Всички удоволствия

21.

На следващата сутрин, докато се освежавах под душа, предположих, че хората на Ури са ме следили още от „Орсо“. Друго обяснение нямаше. Надявах се, че ще продължат да се справят така добре.

След като закусих, една статия в „Таймс“ привлече вниманието ми. Ройс Найт щеше да пее в „Лоун Стар Кафе“. Прочетох я и се ухилих. Мислите ми се върнаха назад към времето, когато Ройс и аз вилнеехме в Нешвил. В продължение на година-две, след като Бъди Холи умря и Елвис замина в армията, а Джери Лий Луис се ожени за братовчедка си, Ройс беше върхът в рокендрола. Три негови хита последователно оглавиха класациите, животът му бе райски, но отнякъде се пръкнаха „Бийтълс“ и за него настъпиха тежки времена. Продажбите секнаха, после дойде ред на наркотиците, бившите му жени, звукозаписните компании. За десетина години спря да свири. Сега се завръщаше с гръм и трясък. Искаше ми се да отида и да го видя, но нямах време.

Хари ми беше дал адреса на Лий Драпър. Опитах се да се обадя, но даваше заето, затова взех такси и потеглих. Дъждът бе спрял и небето светлееше в невинно синьо. Слязох пред къщурката му. В този момент вратата се отвори и отвътре излетя една жена.

За моя изненада това бе Аманда, която едва не ме събори.

— Грейди! — извика тя. За секунда студените й малки очички се разшириха. После ме хвана под ръка. — Толкова се радвам да те видя. Трябва да намерим момичетата. Тъкмо говорих с мистър Драпър. Той може да помогне, наистина. Но сега бързам. Хайде да обядваме заедно. Какво ще кажеш за „21“ в един часа?

Съгласих се. От ъгъла се появи една лимузина и след секунди Аманда изчезна. Тя обичаше да повтаря, че е родена в лимузина, и никой не можеше да каже със сигурност дали това бе просто шега.

След второто почукване вратата се отвори, Лий Драпър ме приветства сърдечно и ме отведе в уютния си кабинет, където донесе кафе. Беше облечен елегантно както винаги.

— Моят дом е моят офис — обясни той. — Един ерген може да си го позволи, а и спестява доста разходи, разбира се. И така, какво ново си научил?

— Не чак толкова много. А ти? Провери ли обаждането от онази вечер?

Драпър въздъхна.

— Проверих го. Обаждането е от уличен телефон на „Таймс скуеър“. Което не ни помага с нищо.

— Какво знаеш за Ники Алегро?

Той смръщено ме погледна.

— Какво общо има той?

— Бони го е познавала. А и чух, че той я търсел — нея и онази проклета касетка.

— Невъзможно. Как би могъл един пласьор на наркотици да бъде замесен… в нещо подобно?

— Не знам — казах аз. — Но той е здраво момче. Може би някой го е наел.

— Не е чак толкова здрав — смръщи се Драпър. — По дяволите, Малой, ти нямаш представа каква бъркотия е тук. Затова Орт и Хари се притесняват за теб. Прибери се вкъщи. Остави професионалистите да се справят със случая.

— Ти си този, който не разбира, Драпър. Дъщеря ми е някъде тук. Трябва да я открия.

Докато се гледахме един друг, телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и промърмори:

— Не, не, аз ще ти звънна.

— Ами Аманда? — попитах аз, след като затвори. — Какво правеше тя тук?

За първи път през краткото ни познанство Драпър нямаше отговор и остана безмълвен.

— Видях я да си тръгва — обясних аз. — И тя ли търси момичетата?

— Да, разбира се. — Гласът му се сниши. — Сигурно разбираш, че Хари би се разстроил, ако разбере, че и тя е замесена.

— Гроб съм.

Ставаше все по-любопитно. Какво ли можеше да прави Аманда в къщата на Драпър толкова рано сутринта?

Той стана и протегна ръка.

— Не се тревожи, Грейди, ще намерим момичетата.

Отвърнах на силното му ръкостискане. За първи път изпитвах толкова силна ненавист към това копеле.

Спрях до един уличен телефон и звъннах у дома. Първите думи на Линда бяха:

— Пени се обади снощи.

— За бога, какво каза тя?

— В Ню Йорк е. Каза следното — и това е почти точен цитат — „Кажи на татко, че в мен е това, което търси, но и други го търсят. Заедно с Бони съм и сме добре, но трябва да говоря с него.“ Попитах я къде е, но тя каза, че ще се обади пак, а аз трябвало да взема твоя телефонен номер, за да те открие.

Замислих се.

— Грейди, за бога, какъв е телефонният ти номер!

Бях сигурен, че подслушват домашния ми телефон. Направо влудяващо — Пени и аз изпитвахме отчаяно желание да поговорим, но и двамата се страхувахме да кажем телефонните си номера. Не можех да разреша дилемата. Реших, че е най-добре да попитам Елтън или Ури. По-важното бе, че Пени е на сигурно място, а аз нямах намерение да направя нито една стъпка, която би могла да я застраши или да изпрати невидимите ни врагове по следите й.

— Все още не мога — казах на Линда. — Ще ти се обадя пак. Тя не каза ли нещо друго?

— Не. Само…

— Какво?

— Беше много шумно. Чуваха се гласове, музика. Сякаш се обаждаше, не знам, може би от автобусна спирка или купон, или нещо подобно.

Типично за дъщеря ми. Половината убийци на Ню Йорк са по петите й, а тя ходи по купони.

— Не можеш ли да ми дадеш телефона си — попита Линда. — Какво да й кажа, ако се обади пак? Не виждаш ли, че нещо я заплашва?

— Знам — отвърнах аз. — Опитвам се да постъпя по най-сигурния начин. Не е лесно.

— Добре. Извинявай. — Пауза. — Елтън иска да те чуе.

— Окей.

— Грейди?

— Да?

— Добре ли си?

— Така мисля.

— Страхувам се.

— И аз.

— Пази се!

— Разбира се — казах аз.

Отидох до друг уличен телефон, за да се обадя на Елтън, но отговори само телефонният му секретар. Отправих се към „21“ за срещата с Аманда.

Бях там навреме, но тя закъсняваше. Поръчах си нещо старо и добре познато, отпих първата си за деня глътка алкохол и се замислих за невъзможния съюз между Хари и Аманда, класически пример за привличането между противоположностите.

Какво ли не сте чували от политиците, но навярно помните един стандартен техен отговор: „Не, не съм роден в голяма къща, роден съм в плевня“. Следвайки великата традиция, Хари често повтаряше на избирателите си своя беден произход в онова затънтено място, далеч на северозапад, където баща му притежавал магазинче за дърводелски инструменти. Това, което не припомняше на избирателите, е, че бе използвал първата възможност да избяга както от северозапада, така и от магазинчето.

Атлетическите му данни го бяха отвели в Йейл, способностите му — в Оксфорд, а злите прищевки на съдбата — при Аманда. Необходимо ли е да казвам, че те може би никога нямаше да се оженят, ако той не бе привлечен от парите й, а тя — от външния вид и бъдещата му кариера.

Аманда по същество бе упадъчен тип. Тя нямаше интерес нито към образованието, нито към културата — нямаше интерес към нищо, освен към себе си. Най-добрата й партия щеше да е някой красив италиански граф без пукната пара — парите й срещу титлата му, добра сделка без излишни въпроси впоследствие. Но тя се омъжи за Хари и двамата заминаха за Вашингтон, където той започна работа в Сената, а после направи нещо много странно.

По времето, когато милиони образовани млади американци използваха всичките си връзки, за да се избавят от Виетнам, Хари всячески се стремеше да замине, независимо от гневните възражения на Аманда и баща й, Орт Бътлър. Разбира се, Хари постигна своето и постъпи в морската пехота, оставяйки Аманда бременна и доста сърдита.

Две години по-късно той се върна, окичен с медали и доказан герой. Именно тогава се запознахме. Бяхме съседи в „Кливлънд парк“. С Хари имахме общи интереси в тениса, шпионските романи, политиката и независимо от сериозните ни различия относно Виетнам, станахме приятели.

Аманда обаче мразеше „Кливлънд парк“ и не понасяше типове като мен. Тя бе наела прислужница и детегледачка, къщата й напомняше на някой сапунен сериал, а вечерите й бяха добре режисирани. Дори си я представях как би изглеждала с малко сребърно звънче в ръка, докато прислужницата бърза с поредното ястие. В същото време нейните съседи, тоест ние, давахме обилни купони, на които всички седяха по пода, пиеха бира и слушаха старите плочи на Джо Търнър от колекцията ми. Мисля, че Хари тайничко предпочиташе нашия начин на живот, но бе оставил Аманда да решава в къщата (да не забравяме, че именно тя плащаше сметките), което в крайна сметка ги отведе от веселяшкия „Кливлънд парк“ в модния „Спринг вали“.

Майката на Аманда бе от Алабама и тя безрезервно вярваше, че отглеждането на децата е грижа на другите. Тъй че по-голямата част от възпитанието на Бони се стовари върху плещите на Хари. Виждането обаче на Хари за родителството се базираше върху впечатленията му от военноморските сили — офицерът заповядва, а екипажът сляпо се подчинява. В резултат на което нашата къща стана убежище за Бони, място, където тя можеше да избяга от родителите си, да пуши, да слуша забранена музика. Казано иначе — да следва собственото си аз.

Въпросът е как двама души, толкова сбъркани като Хари и Аманда, успяха да запазят брака си цели двайсет години. Част от отговора се коренеше в обществото. Годините на Кенеди бяха направили Вашингтон модерен и Аманда, със своите пари, се чувстваше като голяма риба в малък вир. Тя обичаше да развява сладкото си малко задниче в компанията на посланици, които галантно й целуваха ръка и просеха пари. Още повече, че политиците умираха да пренебрегват жените си, а Аманда обичаше да бъде пренебрегвана. Тя имаше свои начини за забавление.

Освен това Аманда напълно ясно осъзнаваше сериозните възможности един ден Хари да стане президент на САЩ, перспектива, която в определени моменти вероятно запазва поне четвърт от сенаторските семейства.

— Грейди, лошо момче, колко чашки вече изпи?

Беше Аманда, както винаги впечатляваща, следвана от почтителното изражение на оберкелнера. Не знам дали споменах, но тъй като резервацията бе направена от нея, бяхме настанени на специална маса във вътрешния салон, където обикновено обядваха бродуейски продуценти и президенти на телевизионни компании.

Аманда не се извини за закъснението. Нейното мнение бе, че остатъкът от света има глупавия навик да подранява.

— Тук празнувах рождените си дни — информира ме тя. — Сладолед, торта и шампанско. Трябва да съм била на шест или на седем.

— Най-популярното дете в махалата — вметнах аз.

— Ние не живеехме в махала… О, това беше проява на сарказъм, нали? Е, по дяволите, наистина бях популярна.

За момент Аманда ми се стори привлекателна. Беше облечена в светлозелена рокля, носеше бижута, леко се усмихваше и очите й блестяха. Реших (тъй като съм си с мръсно подсъзнание), че блясъкът в очите обикновено се получава след добър секс. Сетне пак си го помислих и вече не ми беше смешно. Защо, по дяволите, я видях да излиза от къщата на Лий Драпър в десет сутринта? Възможно ли бе елегантният Драпър да се гушка с жената на шефа? Знаех, че е глупак, но чак пък толкова?

— Грейди, съжалявам за онази вечер. Наистина беше ужасно да не ни кажеш за Бони, но и аз не трябваше да държа такъв език на един стар приятел.

— Беше доста сладкодумна, Аманда. Бях поласкан, че съм обект на такава страст.

— О, Грейди, никога няма да се промениш.

Тя ме удостои с прелестна усмивка. Не беше точно от типа усмивки „искам да те чукам“ (които обикновено изпълват мъжа с щастие), но със сигурност бе „искам нещо от теб“. Какво обаче? И защо беше това извинение? Аманда живееше по правилото „никога не обяснявай, никога не се извинявай“.

Тя поръча изобилен обяд — нещо бе събудило апетита й — след което ме попита какво съм научил. По определени причини реших да бъда искрен.

— Аманда, току-що получих съобщение от Пени. Казва, че двете с Бони били наред.

— Къде са те? — бързо попита тя.

— Не каза. Ще ми се обади.

Аманда стисна ръката ми.

— Искам да предадеш на Бони нещо спешно. Кажи й, че съм в „Пиер“ и че тя трябва веднага да дойде при мен, в моята стая, а ако не съм там, да ме изчака на място и да заключи вратата. Не трябва да говори с баща си или дядо си, първо трябва да дойде при мен. Разбра ли ме?

Разбрах посланието, но не и това, което стоеше зад него.

— Какво става, Аманда? От какво се страхуваш?

Котешките й очи пламнаха с внезапна страст.

— Ти нищо не разбираш, нали, Грейди? Нищичко.

Пихме шампанско, при това се справихме доста бързо. Свършихме бутилката и аз поръчах на келнера вино.

— Винаги си мислел, че аз съм ужасна майка — не, не го отричай! — и може би наистина бях такава. Но обичам дъщеря си. За мен тя е най-важното нещо на света. Няма да им позволя да я унищожат.

— Кой ще я унищожи, Аманда?

Основните ястия пристигнаха и вместо да ми отговори, тя яростно нападна стека си, сякаш той бе неназованият й враг. Когато свърши, бутна чинията си настрана и извади цигара. Аз й поднесох огънче. Тя гневно вдъхна дима и го издуха над главата ми. Чаках.

— Баща ми искаше да стане президент — внезапно каза тя. — Двайсет години се надяваше, че ще се обърнат към него, че ще го изтеглят от колодата. Това, разбира се, беше налудничаво — за бога, всички знаеха с какво се занимава! — но той вярваше.

Тя спря и аз казах:

— Това е разпространена фантазия, Аманда. Във всеки момент половината кабинет, половината Сенат, безкрайна армия от генерали, бизнесмени, футболни треньори и кинозвезди я споделят.

— Татко не е глупак — рязко отвърна тя. — Най-сетне разбра, че това няма да стане, и реши да избере Хари.

— Хубаво е да имаш такъв човек наоколо.

— По дяволите, Грейди, слушай ме. Това не са шегички. Баща ми е обладан от идеята. Той е напълно решен да натика Хари в Белия дом. Няма да допусне нищо да застане на пътя му. Ще лъже, ще мами, ще убива…

Типичен шеф на предизборен щаб, помислих си, но реших да я изслушам. Тя очевидно се опитваше да ми каже нещо, макар самата да не знаеше точно какво.

— Арабите — подсетих я аз. — Какво общо има това с арабите?

Тя притвори очи и затаи дъх. Сякаш се опитваше да събере всичките си сили.

— Намери тази шибана касета — прошепна тя. — Намери я и я дай на баща ми, като му обещаеш, че никога няма да пророниш и дума за нея.

Тя наистина опитваше да ми подскаже нещо. Независимо от взаимното си недоверие, по някакъв начин бяхме на една страна.

— Какво има на нея, Аманда? — настоях аз.

— Няма значение! Не разбираш ли? — извика тя така силно, че хората около нас се обърнаха. После се усети и сладко се усмихна. — Трябва да тръгвам, Грейди. Можеш да ме изпратиш до улицата. Не се притеснявай за сметката — уредена е. Беше мило от твоя страна, че дойде.

Моментът бе отминал. Навън, докато лимузината й чакаше, задръствайки движението, тя хвана ръката ми, без да обръща внимание на десетките бибипкащи автомобили.

— Още нещо, Грейди. Обещай ми, че няма да споменаваш за срещата ми с мистър Драпър. Хари не би одобрил моята намеса в случая.

— Обещавам, Аманда — казах аз. След което добавих: — Вярваш ли на Драпър?

Погледът й бе студен и може би леко изненадан.

— Е, той работи за нас — отвърна тя и се вмъкна в лимузината.

Тръгнах пеша към хотела. Бях научил нещо по време на обяда, но не знаех точно какво. Разбира се, тя спеше с Драпър. И една от причините за поканата й беше сутрешната ни среща пред неговата къща. Но какви бяха другите причини? Да ме предупреди за съпруга и баща си? Бяха ли искрени тези странни, възбудени думи, или всичко беше мъгла, с която тя искаше да ме обърка и затрудни? Нямах представа. Аманда беше грандиозен лъжец, нещо като Джо ди Маджо8 на измамата, и простовато момче като мен трябваше да извърши серия от подвизи, за да разкрие ходовете й.

Намерих уличен телефон на „Таймс скуеър“ и звъннах на Елтън за негова сметка. Този път той вдигна.

— Телефонът ти чист ли е? — попитах аз.

— Да — отсечено отвърна той. — Какво става?

Казах му основното — за обаждането на Пени, за момчетата, които ме спасиха от пребиване, за разговора ми с Драпър и за неясните предупреждения на Аманда. Елтън на няколко пъти изръмжа, но не каза нищо. Накрая му дадох името и телефона на хотела си.

— Предай го на Линда. Тя или Пени могат да ми се обадят. Но ако Пени се обади и аз не съм там, трябва веднага да й звъннеш и да й кажеш къде да отиде, докато не я потърся. Разбра ли?

— Да — мрачно потвърди Елтън. — Грейди, смятам да отида до вас, за да не оставям Линда сама. Тъкмо ще бъда там, ако Пени се обади. Какво мислиш?

— Разбира се.

— Още нещо. Онова обаждане вечерта, когато Пени замина. Направено е от външен телефон в „Гринуич вилидж“.

— От „Вилидж“? Сигурен ли си?

— Абсолютно. Защо?

— Лий Драпър, човекът на Хари, ми каза, че е от „Таймс скуеър“.

— Лъже — отвърна Елтън. — Внимавай с него.