Всички удоволствия

5.

Щях да падна от стола. Дотолкова ли Америка бе опиянена от медиите? Нима това дете от видеопоколението мечтаеше да се появи маскирано в „Добро утро, Америка“? Нима си представяше, че историята й ще се превърне в бум на годината? Направих се на зает с плащането на сметката и за да спечеля време й предложих да се поразходим до „Алгонкин“.

Най-тъпото от всичко бе, че планът не бе невъзможен. Тя имаше история за разказване, аз знаех как да я напиша, а Фриц Хопър със сигурност щеше да намери издател. Ако напишех историята от чуждо име, тя можеше да вземе парите и да започне нов живот.

Около „Алгонкин“ се суетеше тълпата, присъствала на последното представление в близкия театър. От ресторанта се чуваше Джули Уилсън. Открих една маса в бара, където можеше да поговорим на спокойствие. Когато се настанихме, тя ме погледна мило и попита:

— Какво мислиш за идеята ми?

Какво мислех? Част от мен, тази част, която бе писателят и следователно — абсолютно аморална, мислеше, че историята си я бива и бих искал да я опиша. Но другата част, тази, която бе повече свързана с реалността, крещеше, че идеята да опиша дъщерята на Хари Прескът като скъпоплатена проститутка е доста тъпа.

— Може и да стане — казах й. — Трябва да променим подробностите — да кажем, че си например дъщеря на доктор от Чикаго. Но надали бих го направил, Бони, ако не спреш сегашните си занимания.

Тя енергично кимна. Чудех се какво ли мислят хората около нас. Че аз съм баща й, а тя — колежанка? Съмнявах се, че и най-проницателният нюйоркчанин би се досетил, че обсъждаме книгата за живота й като хайлайфна курва.

— Ще помогне ли — попита тя, — ако ти разкажа някои, нали разбираш, подробности?

Кимнах. Тя започна да говори. Насочвах я със случайни въпроси. Каза, че познавала много млади момичета, занимаващи се със същото. Доста се замесвали с наркотици, но други, като Моника, имали повече работа, отколкото можели да поемат. Скоро почвали да звънят на приятелки за помощ и наемали по-големи апартаменти в по-хубави квартали. Точно това направила и Моника. Все още можела да обслужи някои от по-сериозните клиенти, но основно се занимавала с набавянето на компаньонки, тоест свързвала мъжете, които искат секс, с жените, които искат пари.

Тя разказа историята си без излишни емоции и горчивина, дори с проблясъци на хумор, но все още имах усещането, че нещо не беше наред, че Бони витаеше другаде.

Тя спомена, че клиентите на Моника включвали араби и японци, и аз попитах дали тя работи главно с чужденци. Не, доста американци: бизнесмени, актьори и хора на изкуството, също се появявали. Но чужденците били най̀ гот, защото имали толкова много пари и не правели никакви проблеми.

Разказа ми и за другите „мадам“, с които се запознала. Една, която тя нарече Рут, държала голяма агенция за недвижими имоти, а друга поддържала бутик в „Ийст сайд“. Някои давали подслон на работещите за тях момичета.

— Фактически това си е робство. Те спазват някакви правила и наказват момичетата всеки път, когато си поръчат пепси или нещо подобно, а в повечето случаи ги тъпчат с наркотици, за да ги направят зависими.

Звучеше така, сякаш Бони, защото беше млада и красива, бързо се бе превърнала в хит на деня; всеки искал именно нейните услуги. Мъжете често предлагали да си уреждат срещите без посредник. Това означавало повече пари, защото елиминирало „мадам“ и нейния процент, но от друга страна, означавало и по-голяма несигурност — с посещенията на непознати места с непознати хора.

— Повечето са наистина готини, по-готини от момчетата, които можеш да срещнеш по баровете — обобщи тя. — Просто са самотни. Мнозина са бисексуални или пък подозират, че са такива. Други усещат, че стареят, и това ги прави нещастни. Има един, който обича да ме води по магазините и ми купува бельо. Имам чувството, че би предпочел да го купи на себе си.

— … Толкова е странно — добави тя. — Тези мъже са богати и известни, но сексът ми дава такава власт над тях…

Отбелязах си наум, че тази власт беше малко извратена, но не противоречих. Увлечен в историята, не бях усетил, че барът се е изпразнил, и в крайна сметка бяхме останали само двамата. Прозях се и станах. Бони ме погледна странно и попита:

— Искаш ли да поговорим още?

— А ти?

Може да звучи налудничаво, но разговорът ми помага да осъзная какво точно правя. Звучи ли смислено?

— Определено — отвърнах. — Ще потърсим някое местенце с кафе.

— Може да се качим до твоята стая — предложи тя. — Тъй или иначе, налага се да ползвам банята.

Качихме се с асансьора. Докато тя беше в банята, открих радиостанция с класическа музика и я оставих. Когато се върна, тя се разположи на дивана, кикотейки се, опънала напред красивите си дълги крака. Чудех се дали не беше смръкнала малко кокаин в банята.

— Докъде бяхме стигнали? — попита тя.

Не бях сигурен, но пък имах въпрос.

— Този големият, когото видяхме тази вечер, пласьорът, какво отношение има към всичко това? Ники Алегро ли, как му беше името?

Сякаш я ударих. Тя се дръпна и се сви в другия край на дивана. Стори ми се, че трепери.

— Не искам да говоря за него.

— Окей — отвърнах. — Забрави го. Няма значение.

Тя се обърна с лице към мен, внезапно превърнала се в малко, изплашено дете.

— Не, трябва да ти кажа истината. Не всичко беше забава и игрички. Срещах Ники при Моника няколко пъти. Непрекъснато говореше за страхотните купони, които прави, и как някой път трябва да ги посетя. Но аз не исках — той ме плаши — и тогава една вечер той ми разказа за купона, който ще прави, и как Били Айдъл щял да бъде там. И накрая аз се съгласих. Е, Били Айдъл го нямаше. Знаеш ли какви бяха там? Пласьори на наркотици. Мошеници с куфарчета, пълни с кокаин, колумбийци, въобще неприятни типове. Плюс много жени, от най-евтините. Още щом попаднах там, исках да си тръгна, но не ме оставиха да го направя. Първо на шега, но после хич не беше шега. Държаха ме там… правиха ми разни неща. Държаха ме два дни, докато не дойде Моника и не накара Ники да ме пусне.

Тя захълца.

— Не мога да говоря за това, Грейди. Наистина не мога.

Хванах ръката й и след миг единственият звук в стаята беше Бетовен. Мислех си за онези истории от XIX век, когато бели жени били отвличани от индианци и как, дори ако бъдели спасени след няколко години, вече не можели да се върнат сред своите хора. Бони беше млада и си мислех, че все пак може да бъде спасена, макар да бях сигурен, че ако остане още малко в този свят на насилие и жестокост, ще бъде изгубена завинаги.

— Бони, съжалявам. Много съжалявам — казах аз.

Тя ме погледна и избърса сълзите си.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина откачено? Това не беше най-лошото, което ми се е случвало. Има и по-лошо. Искаш ли да го чуеш?

— Не.

— Няма нищо. То е по-различно. Когато започнах да ходя при Моника, използвах парите, за да си наема апартамент в центъра. Обаче рядко стоях там. Затова си купих бийпър — нали се сещаш, като тези, които използват докторите. Така ако някой ме търсеше по телефона, научавах веднага. Е, горе-долу по същото време срещнах едно наистина готино момче. Той също живееше в квартала. Родителите му държаха малък ресторант. Започнахме да излизаме заедно, разхождахме се и така нататък — просто приятелство. Той си мислеше, че съм колежанка. Една вечер излязохме да вечеряме. Беше много романтично, имаше свещи, той ми държеше ръката, но по средата на вечерята бийпърът изписука. Беше Моника, случаят беше спешен — някакви израелски политици или нещо от този род, затова трябваше да отида и да й помогна. Беше ужасно. Наистина й го дължах, затова казах на Майк — името му беше Марио, но винаги го наричах Майк — че имам работа за няколко часа, но после пак бихме могли да се видим. Дори докато го казвах, звучеше ужасно — той хич не беше глупав. Не ми се обади в следващите няколко дни, затова отидох да го видя. Той обаче не искаше да говори с мен, да излиза с мен, не искаше въобще да се срещаме. И не можех да го виня. Разбираш ли, Грейди? Харесвах го — беше най-хубавото момче, с което някога съм излизала, но го загубих заради глупостите, които върша. И това е най-лошото, което някога ми се е случвало.

Не знаех какво да кажа. Любопитството ми се беше изпарило. Станах.

— По-добре си тръгни. Ще поговорим утре.

Тя отново влезе в банята. Развързах вратовръзката си и я хвърлих върху дръжката на вратата. Когато Бони излезе от банята, беше измила лицето и косата си.

— Видях баща ти днес — казах.

— Как е той?

— Бори се за кандидат-президент. Иска да му пиша речите.

— Бедничкият Грейди, всеки иска да пишеш за него.

После тъжно се усмихна и добави, сякаш се сещаше чак сега:

— Проблемът е, че няма къде да отида.

Отново се обърках.

— Дадох апартамента на някакви познати, докато миналата седмица бях в Лос Анджелис. Явно са прекарвали добре, защото като се върнах, хазяинът беше изхвърлил багажа ми. Точно това правех днес — търсех нов апартамент. Затова и нямам къде да отида, освен може би при Моника.

Тя се приближи и обви ръце около мен. Аз я притиснах и усетих колко крехка и беззащитна всъщност е. Чудех се какво ли, по дяволите, бих могъл да направя, за да й помогна.

Тогава тя ме целуна и това определено не беше целувка на дете. Отдръпнах се, но тя стисна ръце около кръста ми и ме погледна тъжно.

— Може ли да остана тук?

Не мога да отрека, че бях изкушен. Но независимо от красотата, младостта и тъгата й, алармата зазвъня в главата ми. Беше говорила за силата, която сексът й дава над мъжете. Бог знае, че тя наистина имаше нужда от любов, а вероятно и от място, където да пренощува, но се страхувах, че не е само това. Страхувах се дали няма да използва случая, за да увеличи силата си над мен. Освен това родителите й със сигурност бяха властни и желаещи да доминират, а това се предаваше по генетичен път, независимо от всичко. Беше казала, че като компаньонка се чувствала така, сякаш играела някаква роля, и сега не знаех каква роля се опитваше да изиграе с мен. А и не знаех какво точно е моето участие в сценария.

Така че решението ми нямаше нищо общо с морала или подобните норми.

— Ти си красиво момиче, Бони, но идеята не е добра. Ако искаш, ще ти взема стая в хотела, но да останеш тук е невъзможно.

Тя ме изгледа дълго, после бързо ме целуна и излезе. Не каза къде отива, а и аз не попитах.