Всички удоволствия

18.

Мотаех се и се опитвах да подреждам багажа, когато звънна Елтън Капс, за да съобщи, че е готов да ни откара до летището. Обясних му какво се бе случило.

Той мрачно изруга и попита кога е тръгнала Пени.

— Не знам — признах аз. — Вероятно преди разсъмване. В момента може би вече е в Ню Йорк.

— Защо? Какво е решила, за бога?

— Не ти казах всичко. Пени не само познава изчезналото момиче, приятелки са. И сега иска да я потърси.

Той попита за номера и марката на колата й.

— Искам и нейна снимка.

— Ела и вземи. Цялата къща е облепена с нейни снимки. Но да знаеш, че аз може да съм тръгнал…

— Къде, по дяволите, отиваш и ти?

— Къде, по дяволите, смяташ, че отивам? В Ню Йорк.

— Тръгвам с теб.

Предложението му ме трогна. Той бе готов да се впусне заедно с мен в една рискована операция. Защо? Едва ли беше заради книгата и спечелените пари. Причината сигурно бе в отношението му към семейството ми и в онзи негов личен кодекс. Не познавам много такива хора. И въпреки това му отговорих:

— Не, трябва да свърша това сам.

— Проклет глупак.

— Ще ти се обадя.

— Къде ще отседнеш?

— Не знам.

— Освен на мен не казвай на никого къде си. По дяволите, Грейди, не вярвай на никого!

— Няма — обещах аз.

— Телефонното обаждане — каза той. — Дали Пени е звъняла на онова момиче?

— Нямам представа.

През нощта ми се стори, че я дочух да говори по телефона.

— Ще го проверя. Обади ми се — от уличен телефон и за моя сметка — и ще ти кажа какво съм разбрал.

Не попитах как щеше да провери. Вълкът нрава си не мени, отбелязах наум. Промърморих някаква благодарност и затворих.

Събрах нещата си в една чанта и я хвърлих на задната седалка на колата. Оставих пистолета на предната, под шлифера. Гърдите все още ме боляха от побоя, но не смятах това да се повтаря. Поне нямаше да се дам толкова лесно. Бях готов да тръгна, но трябваше да се обадя по телефона за последно.

Имах тайния домашен номер на Хари. Самият той вдигна.

— Пени говори с Бони снощи — казах му. — Сега я няма. Оставила е бележка, че отива да помогне на Бони.

— Исусе! — прошепна Хари. Предположих, че е разбрал за лъжата на Аманда.

— Това е всичко, което знам. Отивам да ги търся.

— Чакай, Грейди. Не тръгвай просто така. Трябва да поговорим.

— Няма за какво.

— Можем да ти помогнем. Искаш ли да отседнеш в апартамента на Орт? Какво може да направи за теб Лий Драпър? Имаш ли някакви следи?

— Не, ще отседна другаде — отвърнах аз. — И нямам никаква нова информация. Само че сега е замесена собствената ми дъщеря и ситуацията е по-различна.

— Може би са при някоя своя съученичка? — разсъждаваше той. — Бони познаваше доста момичета от Ню Йорк и често им ходеше на гости.

— Да, Пени също — признах аз. — Ще се опитам да открия някои имена.

— Можем да проверим и кредитните им карти. Лий Драпър знае как става това. Той може да провери и снощното телефонното обаждане.

Не ми харесваше накъде клонеше Хари.

— Грейди, наистина съм ти задължен за това, което правиш — каза той.

Пак красиви думи. Стигаше ми толкова.

— Добре, трябва да тръгвам.

— Къде ще бъдеш?

— Не знам. Ще ти се обадя.

Прегърнах Линда и подкарах по шосе 15 през Мериленд и Пенсилвания. За четири часа можех да съм в Манхатън и да не се оставям на милостта на идиотите, отговорни за аеролиниите.

Беше тих, безоблачен ден, по далечните хълмове все още се виждаха червеникави спомени от есента, но всичко, за което можех да мисля, беше Пени и опасността, в която се намираше. Винаги е била такава. Твърдоглава и непоколебима. Например конете бяха една от основните причини, за да се преселим в провинцията. Пени яздеше още преди да се научи да чете. Аз мразя конете — те са големи, тъповати, скъпи и опасни. Пени счупи ръката си, докато яздеше, но не се изплаши. Продължи да язди с гипс. Благодаря на Бога, че загуби интереса си към конете, когато забеляза момчетата. Те също са големи и тъповати, но поне не са толкова опасни.

Минах покрай Гетисбърг, където веднъж бях интервюирал Дуайт Айзенхауер малко преди да почине. Сигурно си спомняте Айк, човекът, който ни предупреди за военно-индустриалния комплекс. Карах с осемдесет, пусках стари касети с рокендрол и се опитвах да отвлека мислите си от реалността.

Слушах една касета, която бях записал сам — онази, която почваше с пет различни версии на „Би-боп-а-лу-ла“ — на Джин Винсънт, Джери Лий Луис, Карл Пъркинс, „Евърли Брадърс“ и Джон Ленън. Веднъж я пуснах на Линда, горд от постижението си, а тя извика: „Опитваш се да ме побъркаш ли?“, след което заплаши да я изхвърли, ако я пусна пак.

Когато пристигнах, се регистрирах в голям хотел на „Таймс скуеър“, после взех такси до жилището на Моника. Пазачът бе лаконичен човечец на средна възраст, каза, че Бъз е напуснал, не знаел къде мога да го открия. Зачеркнах Бъз от списъка си. Предполагах, че никога нямаше да успея да го намеря.

Пак взех такси, този път към Анет. Портиерът ме осведоми, че се е преместила и че не знае новият й адрес. Не ме пусна да разпитам съседите, тъй че се настаних в музикалния магазин на отсрещната страна на улицата, и се престорих, че търся нещо.

Обядът ми се състоеше от два хотдога, купени от сергията срещу магазина. Една красива млада жена излезе от китайския ресторант на ъгъла и пое по „Блийкър стрийт“. Изтичах след нея, но уви, не беше Анет. Все пак я последвах.

— Извинете — казах аз. — Търся една…

— Изчезвай — просъска тя, без дори да ме погледне.

— Важно е. Името й е…

— Изчезвай или ще повикам полиция!

Думите изскочиха от устата й в гневен залп и не можех да не ги уважа. Жената зави зад ъгъла, а аз се насочих към близкия бар и си поръчах бира. Вътре няколко души гледаха тенис по телевизията. Двама чехи се бореха за 250 000 долара.

Попитах бармана за Анет, но той само сви рамене. Довърших бирата си и взех такси към апартамента на Рут. Вратата отвори мъжът, който при последната ми визита тук беше сервитьор. След миг тя се появи зад него, елегантна и спокойна както винаги.

— Бих искал да поговорим.

— Не.

— Важно е.

— Тръгвай си или ще повикам полиция — каза тя.

Сервитьорът тресна вратата и я заключи. Излязох на улицата и я прекосих. Валеше. Покрай мен минаваха коли, таксита, лимузини, бибипкаха, спираха, за да разтоварят смеещи се, скъпо облечени хора, но никой не влезе при Рут. Помислих си, че мога да я хвана в офиса й, да й предложа пари, да я заплаша. Но тази вечер беше пропаднала. Стоях под дъжда, взирах се в прозореца й и в крайна сметка хванах такси обратно към хотела. Никога не се бях чувствал толкова безпомощен. Пени беше някъде в този проклет град, нещо я заплашваше, а аз не знаех какво да направя.

Купих бутилка коняк и я отнесох в стаята си. За да се предпазя от настинка. Да фокусирам мислите си. Да се приспя. Винаги съм твърдял, че мога перфектно да контролирам пиенето си. Само дето се оливам в най-неподходящите моменти.

Със себе си носех един стар бележник на Пени. Сипах си коняк и започнах да набирам телефоните на нейните познати в Ню Йорк. Най-често се обаждаха родителите им, момичетата си бяха в колежите. Разказвах им някаква идиотска история — че Пени дошла на гости при приятелка, но аз съм забравил името й. Като се имаше предвид късния час, всички се държаха доста любезно. Хора, потопили 50 000 долара за образованието на децата си, умират да си правят услуги и да любезничат.

Открих и едно момиче, което ми даде имената на други техни познати. По това време бях пресушил вече две чаши коняк и явно си личеше, защото един баща ледено отбеляза, че не бива да звъня в този час и „в това състояние“. „Братко, дано никога не ти се наложи да изпаднеш в моето положение“, помислих си аз. Но ако имаше дъщеря, той рано или късно щеше да го изпита. След това заключение сънят ме погълна.