Всички удоволствия

15.

Още щом влязох в офиса на Хари, Аманда ми се нахвърли като тигрица.

— Тъпо, мазно копеле! — започна тя. — Гаден мръсник. Подъл…

Продължи в същия дух. Не беше зле като за девойка, завършила елитен колеж. За щастие бях тъпкан с перкодан и бира, за да приема атаката персонално. Насочих се към бюрото на Хари, ухилен щастливо към това чаровно създание, което може би с моя помощ един ден щеше да стане първата дама на страната.

Аманда беше на четиридесет, дребничка, но съвършена, с червеникава коса, блестящи очи и изящество на кукличка от китайски порцелан. Беше елегантно облечена — с оранжева копринена рокля, обсипана с бижута в рамките на допустимото.

Докато тя бе заета със споменаването на майка ми, мъжествеността и умствения ми багаж, си спомних една вечер преди години. Някой от многобройните ни познати даваше купон — голямо и шумно мероприятие, на което всички пиеха твърде много вино и флиртуваха безразборно. Беше лятото на Уотъргейт4 и всички във Вашингтон леко бяха мръднали.

Намираше ми се малко трева, подарък от едни приятелчета, които бях срещнал на антивоенна демонстрация. Хари и Линда не останаха въодушевени от предложението ми да я изпушим, но около полунощ Аманда прошепна „Хайде да опитаме“ и двамата се озовахме в паркираната й отвън кола. Изпушихме цигарите, а после дълго седяхме безмълвни, заслушани в долитащата откъм къщата „Аби Роуд“5, сякаш се бяхме слели с цялата вселена. Аманда промълви „Целуни ме“. Звучеше доста невинно, така както тя рядко говореше, и желанието й не ми се стори необикновено — стремеж към малко човешка топлота в огромната и пуста слънчева система. Затова я целунах и бях удивен колко меки и топли са устните й. После изведнъж по някакъв мистериозен начин вселената и тези устни за мен се превърнаха в едно цяло. Сами разбирате, помислите ми бяха изцяло космически, но се оказа, че тези на Аманда са по-прецизно фокусирани. Тя ме изненада, посягайки към слабините ми и продължи с подобни сюрпризи, докато в един момент забелязах идващия към нас Хари.

„О, по дяволите“, изпъшках аз, но Аманда бе далеч по-хладнокръвна. С грациозно и бързо движение успя да приведе в ред дрехите си, след което сладко информира приближилия се Хари, че водим сериозен разговор за проблемите ми с Линда. Той се извини за вмешателството и се изпари.

Аманда сякаш отдавна бе забравила краткия ни момент на близост, но аз бях изкушен да й го припомня именно сега, докато продължаваше да ме информира, че съм по-нищожен и от лайно на змия. Ако го бях сторил, без съмнение тя щеше да убеди другите, че съм я дрогирал, опитвайки се да я изнасиля.

Вече привършила с преамбюла, тя се насочи към изложението:

— Срещнал си се тайно с дъщеря ми в Ню Йорк, разбрал си, че е забъркана с лоша компания, но не си ми казал нищо. Не, шибан инсект, ти предпочиташ да оставиш бедното дете само и безпомощно, за да се стигне до онова убийство — убийство, за бога! — а после…

Когато спря, за да си поеме дъх, аз бързо попитах:

— Къде е Хари?

— Не се прави на умник, Грейди Малой! Много добре те познавам. Никога не си имал и капчица морал!

Започнах да се изнервям. Като изключим различните субстанции, които бях погълнал, болката в гръдния ми кош се усилваше.

— По дяволите, Аманда, Хари ме покани на вечеря. Къде е той?

— Не ме ругай!

— Виж, току-що идвам от Ню Йорк. Търсих Бони. Двама типове ме пребиха.

— По-добре да те бяха убили!

Вратата се отвори и в стаята се втурнаха Хари и Линда.

— Изненада! — извика той.

Линда ме прегърна. Именно от това лекарство имах нужда. После и Аманда обви ръце около Линда.

— Скъпа моя, откога не съм те виждала!

Хари целият цъфтеше. Същият следобед се бе появил в телевизионните новини с някакво изказване за ЦРУ и за пореден път бе привлякъл общественото внимание.

— Ще празнуваме! — обяви той. — Среща след дълга раздяла.

Измъкна отнякъде бутилка шампанско и скоро въздухът се изпълни с наздравици за доброто старо време.

С пристигането на другите Аманда се преобрази в символ на нежност и веселие. Лошата вещица отново бе Снежанка. Бедният Хари не забеляза нищо. Когато привършихме шампанското, той предложи да поръча вечеря в офиса, но аз настоях да отидем навън. Предпочитах около нас да е пълно с хора, в случай че Аманда пак се разяреше. Тъй че отидохме в „Монокъл“.

Ресторантът бе пълен с конгресмени, политици и други долни типове, но съвсем скоро намериха маса и за нас. Единственият проблем беше Бони. Не бях открил нищо в Ню Йорк и ако се стигнеше до тази тема, срещата след дълга раздяла вещаеше неприятен развой.

Но Аманда пак бе с едни гърди напред. Тъкмо се настанихме и тя обяви:

— О, между другото, скъпи, имам добри новини. Бони се обади. Хванала се е на работа в една рекламна агенция и ще си бъде вкъщи за Деня на благодарността. Връща се в колежа през януари.

Хари беше зашеметен.

— Не си ми казала, че…

— Скъпи, толкова рядко се виждаме напоследък.

За момент й повярвах, искаше ми се да е така. После се сетих, че е измислила всичко това, за да не се наложи да признае, че няма представа къде би могла да е собствената й дъщеря. Наглостта й ме шокира. А и по-късно щеше да се наложи да излъже повторно, за да „докаже“ първата си измислица.

Разбира се, лъжата повиши настроението на компанията. Отпуснахме се и се върнахме към историите за отдавна отминалите дни в „Кливлънд парк“. Хари се успокои, той отново се превърна в забавния чаровник, какъвто можеше да бъде, когато не бе твърде зает със световните проблеми.

Беше ми интересно да го наблюдавам, защото знаех какво означава да се бориш за президент. Знаех каква огромна и влудяваща информация изпълваше главата му — за хора, пари, срещи, имидж, организации, време, тактика — и все пак той успяваше да я пренебрегне и да се отдаде на спомени за купони, пикници и игри на бейзбол отпреди петнайсетина години. В този момент отново го харесвах — политиката не бе успяла да го превърне в машина. Разсмя ни до сълзи, докато разказваше за една игра на гатанки, когато, благодарение на моята изобретателност, му се наложи да покаже с мимики изречението „Ако не можеш да си намериш хубаво момиче, потърси чистичък старец“. Не ми го беше простил.

Хапнах от лучената супа и говорих не повече от необходимото. Тежкият ден си казваше своето. Комбинацията от различни лекарства леко ме отнесе. Хем бях тук, хем и не бях, наблюдавайки отнякъде тези чаровни хора, кикотещи се като деца — Хари, мой връстник и бъдещ президент; Линда, най-близкият ми човек в този свят: Аманда, превърнала подлостта в изкуство. Бях горд, че съм част от екзалтираната ни компания, защото, ако бъдем честни, не съм нищо повече от досаден тъпанар, прекарващ живота си в жонглиране с думи и то върху листове хартия.

Независимо от чудесната компания обаче, когато кафето пристигна, вече клюмах.

— О, вижте, Грейди ни напуска — възкликна сладко Аманда. — Помните ли го как задрямваше след вечеря?

Оголих зъби и предложих да се ориентираме към тръгване. Линда караше, аз тананиках „За танцуващите любовници“ на Синатра и накрая наистина отлетях. Когато пристигнахме, Линда ми помогна да изкача стълбите, съблече ме и огледа нараненото ми тяло.

— Бедничкият — каза тя.

Паднах в леглото и скоро тя ме последва. Изгаси светлината, аз я прегърнах и се долепих до нея така, както вероятно удавник се вкопчва в спасителен пояс.

— Можеш ли да се любиш? — попита Линда.

Колкото и да бе невероятно, аз си задавах същия въпрос.

— Усилието може и да ме убие — предупредих аз.

— Умри щастлив — предложи тя.