Все още ли използваш онази куриерска служба до Торино и обратно веднъж в седмицата? — попита Джъстин.

— Разбира се, старче. Е, сега има други, по-бързи, ама с кое не е така? Пък то си е едно и също, само дето бъркотиите са по-големи.

— А онези хубави стари кутии за шапки, от кожа и с емблемата на фирмата, дето ги видях в сейфа ти сутринта? И тях ли ги ползваш?

— Естествено. Ако зависи от мен, не бих се лишил от тях за нищо на света.

Джъстин огледа с присвити очи улицата под тях, която тънеше в полумрак. Още бяха там — едрата жена с шуба, доста голяма дори за нейния ръст, и кльощавият мъж със смачканата мека шапка, с криви като на жокей крака, вдигнал яката на якето си чак до носа. От десетина минути двамата съсредоточено четяха таблото за обяви пред параклиса, макар на него в тази мразовита февруарска вечер да нямаше нищо, което да не може да се прочете и наизусти за десет секунди. Понякога, дори и в цивилизованите държави, всичко е ясно от пръв поглед.

— Хам, искам да те питам нещо.

— Питай каквото искаш, старче.

— Теса имаше ли някакви пари в Италия?

— С чували. Искаш ли да видиш банковите й извлечения?

— Не горя от желание. Тия пари сега мои ли са?

— Винаги са били твои. Имахте обща сметка, не помниш ли? Всичко, което е мое, е и негово, казваше тя. Отначало се опитах да я разубедя, но тя ми каза да се разкарам. Типично за нея.

— Значи твоят човек в Торино може да ми изпрати малко, нали така? До някоя банка. Например когато съм в чужбина.

— Няма проблем.

— Или на посочено от мен лице? Стига да покаже валиден паспорт?

— На когото кажеш, старче. Прави с парите каквото ти душа иска. Важното е да ти доставя удоволствие.

Кривокракият жокей сега бе с гръб към таблото за обяви и се преструваше, че разучава звездното небе. Шубата си поглеждаше часовника. За кой ли път Джъстин си припомни втръсналите му до смърт думи на инструктора от курса по лична безопасност: „Агентите опашки са хора на действието. За тях най-трудно е да не правят нищо.“

— Имам един приятел, Хам. Досега не съм ти споменавал за него. Казва се Питър Пол Аткинсън. Имам му пълно доверие.

— Адвокат ли ти е?

— Разбира се, че не. Адвокат си ми само ти. Журналист е в „Дейли Телеграф“. Стар приятел от колежа. Искам да му издам генерално пълномощно за всичките ми дела. Ако ти или твоите хора в Торино получат каквито и да било указания от него, бих желал да ги изпълнят, сякаш са от мен.

Хам се замисли и потри носа си с длан.

— Това не е чак толкова проста работа, старче. Не става с магическа пръчка. Трябва ми неговият подпис, данни и така нататък. А също и твоите. С официална заверка, пред нотариус.

Джъстин прекоси стаята, надвеси се над Хам и му подаде паспорта на Аткинсън.

— Защо направо не препишеш данните? — предложи той.

Хам отвори паспорта на страницата със снимката и без да променя изражението на лицето си, я сравни с лицето на Джъстин. Огледа внимателно паспорта и прочете личните данни. Прелисти го; паспортът беше пълен с визи и гранични печати.

— Доста свят си видял, няма що — промърмори флегматично той.

— Подозирам, че още доста имам да видя.

— Трябва ми подпис. Без подпис нищо не мога да направя.

— Веднага го имаш.

Хам стана от креслото и решително тръгна към бюрото си. Отвори едно от чекмеджетата и измъкна два официални на вид формуляра и няколко празни листа. Джъстин разтвори паспорта върху плота под лампата и след като се поупражнява на празните листа, подписа генерално пълномощно на името на някой си Питър Пол Аткинсън чрез адвокатска кантора „Хамънд и Манзини“, Лондон и Торино.

— Аз лично ще му сложа нотариална заверка — каза Хам.

— Има още нещо, ако ми позволиш.

— Господи!

— Ще имам нужда да ти пиша.

— Когато поискаш, старче. Ще се радвам да поддържаме връзка.

— Само че не до този адрес. Изобщо не до Англия. Нито пък до офиса ти в Торино, ако нямаш нищо против. Ако не ме лъже паметта, ти имаш няколко лели в Италия. Дали би било възможно една от тях да получава пощата ти и да ти я пази, докато минеш да си я прибереш?

— Има една дърта вещица, дето живее в Милано. — Хам се потърси от ужас.

— Дърта вещица в Милано. Тъкмо каквото ни трябва. Я ми дай адреса й.

В Челси минаваше полунощ. Акуратен както винаги, Джъстин седеше по блейзър и сив вълнен панталон на отвратително грозната маса в семейната трапезария и пишеше писмо. Този път с автоматична писалка на луксозна хартия за писма. Вече бе скъсал няколко чернови, докато реши, че е доволен. Въпреки това стилът и почеркът на написаното му бяха чужди.

Лицемерно, нечестно, но безвредно писание, каза си злорадо той. Джъстин, неизлечимо възпитаният държавен служител, се пита дали би било етично да използва отпуск по болест, за да се занимава с делата на убитата си съпруга. Той още веднъж надникна в коридора; чантата „Гладстон“ си лежеше кротко на пода под мраморната масичка. Едното катинарче бе явно насилвано и не работеше. Другото направо липсваше. Съдържанието бе разбъркано. Толкова сте смотани, помисли си той с презрение. После се поправи: освен ако не целите да ме изплашите, в такъв случай сте доста ловки. Той бръкна в джобовете на сакото си. Моят паспорт, истинският, когато излизам или влизам във Великобритания. Пари в брой. Никакви кредитни карти. Методично и целенасочено той се зае така да намали онази част от осветлението в къщата, че да покаже на външния наблюдател, че обитателят й вече спи.