Всички удоволствия

10.

В тетрадката на Бони открих инициалите „Дж. К.“ и името „Джилс“. И следният фрагмент:

Проверих телефонните номера и установих, че Дж. не е никой друг, ами Джилс Кеслър. За момент бях изненадан, но не чак толкова. Бях чувал историйки за странното му поведение. Историйки, каквито репортерите си разказват на чашка, доказвайки си, че редакторите наистина са луди хора.

Джилс Кеслър беше може би един от тримата най-могъщи журналисти в Америка. Не говоря за властта да закриеш например бродуейско шоу, а за властта да насочваш общественото мнение във всички възможни аспекти. По мое време познавах неколцина подобни редактори и, независимо от външните им различия, те еднакво желаеха да са силни — по същия начин, по който акулата желае да се докопа до крака ти. Може би бяха започнали като обикновени репортери, но впоследствие се бяха променили, бяха зърнали Големия Живот и бяха правили десетки опити да съсипят доскорошните си колеги. За да приготвиш омлет, трябва да счупиш яйцата. За да станеш известен редактор, трябва да съсипеш доста репортери.

Слуховете твърдяха, че Джилс не просто уволнявал този или онзи, а направо тероризирал критиците си. Един от тях се беше самоубил. Но всъщност това, което репортерите казваха, нямаше особено значение. Печалбите бяха невероятни, а бордът на директорите смяташе, че Джилс направо е достигнал небето.

Тук ще добавя, че личните ми контакти с Джилс винаги са били приятни. Беше очарователен, стига да не работиш за него.

Пред офиса на Джилс седеше холеричен ирландец с тъпо изражение, който ми съобщи, че мистър Кеслър не се срещал с никого без предварителна уговорка. Когато настоях, той истерично се развика:

— Махайте се или ще повикам охраната!

Надрасках на един лист „Джилс, търся Блеър. Спешно е. Грейди Малой“.

— Дайте му това — казах.

В същото време обаче пристигна охраната. За щастие, оказа се, че става дума за пазач, който не е настроен агресивно. Ирландецът ругаеше и двама ни, но вече се бях нервирал доста.

— Просто му дай бележката, тъпак такъв! — извиках аз.

Очевидно той разбираше от подобен език. След няколко минути се върна и мрачно промърмори, че мистър Кеслър ще ме приеме по-късно.

Повече от час вече чаках и тъкмо бях решил да си тръгна — той беше майстор на подобни изпълнения — Джилс се появи на вратата и с хищна усмивка раздруса двете ми ръце. Въведе ме в огромния си офис (на долния етаж в подобно помещение се блъскаха петдесет репортери) и сипа две двойни уискита. После се разположи зад извитото си бюро, върху което имаше три монитора и повече телефони, отколкото при президента. Отпуснах се в ниското кресло, от което трябваше да го гледам с извита нагоре глава. Беше неудобно, но вероятно ефективно.

Джилс внимателно отпиваше от уискито си.

— А сега, Грейди, кой е този Блеър? Познавам ли го?

— Блеър е „тя“, Джилс. На осемнайсет, висока, руса, красива и — за последните няколко месеца — момиче на повикване. Сега обаче е изчезнала и се опитвам да я открия.

— Опита ли чрез полицията?

— Името и телефонът ти бяха в нейното тефтерче.

— Името и телефонът ми могат да бъдат навсякъде.

— Виж, цялата тази история не ми е много приятна, но мисля, че момичето е в беда. Имаш ли някаква идея къде би могла да бъде?

Лицето на Джилс се напрегна — изглеждаше тъй, сякаш всеки момент ще експлодира.

— Ние винаги сме се отнасяли добре с теб, нали?

Нямах представа за какво говори.

— Последната ти книга — рецензирахме я като „първокласна“, нали?

— Така е.

— Не е необходимо да сме толкова благосклонни. Унищожавали сме и по-големи от теб.

Лицето му бе почервеняло, очите му — присвити, ръцете му нервно шареха.

— Виж какво, нямам намерение да те притеснявам. Просто търся…

— Работиш за Хари Прескът, нали?

Значи беше въртял телефони във Вашингтон, докато чаках цял час навън.

— Хари ми е стар приятел, но случаят няма нищо общо с него.

— Ако Прескът иска да ме напада, ще се справя и с него. Сенаторите идват и си отиват. Мислиш, че можеш да се втурнеш в офиса ми и долно да ме изнудваш…

Станах.

— Ти си луд. Опитвам се да открия едно изчезнало момиче.

Той също стана. Очите му отново се присвиха.

— Знам за лъжите по мой адрес. Гадни слухове. Няма значение. Не могат да разрушат това, което съм построил тук.

Ръцете му се разпериха, сочейки стените, отрупани с грамоти, дипломи и снимки на Джилс с крале и президенти.

Обърнах се към вратата.

— Забрави за това — казах. — Съжалявам, че попитах.

Той бързо пресече стаята и внезапно ми препречи пътя. За момент си помислих, че ще ме нападне. Но той неочаквано се промени като върколак по пълнолуние, и несигурна усмивка пропълзя по зачервеното му лице.

— Не си тръгвай, Грейди — настоя Джилс. — Знам, че си ми приятел. Но нямаш представа какви заплахи получавам ежедневно…

Първо не можех да вляза. Сега не можех да изляза. Той сипа по още едно, после ме отведе до една масичка и седна до мен.

— Съжалявах я — неочаквано каза той. — Исках да й помогна, преди този безумен живот да я унищожи. Такова крехко дете, господи, тя ми напомняше за собствената ми жена на тази възраст. Заведох я у нас, за да я измъкна от улицата.

— Къде е тя, Джилс?

— Не знам. Но мога да ти помогна. Ще ти заема един мой репортер. Страхотен е. Ще я намери.

Отказах. Репортер, ровещ в личния живот на Бони, бе последното, което исках. Джилс кимна разбиращо.

— Не се притеснявай. Все едно, че съм ти намерил частен детектив. Грейди, това момиче означава нещо за мен.

Преди да реагирам, той се обади по телефона и след секунди на вратата изникна здравеняк с квадратна челюст и боксьорски нос. Над очите му се вееше дълъг перчем. Погледна ни и очевидно не беше възхитен от присъствието си в нашата мила компания. В очите му блещукаха странни искрици. Всички ли тук бяха луди?!

— Грейди Малой, Сид Бенкс. Сигурно знаеш нещичко за Сид и за наградите, които е спечелил. За съжаление в момента има известни проблеми. Сид, Грейди е мой скъп приятел и има нужда от помощ. Той сам ще ти обясни.

Репортерът многозначително изгледа своя шеф, после се обърна към мен. Ако погледите можеха да убиват, в тази стая щеше да има два трупа. Никога не бях попадал в по-странна компания. Сякаш се намирах в пиеса на Пинтър2, попаднал сред неприятни типове, които по необясними причини ме мразеха. Казах на Сид, че ще му се обадя, и излетях от офиса.