Всички удоволствия

28.

Стъпките му се отдалечиха надолу по стълбите. Някъде наблизо удари гръм. Трясъкът за миг заглуши всичко. После на поляната в далечината блеснаха светлини и от долния етаж се чуха приглушени гласове. Можех лесно да изляза от стаята си, но надали щях да успея да напусна къщата.

Трябваше да намеря Пени. Отидох до прозорците. Дъждът удряше по стъклата, а кепенците бясно се люлееха под напора на вятъра. Поредната светкавица озари статуите, поляната и тъмната гора и аз се запитах колко ли въоръжени мъже се намираха там долу, в бурята.

Бравата помръдна. Посегнах към револвера, но вратата се отвори и вътре влетя Пени. Тя се сгуши в обятията ми и аз почувствах младостта и силата на живота.

— О, татко, аз те забърках във всичко това — прошепна тя.

— Не, сам се забърках.

— Още с моето раждане — каза тя и се насили да се усмихне, докато оправяше кичурите на тъмнорусата си коса. — Татко, ние чухме касетата. Мистър Прескът и мистър Бътлър имат налудничавия план да взривят половината свят. Наистина ли могат да го направят? — попита тя. — Да започнат война и да превземат петролните полета?

— Възможно е — отвърнах аз. — Когато имаш ядрени оръжия, всичко е възможно. Но това е друг проблем.

Красивото й лице потъмня.

— Какво искаш да кажеш?

Да й кажа ли истината или да я премълча? Решението не беше трудно. Бяхме заедно в тази каша. Освен това тя можеше да ми предложи някои свежи идеи, защото моите се изчерпваха.

— Престорих се, че ще им помогна. Че ще водя връзките с обществеността по време на шибаната им Трета световна война. Хари ме помоли.

Тя ме целуна.

— Бедничкият татко.

— Мисля, че сега те са долу и обсъждат какво да правят с мен. По-точно — с нас. Хари е сантиментален, той е склонен да ми повярва, но Орт е друга работа. Ще каже, че не заслужавам доверие и в крайна сметка ще спечели дебата.

Да, помислих си, моралистът Хари ще се остави да бъде убеден съвсем лесно. След което гадното копеле ще си легне и ще заспи доволен, с чувството за изпълнен приятелски дълг, понеже ми е дал шанс.

— Но какво ще направят?

Погледнах я право в очите.

— Работата е проста. Ние знаем всичко за заговора им. Или ще ни включат в него, или ще ни убият.

— Господи, татко! — извика тя, когато проумя какво й казах. После внезапно добави: — Но и Бони знае.

— С Бони е по-различно. Тя е дъщеря на Хари — за него е по-лесно да я убеди… и по-трудно да я убие. Като се имат предвид всичките й проблеми, те вероятно ще я отведат някъде за известно време.

— Какво ще правим?

— Мисля, че не можем да направим нищо, но дано греша. Искам да бъда напълно откровен с теб. Не вярвам, че утре сутринта ще ни оставят да се приберем у дома.

— Какво имаш предвид?

Свих рамене.

— Пътен инцидент? Самолетна катастрофа? Кой знае? Вероятно ще е нагласено като нещастен случай.

— Докато бяхте в библиотеката, аз слязох долу. В кухнята имаше четирима мъже, пиеха кафе. Бяха от пазачите отвън и смяната им беше свършила. Всичките бяха въоръжени с онези… автомати.

— Чудесно. Аз пък съм с „точния стрелец“.

Показах й револвера.

— Това да не е онзи, дето го криеше в килера?

— Откъде знаеш?

— О, татко, ти криеше там и онази марихуана. Беше доста символично — малко марихуана в единия стар кец, пистолет — в другия. Като меча и маслиновото клонче.

Един баща никога няма тайни.

— Окей, нека сега обмислим ситуацията. Имам още три патрона. Не е кой знае какво, сравнено с тази армия долу.

— Може да вземеш мистър Бътлър за заложник — предложи тя. — Както направи с Ник Алегро.

— Не мисля, че ще ме оставят да повторя успеха си. Това, което са намислили, е да се държат с нас колкото се може по-любезно, да ни сервират богата закуска, да ни отведат от къщата и да ни пречукат по пътя за летището. И така, ако съм прав, трябва да се измъкнем оттук още тази вечер. Само че не знам как.

На вратата се почука и аз подскочих. Посочих на Пени банята.

— Кой е?

— Аз — отвърна Хари.

— Влизай.

На лицето му бе изписана колеблива усмивка.

— Харесва ли ти стаята?

— Да, чудесна е.

И двамата се чувствахме неловко. Дали Орт го бе предупредил, че съм въоръжен? Или ме мислеха за такъв тъпанар, че това нямаше значение за тях?

— Грейди, просто исках да ти кажа… Е, знам, планът ни звучи доста крайно, когато го чуеш за първи път, но това е единственият изход. Не можем да позволим Америка да загине от липсата на петрол.

— Хари, но аз съм напълно съгласен с теб.

Той не изглеждаше убеден.

— Е, просто исках да ти призная, независимо как се развият нещата, че винаги адски много съм мислил за теб. За теб, за Линда и Пени. Вие сте чудесни хора. Най-добрите.

— Ти също — ухилих се аз. — Ще станеш страхотен президент.

Той нервно сви рамене.

— Ами… Благодаря ти за всичко. И на Пени… Тя вече…?

— Заспала е. Можеш да й го кажеш сутринта.

— Да, разбира се. — Той разтегна най-фотогеничната си усмивка. — Е, лека нощ, Грейди. Бог да те благослови!

Той протегна ръка. За миг си помислих да го застрелям веднага, точно в този момент и точно тук. Това щеше да ме накара да се почувствам по-добре, но и доста би усложнило положението ми. Главорезите на Орт щяха да дотърчат след секунди. Налагаше се да постъпя по-мъдро. Затова вместо да го застрелям, стиснах ръката му.

Той наистина изглеждаше нещастен, повече от мен самия, което всъщност беше доста забавно. Аз все още вярвах, че имам някакъв шанс, докато той знаеше, че няма. Беше продал душата си. Хари бе достатъчно интелигентен, за да разбере, че не е прав, достатъчно почтен, за да се чувства отговорен, но недостатъчно силен, за да се противопостави.

След като той излезе, Пени каза:

— За какво беше всичко това?

— Мисля, че старият ми приятел се опитваше да обясни колко съжалява за предстоящата ни смърт.

Тя неочаквано се усмихна.

— Татко, току-що си спомних и знам как да се измъкнем оттук.

— Какво?

— Ела!

Тя ме поведе към вратата, но ни спряха нечии гласове. Изчакахме известно време, докато се убедим, че е безопасно. Най-сетне, когато долу утихна и се чуваше само воят на бурята, тя хвана ръката ми и ме повлече в тъмното към своята стая.

Беше викторианска спалня, с големи драпирани завеси и светеща до леглото стара нощна лампа. Стените бяха боядисани в бледорозово.

Тя внимателно затвори вратата.

— Навремето с Бони намерихме тайно стълбище. Нали си чувал за онзи контрабандист, който е построил къщата? Мисля, че това е бил тайният му изход. Ела.

Тя запали свещ и ми я подаде. После натисна задната стена на килера пред невярващите ми очи.

— Сезам, отвори се — промърмори тя.

Наведохме се и преминахме през отвора. После тя бутна стената обратно. Слабата светлина от свещта ми разкри, че се намираме на върха на тясна вита стълба.

— Накъде води стълбището?

— Долу в мазето. После има тунел, който стига до една барака. Бони обичаше да си играе там.

Първото стъпало изскърца. Сякаш бях включил алармената инсталация.

— Татко, внимавай, за бога!

Започнахме да се спускаме надолу бавно и несигурно. Стъпалата се огъваха под краката ни. Тази къща определено беше забавна.

Внезапно видяхме светлинка пред себе си. Аз се промъкнах натам и погледнах през процепа, откъдето идваше. Пени застана зад мен.

— Какво има там? — попита тя.

— Тихо!

Пред мен беше някакъв килер и между различните съдове и бурканчета видях в кухнята Орт и Хари, те седяха един до друг, пиеха кафе и тихо обсъждаха нещо. Желанието за убийство отново се надигна в мен и аз отново го потиснах.

Пени ме избута настрани, за да погледне. Чух я, че изруга шепнешком и двамата, и я задърпах. Докато планираха как да ни довършат, ние можехме да се изпарим оттук.

— Да тръгваме — казах аз.

— Не, виж!

Погледнах през цепнатинката. Нов герой бе излязъл на сцената. Орт Бътлър се бе изправил и разговаряше с Ник Алегро. Не можех да ги чуя, но видът на Алегро ми подсказваше за какво става въпрос: той искаше да ме убие. Чудесно, аз пък исках да убия него.

Остатъкът от свещта едва мъждукаше, а стълбите продължаваха още. Тръгнах надолу, но Пени държеше да хвърли един последен поглед. Не знам какво се случи после. Може би тя ме бутна или пък аз загубих равновесие, но единият от нас се блъсна в стената и от другата страна със страхотен трясък изпопадаха дузина бурканчета и чинии.

— По дяволите!

— Да тръгваме — казах аз.

Спуснахме се надолу по стълбите. Не знаех дали щяха да открият скритата врата веднага, но със сигурност щяха да проверят стаите ни и скоро да са по петите ни.

Внезапно стълбата свърши и се озовахме пред нисък тунел. Свещта се стопи, настъпи непрогледен мрак.

Пени запали кибритена клечка и поехме в тунела. Но скоро се отказахме и продължихме в тъмното. Спряхме пред една стена, отново запалихме клечка и встрани видяхме някаква стълба.

— Горе е къщурката, за която ти говорих — каза Пени. — Сещам се, че имаше скрита врата.

Започнах да се катеря по стълбата. Когато стигнах горе, натиснах стената и тайната вратичка поддаде. От другата страна беше тъмно. Подадох ръка на Пени и двамата се озовахме в малка стая, в която цареше мрак, с изключение на процеждащата се изпод вратата светлина.

— Това е складът — съобщи Пени. — Вратата води към голямата стая.

Светлината ме притесняваше. Имаше ли някой там? Реших, че няма време за въпроси, и отворих вратата.

Озовахме се в нещо като войнишка спалня. Кушетки, одеяла, мръсни дрехи, кутийки от бира, препълнени пепелници. Явно тук бяха настанили войниците на Бътлър. Но къде бяха в момента?

Внезапно вратата на тоалетната се отвори и оттам излезе мъж, който небрежно закопчаваше панталоните си.

Беше чернокожият шофьор. Посегна към пистолета си, но аз стрелях пръв. Той падна назад. Пени изпищя. Сграбчих я за ръката и изтичахме навън.

Силният дъжд се стовари върху нас. Със закъснение се сетих, че трябваше да взема пистолета на негъра. Бяха ми останали само два куршума. Но вече тичахме към брега, отдалечавайки се от бараката и от светлините на къщата. Защо бягахме натам? Може би защото се надявах, че ще намеря някоя лодка. Или защото се спускахме надолу, а това ми вдъхваше сигурност.

— Давай към кея! — изкрещях аз.

Никога не бях предполагал, че Пени може да тича толкова бързо. Но мократа трева ме забавяше, а и на два пъти се блъснах в някакви пънове. Загубих Пени в тъмното, после проблясък от светкавица ми помогна да я съзра на около двайсетина метра пред мен.

— Изчакай ме! — извиках аз, но след малко пак я загубих от погледа си.

— Пени! — изкрещях аз. — Къде си?

Спрях, ослушах се, някъде зад мен лаеха кучета. Останал без дъх, продължих да бягам и тогава чух писъка на Пени. Помислих, че е паднала, и продължих напред в тъмното, повтаряйки името й, докато поредната светкавица не раздра небето и не ме изправи пред най-големия ми кошмар.

Ник Алегро държеше Пени пред себе си, опрял автоматичен пистолет в слепоочието й.

Бяхме на не повече от три метра. Насочих револвера си към главата му, проклинайки се, че не го убих, когато имах тази възможност. Знаех, че шансът да го улуча, без да нараня нея, е нищожен.

Отново проблесна светкавица и видях самодоволната му усмивка. После го чух как изрева:

— Пусни го на земята!

— Татко, недей! — извика тя.

После се опита да докопа очите му, но той я дръпна за косата и ми се стори, че показалецът му помръдна върху спусъка.

Може би трябваше да стрелям и да се надявам на чудо, но не исках да рискувам.

— Хвърли оръжието! — извика той.

Зад мен се разнесе кучешки лай. Играта свърши, всичко свърши. Сподавих отчаяния си вик и хвърлих револвера в краката му.

Чух как Алегро се засмя, а после и някакъв трясък, който беше по-силен и внезапен от светкавица. Раменете на Алегро се свиха. Той изрева и се строполи на земята.

Пени се втурна към мен. По косата и по лицето й имаше кръв. Нищо не разбирах.

Една сянка изскочи от бурята.

— Тръгвай, Грейди!

Беше Елтън Капс. В ръцете му съзрях автомат „Узи“. Продълговатото му грозновато лице изглеждаше отвратително, но в този момент исках да го целуна.

— Как ни намери? — викнах аз.

— Знам това място. Управлението го използваше с години. Елате.

— Къде отиваме?

— Имам лодка. Тръгвай, по дяволите!

Той се обърна и се затича, но аз спрях. Това, което беше останало от главата на Алегро, не беше приятна гледка. Пени хлъцна, когато се наведох и взех автоматичния му пистолет. После се затичахме след Елтън.

Отново чухме зад нас викове и кучешки лай. Назъбените светкавици ни позволяваха да видим неясните сенки на преследвачите. Шест или седем души се спускаха по поляната към нас, докато над главите ни вилнееше безпощадната буря.

Навесът с лодките имаше стени към брега и беше открит към океана. Когато го приближихме, преследвачите ни откриха огън. Отворихме вратата, Елтън се обърна и отвърна на стрелбата. Видях лодката му, привързана в края на кея. Той сякаш прочете мислите ми:

— Няма да стане. Ще бъдем добра мишена.

Аз застанах до него край вратата, надзъртайки навън.

— Те са зад онези дървета — съобщи той.

Огледах редицата борчета на двайсетина метра от нас и като че ли забелязах някакво движение. Бавно насочих пистолета на Алегро към сянката.

— Знаеш ли как да боравиш с това? — попита ме Елтън.

— Смятам да опитам.

— Давай. Само дръж главата си надолу.

Стрелях. Не улучих никого, но кръвта ми забушува.

Изстрел откъм дърветата рикошира в навеса и аз се сниших.

Тогава Пени извика:

— Татко, там има моторница!

Ние се обърнахме и Елтън светна с фенерчето си. На шест стъпки от бушуващите води висеше моторница, вързана с вериги за малък кран.

— Някой от вас знае ли как да я спусне във водата? — попита Елтън.

— Аз знам — каза Пени. — Един спасител често ни водеше на разходки със скутери.

Тя отиде там и натисна някакъв бутон, който задейства крана. Моторницата много, много бавно започна да се спуска към тъмната вода.

Елтън, все още долепен до вратата, отново стреля.

— Мога да ги задържа — каза той. — Но не за дълго.

Моторницата се спускаше инч по инч. Пени откри закачените на един пирон ключове. Нищо обаче не можеше да ускори процеса — лодката висеше на куки, които можеха да бъдат махнати, само когато докоснеше водата и потеглеше.

Мъжете зад дърветата прекратиха огъня. Не знаех защо, но това ме изпълни с надежда.

Моторницата бе на стъпка над водата. Веригите, които я държаха, дрънчаха и скърцаха. Нови куршуми рикошираха в навеса.

— Пени, наведи се! — викнах аз.

Внезапно се чу някакъв тъп звук и моторницата спря да се спуска.

— Какво става? — извика Пени.

— Изключиха тока — каза Елтън. Беше се прикрил зад вратата, здраво стиснал узито в ръце.

— Твоята лодка — казах аз. — Това е единственият ни шанс.

— В никакъв случай. Няма да изминем и пет метра.

— Тръгнете двамата — казах аз. — Ще ги задържа.

Елтън поклати глава.

— Не става.

В следващия миг чухме трясък и в далечния край на навеса избухнаха пламъци.

— Коктейл „Молотов“ — съобщи Елтън.

Стрелях по една сянка на брега. Стори ми се, че чух вик на болка, преди тя да изчезне.

— Тогава нека Пени да тръгне с лодката — предложих. — Или, за бога, можем да скочим във водата и да плуваме. Тук гори. Трябва да направим нещо.

— Не, Грейди — каза Елтън. — Мисля, че е време…

Отвън долетя глас.

— Грейди? Аз съм Орт Бътлър. Какво правиш? Това са глупости. Излез оттам и доведи другите със себе си!

Напрегнах се да го различа в тъмното. Трябваше ми само един изстрел.

— Добре, излизаме — викна в отговор Елтън. — Не стреляйте!

Нямах представа какво смяташе да прави — не можеше и дума да става за пазарлъци — но така и не разбрах, защото се случи чудо.

Една нова сила се спускаше по поляната откъм къщата — сенки, които се носеха към брега, стреляйки. Движеха се много бързо и прецизно, така че скоро хората на Орт се озоваха в центъра на престрелката.

Пред очите ни се вихреше истинска битка. В по-неблагоприятна позиция бяха хората на Орт — чувах техните предсмъртни викове — но преди някоя от страните да е взела превес, Елтън каза:

— Хайде, те ни забравиха, сега е моментът да се измъкнем.

Инстинктът ми подсказваше друго.

— Мисля, че това са хората на Ури — казах аз. — По-добре да изчакаме и да видим какво ще стане.

Елтън ме сграбчи за рамото.

— По дяволите, човече, той е част от операция „Изгрев“. Сега се бият помежду си, но която и от страните да победи, ти си набелязан за жертва. Трябва да изчезваме оттук, колкото се може по-бързо.

Оставих го да ме убеди. Не се осмелихме да се върнем по брега, навесът вече гореше, така че единственият изход беше водата. Обясних на Пени какво ще направим, и й помогнах да скочи в лодката.

— Ти греби, Грейди — викна Елтън.

Скочих в средата на лодката и сграбчих греблата. Той се изправи и ни отблъсна от кея. Беше прав поне за едно. Никой на брега не се сещаше за нас.

— Накъде да я насоча? — попитах аз.

— Направо — отвърна Елтън.

Най-лошото от бурята бе отминало, но продължаваше да вали. Гребах двайсет-трийсет метра и спрях да почина. Малката лодка се люшкаше по вълните и поемаше вода.

— Сега какво? — викнах аз.

— Давай още — каза Елтън.

— Колко още? — изкрещях аз. — Много е бурно!

Елтън наблюдаваше битката на брега. Все още виждахме проблясъците от дулата на автоматите, но хората на Орт явно отстъпваха.

Елтън гневно се обърна към мен.

— По дяволите, човече, те могат да ни последват с онази моторница. Трябва да им изчезнем от погледа. После пак ще се доближим до брега. Просто греби!

Натиснах греблата. Бяхме се отдалечили поне на петдесет метра от брега. Най-сетне Елтън посочи към едни дървета.

— Колата ми е там — обясни той.

В далечината стрелбата утихваше. Пени ме докосна.

— Справяш се чудесно, татко — прошепна тя.

— Грейди — обади се Елтън, — дай ми този шибан пистолет, преди да ти е паднал от джоба и да е убил някого.

Спрях, доволен от моментната почивка, и му подадох големия автоматичен пистолет на Алегро. После пак загребах. Вече усещах болка в раменете, но не й обръщах внимание. Беше чудесно, че най-сетне съм далеч от неприятностите. Радвах се, че Елтън, този добър приятел и смел човек, се беше появил. Трябваше да го взема в Ню Йорк от самото начало. Засмях се на глас. Никога не се бях чувствал толкова добре.

— Татко! — изкрещя Пени.

Вдигнах поглед и видях, че Елтън беше насочил пистолета към гърдите ми.

Спрях да греба и се втренчих в грубоватото му лице.

— Какво правиш, Елтън?

Бурята бе отминала. Лодката се люлееше по вълните. Беше тихо. Адски тихо.

— Дяволите да те вземат, ирландски идиот такъв, молих те да стоиш настрани от това. Молих те. Обаче не, ти трябваше да се направиш на герой. И ето какво стана.

— Какво стана? — попитах аз.

— Ти, онзи кретен Прескът и старият глупак Бътлър може би провалихте операция „Изгрев“ и ако е така, доста добри хора ще бъдат прецакани.

— Хора от Управлението — казах аз и това не беше въпрос.

— Те да не са ти казали, че идеята е тяхна? — удивено попита той.

— Елтън, ти ме бъркаш с някого. Всичко, което искам, е да пиша книги. Хич не ме интересува какво става в Близкия изток.

— Не, Грейди, номерът няма да мине. Ти си твърде упорит, твърде подвластен на глупавите си идеали. Орт не ти вярваше, аз също.

— Какво предлагаш?

— Двамата с момичето да скочите във водата.

„Момичето“, каза той. Тя беше яздила във фермата му, беше плувала в басейна зад къщата му и му бе носила сладки, когато беше болен. И в този момент той смяташе хладнокръвно да я убие. Това беше Елтън, когото не познавах, за когото дори не подозирах.

— Татко, спри го! — изкрещя Пени.

Умът ми препускаше. Можех да опитам да го хлопна с греблото или да се хвърля към него, но той бе насочил пистолет към сърцето ми и определено знаеше как да си служи с него. Щеше да ме убие, преди да се изправя. И все пак трябваше да направя нещо — с надеждата, че мога да обърна лодката и Пени да се спаси.

— Какво ще стане, ако скочим във водата?

— Тя е дълбока и студена, Грейди. Всичко ще свърши за секунди. По-добре, отколкото да бъдеш застрелян. Линда ще го понесе по-леко.

Той искаше смъртта ни да изглежда като нещастен случай. Това беше смисълът на цялата му игра — спаси ни от главорезите, вкара ни в лодката, отведе ни далеч от брега. Удавянето беше по-лесно обяснимо от огнестрелните рани. А ако ни хрумнеше глупавата идея да поплуваме, щеше да ни хлопне с греблото по главите. Сигурно си беше представял убийството ни другояче — пристигането на Ури вероятно бе объркало плана му — но Елтън все пак беше професионалист, можеше да импровизира.

От далечината се чуха отделни откоси, но това вече беше без значение.

— Елтън, можеш да ми вярваш. Не мислиш ли, че животът на дъщеря ми означава повече за мен от…

— Недей да усложняваш нещата — каза той. — Не че има значение, но съжалявам за случилото се. По дяволите, не съм виждал друг човек с толкова лош късмет. Хайде, Грейди, да свършваме.

Обърнах се към Пени, докато дясната ми ръка стисна греблото. Исках да й кажа, че я обичам, а после да замахна към копелето.

Преди това обаче прозвуча изстрел.

Не беше Елтън.

Не бях и аз.

Беше Пени.

Бог да я благослови, тя го улучи точно между очите, както обикновено става с жените. Елтън изгрухтя и се свлече в краката ми. Пени ме прегърна, разплакана и хълцаща. В момента обаче сълзите бяха прекалено голям лукс. Вълните ни отнасяха навътре. Поколебах се за миг и после загребах обратно към горящия навес в „Слийпи Харбър“.

Пени все още стискаше моя револвер.

— Как попадна у теб? — попитах объркано аз.

— Ник те накара да го хвърлиш на земята, не помниш ли? И когато ти взе неговия пистолет, аз грабнах твоя. Стори ми се уместно.

Много ми се натрупа. Чудех се дали да не претърколя тялото на Елтън във водата, но не можех да се насиля да го докосна.

— Виж, Пени, забрави всичко! Аз съм го застрелял.

Измъкнах револвера от ръцете й, избърсах дръжката и го хвърлих в морето. Оставаха ми пистолетът на Алегро и узито на Елтън, ако въобще успеех да разбера как се борави с него.

Приближихме се на петнайсетина метра от горящия навес. По брега се щураха сенки.

— Малой, ти ли си? — извика някой.

Оставих греблата и насочих узито.

— Аз съм Ури — извика мъжът. — Ела насам!

Пени ме прегърна.

— Татко, кой е той? Вярваш ли му?

Поколебах се.

— Не съм съвсем сигурен — отвърнах и продължих да греба към брега.

Ури се запъти към нас с разперени ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Когато ни приближи, Пени се разплака.

Държах оръжието насочено към него.

— Мога ли да ти вярвам?

— Нямаш избор — каза той и взе автомата от ръцете ми.

Четирима от неговите командоси издърпаха лодката на пясъка. Ури погледна трупа.

— Е, този път Елтън ме изпревари — каза той.

— Срещали ли сте се?

— Понякога работехме заедно. Беше талантлив човек.

— И той те харесваше — казах аз.

Ури се усмихна.

— Трябва веднага да тръгваме. Орт Бътлър е мъртъв. Без съмнение полицията идва насам. Ще има адски много въпроси и мисля, че сенаторът Прескът е най-добре подготвен да им отговори.

Съгласих се. Ури ни помогна да изкачим поляната към къщата. Хората му вървяха около нас, увесили автоматите на раменете си. В къщата бе тъмно и тихо. Предположих, че Хари е някъде вътре и говори по телефона със съветниците си, измисляйки някакво обяснение за кланицата наоколо. Бях сигурен, че ще го измисли.

Колите им бяха паркирани недалеч от къщата. Пени, Ури и аз седнахме на задната седалка на една от тях, докато отпред се намърдаха двама младежи. Пени се сви до мен, беше твърде изморена, за да обърне внимание на тези широкоплещести, тъмнооки млади воини. (Благодаря Богу за тези дребни благодеяния.) Когато потеглихме, се обърнах назад, за да видя догарящия навес и първите розови проблясъци на утрото.